№ 1349
гр. Варна, 15.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мирела Огн. Кацарска
Членове:Иванка Д. Дрингова
Весела Гълъбова
при участието на секретаря Петя П. Петрова
като разгледа докладваното от Иванка Д. Дрингова Въззивно гражданско
дело № 20253100502155 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 71290/15.08.2025г. от Т. С. Т.,
ЕГН ********** от гр. Д.ч., чрез процесуалния представител адв. К. Д.,
срещу решение № 2706 от 16.07.2025г., постановено по гр. дело № 2145/2024г.
на РС Варна, ХLVI-ти състав, с което e отхвърлен предявеният от
въззивницата срещу Община Варна иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК
за приемане за установено в отношенията между страните, че ищцата е
собственик на поземлен имот с идентификатор № *****, находящ се в гр.
Варна, район Младост, с.о. „С.“, с площ 789 кв. м., при посочени граници,
ведно с изградената в имота жилищна сграда с идентификатор № *****.1, със
застроена площ 16 кв. м. и жилищна сграда с идентификатор № *****.2, със
застроена площ 8 кв. м., на основание изтекла в полза на ищцата придобивна
давност, чрез осъществяване на непрекъсната фактическа власт, с намеР.е за
своене /владение, упражнявано еднолично от ищцата в периода от 1985г. до
датата на подаване на исковата молба в съда – 22.02.2024г., към което е
присъединено и владението на родителите й, осъществявано в периода от
1960г. до 1985г./.
1
Въззивницата намира, че обжалвания съдебен акт е постановен при
неправилно приложение на закона /приложен е в неговия противоположен
смисъл/, необоснован и несъобразен с приетите по делото доказателства,
както и в нарушение на процесуалните правила. Изразява несъгласие с
правния извод на съда, че след влизане в сила на ПНИ през 2011г., процесният
имот е годен да бъде придобит по давностно владение или чрез правни
сделки. Сочи, че имотът никога не е одържавяван, за да бъде заявен за
реституция, както и че липсват данни кога е включен в баланса на ОТКЗС,
освен това липсвало логика в земеделска земя на бъда издадено разрешение за
строеж през 1978г. Счита, че имотът има статут на дворно място, съгл.
разпоредбата на чл. 105, ал. 4 от ЗТСУ. Твърди, че владението на нейния
праводател е започнало от 1978г. и до настоящия момент не е отнемано или
смущавано. Оспорва чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ да съставлява придобивен способ.
Намира, че въззиваемата страна се позовава на неосъществен в нейна полза
фактически състав на чл.19, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Счита, че към датата на влизане в
сила на ЗСПЗЗ процесният имот не попада в обхвата на чл. 10 ЗСПЗЗ, а е
останал собствен на физическо лице в реалните му граници. В обобщение
намира, че по отношение на процесния имот не е налице един от
кумулативните елементи от фактическия състав на чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ, а
именно – да е земя, попадаща в обхвата на земите по чл. 10 от ЗСПЗЗ. Поради
това и с влизането в сила на ПНИ /28.01.2011г./ общината не е станала
собственик на имота при условията на 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ, чл. 25, ал. 1 от
ЗСПЗЗ и съответно нормата на &1 от ЗД на ЗС е неприложима. Отправеното
искане е да се отмени обжалвания съдебен акт и за присъждане на стоР.те
разноски пред двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна
по жалбата, в който е изразено становище за неоснователност на оплакванията
срещу постановеното решение, което намира за правилно и законосъобразно.
Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение. В пространно
изложение са описани различните законови хипотези за изграждане на
сезонни постройки на земя, представляваща държавна собственост. В
обобщение сочи, че издаденото на наследодателя на въззивницата разрешение
за строеж № 455/24.11.1978г., не обосновава извод, че същото е издадено за
имот, който е в строителните граници на гр. Варна. Намира, че се касае за
земеделска земя по смисъла на чл. 2, т. 1 от ЗСПЗЗ, като е без значение за
предмета на спора факта, че след 29.05.2000г., с одобряване на околовръстния
полигон на с.о. „С.с.“/„С.“, същата е загубила земеделския си характер. По
отношение на останалите възражения, препраща към отговора на исковата
молба.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
2
Производството пред ВРС е образувано по предявен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК от Т. С. Т. срещу Община Варна за приемане за
установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на
поземлен имот с идентификатор № *****, находящ се в гр. Варна, район
Младост, СО „С.", с площ 789 кв. м., предишен идентификатор 10135.3522.1,
номер по предходен план: ***, ведно с изградената в имота жилищна сграда с
идентификатор № *****.1, със застроена площ 16 кв. м. и жилищна сграда с
идентификатор № *****.2, със застроена площ 8 кв. м., с предназначение -
склад, на основание изтекла в полза на ищцата придобивна давност, чрез
осъществяване на владение, упражнявано еднолично от ищцата в периода от
1985г. до датата на подаване на исковата молба в съда - 22.02.2024г., към което
е присъединено и владението на родителите й, осъществявано в периода от
1960г. до 1985г.
В исковата си молба и уточняващата молба към нея ищцата Т. С. Т.
твърди, че е собственик по давностно владение на процесния недвижим имот,
ведно с построените в него сгради, осъществявано от нея и към настоящия
момент. Посочено е, че присъединява и владението на родителите си към
своето, доколкото в полза на бащата й С.И.С. е било издадено разрешение за
строеж и удостовеР.е от Варненски градски народен съвет за построяването на
находящите се в имота постройки от 1989г. и 1990г. Предвид липсата на
документ за собственост, на 30.05.2023г. ищцата е започнала процедура за
снабдяване с КНА за процесния поземлен имот, като в тази връзка на
20.06.2023г. е депозирала пред Община Варна заявление за заверка на молба -
декларация за признаване право на собственост по обстоятелствена проверка.
Доколкото в предвидените за това срокове ответникът не извършил исканата
от ищцата услуга, независимо от отправяните няколко пъти молби за това, е
образувано адм. д. № ***7/2023г. по описа на Административен съд – Варна,
по което е постановено решение от 18.12.2023г., с което на ответника са
дадени указания за извършването на посочената административна услуга.
Ищцата твърди, че и към момента молбата й не е заверена. Предвид това
ищцата счита, че за нея е налице правен интерес от настоящото дело,
доколкото намира поведението на ответника за индиция за наличието на
претенция от негова страна върху спорния имот. Заедно с това посочва, че при
евентуалното издаване на АЧОС за имота, ответната община би имала
възможността да се разпореди с него, като привидно се легитимира като негов
собственик, независимо че актът сам по себе си не създава права в полза на
общината. Страната счита, че е придобила по давност спорния имот, ведно с
построените в него сгради, тъй като заплащала данъците за него от 1993г.,
поставила отново ограда около същия след кражбата на предишната, както и
че помагала на баща си за изграждането на процесните сгради. Отделно от
3
това твърди, че са поставени табели в имота и са засадени дървета. С молба,
преди първо съдебно заседание, уточнява, че в периода от 1985г. до настоящия
момент владее имота за себе си, като към своето владение присъединява и
владението на своите родители, осъществявано в периода от 1960г. до 1985г.
Съобразно изложеното се иска уважаване на претенцията за признаване на
ищцата за собственик на посочения поземлен имот, заедно с построените в
него сгради.
