№ 14091
гр. София, 19.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ТЕОДОРА М. И.
при участието на секретаря АНИТА Р. СТАМЕНОВА
като разгледа докладваното от ТЕОДОРА М. И. Гражданско дело №
20231110168470 по описа за 2023 година
Производството е образувано по следните искове, предявени от Р. Б. К., чрез
адв. Д. М., против ******:
1. Искове за прогласяване на нищожност на чл. 11, ал. 1 от сключения между
страните договор за потребителски кредит № ******** г. на следните основания,
предявени при условията на евентуалност:
- на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – поради непосочване в
договора на годишния процент на разходите (ГПР) и компонентите, от които се
формира, както и общата сума, дължима от потребителя;
- на основание чл. 21, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК – като заобикаляща предвидената в
чл. 19, ал. 4 ЗПК забрана ГПР по договорите за потребителски кредит да превишава
повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България; като заобикаляща нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, според която при забава на
потребител кредиторът има право на лихва само върху неплатената в срок сума за
времето на забавата;
- на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП – тъй като предвидената
в чл. 11, ал. 2 от договора неустойка е необосновано висока;
- на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – като накърняваща добрите нрави, тъй
като размерът на уговорената в чл. 11, ал. 2 от договора неустойка излиза извън
пределите на предвидената в чл. 9 ЗЗД договорна свобода – надхвърля присъщите й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция;
2. Иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК – за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата 91,66 лв., представляваща платена при начална
липса на основание – нищожна клауза по договор за потребителски кредит, ведно със
законната лихва считано от 09.11.2023 г. до окончателното й изплащане (с протоколно
1
определение от 15.11.2024 г. е допуснато, на основание чл. 214 ГПК, изменение на
иска по размер – от сумата 50 лв. на сумата 91,66 лв., представляваща пълният размер
на претендираното вземане).
Ищецът твърди, че между страните е бил сключен договор за потребителски
кредит № ******** г., съдържащ клаузи, според които кредитополучателят, ако не
представи договореното обезпечение в чл. 5 от договора (банкова гаранция или
поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи на предвидените в
нормата условия), в тридневен срок от сключване на договора за потребителски
кредит, дължи на кредитора неустойка в размер на 91,66 лв., която при начисляване ще
бъде заплатена разсрочено, съобразно посочения в приложение № 1 към договора
начин (чл. 11 и чл. 5 от договора). Твърди, че във връзка с договора за потребителски
кредит е платил на ответника сумата 91,66 лв. Иска уважаване на предявените искове.
Претендира да му бъдат присъдени направените в съдебното производство разноски,
както и присъждане по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, в полза на ***********, на адвокатско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на насрещната страна.
С отговора на исковата молба, подаден от ******, чрез адв. Х. М., се изразява
становище за недопустимост на исковете поради упражняването им при условията на
злоупотреба с право – твърди се, че са предявени 5 бр. искови молби от същия ищец
срещу същия ответник, основани на 5 бр. договори за потребителски кредит с
идентични клаузи, с цел кумулиране на съдебни разноски, което противоречи на
принципа за законност и добросъвестност на процеса, прогласен в чл. 3 ГПК. Излагат
се съображения и за неоснователност на исковете, с твърдения, че клаузата на чл. 11,
ал. 2 от договора покрива всички изисквания, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК, че ГПР не включва сумите, дължими от потребителя за
неспазване на някое от задълженията му по договора за кредит, съгласно чл. 19, ал. 3,
т. 1 ЗПК (посочената от ответника разпоредба на чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО е
транспонирана), както и че неустойката е индивидуално уговорена и е напълно ясна и
разбираема. Твърди, че не са нарушени добрите нрави предвид индивидуалното
уговаряне на клаузата и възможността на кредитополучателя да въздейства върху
съдържанието й и тъй като има фиксирани начален, краен момент и параметри.
Предвид неоснователността на установителните искове за прогласяване нищожността
на процесната клауза от договора, се твърди и неоснователност на иска по чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК. Иска се отхвърляне на предявените искове и да не се
присъждат разноски по делото в полза на ищеца. Претендира се присъждане на
разноски.
