Р Е Ш Е Н И Е
№
29.06.2018г., гр. Плевен
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ДВАНАДЕСЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в открито съдебно заседание на единадесети юни две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЛИЦА МАРИНСКА
При
секретаря Петя И. и
прокурора....................., като разгледа докладваното от председателя
гр. д. № 646/2018г. по описа на
ПлРС, за да се произнесе, намери за установено следното:
Искове с правно основание чл.422,
вр.чл.415, ал.1 от ГПК, с чл. 286 от ТЗ, във вр. с чл. 266 вр. с чл. 258 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Пред ПлРС е депозирана искова молба от
“М. АД, ***, срещу „***” ЕООД, ЕИК ***, гр. Плевен, с която се твърди, че ответникът
е възложил на ищеца, да извърши услуга с багер, услуга с багер с кофа и чук, и
транспортна услуга за превоз на фракции на на обекти „***- завод” и „Сааб”,
разположени на главен път между гр. ***. Твърди се, че за извършената работа,
са издадени: фактура №7025/21.08.2017г, за сумата от 12312лв. с вкл. ДДС- за
извършена работа през периода 01.08.2017-18.08.2017г, и фактура №
6999/31.07.2013г за сумата от 9240лв. с вкл.. ДДС, за извършена работа за
периода 03.07.2017-25.07.2017г. Твърди се, че срокът за плащане на сумата по
фактурите е уговорен устно между страните- 30 дни от извършване на работата.
Твърди се, че от страна на ответника няма плащане на остатъка от 11 034,60лв.,
до датата на образуване на ч.гр.д.№ 8525/2017г. на ПлРС. Твърди се, че от страна на ответника няма плащане на
дължимата по двете фактури сума от общо 21552лв. с ДДС. Твърди се, че по
заявление по чл. 410 от ГПК, е образувано ч. гр.д.№8522/2017г. на ПлРС, по
което има издадена заповед за изпълнение. Моли съдът да постанови решение, с
което да признае за установено спрямо ответника, че дължи сумата от 21552лв. с
ДДС- главница по фактура №7025/21.08.2017г. и фактура № 6999/31.07.2013г.,
сумата от 309,37лв.- лихва за забава, общо върху главниците по двете фактури,
съответно- върху главницата по фактура №7025/21.08.2017г.- за периода
21.09.2017-02.11.2017г. и върху главницата по фактура №6993/31.07.2013г., за
периода 01.09.2017-02.11.2017г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, до
окончателното й изплащане. Претендират се разноски.
Ответникът „***” ЕООД, ЕИК ***, гр. Плевен, р. пр., в срока на чл.133 от ГПК, изразява становище за допустимост, но частична основателност на
предявените исковете. Твърди се, че е налице плащане на главницата по фактура №
6999/31.07.2013г. е изцяло заплатена по банков път на 16.03.2018г. Посочва се,
че ищецът е изпратил покана за доброволно изпълнение, получена от ответника на
17.10.2017г. и входирана на 23.10.2017г, с която е даден 3-дневен срок за
изпълнение, поради което, ответникът е изпаднал в забава, считано от
26.10.2017г. Заедно с това се посочва, че във фактурата не е уговорен падеж за
плащане, поради което е изпратена покана за плащане. Евентуално се посочва, че
следва да се приложи нормата на чл.303а, ал.2 от ТЗ, предвиждаща 60- дневен
срок за плащане. Претендират се разноски, като се прави и възражение за прекомерност.
Съдът, като съобрази становищата на страните, на
основание събраните по делото доказателства и закона, намира за установено
следното
Безспорно по делото се установява, че въз основа на
заявление по чл. 410 от ГПК, е издадена заповед за изпълнение №
6182/21.12.2017г. по ч. гр. д. № 8522/2017г. по описа на ПлРС, срещу издаването
на която, в срок е постъпило възражение
от длъжника. В указаният от съда едномесечен срок, е предявен настоящия
установителен иск, поради което същият е допустим.
По иска с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 286 от ТЗ, във вр. с чл. 266, вр. с чл. 258 от ЗЗД.
