№ 21744
гр. София, 27.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20251110109905 по описа за 2025 година
Предявени са от ищеца **************************, ЕИК *********,
срещу ответника Е. Г. М., ЕГН **********, искове с правно основание чл.79,
ал.1, пр. I, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати сумата от 4000 лв., представляваща главница по Договор
за кредит № ***********/10.05.2023 г., ведно със законна лихва за период от
30.12.2024 г. до изплащане на вземането, сумата от 3012,20 лв.,
представляваща неплатено договорно възнаграждение за период от 15.06.2023
г. до 08.01.2024 г., и сумата от 1073,31 лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 09.01.2024 г. до 17.02.2025 г.
Ищецът **************************, ЕИК *********, твърди, че на
10.05.2023 г. бил сключен Договор за потребителски кредит № ***********,
по силата на който ответникът му предоставил в заем сумата в размер на 4000
лв., при срок на кредита – 36 месеца, размер на месечна вноска – 194,78 лв.,
при ГПР в размер на 0,11 % и ГЛП – 41 %. Общо дължимата сума по кредита
била 11412 лв. Поддържа, че ответникът е направил едно единствено плащане
по кредита в размер на 10 лв., след което преустановил изпълнение по
договора. Сочи, че ответникът е изпаднал в забава, поради което му били
начислени лихви за просрочие. Твърди, че кредитът бил обявен за предсрочно
изискуем на 08.01.2024 г., като било изпратено уведомително писмо до
ответника. Излага твърдения, че между страните е проведено производство по
гр.д. № 53437/2023 г. по описа на СРС, в което е била прогласена за нищожна
клаузата, уреждаща заплащането на закупена допълнителна услуга „Фаст“ в
размер на 1600 лв., както и клаузата, уреждаща заплащането на закупена
допълнителна услуга „Флекси“ в размер на 2800 лв. Ищецът моли, в случай че
не се установи настъпването на предсрочна изискуемост на кредита, да му
1
бъдат присъдени сбора от непогасените вноски с настъпил падеж до момента
на приключване на устните състезания. Моли за уважаване на исковете.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Е. Г. М., ЕГН **********, подава
отговор на исковата молба, чрез адв. М. М., с който оспорва исковете като
неоснователни. Поддържа, че процесният договор е недействителен, тъй като
възнаграждението за допълнителни услуги не е взето предвид при
изчисляване на ГПР. Налице било заобикаляне на закона. Сочи, че
действителният размер на ГПР надвишавал законоустановения праг.
Поддържа, че по договора е заплатила сумата от 2000 лв. Моли за отхвърляне
на исковете. Претендира разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на
първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване
становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
За уважаване на исковете в тежест на ищеца е да установи при условията
на пълно и главно доказване, че между **************************, в
качеството на кредитодател, и Е. Г. М., в качеството на кредитополучател, е
възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по което
кредитодателят е предоставил на заемателя посочената сума, а последният се е
задължил да я върне в посочения срок ведно с възнаградителна лихва в
уговорения размер и възнаграждения за допълнителни услуги; изпадането на
ответника в забава за заплащане на дължимите главници, периодът на забавата
и размерът на обезщетението за забава; настъпване на предсрочна
изискуемост на вземането за заплащане на главница и възнаградителна лихва,
съобщаване на ответника за настъпилата предсрочна изискуемост. В тежест на
ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на
паричните си задължения. В тежест на всяка от страните е да установи
фактите, на които основава изгодни за себе си последици. Указано е също така
на страните, че на основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в процесния договор, сключен с
потребител, а с оглед задължителните разяснения в ТР № 1/2022 г. ОСГТК,
ВКС по предявени искове за реално изпълнение на задължения по договор,
съдът следи служебно за нищожност на същия поради противоречието му със
закона, поради заобикаляне на закона и поради противоречието му с добрите
нрави.