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните
по делото доказателства, прие следното:
Предявените искове са допустими.
Възражението за недопустимост на исковете поради упражняване правото на
иск при условията на злоупотреба с право е неоснователно. Такъв извод не може да
бъде направен само въз основа на факта, че по всеки от петте договора за
потребителски кредит, сключени между страните, са предявени отделни искове за
установяване на нищожност на клаузи и за връщане на платените при начална липса на
основание суми.
От фактическа страна:
От договор за потребителски кредит № ******** г. се установява, че между
2
ищеца Р. Б. К., като кредитополучател, и ответника ******, като кредитодател, е
сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът му
предоставил назаем 300 лв., при лихвен процент за кредита 40,05 % и ГПР 49,87 %,
като в чл. 3, ал. 2 от договора е посочено, че размерът на ГПР включва единствено
възнаградителната лихва. В чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от договора е уговорено, че при
неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение по чл. 5, ал. 1 от
договора, кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка в размер на 91,66
лв., която се разсрочва и се заплаща на равни части към всяка погасителна вноска.
Уговорен е срок на договора – до 27.03.2023 г.
От погасителен план (приложение № 1 към договора) се установява, че при
отпуснат кредит в размер на 300 лв. ищецът се е задължил да върне сумата 407 лв.,
разпределена на 11 равни месечни вноски от по 37 лв. всяка, включваща главница в
размер на 300 лв., възнаградителна лихва в размер на 15,34 лв. и неустойка в размер на
91,66 лв.
Кредитът е бил усвоен, съгласно посоченото в чл. 4, ал. 1 от договора, според
която клауза кредитополучателят, при подписване на договора е получил в брой
сумата 300 лв. и договорът служи като разписка, удостоверяваща получаването на
заемната сума от кредитополучателя.
От заключението на съдебносчетоводната експертиза се установява, че ищецът е
изплатил на ответника сумата 407 лв., както и че ГПР по процесния договор, с
включена при изчисляването му неустойка по чл. 11, ал. 1 от договора в размер на
91,66 лв., възлиза на 1208,59 %, което надвишава с няколко пъти максимално
допустимия ГПР към датата на сключване на договора – 57,10%.
При тези данни съдът намира следното от правна страна:
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 199 от 12.07.2016 г. по
гр. д. № 583/2016 г., IV г. о., решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г., IV
г. о., решение № 97 от 8.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., I т. о. и др., когато са
предявени искове за недействителност на договор/клауза на договор, начинът на
съединяването на исковете не зависи от волята на ищеца, а от естеството на порока.
Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове са
предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна
на повече от едно основание, нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да
подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна
или висяща недействителност. А и ако сделката е нищожна на едно основание, то
последващото прогласяване на недействителност на друго основание е безпредметно.
Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност,
подредени според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие със закона или
заобикалянето му, през по-леките - липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала, липсата на форма. Ако
съдът приеме, че сделката не е нищожна, той е длъжен след това да разгледа
основанията за унищожаемост, също подредени според тежестта на порока: от най-
тежкия - поради неспазване на режима на настойничеството и попечителството, през
по-леките - поради неспособност да се разбират или ръководят действията, поради
заплашване, поради измама, поради грешка, до най-лекия - поради крайна нужда. Ако
съдът приеме, че сделката не подлежи на унищожение, той е длъжен след това да
разгледа съответното основание за недействителност, напр. за висяща
недействителност поради извършването й без или извън надлежно учредената
представителна власт. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от
3
сочените от ищеца основания, разгледани в поредност според тежестта на порока,
отпада вътрешнопроцесуалното условие под което са предявените останалите
евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци. Съдът не може да се
произнася в решението си по тези искове, тъй като условието, под което те са
предявени не се е сбъднало, а постановеното решение по тези искове подлежи на
обезсилване като недопустимо.
