Р Е Ш Е Н И Е
№
град София, 15.06.2021
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, в публично заседание,
проведено на седми април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ
:СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ.СЪДИЯ: ИВАН КИРИМОВ
при
секретар Цветелина Добрева, като разгледа докладвано от съдия Димитрова гр. д.
№ 2467/2020 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното :
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Със
съдебно решение от 16.01.2020г., постановено по гр. д. № 28454/ 2017 г. по
описа на СРС, съдът е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Б.И.Г.
ЕГН ********** обезщетение във връзка с приключилото НАХД № 21167/11 по описа
на СРС както следва : 400 лева имуществени вреди и 1600 лева неимуществени
вреди, ведно със законната лихва от 05.05.2014 год. до окончателното изплащане,
като е отхвърлил иска за присъждане на законна лихва за времето преди
05.05.2014 г. като погасен по давност. Съобразно с изхода на правния спор е
разпределил разноските между страните.
Недоволен
от постановеното съдебно решение, в неговата осъдителна част, е останал
ответникът Прокуратурата на Република България, която е подала настоящата
въззивна жалба, с която твърди, че съдът неправилно е приел, че ищецът е
доказал претендираните от него имуществени вреди в размер на 400 лв. адвокатско
възнаграждение, заплатено в рамките на процесното наказателно производство,
както и че това възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на
делото. По отношение на присъденото обезщетение за търпени неимуществени вреди
в резултат от приключилото с оправдателно решение НАХД въззивникът излага, че
съдът неправилно е приел, че ищецът е търпял вреди в резултат от наказателното
производство, евентуално, че приетият размер на обезщетението не съответства на
обикновените вреди и е завишен.
С
оглед горното въззивникът иска да бъде отменено първоинстанционното съдебното
решение и вместо това да се постанови
друго, с което предявените искове за имуществени и неимуществени вреди да бъдат
отхвърлени изцяло като неоснователни.
В
срок по делото е постъпил отговор на подадената въззивна жалба, с който се
твърди, че същата е неоснователна и се иска потвърждаване на обжалваната част
от съдебното решение като правилна и законосъобразна.
Софийски градски
съд, като обсъди
събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Жалбата
е допустима и следва да се разгледа по същество:
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта
му – в
обжалваната част, като
по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. По
отношение на неговата правилност, съдът намира следното:
Между
страните няма спор, а се установява и от представените писмени доказателства,
че през м. юли 2011 г. срещу въззиваемия е образувано ДП № 1399/2011 г. по
описа на 04 РУ- СДВР, гр. София за престъпление от общ характер по чл. 131, ал.
1, т. 12 вр. чл. 130, ал. 1 от НК, за това, че на 08. 07. 2011 г. около 02.00
часа в гр. София, бул. „Фритьоф Нансен", в градинката срещу „Кравай"
причинил на В.Т.Р.лека телесна повреда като деянието било извършено по
хулигански подбуди. С постановление от 07.11. 2011 г. на СРП по пр.пр. №
35113/11 било изпратено на СРС - НО цитираното ДП и пр.пр. с предложение за
освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно
наказание на основание чл. 78А НК, чл. 375 и чл. 199 НПК за извършено
престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 вр. чл. 130, ал. 1 от НК. Въз основа на
това постановление е образувано НАХД № 21167/11 по описа на СРС, НО, 9 с-в,
приключило с влязло в сила на 08.05.2012 г. решение, с което въззиваемият е признат
за невинен и оправдан по така повдигнатото обвинение.
По
делото е представен договор за правна защита и съдействие, от който е видно, че
въззиваемият е ангажирал адвокат, който да осъществи защитата му в рамките на
процесното наказателно производство в съдебната му фаза, за което е договорил и
изплатил възнаграждение в размер на 400 лв.
При
така установеното настоящият съд намира постановеното първоинстанционно съдебно
решение за правилно в обжалваната част, поради следните съображения:
Съобразно
ч. 2, т. 3 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени от разследващите
органи, прокуратурата или съда в случай на образувано наказателно производство,
приключило с оправдателна присъда/ решение.
В
настоящето производство не е спорно, че наказателното производство срещу
въззиваемия е приключило с влязъл в сила съдебен акт, с който той е оправдан,
поради което следва да се приеме, че същото е водено незаконосъобразно. В
практиката на ВКС, изразена и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение от 04.02.2013 г., по гр. д. №
85/2012 г. по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че обезщетението за вреди
в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права,
блага или правнозащитими интереси. Приема се, че съдът не е строго ограничен от
формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното
при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение,
както и на причинно следствената връзка между него и незаконното уволнение.
Също така е уточнено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над
обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други
специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения,
обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да
бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на
иска. В случаите когато се търсят и съответно установяват увреждания над
обичайното съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно
доказване на вредите и причинната връзка. В този смисъл е и решение от
11.03.2013 г., по гр. д. № 1 107/2012 г. по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и
решение от 15.01.2013 г., по гр. д. № 1 568/2 011 г. по описа на ВКС, ГК, ІV г.