Ответникът е депозирал в срок отговор на исковата молба, с който
поддържа становище за допустимост, но неоснователност на заявената
претенция. Страната сочи, че се легитимира като собственик на процесния
недвижим имот ех lеge на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, съответно чл. 2, ал. 1,
т. 2 ЗОС. Излага се, че към настоящия момент е налице висяща процедура по
издаване на АОС. Страната излага, че към момента на приемане на ЗСПЗЗ
територията, в която попада процесният имот, съставлявала земеделска земя
по смисъла на чл. 2, т. 1 ЗСПЗЗ, поради което и до 1996г. не би могъл да бъде
придобиван по давност, предвид статута му на държавен имот. В тази връзка
поддържа, че предоставеното на бащата на ищцата право на ползване,
съгласно Постановление № 26/1987г. на Министерски съвет, е прекратено по
силата на закона, а възможността същият да трансформира ограниченото си
вещно право в абсолютно такова на основание пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ
следвало да бъде извършено по установения законов ред, който изключвал
възможността за придобиването на имота по давност. Счита, че от
представените от ищцата доказателства не се установява надлежно
предоставеното в полза на баща й С.С. право на ползване да се е
трансформирало в право на собственост по реда на пар. 4а, ал. 1 от ПРЗ на
ЗСПЗЗ. В тази връзка обръща внимание, че при извършена служебна проверка
в район Младост при Община Варна се установило, че по оценителния
протокол от 20.09.1993г. за имот пл. № 1159, приложен по делото от ищцата,
не е извършено плащане, което се явява абсолютна предпоставка за
придобиването на собственост върху земите, предоставени по реда на пар. 4
ЗСПЗЗ. Независимо от това обаче са изложени доводи, че евентуално
давностен срок за придобиване правото на собственост върху спорния имот би
могъл да тече едва от влизането в сила на ПНИ за местност „С.с."/"С.",
одобрен със заповед № РД-11-7706- 36/28.01.2011г. на ОУ с административен
център Варна. Доколкото обаче ответникът счита, че от влизането в сила на
ПНИ собственик на имота е Община Варна, то за периода 25.03.1941г. -
01.06.1996г. и 31.05.2006г. - 07.03.2022г. намира, че давност не е текла, поради
действалия мораториум за придобиване по давност на държавни и общински
имоти. Твърди се в отговора, че по силата на приращението ответникът е
станал собственик и на изградените в процесния имот постройки, на
4
основание чл. 92 ЗС. Развити са подробни доводи, оспорващи представените
от насрещната страна писмени доказателства.
С обжалваното решение предявеният положителен установителен иск е
отхвърлен.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира
обжалваното решение за валидно и допустимо, като постановено от надлежен
състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в изискуемата
форма и при наличието всички положителни, респ. липса на отрицателни
процесуални предпоставки, обуславящи правото на иск и неговото надлежно
упражняване.
Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и след
преценка на събраните доказателства, приема за установено от фактическа
страна следното:
Съгласно представеното на л. 28 от делото удостовеР.е за наследници на
С.И.С. починал на 22.11.2005г., същият след смъртта си е оставил за свои
наследници преживялата си съпруга Я.П.С. и децата си Т. С. Т. и П.С.С..
Я.П.С. е починала на 01.09.2021г., видно от представеното на л. 33 от делото
удостовеР.е за наследници., като е оставила наследници по закон децата си Т.
С. Т. и П.С.С..
С разрешение за строеж № 455/24.11.1978г. /л. 31 от делото/ е позволено
на С.И.С. да направи дървена, тухлена или каменна постройка за сезонно
ползване с квадратура 16 кв.м., без изба и железобетонни елементи в мястото
си в м. К.. При прекратяване ползването на имота изрично е посочено, че
собственикът е задължен да премахне постройката без право на обезщетение.
От удостовеР.е № 223/05.04.1989г. /л. 32 от делото/ е видно, че на
основание Постановление № 26/1987г. на МС и решение № 36/559-4-10 от
1989г. на ИК на ОбНС-Варна е предоставено право на ползване на С.И.С. от
гр. Варна върху място от 700 кв.м., находяща се в гр. Варна, местност „С.“ при
граници: гора, ДПФ, К.Г..
От оценителен протокол № 103/20.09.1993г. /л. 34 от делото/ за имот №
1159, местност „С.", с ползвател С.И.С. е видно, че мястото е с площ 870 кв.м.
е оценено на 32817,60 лв., а построената в него сграда с разгъната площ от 17
кв.м. е оценена на 10635,49 лв.
