Решение по дело №1262/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ), чрез процесуален представител юриск. Гладийска, против Решение № 558/19.04.2024 г., постановено по АНД № 881/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив (ПРС), V н.с., с което е отменен Електронен фиш (ЕФ) за налагане на глоба за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата (ЗП) № **********, с който на основание чл. 179, ал. 3б от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) на К. В. П., [ЕГН] е наложено административно наказание – глоба в размер на 2 500 лева за нарушение на чл. 102, ал. 2 от ЗДвП и е прекратено административнонаказателното производство срещу К. В. П., [ЕГН] за нарушение по чл. 102, ал. 2 от ЗДвП, вменено с ЕФ за налагане на глоба за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от ЗП № **********, издаден от АПИ.

В жалбата се сочи, че решението е незаконосъобразно, поради противоречие с материалния и процесуалния закон - касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК и се настоява за отмяната му и потвърждаване на ЕФ по подробно изложени съображения. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Наведено е възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба – К. В. П., чрез пълномощник адв. З., оспорва касационната жалба и моли решението на ПРС като правилно и законосъобразно да се остави в сила. Претендира, сторените по делото разноски.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив застъпва становище за основателност на така подадената касационна жалба.

Административен съд – Пловдив, ХХI състав, след като разгледа поотделно и в съвкупност, наведените с жалбата касационни основания и в изпълнение изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена от надлежна по чл. 210 от АПК страна в преклузивния по чл. 211 от АПК срок, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Предмет на производство пред ПРС е бил EФ за налагане на глоба за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от ЗП № ********** на 15.12.2020 г. в 08,44 часа. С ЕФ е установено нарушение с ППС Специален автомобил Рено Магнум 400.26 ЕС, рег. № [рег. номер], с технически допустима максимална маса 26000, брой оси 3, екологична категория ЕВРО 2, без ремарке, в община Родопи, за движение по път А – 1 км 107 + 663, с посока нарастващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, като за посоченото ППС изцяло не е заплатена дължимата пътна такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от ЗП, тъй като за посоченото ППС няма валидна маршрутна карта или валидна тол декларация за преминаването. Нарушението е установено с устройство № 20211, представляващо елемент от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от ЗП, намиращо се на път А – 1 км 107 + 663. К. В. П. с адрес [населено място], [жк] ***, вх. *, ет.*, ап. ** с [ЕГН] е констатиран като собственик, на когото е регистрирано ППС/ползвател и на същия за нарушение на чл. 102, ал. 2 от ЗДвП на основание чл. 179, ал. 3б от ЗДвП е наложена глоба в размер на 2 500 лева. Административното наказание е наложено при тази фактическа и правна обстановка.

С обжалваното пред настоящата инстанция решение, ПРС е приел на първо място, че ЕФ подлежи на отмяна, тъй като е изтекла давността за преследване на санкционираното лице, с оглед на това, че деянието е извършено на 15.12.2020 г., като с издаването на ЕФ е налице прекъсване на давността и същата на основание чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК е изтекла на 15.12.2023 г. При това положение ПРС е приел, че към момента на връчване на ЕФ на 18.01.2024 г. давността вече е била изтекла и е следвало административнонаказателното производство да се прекрати. На следващо място ПРС е приел, че е нарушен и принципът за пропорционалност, залегнал в изискванията на ЕС.

Като е стигнал до тези правни изводи, районният съд е постановил правилен съдебен акт. Противно на твърдяното в касационната жалба, всички доказателства са преценени при постановяване на обжалваното решение и в този смисъл изводите на първоинстанционния съд са напълно обосновани. Обсъдени са също всички възражения на страните и на тях е даден отговор, подкрепен от събраните по делото доказателства, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК касационната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, изключително обстойни и обосновани.