Между страните е безспорно и не се нуждае от доказване, че на
10.05.2023 г. между страните по делото е сключен Договор за потребителски
кредит № *********** г., с неоспорена и неопровергана доказателствена сила,
по силата на който ************************** е предоставил на ответника
в заем сумата в размер на 4000 лв., при срок на кредита 36 месеца, размер на
месечна вноска- 194,78 лв., при ГПР в размер на 48,93% и ГЛП- 41%. Видно от
приложен към договора погасителен план, кредитополучателят дължи да
заплаща 36 месеца по 317 лева, включваща главница и лихва и вноска за
допълнителна услуга. Съгласно чл. V между страните са договорени
допълнителни услуги – „Фаст“ в размер на 1600 лева и „Флекси“ в размер на
2800 лева. Общ размер на кредита, заедно с допълнителните услуги е в размер
2
на 11412,20 лева с краен срок за погасяване на 15.05.2026 г. Между страните е
налице влязло в сила съдебно решение по гр. д. № 53437/2023 г. на СРС,с
което е признато за установено по предявения от Е. М. против
************************ иск, че клаузите, предвиждащи заплащане на
услуга „Фаст“ и „Флекси“ са нищожни на осн. чл. 143, ал. 1, т. 15 ЗЗП. В
исковата молба ищецът признава, че ответникът е платил 10 лева на
24.09.2024 г. С отговора на исковата молба, ответникът представя преводно
нареждане от 14.04.2025 г. за частично плащане в размер на 2000 лева, което
не се оспорва от ищеца.
Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи в процесния договор, сключен с потребител, а с оглед
задължителните разяснения в ТР № 1/2022 г. ОСГТК, ВКС по предявени
искове за реално изпълнение на задължения по договор, съдът следи служебно
за нищожност на същия поради противоречието му със закона, поради
заобикаляне на закона и поради противоречието му с добрите нрави. съдът
дължи служебна проверка на тази клауза / чл.7, ал. 3 ГПК/. Аргумент за това
следва и от мотивите на ТР № 1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в което е възприета,
в контекста на въпроса за нищожност на неустойката поради нейната
прекомерност, принципната позиция, че съдът следи служебно за
свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, която
опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води
до нищожност на договора или отделни негови клаузи.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е
допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от
нейната същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение,
което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя
финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от
възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като
се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в
съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на
кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва може
да надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за
времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание.
За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка
относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която
превишава двукратния размер на законната лихва.
В случая приетият в договора лихвен процент от 41 % надвишава
трикратния размер на законната лихва към момента на сключване на договора.
3
С така уговореното възнаграждение се създава значително неравновесие
между престациите, които си дължат страните. Кредитополучателят като
търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва
необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на
кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично
неиздължаване. По горните съображения, годишен лихвен процент от 41 % се
явява нищожна клауза на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
На следващо място, съдът съобрази , че клаузите за „Фаст“ и „Флекси“ са
прогласени за нищожни на осн. чл. 143, ал. 1 ,т . 15 от ЗЗП с влязло в сила
съдебно решение.
Основателно се явява възражението на ответника, че договорът за
кредит е нищожен на осн. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При
изчисляване на годишния процент на разходите по договора за кредит, със
закупени допълнителни услуги – „Фаст“ в размер на 1600 лева и „Флекси“ в
размер на 2800 лева, то ГПР значително надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4
ЗПК праг. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като таксата
не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то
и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият
привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но при включване на
таксите, то процентът на разходите надхвърля допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с
процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният
размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Текстът на последната
норма не следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и
неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на
закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да
може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя
информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване
на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за
потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /в този смисъл, Решение на СЕС от
20.09.2018 г. по дело С-448/17 и др./.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК е
уредена в нормата на чл.22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. При
недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК е
предвидено изрично задължение на потребителя за връщане на чистата
стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита, като
погасителният план няма действие между страните. Вземането за връщане на
предоставената сума е изискуемо с оглед недействителността на договора. В
4
този смисъл Решение № 50086 от 21.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1027/2022 г.,
I т. о., ТК.