Видно от представения акт № 11105/11.07.2024г. /л. 143 от делото/ за
5
частна общинска собственост, процесният поземлен имот с идентификатор
*****, находящ се в гр. Варна, с.о. „С.“, с площ 789 кв.м., е актуван като
собствен на Община Варна, на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС.
Съгласно заключението на вещото лице инж. Р. П. по приетата без
възражения от страните съдебно-техническа експертиза от 15.10.2024г., което
съдът цени изцяло като обективно и компетентно дадено, действалите за
територията, в която попада процесния недвижим имот планове, са следните:
1. Кадастрален план на м-ст „Северно от Възраждане“, изготвен през
1983г., съгласно който имот с идентификатор ***** представлява част от имот
№ 1159, записан в разписния лист като „лозе", без име в колоната за
собственост, при граници: имоти №№1162, 1162А, 1161, 1159, 1158 и дере;
2. Кадастрален план на СО „С.“, одобрен със заповед № РД-02-14-
89/19.01.1999г. на МРРБ, съгласно който процесният имот с идентификатор
***** представлява част от ПИ № 364, с начин на трайно ползване - овощна
градина, с площ 789 кв. м., без име в кадастралния регистър, при граници:
имоти №№ 359, 358, 356, 357 и 786;
3. План на новообразуваните имоти на с. о. „С.с."/"С.", одобрен със
заповед № РД-11-7706- 36/28.01.2011г. на Областен управител на Област
Варна, съгласно който процесният недвижим имот с идентификатор ***** е
нанесен като ПИ № ***, с площ 789 кв. м., записан на С.И.С. с документ:
протокол № 103/20.09.1993 г., при граници: 9582 - улица, ***,***,***,***,***,
вид територия: населени места, начин на трайно ползване: индивидуално
застрояване;
4. Помощен план към плана на новообразуваните имоти, съгласно който
процесният имот *****, идентичен на новообразуван имот № ***, попада в
стар имот № ***, записан на „неидентифициран собственик“ и стар имот №
***, записан на „неидентифициран собственик“;
5. От скица на поземления имот - л. 27 от делото, следва да се приеме, че
към настоящия момент е действаща Кадастрална карта на гр. Варна,
одобрена със заповед № РД- 18-64/16.05.2008г. на ИД на АГКК, съгласно
която поземлен имот с идентификатор ***** е с площ 789 кв. м. Като
собственик на имота, както и на изградените в същия сгради с
идентификатор №№ *****.1 и *****.2, към 18.05.2023г. - датата на издаване
на скиците, е посочено лицето С.И.С. съгласно разпределителен протокол №
103/20.09.1993г.
Съгласно заключението, новообразуван ПИ *** по ПНИ на м. „С.с."/с.о.
„С." е напълно идентичен на процесния имот с идентификатор ***** от
действащата кадастрална карта.
Според вещото лице, теренът, в който попада имотът, е включен в
6
баланса на ОТКЗС „Варна", учредено на 03.03.1959г., след което поради
характера на същия и невъзможността да бъде обработван машинно като блок
на ТКЗС, същият терен е определен като зона за земеделско ползване,
отбелязано върху картите като ЗЗП. За конкретния поземлен имот не се
откриват писмени данни за съставен по-рано акт за държавна собственост.
Видно от представените по делото документи, процесният имот е бил
предоставен за ползване на лицето С.И.С. на основание удостовеР.е №
223/05.04.1989г. /л. 32 от делото/. Съставен е и оценителен протокол № 103 за
имот № 1159, местност „С.“, с ползвател С.И.С. и площ по оценителен
протокол 700 кв. м. /л. 34 от делото/. В кориците на делото липсват писмени
документи за заплащане на стойността на имота, определена с оценителния
протокол. Процесният имот не представлява земя по чл. 19 ЗСПЗЗ.
Вещото лице в обясненията си, дадени в проведеното на 30.10.2024 г.