1. По иска за прогласяване нищожност на клаузата чл. 11, ал. 1 на основание
чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – поради непосочване в договора на действителния
ГПР, в който фактически са били включена предварително начислената неустойка:
Процесният договор за потребителски кредит № ******** г. е сключен при
действието на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите и
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като
е сключен с физическо лице - потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13 ДР към
ЗЗП. Ето защо са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК)
и Закона за защита на потребителите (ЗЗП).
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни
законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит, установени в защита на потребителите.
В процесния договор не е спазено императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, тъй като не е посочен годишният процент на разходите (ГПР). Това е така,
защото клаузата от договора, определяща ГПР (чл. 3, ал. 1, т. 5 от договора) е
нищожна, а нищожната клауза означава липса на клауза. Според практиката на ВКС,
преценката за нищожност на клаузите, посочващи ГПР и ГЛП в договор за
потребителски кредит е релевантна и за преценката налице ли е нищожност на целия
договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, защото установената недействителност
(нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на
договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22
ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до
недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези
компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има
същата последица, както и непосочването им. В този смисъл е решение № 50013 от
5.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г., II т. о. на ВКС и др.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. При изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит (чл. 19, ал. 3,
т. 1 ЗПК).
Според разпоредбата на § 1, т. 1 ДР ЗПК, „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
4
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси.
В случая в ГПР е включена посочената в договора възнаградителната лихва, но
в нейния размер не е включено вземането по чл. 11, ал. 1 от договора (неустойка в
случай на непредоставяне на обезпечение съгласно чл. 5, ал. 1 от договора).
Вземането по чл. 11, ал. 1 от договора е следвало да бъде включено при
определяне размера на възнаградителната лихва, тъй като по своята същност
представлява не неустойка, а допълнително възнаграждение на кредитодателя.
Основното задължение на кредитополучателя по договора за потребителски кредит е
да върне предоставените му в заем парични средства и да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им, а не да предоставя обезпечение. Последното е само
гаранция за постигане на дължимия по договора резултат. Процесната клауза за
неустойка не обезпечава пряко изпълнението на тези задължения на
кредитополучателя, а обезпечава изпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение и същата се дължи независимо от своевременното изпълнение на
задълженията за връщане на главница и плащане на възнаградителна лихва съобразно
погасителния план. Така уговорената клауза за неустойка не мотивира
кредитополучателя да изпълни задълженията си по договора за кредит, нито
обезщетява кредитора при такова неизпълнение – т.е. няма присъщите за неустойката
обезпечителна и обезщетителна функции, а само товари длъжника с допълнителни
парични задължения, независимо от изпълнението на основните задължения по
договора, които допълнителни парични задължения представляват скрито начисляване
на допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Изводът, че уговорената неустойка представлява всъщност разход по кредита,
тъй като е част от възнаградителната лихва, следва и от обстоятелството, че същата,
посочена като глобална сума в договора за заем, е предварително заложена в
погасителния план като част от месечните погасителни вноски. Следователно тези
разходи са били известни на кредитора към сключване на договора и с оглед начина на
уговарянето им и предвидения начин за заплащането им се явяват част от
възнаградителната лихва. Доводът на ответника, че се касае за неустойка,
представляваща разход във връзка с неизпълнение на договорни задължения, е
неоснователен.
Разходът по чл. 11, ал. 1 от договора е уговорен като неустойка, а не като
възнаградителна лихва, с цел да се заобиколи забраната, установена с императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това е така, защото ако при изчисляване на ГПР се
включи и размерът на неустойката по чл. 11, ал. 1 от договора, размерът на същия
надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер на ГПР (видно от
заключението на съдебносчетоводната експертиза).
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
В обобщение, в случая императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е
спазено, тъй като не е посочен годишният процент на разходите (ГПР), защото
клаузата от договора, определяща ГПР (чл. 3, ал. 1, т. 5 от договора) е нищожна на
5
основание чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поради това и на основание чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК целият договор за потребителски кредит се явява недействителен.