Следователно, ответникът дължи да върне сумата от 4000 лева, от която
следва да бъде приспаднато плащане в размер на 10 лева, което се признава от
ищеца с исковата молба. В хода на процеса, с отговора на исковата молба,
ответникът е въвел твърдение и е представил платежен документ, че е платил
частично сумата от 2000 лева по банкова сметка на ищеца на 14.04.2024 г.,
което не е оспорено от ответника. Ето защо, след приспадане на платената
сума от 2010 лева, искът се явява основателен за сумата от 1990 лева. За
останалите суми, исковете подлежат на отхвърляне.
По разноските:
За исковото производство, ищецът е заплатил държавна такса 323,45
лева и на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на
200 лева. В тежест на ответника следва да бъдат възложени разноските за
исковото производство на ищеца в размер на 258,30 лева.
Ответникът претендира заплащане на адвокат при условията на чл. 38,
ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата. Следва да се съобрази, че след решението на
СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 съдът не е императивно обвързан с
фиксираните в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер.
Нормите от наредбата могат да служат за известен ориентир, но преценката на
съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и
количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна
сложност на делото. / Определение № 1344 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. №
2933/2023 г., III г. о., ГК, Определение № 683 от 20.03.2024 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 1345/2023 г., I т. о., ТК, Определение № 350 от 15.02.2024 г. на ВКС по ч. т.
д. № 75/2024 г., II т. о., ТК/. Ето защо, като взе предвид горепосочените
критерии на оказалия безплатна правна помощ адвокат следва да се присъди
възнаграждение в размер на 800 лева. Наред с горното, следва да бъде
съобразено решение от 23.10.2025 г. по дело № С- 744/2023 г. на Съда на ЕС, с
което е прието, че процесуалното представителство на страна от адвокат
представлява възмездна доставка на услуги по смисъла на тази разпоредба,
когато тази доставка е извършено безплатно, но законодателството на
съответната държава членка предвижда, че ако насрещната страна бъде
осъдена да заплати съдебни разноски, тя се осъжда да заплати на адвоката
възнаграждение в уреден от посоченото законодателство размер. Ето защо,
като взе предвид горепосочените критерии на оказалия безплатна правна
помощ адвокат следва да се присъди възнаграждение в размер на 960 лева с
вкл. ДДС. С оглед изхода на спора и като съобрази, че плащането е в хода на
процеса, то в тежест на ищеца следва да бъдат възложени адвокатско
възнаграждение в размер на 486,30 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
5
ОСЪЖДА Е. Г. М., ЕГН ********** да заплати на
**************************, ЕИК ********* на основание чл. 9, ал. 1 ЗПК,
вр. чл. 240 ЗЗД вр. чл.79, ал.1, пр. първо ЗЗД сумата от 1 990,00 лева (хиляда
деветстотин и деветдесет лева), представляваща главница по Договор за
кредит № ***********/10.05.2023 г., ведно със законна лихва за период от
19.02.2025 г. до изплащане на вземането, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над 1 990 лева до пълния предявен размер от 4000 лева,
представляваща главница по Договор за кредит № ***********/10.05.2023 г.,
иска за сумата от 3012,20 лв., представляваща неплатено договорно
възнаграждение за период от 15.06.2023 г. до 08.01.2024 г., и иска за сумата от
1073,31 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 09.01.2024 г. до
17.02.2025 г. като неоснователни.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК Е. Г. М., ЕГН ********** да заплати
на **************************, ЕИК ********* сумата от 258,30 лева (
двеста петдесет и осем лева и 30 стотинки) - разноски за исковото
производство пред СРС.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК **************************, ЕИК
********* да заплати на адв. М. В. М., ЕГН ********** сумата от 486,30 лева
(четиристотин осемдесет и шест лева и 30 стотинки) – адвокатско
възнаграждение на осн. чл. 38, а л. 1, т. 2 ЗАдв. за оказване на правна помощ
на Е. Г. М. в исковото производство пред СРС.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6