№ 8385
гр. София, 10.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПОЛИНА АНД.
ХАДЖИМАРИНСКА
при участието на секретаря ТЕОДОРА СТ. ВЕЛЧЕВА
като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА
Гражданско дело № 20231110124657 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от И. К. Д. срещу ...., с която са
предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД за
прогласяване нищожността на клауза в сключен между страните Договор за кредит №
..../25.09.2020г., предвиждаща възнаграждение за услуга „динамично плащане“.
В исковата молба ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за кредит
№ ..../25.09.2020г., по силата на който последният му е предоставил сумата от 700 лв. В
договора е предвидено, че потребителят ще се възползва от услугата „динамично
плащане по кредита“, срещу възнаграждение в размер от 348,92 лв., чието заплащане е
включено към месечните погасителни вноски. Навежда подробни съображения, че
клаузата за дължимост на визираното възнаграждение е нищожна. Поддържа
нарушение на нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която не се дължат такси във
връзка с усвояване и управление на кредита. Посочва също, че възнаграждението
представлява печалба на кредитора и с уговарянето му се заобикаля императивното
изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото с включването му в ГПР същият надхвърля
допустимия максимален размер. Твърди още, че предвидената услуга реално не му е
била предоставена и в противоречие с добрите нрави е налице оскъпяване на кредита,
целящо единствено обогатяване на кредитора. С тези доводи ищецът обосновава
правния си интерес от търсената искова защита. Претендира направените по делото
разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба с
1
изразено становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва твърденията
на ищеца за нищожност на атакуваната клауза от процесния договор, като поддържа,
че ищецът е заявил получаване на допълнителна незадължителна услуга по кредита,
таксата за която не следва да се включва в ГПР. Моли за отхвърляне на исковата
претенция и за присъждане на сторените деловодни разноски.
Съдът, като прецени твърденията на страните и като обсъди събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, формира следните изводи от
фактическа и правна страна:
За успешното провеждане на предявените искове в тежест на ищеца е да
докаже наличието на сключен между страните договор със соченото в исковата молба
съдържание и пороците, които твърди да влекат нищожност на оспорената клауза от
същия.
По делото не е спорно и от събраните писмени доказателства се установява, че
на 25.09.2020г. между И. К. Д., в качеството на кредитополучател, и ...., в качеството
на кредитодател, е сключен Договор за кредит № ...., съгласно който ответното
дружество е предоставило на ищеца сумата от 700 лв. срещу поето от последния
задължение за връщането й в срок до 20.03.2021г. на равни месечни вноски съобразно
приет погасителен план, при следните условия по кредита: ГПР – 38,51%, ГЛП –
32,55%. Видно от договора, представен като доказателство, в чл. 9, ал. 2 от същия в
полза на ответника е уговорено възнаграждение за услуга „динамично плащане“ в
размер от 350 лв., платимо от ищеца разсрочено на равни части, съразмерно добавени
към всяка от погасителните вноски по кредита, което възнаграждение не се спори, че
не е включено в договорения ГПР. Посочената услуга е указано, че е подробно
регламентирана в приложимите към договора Общи условия, каквито не са
представени по делото, но страните не спорят, че услугата се изразява във възможност
кредиторът да осигури свой представител, който ще посещава настоящия адрес на
кредитополучателя или друго предварително уговорено с него място в квартала по
настоящия му адрес, в рамките на работното време на кредитора, за да извърши
кредитополучателят редовно плащане.
Спорът между страните се концентрира върху валидността на съдържащата се
в процесния договор клауза за дължимост на възнаграждение за визираната услуга.
Не се твърди и не са ангажирани доказателства за това предоставеният кредит
да е предназначен и използван във връзка с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, поради което съдът приема, че ищецът е страна по така сключения
договор като потребител на финансовата услуга по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП,
предоставена му от кредитодателя – небанкова финансова институция, търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. С оглед качеството на страните по него и естеството на
престациите договорът е по правната си същност договор за потребителски кредит по
2
смисъла на чл. 9 ЗПК и отношенията между страните се регулират от специалния
закон. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Договорът се сключва в писмена форма – чл. 10, ал.
1 ЗПК, и трябва да отговаря на строго определени изисквания по ЗПК за неговото
съдържание. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Следователно част от изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК досежно
съдържанието на договора са императивни и нарушението им влече нищожност на
същия. Кредитополучателят по такъв договор се ползва и от потребителската защита
срещу неравноправни клаузи по чл. 143 и сл. ЗЗП, за които съдът следи служебно –
арг. чл. 7, ал. 3 ГПК.