о., в които е посочено, че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на
съответното благо, което е в случая е станало с незаконосъобразното обвинение,
с което искът е доказан по основание. В този случай е в тежест на пострадалия
да докаже всяко свое негативно изживяване. Приема се, че държавата отговаря за
всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането и в този случай е
изцяло приложима постановката на т. 11 от ТР № 3/2005 г. - вземат се предвид
всички обстоятелства: броят на деянията, за които е производството, тежестта на
извършените дейния, за които деецът е осъден, причинна връзка между
незаконността на обвиненията и причинените вреди - болки и страдания, преценени
с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди
от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ изисква да се отчитат
всички конкретни обстоятелства и когато конкретна вреда има конкретна причина и
може да бъде сведена до пряка последица от конкретно процесуално действие или
акт на правозащитните органи, то това предпоставя изключване на тази вреда от
кръга на подлежащите на обезщетяване.
Доколкото
е налице незаконосъобразно водено наказателно производство срещу въззиваемия,
то следва да се приеме, че за него са настъпили обичайните вреди, изразяващи се
в неудобство и притеснения за бъдещето, накърняване на личната чест и
достойнство. От свидетелските показания се установява и наличието на личности
промени у въззиваемия, в резултат от преживените притеснения, като същият е
станал затворен, отделил се е от средата, в която обичайно е осъществявал
социалното си общуване. Освен това от тях се установява и че наличието на
наказателното производство е станало
достояние на обичайния кръг от хора, с които въззиваемият е общувал като така е
била накърнена и неговата репутация, доколкото хората го приемали за човек,
който не би могъл да извърши такова деяние, за което е обвинен.
С
оглед горното приетият от първоинстанционния съд размер на обезщетението за
причинени неимуществени вреди съответства на принципа, установен от чл. 52 ЗЗД,
като репарира причинените неимуществени вреди и същевременно не води до
неоснователно обогатяване.
По
отношение на претендираните имуществени вреди съдът съобрази приетото с
Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГК на
ВКС.) съобразно което в Наказателно-процесуалния кодекс не е уредена
отговорността за разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение
от лицето, признато за невиновно или по отношение на което наказателното
производство е прекратено. Поради това тези разноски могат да се претендират
като имуществена вреда в производството за обезщетение на вреди от
незаконосъобразно обвинение на основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. Тази отговорност е гражданска и
се урежда от правилата на ЗЗД за отговорността от неизпълнение на общото
задължение да не се вреди другиму, доколкото за отговорността на държавата за
причинени вреди не са уредени особени правила в ЗОДОВ.
Изразходваните
средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило
с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, са имуществена вреда за лицето,
подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй като то има право на
адвокатска защита във всеки стадий на това производство. Когато ответникът
възрази, че изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение
е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
наказателното дело, в правомощията на съда по иска за обезщетение за вреди е да
изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на
адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета
на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът
предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното
адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на
дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното
обвинение и не е необходима последица от него. То остава в тежест на
неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото
поведение. За платеното в повече държавата не дължи обезщетение.
Като се има
предвид посоченото съдът намира, че платеното от въззиваемия за адвокатско
защита в рамките на процесното наказателно производство отговаря на вида и
тежестта на обвинението, както и на очакваните усилия и труд, които адвокатът
предстои да положи при осъществяването на защитата като същевременно
съответства и на минималния размер на адвокатското възнаграждение, установен в
чл. 13 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид изложеното правилно първоинстанционния съд е приел, че изплатеното
възнаграждение в размер на 400 лв. съставлява настъпила имуществена вреда в
патримониума на въззиваемия в резултат от незаконосъобразно водено срещу него
наказателно производство и съответно правилно е присъдил обезщетение за
имуществени вреди в този размер.
С
оглед приетото съдът намира, че следва да потвърди съдебното решение в
обжалваната част като правилно и законосъобразно.
По
разноските:
При
този изход на правния спор въззиваемият има право и на направените във
въззивното производство разноски представляващи 700 лв. адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран
от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
съдебно решение от 16.01.2020г., постановено по гр. д. № 28454/ 2017 г. по
описа на СРС, в частта, с която съдът е осъдил Прокуратурата на Република България
да заплати на Б.И.Г. ЕГН ********** обезщетение във връзка с приключилото НАХД
№ 21167/11 по описа на СРС както следва : 400 лева имуществени вреди и 1600
лева неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 05.05.2014 год. до окончателното
изплащане.
В останалата част съдебното решение е
влязло в сила.
ОСЪЖДА Прокуратурата
на Република България да заплати на Б.И.Г. ЕГН ********** сумата от 700 лв.
разноски за въззивното производство на основание чл. 78, ал.3 ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.