Съдът намира за установено по делото, съобразно
представените писмени доказателства и изявленията на страните, съществуването
на облигационни отношения между
страните, при които, ответникът ***- ***ЕООД, гр. Плевен- като възложител, е
възложил на ищеца- М. АД, ***, извършването на конкретна работа- ответникът е
възложил на ищеца, да извърши услуга с багер, услуга с багер с кофа и чук, и
транспортна услуга за превоз на фракции на обекти „***- завод” и „Сааб”,
разположени на главен път между гр. ***.. По делото се установява, че между
страните няма сключен нарочен договор за изработка, респ. -договор за
превоз, но безспорно се установява, че
за извършената работа, за периода 01.08.2017-18.08.2017г., за сумата от
12312лв. с вкл. ДДС, е издадена процесните фактура №7025/21.08.2017г./л.15/, и
фактура № 6999/31.07.2013г./л.52/ за сумата от 9240лв. с вкл. ДДС, за извършена
работа за периода 03.07.2017-25.07.2017г. Видно от съдържанието на процесната
фактура № 702/21.08.2017г. ,същата обективира извършването и на 16 бр.
транспортни услуги, за периода 01.08.2017-18.08.2017г.,за което са представени
съответните пътни листове и товарителници. Съобразно трайната и непротиворечива
практика по чл. 290 ГПК на ВКС/ в т. см. Решение №121/21.07.2016 по
дело №1622/2015 на ВКС, ТК, I т.о./,
фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор и да установи
задължението, ако отразява съществени елементи от съдържанието на сделката.
Процесната фактура съдържа необходимите реквизити, доколкото в нея са
индивидуализирани страните, наименованието на извършените стоки и услуги,
уговорената цена и количество, обективирани са съществените елементи на
сделката.
По делото, от страна на ответника, са
представени доказателства-
платежно нареждане, за заплащане на сумата от 9240лв.- по фактура
№6999/31.07.2017г. и на сумата от 12312лв.- по фактура №7025/21.08.2017г-
извършено на 08.06.2018г.
По делото е изслушана и приета ССЕ, от заключението на
която се установява следното: процесните фактури са надлежно осчетоводени от
ищеца М. АД, като продажба на услуги и вземане от клиент ***- ***ЕООД, начислен
е ДДС на продажбите. Процесните фактури са надлежно осчетоводени и от
ответника, като доставка на услуги и задължение към доставчик М. АД, с начислен
ДДС на покупките. ВЛ е установило, че към датата на изготвяне на заключението,
е налице плащане по фактура № 6999/31.07.2017г., в размер на 9240лв., на
16.03.2018г., като плащане по
фактура №7025/21.08.2017г. не е
установено. ВЛ е изчислило също, съобразно посоченият от ищеца период, че
лихвата за забава, върху главницата по фактура №6999/31.07.2017г., за периода
01.09.2017-02.11.2017г, е в размер на 162,02лв., и върху главницата по фактура
№7025/21.08.2017г., за периода 21.09.2017-02.11.2017г, е в размер на 147,35лв.
В допълнително изявление, ищецът посочва, че с
извършените от страна на ответника плащания,
са погасени главниците по двете фактури.
При така установеното от
фактическа страна, съдът възприе следните правни изводи:
Съобразно нормата на
чл. 258 от ЗЗД, с договора за изработка, изпълнителят се задължава, на свой
риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната- да
заплати възнаграждение. Съобразно нормата
на чл.266 от ЗЗД, заплащането на уговореното възнаграждение, е основно право и
задължение на страните по договора за изработка, като предпоставка за неговото
възникване е приемането на работата от страна на възложителя. За да възникне задължението на
възложителя за заплащане на възнаграждение на изпълнителя се изисква
кумулативното наличие на валиден договор за изработка, изпълнение на
възложената работа и приемане на работата от възложителя, за да се
счете, че договора за изработка е изпълнен. Чл.264 ал.1 от ЗЗД сочи, че
поръчващия е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа, като същият
има правото да откаже приемането на работата, в случай, че тя не отговаря на
поръчката му- при забава от страна на изпълнителя, или при наличието на
недостатъци, респ. отклонение от поръчаното. В случая, съдът намира, че от
страна на възложителя- *** –***ЕООД, е налице мълчаливо приемане, чрез
съвкупност от конклудентни действия, на резултата- извършените от страна на
изпълнителя-ищец услуги с багер и транспортни услуги. Безспорно по делото се
установи, че процесните фактури, са надлежно осчетоводени в счетоводството на
ответника и същият е ползвал данъчен кредит. Само по себе си отразяването на
фактурата в счетоводството на ответника, включването ѝ в дневника за
продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея, представляват
признание на задължението и доказват неговото съществуване. Макар и фактурите
да не са подписани от страна на ответника, то търговецът е узнал за
получаването ѝ по смисъла на чл. 301 ТЗ, като това не се презюмира, а е
установено по безсъмнен начин от отразяването на фактурите в счетоводството му.