открито съдебно заседание, посочва, че до 2000 г. имотът е бил земеделска
земя. Тогава с решение на Общинския съвет са определени околовръстните
полигони на селищните образования, като от тази година досега имотът вече е
в урбанизирана територия. Експертът заявява, че е извършил проверки в ПК,
откъдето било отговорено, че не е имало реституционни претенции и имотът
не е възстановяван на бивш собственик. Имотът не е заплатен. Има
оценителен протокол, но не е заплатен. Обяснява, че всички земи, извън
строителните граници на населените места, са били в баланса на ТКЗС. Там,
където ТКЗС не бил в състояние да обработва машинно, всички тези трудно
обработваеми земи се раздавали на частни стопани за земеделски нужди.
Затова тези зони, включително и тази, в която попада процесният имот, се
отбелязвали като бели петна, със сигнатура ЗЗП /зона за земеделско ползване/,
тоест, това е най-старото наименование на зоните по пар. 4 ЗСПЗЗ.
По искане и на двете страни по делото са допуснати допълнителни
задачи към вещото лице, което е изготвило допълнителна съдебно-техническа
експертиза от 13.06.2025г. Съгласно допълнителното заключение, първият
план за терена, в който попада процесният имот е този на местност „Северно
от Възраждане“, изготвен 1983г. Имотът в този план е записан като „лозе" и е
без име в разписния лист в колоната за собственост. За терена няма предходно
действащ план. Преди 1978г. процесният имот е бил земеделска земя. Преди
колективизацията до 2000г., когато с решение № 322-4/29.05.2000г. на
Общински съвет - Варна са утвърдени околовръстните полигони на новите
селищни образувания, е бил земеделски имот - лозе. Впоследствие тези теР.
попадат под разпоредбите на пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и не губят земеделския
си характер до 29.05.2000г., с обособяване на околовръстните полигони на
селищните образувания. Всички земеделски земи, включително и терена, в
който попада процесният имот, са били на отчет в организациите на ТКЗС,
7
АПК и др.
Вещото лице посочва, че към момента на огледа материализираните на
място граници съответстват на кадастралните такива от действащата
кадастрална карта. При проведения оглед на място експертът е констатирал, че
е извършено скорошно машинно подравняване на терена - снимка № 1. Личат
пресните следи от гумите на машината. Източната и част от южната граници
на имота са оградени с нова ограда от метални колове и оградна мрежа. В
имота съществуват частично запазени стени от стара и нова, по-късно
изградена постройка. Поради изложеното, вещото лице не може да направи
извод доколко и в каква степен имотът е бил обработван в годините.
Представя копие от ортофотоплан за имота към 2025г., видно от който имотът
е бил залесен/затревен.
Съгласно обясненията на вещото лице инж. П., дадени в проведеното на
25.06.2025 г. открито съдебно заседание, при огледа на имота е имало две
сгради, но не може да каже, че са сгради, тъй като и двете били събоР.. Имало
една дървена сграда, сигурно е била дървена барака, като на снимка № 4 от
експертизата се виждат едни черни дъски, събоР. от сградата. Имало още една
страда от тухли, която е със събоР. стени и без покрив. И двете сгради били
изоставени и занемаР., събоР. накратко казано.
По делото са събрани и гласни доказателства посредством разпита на
водените от ищцата свидетели Д.Й. Д. и Й.И.Й..
Съгласно показанията на свидетеля Д., същият познава ищцата от около
20 години. Знае, че тя има недвижим имот в м. С., ходили са там да й помагат.
По негови спомени имотът представлява една къщичка, от едната страна е
гора. До имота се стига донякъде с кола, след което 200 - 300 м. пешком.
Ходили са там заедно със сина на ищцата – С., да почистват храсти. Последно
е ходил в имота преди 3-4 години. Тогава къщата - малка, в единия край на
двора, ставала за обитаване, като според свидетеля вече можела и да не става,
а мястото било по-малко от декар. Не знае имената на съседите. Посочва, че
ищцата Т. е поддържала имота. Ходили са там да разкопаят, с фрезичка са
минавали, окопавали са. Имало някаква слива в имота. Къщичката има
покрив, вътре имало някакво легло. Оградата била стара. Не може да каже
дали е правена нова такава.