Доколкото обаче с исковата молба се иска прогласяване на нищожността само на
клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора, и с оглед диспозитивното начало следва да се
прогласи нищожността само на посочената клауза от договора, на основание чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не и на целия договор за потребителски кредит.
С оглед на горното предявеният от Р. Б. К. против ****** иск за прогласяване
нищожността клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора, на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, следва да бъде уважен.
2. С оглед уважаването на главния иск по чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
не следва да се разглеждат евентуалните искове .
3. По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане
на ответника да върне на ищеца сумата 91,66 лв., платена при начална липса на
основание – нищожна клауза на чл. 11, ал. 1 от договора за потребителски кредит,
ведно със законната лихва от 09.11.2023 г. до окончателното й изплащане:
Искът е основателен и следва да се уважи за пълния предявен размер.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, какъвто е и настоящият случай, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
По делото се установи, че процесния договор за потребителски кредит ищецът е
изплатил на ответника, общо сумата 407 лв., от която сума чистата стойност на
кредита е в размер на 300 лв. (усвоена и върната главница по договора за заем), поради
което на връщане от ответника подлежи разликата над сумата 300 лв. до сумата 407
лв., а именно сумата 107 лв. Доколкото обаче се претендира връщане само на сумата
91,66 лв. и с оглед диспозитивното начало, искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следва да
бъде уважен за сумата 91,66 лв.
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски, възлизащи общо на сумата 400 лв., включваща 100
лв. – платена държавна такса за разглеждане на делото и 300 лв. депозит за вещо лице.
Неоснователно е възражението на ответника да не се присъждат разноски на ищеца
поради това, че са предявени 5 бр. искови молби от същия ищец срещу същия
ответник, основани на 5 бр. договори за потребителски кредит с идентични клаузи, с
цел кумулиране на съдебни разноски. Обстоятелството, че има заведени още 5 сходни
дела във връзка с още 5 сходни договора за потребителски кредит, сключени между
страните, не освобождава ответника от отговорността за разноски по всяко от делата.
Дори исковете по всички сключени договори да бяха предявени за общо разглеждане с
една искова молба, то и в тази хипотеза ищецът би направил разноски по всеки от
исковете и би бил натоварен с разноски за експертиза, която да изследва всеки един от
договорите, който труд на експерта също би бил възмезден чрез определяне на по-
високо възнаграждение в сравнение с това, което в случая се определя за изследването
на един договор за потребителски кредит. Следва да се посочи също, че генерирането
на тези дела и разноските по тях се дължи и на поведението на ответника, който
системно и съзнателно допуска сключването на нищожни договори за потребителски
кредит.
На основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на ищцата
***********, представлявано от адв. Д. М., следва да се присъди адвокатско
6
възнаграждение за предоставената безплатна адвокатска помощ и съдействие в размер
на 120 лв. с ДДС, съответно на защитения имуществен интерес (91,66 лв.), предвид
фактическата и правна сложност на делото и извършените по същото процесуалния
действия от адвоката (същият не се е явявал на проведените открити съдебни
заседания), както и предвид идентичността на заведените от ищеца, чрез адв. Д. М.,
дела срещу ответното дружество. Следва да се посочи, че с оглед приетото в решение
от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и в определение № 50015 от 16.02.2024 г. по
т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о., Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска
работа не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага.
Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат
единствено като ориентир при служебно определяне на възнаграждения, но без да са
обвързващи за съда.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Р. Б. К., ЕГН **********,
против ******, ЕИК ******, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от сключения между страните
договор за потребителски кредит № ******** г. е нищожна на основание чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА ******, ЕИК ******, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, да върне
на Р. Б. К., ЕГН **********, сумата 91,66 лв., платена от ищеца на ответника на
основание нищожната клауза на чл. 11, ал. 1 от сключения между страните договор за
потребителски кредит № ******** г., ведно със законната лихва от 09.11.2023 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ******, ЕИК ******, да заплати на Р. Б. К., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 400 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА ******, ЕИК ******, да заплати на ***********, БУЛСТАТ ****, на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата 120 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за
осъщественото процесуално представителство на ищеца пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7