По делото от страна на ответника няма възражения в тази насока. Като признание
за съществуването на задължението от страна на ответника, следва да се отчете и факта на извършване на плащане по
фактури, преди образуване на настоящето
исково производство, което ще бъде взето
предвид от съда по реда на чл. 235, ал.3 от ГПК. Същото важи и за договора за
превоз, при който превозвачът се задължава срещу възнаграждение да превози до
определено място лице, багаж или товар. Договорът
за превоз се установява с товарителница, без обаче действителността му да
зависи от нейното издаване, редовност или загубване, съгл. чл. 50 от Закона за
автомобилните превози.
По делото, не се
установява, че плащане на претендираната лихва за забава, върху
главниците по двете фактури.
При така установеното, съдът намира, че в случая
следва да се приложи нормата на чл. 253, ал.3 от ГПК, като се вземат предвид
всички факти, станали в хода на съдебното дирене. Съдът намира, че в случая,
производството по длото не следва да
бъде прекратявано, каквото искане има по
делото от страна на ищеца, а исковете следва да бъдат отвърлени като погасени
чрез плащане в хода на процеса, доколкото плащането на главниците е станало в
хода на процеса- нормата на чл. 422, ал.1 от ГПК изрично предвижда, че искът се
счита за предявен от датата на заявлението по чл. 410 от ГПК, а и от друга
страна няма плащане на претендираната лихва за забава. Съдът намира, че в
случая, с оглед на изричното признание от страна на ищеца, че приема плащанията
на ответника, като погасяващи главницата по процесните фактури, че в случая не следва да бъде прилагана
нормата на чл.76,ал.2от ЗЗД.
На основание гореизложеното,
следва предявеният иск да бъде отхвърлен като погасен чрез плащане в хода на
процеса, като обстоятелството дали ответникът е станал причина за завеждането
на делото, има отношение към разпределянето на отговорността за разноските.
По иска с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1
от ГПК, вр. 86, ал.1 от ЗЗД.
По делото, с исковата си молба, ищецът навежда
твърдения за съществуване на устна уговорка за плащане на сумата, в период от
30 дни от издаване на фактурата, като съответно на това, претендираният период
за лихвата за забава върху главницата по фактура №6999/31.07.2017г., е
01.09.2017-02.11.2017г, и върху главницата по фактура №7025/21.08.2017г., е
периода 21.09.2017-02.11.2017г., посочена общо за двете фактури, в размер на
309,37лв. За доказването на твърдяната от ищеца устна уговорка за отложено
плащане, в посоченият 30 дневен срок не бяха ангажирани и представени никакви
доказателства от страна на ищеца, поради което съдът намира същата за
недоказана. От събраните по делото доказателства се установява, че между
страните няма уговорен срок за плащане на дължимото от ответника
възнаграждение. С оглед на това, съдът намира, че в случая е приложима нормата
на чл.303а, ал. 3
ТЗ, съобразно която, ако не е уговорен срок за
плащане, паричното задължение трябва да бъде извършено в
14-дневен срок от получаване на фактурата или друга покана за плащане. Съдът
приема, въз основа на изложените по- горе мотиви, факта на получаване на
процесната фактура №6999/31.07.2017г., от страна на ответника, на 31.07.2017г., поради което,
установеният в ТЗ срок за плащане започва да тече именно от тази дата, от което
следва извода, че ответникът е изпаднал в забава на 15.08.2017г.; съответно- за
фактура №7025/21.08.2017г.,
ответникът е изпаднал в забава на 05.09.2017г. Съдът намира, че в случая е неприложима нормата на чл. 303а, ал. 2 ТЗ, доколкото същата визира длъжникът да има качеството на публичен изпълнител
§1 от ДР на ТЗ посочва, че публичен възложител по смисъла на ТЗ, е всяко лице
по чл. 5, ал.2-4 от ЗОП, и ответникът като ЮЛ по ТЗ не попада след изброените.