За пълнота и с оглед наведените възражения в касационната жалба, следва да се посочи, че понастоящем в ЗАНН са регламентирани два вида давност: погасителна давност, с изтичането на която се погасява възможността компетентният орган да реализира правомощията си по административнонаказателното правоотношение (чл. 34 от ЗАНН) и изпълнителска давност, с изтичането на която се погасява възможността компетентният орган да реализира изтърпяването на наложената административна санкция (чл. 82 от ЗАНН). От своя страна, изпълнителската давност може да бъде квалифицирана като обикновена (по чл. 82, ал. 1 от ЗАНН) и абсолютна такава (по чл. 82, ал. 3 от ЗАНН). В чл. 34 от ЗАНН няма разпоредба, аналогична на разпоредбата на чл. 81, ал. 3 от НК, уреждаща абсолютната давност. Именно тази празнота се преодолява с приложението на чл. 81, ал. 3 във връзка с чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК във връзка с чл. 11 от ЗАНН, която разпоредба препраща към уредбата относно погасяване на наказателното преследване по давност в Наказателния кодекс. Поради липсата на разпоредба, уреждаща абсолютната давност в ЗАНН и наличието на препращаща норма на чл. 11 от ЗАНН, уредбата относно погасяването на наказателното преследване по давност в НК следва да намери приложение. Приемането на обратната теза, а именно - че институтът на погасителната давност, включително и абсолютната такава, не намира приложение при наказателно преследване за административни нарушения, ще доведе като краен резултат до неблагоприятно третиране на извършителите на правно запретено поведение с по-ниска степен на обществена опасност, каквото представлява административното нарушение, спрямо това на извършителите на общественоопасни деяния с най-висока степен на обществена укоримост, каквото е престъплението. В крайна сметка дори за квалифицираните убийства е предвиден краен срок, с изтичането на който държавата губи възможността да осъществи наказателното преследване. Понастоящем санкционното ни законодателство изключва погасяване по давност единствено на престъпления против мира и човечеството (чл. 79, ал. 2 от НК), а едва ли е уместна съпоставката между тези общественоопасни посегателства и което и да било административно нарушение. С оглед изложеното следва да се приеме, че разпоредбата на чл. 11 от ЗАНН препраща към уредбата относно погасяване на наказателното преследване по давност в Наказателния кодекс (в този смисъл Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на Върховен касационен съд и Върховен административен съд). Отделно от това, приемането за електронния фиш на последици, различни от установените за наказателното постановление, би означавало различно третиране на нарушителите, извършили едно и също нарушение, в зависимост единствено от това дали то е заснето с електронната система или констатирано от контролен орган, каквото различно третиране нито е нормативно предвидено, нито е оправдано от гледище на закона.

От събраните по делото доказателства се установява, че административнонаказателното производство, в хода на което е издаден оспореният ЕФ, е образувано на датата, на която процесното нарушение е извършено, а именно на 15.12.2020 г. и доколкото от тази дата до 15.12.2023 г. не са предприети никакви действия от страна на АПИ за неговото връчване (връчване е сторено на 18.01.2024 г.), то очевидно към настоящия момент давността по чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, се явява изтекла, което е самостоятелно основание решението на ПРС като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила.

За пълнота следва да бъде отчетено и постановеното към настоящия момент Решение на Съда (шести състав) от 21.11.2024 година по дело С-61/23, с което е дадено тълкувание за съответствието на чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО с националната правна уредба, с която се предвижда налагане на имуществена санкция във фиксиран размер за нарушенията на правилата относно задължението за предварително установяване и заплащане на размера на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, при положение, че е предвидена възможност за освобождаване от административнонаказателна отговорност при заплащане на т. нар. „компенсаторна такса“. В него е прието, че член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер.

В случая санкцията по чл. 179, ал. 3б от ЗДвП е с фиксиран размер и не дава възможност за преценка на конкретни факти, които обуславят конкретната тежест на нарушението - за всички нарушения от този вид, независимо дали изцяло не е платена таксата или частично, независимо от изминатите километри и конкретната тежест на ППС, е предвиден един и същ размер на наказанието. В тази смисъл и националната юрисдикция е длъжна да приложи правото на Съюза в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост остави без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, предвид обстоятелствата по случая, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат. Само това основание е достатъчно да се приеме, че наложената имуществена санкция е незаконосъобразна. В ЗДвП липсва друга норма, предвиждаща възможност за налагане на санкция за нарушение по чл. 102, ал. 2 от ЗДвП, поради което и искането на касатора за преквалифициране на нарушението, респ. определяне на друг размер на наложената санкция, е неоснователно.

При така установеното, не са налице касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, а атакуваното решение на районния съд е валидно, допустимо и съответстващо на материалния закон и следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора, на ответника по касация се дължат сторените разноски, като такива се констатира, че са претендирани, но липсват доказателства да са били сторени, поради което и искането следва да бъде оставено без уважение.

Воден от горното и на основание чл. 63в от ЗАНН във връзка с чл. 221, ал. 2 от АПК, Административен съд – Пловдив, ХХI състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 558/19.04.2024 г., постановено по АНД № 881/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, V н.с.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на К. В. П., [ЕГН], с адрес [населено място], [жк] ****, вх. *, ет. *, ап. ** за присъждане на разноски по делото.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.