Установи се, че по процесния договор наред с главното задължение в тежест на
ищеца кредитополучател е възникнало и задължение за заплащане на възнаграждение
за услуга „динамично плащане“. Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да
събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит. Целта на таксите и комисионите по смисъла на
цитираната разпоредба е да се покрият административните разходи на кредитора при
предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит,
но различни от основната услуга за предоставяне на заемни средства. Нормата на чл.
10а, ал. 2 ЗПК обаче установява забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая
уговорената услуга „динамично плащане“ не би могла да се подведе под дефиницията
за допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, за която дейност е
предвидена законова възможност кредитодателят да събира допълнителни
възнаграждения. Плащането на погасителните вноски по кредита е основно
задължение на потребителя кредитополучател, което е част от същественото
съдържание на договора за потребителски кредит. Следователно договорните клаузи,
касаещи начина на неговото изпълнение (в брой на каса, в брой на представител на
кредитора, чрез банков превод и др.), както и мястото на изпълнение (на адреса на
някоя от страните или на друг адрес), представляват уговорки относно изпълнението
на основния предмет на договора за кредит, а не такива за предоставяне на
допълнително благо на потребителя извън този предмет. Затова в случаите на
постигната договореност местоизпълнението на задължението на потребителя за
3
плащане да бъде неговият настоящ адрес, а начинът на плащане да бъде в брой на
представител на кредитора, чрез изпълнението на тези уговорки кредиторът не
предоставя допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, а извършва
действия по управление на кредита и в частност за събиране на дължимите
погасителни вноски по определения от страните начин, поради което уговореното
възнаграждение за услуга „динамично плащане“ попада в приложното поле на
установената в чл. 10а, ал. 2 ЗПК забрана.
Отделно от горното, съдът намира, че е налице и нарушаване на
императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която разпоредба
договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (в приложимата редакция обн. ДВ бр. 35/2014г.)
повелява императивно, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левова и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В
процесния случай, с оглед естеството на услугата „динамично плащане“, уговореното
за нея възнаграждение представлява общ разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК и следва да бъде включено при определяне на годишния процент на
разходите. С посочването в договора на ГПР само формално са изпълнени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, но указаният размер на
ГПР не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за
кредита, с които би се формирал ГПР, надхвърлящ максималния допустим размер от
50%. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се тълкува буквално, а
4
именно, че при посочен, макар и неправилно определен ГПР, се явява изпълнено
изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е
част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. Затова
и неяснотата или подвеждащото му оповестяване законодателят урежда като порок от
толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този
смисъл като не е оповестил действителния ГПР в договора за кредит при съобразяване
на всички участващи при формирането му елементи, кредитодателят е нарушил
императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което съгласно чл. 22 ЗПК влече
като последица недействителност на договора.
С оглед изложеното съдът намира, че процесният договор и в частност
оспорената клауза от същия са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради
което предявеният иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде
уважен, като при този извод съединените в условия на евентуалност установителни
искове на останалите наведени твърдения за пороци не подлежат на разглеждане.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски
възниква в полза на ищеца, който своевременно е заявил искане за присъждане на
разноски и доказва сторени такива за държавна такса в размер от 50 лв. и за
адвокатско възнаграждение в размер от 2400 лв. с ДДС – платено в брой на
упълномощения адвокат съгласно отбелязването в този смисъл в представения договор
за правна защита и съдействие, имащ в тази част характер на разписка за извършеното
плащане. От страна на ответника е направено възражение за прекомерност на
разноските за адвокат, което съдът намира за основателно, като редуцира същото до
размера от 480 лв. с ДДС, отчитайки липсата на фактическа и правна сложност на
делото и съобразявайки Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., съгласно
което решаващият състав не е обвързан от минималните прагове на адвокатските
възнаграждения, приети от съсловната организация на адвокатите. Така на ищеца се
следват разноски в общ размер от 530 лв.
По горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА, по предявен от И. К. Д., ЕГН **********, с
адрес: ..., срещу ...., ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: ...., иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, клаузата на чл. 9, ал. 2 в сключен между страните
Договор за кредит № ..../25.09.2020г., предвиждаща възнаграждение за услуга
„динамично плащане“.
5
ОСЪЖДА ...., ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: ...., да заплати на
И. К. Д., ЕГН **********, с адрес: ..., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 530 лв.
– деловодни разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6