Съгласно показанията на свидетеля Й., същият познава ищцата след
2000г., откакто той самият живее в м. К., С.. Заявява, че е ходил многократно
до мястото на ищцата. Достъпът до имота е труден, по една пътека се отива,
доста над бул. Трети март и оттам, където живее, е на около 200 м. нагоре по
улицата. В имота има малка постройка още от едно време. Представлява
виличка, една стая и нещо за инструменти. Имотът е поддържан, дори сеели
8
домати преди и разни такива неща. С., синът на ищцата, го поддържа и като
идва му се обажда. За първи път посетил имота през 2003-2005г. От С. знае, че
постройката е от 80-те години, защото и в неговото място имало такива -
едновремешни еднотипни бунгала - вилички, които са разрешавали да се
строят. Не познава съседите на имота. Имотът частично е ограден с мрежа,
частично с камъни. С. ходи да го чисти. Съседните имоти имат много дървета,
храсти, много са буренясали. Посочва, че къщичката има покрив с керемиди и
цигли, направена е от тухли четворки, не е измазана отвън. Вътре е измазана.
Има дървена дограма, една стара спалня има вътре. В момента няма нищо
засадено в имота. Преди години имало - домати и други такива. Овошки не е
виждал в имота. В имота има и една барачка към ъгъла, но не може да се каже,
че е сграда. Сградата с тухлите и керемидите е една, около 10-12-15 кв. м.
Постоянно ищцата и сина й оправяли оградата, опъвали мрежата.
Гореизложената фактическа обстановка обуславя следните правни
изводи:
Разпределението на доказателствената тежест в процеса изисква при
предявен положителен установителен иск ищецът да докаже възникването на
спорното право, а ответникът следва да докаже фактите, които изключват,
унищожават или погасяват това право.
Ищцата основава исковата си претенция за собственост на процесния
недвижим имот въз основа на твърдения за изтекла в нейна полза придобивна
давност в периода от 1985г. до подаване на исковата молба, като към своето
владение присъединява и това на своите родители, осъществявано в периода
от 1960г. до 1985г.
Основание за придобиване на правото на собственост по чл. 79, ал. 1 от
ЗС е изтичането на 10-годишен срок на необезпокоявано, трайно и явно
владение на имота. Владението е фактическо състояние и е дефинирано от чл.
68 от ЗС като упражняване фактическа власт върху вещ, която владелецът
държи като своя лично или чрез другиго. Основните признаци на владението
са обективен /corpus/ и субективен /animus/. Обективният признак е
характеристиката на владението като фактическо упражняване на власт
спрямо конкретна вещ, а субективният признак е характеристика на
субективното поведение на владелеца - да се държи вещта като своя. Да се
държи вещта като своя е равнозначно да се държи вещта от владелец със
съзнанието, че той е собственик – титуляр на вещното право. НамеР.ето е
психическо, душевно, субективно състояние и за неговото доказването
законодателят е установил законовата презумпцията на чл. 69 от ЗС, според
която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, доколкото не се
докаже, че я държи за другиго. Презумпцията е установена в полза на
владелеца, същата е оборима и оборването е в тежест на заинтересованите
9
лица, които възразяват, че владелецът не държи вещта за себе си. Като
елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и
несъмнително и да се осъществява постоянно – да няма инцидентен характер
и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят вещта.
Постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се
осъществява във всеки момент във времето. Може да се осъществява и чрез
периодични посещения в имота, стига същите да сочат на намеР.е имотът да
се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Обективният
признак на владението изисква упражняване на непосредствена власт върху
вещта, защото по този начин се отблъсква владението на собственика. Не е
достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото
отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае, необходимо
е да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот – да осъществява
физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по
стопанисването му. Само при такива фактически действия собственикът ще
може да узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да
предприеме действия по защита на собствеността си.
В конкретния случай се установява, че процесният недвижим имот е
предоставен на бащата на ищцата за ползване по силата на Постановление №
26 на Министерския съвет от 23 април 1987г. за усъвършенстване на системата
за самозадоволяване на населението със селскостопански продукти /обн. ДВ.
бр.37 от 15 май 1987г., доп. ДВ. бр.81 от 21 октомври 1988г., доп. ДВ. бр.55 от
10 юли 1990г., отм. ДВ. бр.19 от 8 март 1991г./ Съобразно чл. 11, ал.1. от
цитираното ПМС, изпълнителните комитети на общинските народни съвети
съвместно с ръководствата на селскостопанските организации,
горскопромишлените комбинати и организациите на Отечествения фронт
издирват, картотекират и предоставят на предприятията, учреждения,
организации и на населението изоставени, непродуктивни, нископродуктивни,
маломерни, наклонени и други непълноценно използвани земи от поземления
фонд по установения ред. Съгласно чл. 12 земята по предходния член се
предоставя безвъзмездно за безсрочно ползване, а тази, предоставена на
лицата по т. 3 и 4 на ал. 2 на предходния член /семейства на работници,
служители и пенсионери, незаети в селскостопанското производство и
пчелари/, може да се стопанисва и от наследниците им, когато се ползва при
условията и по реда на това постановление. Следователно, имотът е бил част
от държавния поземлен фонд и ползването на земята е прекратено по силата
на на § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Ищцата не твърди, а и по делото липсват
доказателства бащата й да се е възползвал от законово предвидената
процедура за изкупуване на имота. Липсват доказателства и за продължило
упражняване на фактическа власт върху имота от родителите на ищцата след
10
прекратяването на ползването. Не се доказва и твърдяното владение на имота
от родителите на ищцата за периода от 1960г. до 1985г. От събраните гласни
доказателства се установява, че имотът спорадично е посещаван от ищцата и
нейния син и то през последните 20 години /от 2003-2005г. до подаване на
исковата молба/.
Като неоснователни се преценяват въззивните оплаквания, че имотът
никога не е одържавяван и е съставлявал дворно място, което е владяно от
родителите на въззивницата и от нея самата в реални граници. От
заключението на вещото лице по проведената съдебно – техническа
експертиза се установява, че първият план за терена, в който попада
процесният имот е този на местност „Северно от Възраждане“, изготвен
1983г., по който имотът записан като „лозе" и е без име в разписния лист в
колоната за собственост. За терена няма предходно действащ план, като преди
1978г. процесният имот е бил земеделска земя. Процесният имот попада в
терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ до 29.05.2000г., с обособяване на
околовръстните полигони на селищните образувания.
От своя страна, ответникът се легитимира като собственик на процесния
имот с АЧОС № 11105/11.07.2024г., издаден на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от
ЗОС, а като придобивно основание сочи разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от
ЗСПЗЗ. Първата от двете норми предвижда, че общинска собственост са
имотите и вещите, придобити от общината чрез правна сделка, по давност или
по друг начин, а съгласно втората разпоредба земеделските имоти, които не
принадлежат на държавата, гражданите или юридически лица са общинска
собственост. В приложното поле на втората норма се включват само онези
земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени в
предвидените в закона срокове, респ. не са изкупени от ползватели по см. на
§4 ЗСПЗЗ. Придобиване на правото на собственост върху земите по чл. 25, ал.
1 от ЗСПЗЗ от общината става по силата на закона. В случая, процесният имот
не е държавен, не е заявяван за възстановяване и не е изкупен от бащата на
ищцата, поради което следва да се приеме, че е станал частна общинска
собственост именно по силата на императивната разпоредба на чл. 25, ал. 1 от
ЗСПЗЗ.
По силата на чл.86 ЗС в първоначалната му редакция от 1951г. е
отречена възможността за придобиване по давност на социалистическа
собственост. С последващата редакция, действала до 01.06.1996г., е въведена
законова забрана за придобиване по давност на държавна, респ. общинска
собственост. Така за периода от 1960г. до 1985г. давност в полза на
наследодателите на ищеца не би могла да тече. За периода от 1985г. до
01.06.1996г. не се събраха доказателства за осъществявано владение от страна
на ищцата и нейните родители. С приетите изменения в нормите на чл. 6 от ЗС
11
и чл. 86, обнародвани в ДВ бр.33/19.04.1996, в сила от 01.06.1996г. е въведено
разграничението на държавната и общинска собственост, които могат да
бъдат от публичен и от частен характер. Затова с изменението на чл. 86 от ЗС
въведената забрана за придобиване по давност е ограничена само по
отношение на имотите с публичен характер, т.е. от обхвата на забраната са
изключени имотите, които са частна собственост на държавата и на общините.
С последващо изменение - §1 от ЗИД на ЗС /обн.ДВ бр.46/2006г., в сила от
01.06.2006г., е въведен мораториум върху придобивната давност за имотите -
частна държавна и общинска собственост. Последното по време удължаване
на срока на мораториума до 31.12.2022г. е прието с § 1 ЗИЗС /ДВ бр. 7 от
19.01.2018г./, като в § 2 е посочено, че изменението влиза в сила на
31.12.2017г., т. е на нормата е придадено обратно действие.
С решение № 3 от 24.02.2022г. по к.д. № 16/2021г. на Конституционния
съд на Република България разпоредбите на § 1, ал. 1 ЗДЗС /обн., ДВ, бр. 46 от
2006г./ и на § 2 от заключителните разпоредби на ЗИЗС /ДВ, бр. 7 от 2018г./ са
обявени за противоконституционни. По отношение на придаденото с § 2
обратно действие на продължаването на срока до 31.12.2022г.,
Конституционният съд е приел, че по този начин се отнема вещноправния
ефект на давностното владение, осъществявано в периода от 31.12.2017г. до
19.01.2018г., и се засягат вече придобити права - право на собственост,
основаващо се на изтекла в периода 31.12.2017г. - 19.01.2018г. придобивна
давност. От горното следва, че за периода от 31.05.2006г. до 30.12.2017г. и от
20.01.2018г. до 07.03.2022г. придобивна давност за имоти частна държавна и
общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя
мораториум. Давността започва да тече с влизане в сила на решението на КС
на 08.03.2022г.
От данните по делото не се установява към момента на влизане в сила на
изменението на чл. 86 ЗС в ДВ бр. 33/96г. ищцата да е била във владение на
процесния имот. Дори и да се приеме от гласните доказателства, че ищцата е
била недобросъвестен владетел на имота от 2003г., то придобивната давност е
спряна на 30.05.2006г. до 30.12.2017г. и от 20.01.2018г. до 07.03.2022г. и до
приключване на устните състезания на първата инстанция не е изтекъл
необходимия десетгодишен срок за придобиване на имота по давност.
Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният
съд е постановил правилен и законосъобразен акт, който следва да бъде
потвърден.
На осн. чл.78, ал.3 вр. ал. 8 от ГПК и предвид изхода на въззивното
обжалване, въззивникът следва да заплати на въззиваемата страна
направените разноски пред въззивната инстанция, съставляващи
юрисконсултско възнаграждение от 200 лв.
12
Воден от горното, съставът на Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2706 от 16.07.2025г., постановено по гр.
дело № 2145/2024г. на РС Варна, ХLVI-ти състав.
ОСЪЖДА Т. С. Т., ЕГН ********** от гр. Д.ч. да заплати на Община
Варна, с адм. адрес гр. Варна, бул. „Осми Приморски полк“ № 43, сумата от
200 лв. /двеста лева/, представляваща стоР. разноски пред въззивната
инстанция, на осн. чл.78, ал.3 вр. ал. 8 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13