Съдът намира също, че факта на изпращането на покана за изпълнение- копие,
приложено към отговора на ИМ, няма за последица
изпадането в забава на длъжника, спрямо задължението по процесната
фактура. Видно от съдържанието на поканата, същата визира общо 7 фактури, без
посочване на съответни номера и задължение по всяка, и не може да се направи
обоснован извод, че същата касае именно процесните две фактури. Както бе
посочено, съдът приема, че длъжникът- ответник, е изпаднал в забава, с изтичане
на 14- дневния срок от датата на получаване на фактурата. Доколкото обаче
ищецът е заявил период на претенцията си – по фактура №6999/31.07.2017г.,-
01.09.2017-02.11.2017г, и върху главницата по фактура №7025/21.08.2017г.-
21.09.2017-02.11.2017г., съдът следва да се произнесе в тези рамки. Както бе
посочено по- горе, ВЛ е установило размер на лихвата за забава, върху главниците, за посочените периоди: по фактура
№6999/31.07.2017г.- в размер на 162,02лв., и по фактура №7025/21.08.2017г.- в
размер на 147,35лв. /общо сумата от 309,37лв/.
С оглед изложеното, претенцията се явява изцяло
основателна и следва да бъде уважена .
При този изход на спора, съдът намира, че ответникът е
станал причина за завеждане на настоящето исково производство, доколкото
плащанията по главниците е станало след датата на завеждане на ИМ- 26.01.2018г,
поради което, следва да понесе
направените от ищеца разноски за настоящето производство, като бъде съобразено
направеното от ответника възражение за прекомерност на адв. възнаграждение.
Съобразно нормата на чл.78, ал.5 от ГПК, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата-
Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая е
приложима нормата на чл. 7, ал.2, т.4 от Наредбата, и след съответни изчисления
/сумата от 1185,84лв/, съдът установи, че авд. възнаграждение, по представеният
договор за правна защита и съдействие от 1100лв., не е явява прекомерен, с
оглед цената на исковете. Следва в полза на ищца да бъдат присъдени
действително направените по делото разноски, от общо 1790,69лв., вкл. адв.
възнаграждение от 1100лв, д.т. и разноски за
ВЛ.
Ответникът следва да понесе и направените в
заповедното производство разноски, като бъде съобразено възражението за
прекомерност. Нормата на чл.7, Ал.7 от Наредба №1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения постановява, че в производствата по издаване на
заповед за изпълнение, размерът на адв. възнаграждение се изчислява на база
половината от стойностите на претендираните суми- или в случая е приложима
нормата на чл.7, ал.2, т.4, или минималният размер на възнаграждението, при
материален интерес от 10 000лв. до 100 000лв., е сумата от 830+3% за
горницата над 10000лв. /изчислено – сумата от 857,92лв/ С оглед на това, съдът
приема, че направеното възражение за прекомерност е неоснователно и в полза на
ищеца следва да бъде присъдени разноски в общ размер от 1261,04лв., вкл. адв. възнаграждение от
830лв. и държавна такса от 431,04лв.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ, предявеният от „М.” АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление ***, представлявано от ***, иск с правно основание чл.
422, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 286 от ТЗ, във вр. с чл. 266, вр. с чл.
258 от ЗЗД, ЗА ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО, че „***- ***” ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от *********, ДЪЛЖИ сумата от общо 21552лв. с ДДС- главници
по фактура № 6999/31.07.2013г, в размер на 9240лв и по фактура
№7025/21.08.2017г в размер на 12 312лв, ведно със законната лихва, считано от
датата на заявлението по чл. 410 от ГПК- 01.11.2017г, за която сума има
издадена заповед за изпълнение № 6182/21.12.2017г. по ч. гр. д. №
8522/2017г.. по описа на ПлРС, като ПОГАСЕН
ЧРЕЗ ПЛАЩАНЕ в хода на процеса.
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422,
вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. 86, ал.1 от ЗЗД, че „***- ***” ЕООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление ***, представлявано от *********, ДЪЛЖИ НА „М.” АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление ***, представлявано от ***, сумата от 147,35лв.- лихва за забава,
върху главницата от 12312лв., по фактура №7025/21.08.2017г., за периода
21.09.2017г.-02.11.2017г. и сумата от 162,02лв.-
лихва за забава, върху главницата 9240лв., по фактура
№6999/31.07.2013г., за периода 01.09.2017-02.11.2017г., за които суми има
издадена заповед за изпълнение № 6182/21.12.2017г. по ч. гр. д. № 8522/2017г.
по описа на ПлРС.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, „***- ***”
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от *********,
ДА ЗАПЛАТИ НА „М.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от ***, сумата от 1790,69лв
–разноски в настоящето производство и сумата от 1261,04лв.-разноски по ч.гр.д. №8522/2017г. по описа на
ПлРС.
Решението може да бъде обжалвано от страните, в
двуседмичен срок от съобщението, пред ПлОС.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: