№ 22792
гр. София, 11.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ В. БОГДАНОВА
НОНЧЕВА
при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Гражданско дело № 20251110141852 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от ЕТ „***А – А. М.“ и А. Н. М.,
уточнена с молба с вх. № 319571/01.10.2025 г., срещу „***“ АД, в която се твърди, че
на 12.09.2008 г. между ищеца и „*** АД бил сключен Договор за банков кредит,
Продукт „Бизнес помещения“ – покупка № ***, по силата на който на
кредитополучателя бил предоставен кредит в размер на 86000,00 швейцарски франка
за покупката на офис, находящ се в гр. ***, както и за други разплащания, свързани с
покупката на имота. Съгласно уговореното между страните в чл. 4 от договора, през
първата година, считано от откриването на заемната сметка, дължимата годишна била
фиксирана в размер на 6,25 %, а за всяка следваща година до крайния срок за
издължаване на кредита дължимата лихва включвала сбора от действащия базов
лихвен процент – малки фирми – за швейцарски франкове, обявен от банката, който не
подлежал на договаряне и промените в него ставали задължителни за страните
незабавно, и договорна лихвена надбавка в размер на 0,85 пункта. Било уговорено
още, че действащият БЛПМФ не подлежал на договаряне и промените в него ставали
задължителни за страните, считано от 21-во число след промяната му, както и че
банката запазвала правото си по всяко време на действие на договора да променя
приложимата лихва по кредита в швейцарски франкове или друга валута при
1
евентуалното му превалутиране, като измененията в Тарифата и приложимите лихви
влизали в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и били
задължителни за страните. Съгласно чл. 9в от договора, кредитополучателят бил
запознат и съгласен с обстоятелството, че при промяна на обявения от банката курс
купува и/или продава на швейцарския франк към лева или еврото, както и при
превалутиране по чл. 9а от договора, можело да се стигне до повишаване размера на
дължимите погасителни вноски, за което кредитополучателят приемал да носи за своя
сметка риска от такива промени и бил съгласен да поеме всички вреди, произтичащи
от промяната на валутните курсове и новите лихви. Срокът на така сключения договор
бил 240 месеца, като към него били сключени 4 броя анекси за предоговаряне на
отпуснатия кредит. По силата на Анекс № 1 от 12.10.2009 г. страните се споразумели
за въвеждане на облекчен ред за погасяване на съществуващите към банката вземания.
Съгласно чл. 1, ал. 1 от Анекс № 3 от 11.04.2011 г., страните се съгласили да
предоговорят съществуващите към датата на преоформянето задължения на
кредитополучателя и съдлъжниците към банката. По силата на чл. 2 от същия било
постигнато съгласие че кредитополучателят/съдлъжниците дължали фиксирана
годишна лихва в размер на 5,85 % върху дълга за 24-месечния период на облекчено
погасяване, след изтичането на който на всяко 21-во число на месеца се дължала лихва
в размер на сбора от действащия базов лихвен процент – малки фирми – за
швейцарски франкове, обявен от банката, който не подлежал на договаряне, и
договорна лихвена надбавка в размер на 1,41 пункта, като съгласно чл. 17 от този
анекс евентуалните курсови разлики при прилагане на служебното и незабавно инкасо
по предходните членове, били изцяло за сметка на съдлъжника. С анекс от 26.02.2019
г. страните постигнали съгласие задължението по кредита да се изплаща за в бъдеще в
български левове, като съгласно чл. 2 от анекса, считано от превалутирането
кредитополучателят дължал на банката фиксирана лихва в размер на 1 % през първите
24 месеца от срока на издължаване на кредита, а от 25-я месец до крайния срок на
издължаването дължал променлива годишна лихва, определена като сбор от
референтен лихвен процент, намален с надбавка в размер на 7,50 %. За референтен
лихвен процент щял да се ползва базов лихвен процент – малки фирми – бизнес
помещения за лева, обявен от банката, който не подлежал на договаряне и промените в
него ставали задължителни за страните незабавно. Към момента на сключване на
анекса на 26.02.2019 г. референтният лихвен процент бил в размер на 12,50 %.
Ищецът излага подробни доводи за нищожност на клаузите по чл. 9в, ал. 1 и ал.
2 от процесния договор и на клаузите по чл. 17 от Анекс № 3 от 11.04.20114 г.,
съответно – на клаузите по чл. 4, ал. 2 – ал. 4 от договора и на клаузите по т. 10 от
Анекс № 1 от 12.10.2009 г., на чл. 2, ал. 8 от Анекс № 3 от 11.04.2011 г. и на чл. 1 и чл.
2, ал. 1 и ал. 2 от Анекс от 26.02.2019 г., като неравноправни и противоречащи на
императивни правни норми. Страната поддържа, че въз основа на оспорените клаузи
2
се стигнало до значително обогатяване на банката чрез заплащането по кредита от
страна на длъжника на валутни разлики, вследствие изменението на валутния курс и
базовия лихвен процент. Отправено е искане за уважаване на предявените искове за
нищожност на посочените договорни клаузи и за присъждане в полза на ищеца на
сторените по делото разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника „***“ АД за
отговор, като с постъпилия в законово установения срок такъв ответното дружество е
оспорило изцяло предявените искови претенции. Поддържа, че ищецът ЕТ „***А – А.
М.“ нямал качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП при
подписването на процесния договор, като усвояването на заемните средства изцяло
било свързано с търговската дейност, осъществявана от едноличния търговец. Твърди
по подробно изложени в отговора аргументи, че исковете за прогласяване
нищожността на клаузи от договора за кредит били изцяло неоснователни, тъй като
при сключването му били спазени всички императивни законови изисквания –
клаузите били индивидуално уговорени, длъжниците били надлежно уведомени за
възможните финансови последици от поемането на задължение във швейцарски
франкове, а валутният риск не бил възложен единствено в тежест на
кредитополучателя, както се сочило в исковата молба. Отправено е искане за
отхвърляне в цялост на предявените искове и за присъждане на сторените разноски в
полза на ответното дружество.
Софийски районен съд, І-во ГО, 47-ми състав, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предмет на делото са:
1/ предявени в условията на кумулативно съединяване искове с правно
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузите по чл. 9в, ал. 1
и ал. 2 от сключения от 12.09.2008 г. между ЕТ „***А – А. М.“ и „*** АД Договор за
банков кредит, Продукт „Бизнес помещения“ – покупка № ***, и на клаузите по чл. 17
от Анекс № 3 от 11.04.2011 г. към него, съответно – на клаузите по чл. 4, ал. 2, ал. 3 и
ал. 4 от процесния договор и на клаузите по т. 10 от Анекс № 1 от 12.10.2009 г. към
договора, на чл. 2, ал. 8 от Анекс № 3 от 11.04.2011 г. към договора и на чл. 1 и чл. 2,
ал. 1 и ал. 2 от Анекс от 26.02.2019 г. към договора, като неравноправни;
2/ предявени в условията на евентуално съединяване искове с правно основание
чл. 26, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузите по чл. 9в, ал. 1 и
ал. 2 от сключения от 12.09.2008 г. между ЕТ „***А – А. М.“ и „*** АД Договор за
банков кредит, Продукт „Бизнес помещения“ – покупка № ***, и на клаузите по чл. 17
3
от Анекс № 3 от 11.04.2011 г. към него, съответно – на клаузите по чл. 4, ал. 2, ал. 3 и
ал. 4 от процесния договор и на клаузите по т. 10 от Анекс № 1 от 12.10.2009 г. към
договора, на чл. 2, ал. 8 от Анекс № 3 от 11.04.2011 г. към договора и на чл. 1 и чл. 2,
ал. 1 и ал. 2 от Анекс от 26.02.2019 г. към договора, като противоречащи на
императивни правни норми и на добрите нрави.
За основателността на предявените искове ищците следва да установят при
условията на пълно и главно доказване обстоятелствата относно сключването на
процесния договор и анексите към него със съдържание, идентично с описаното в
исковата молба, притежаването от ищеца ЕТ „***А – А. М.“ на качеството
„потребител“ по смисъла на ЗЗП и наличието на посочените в исковата молба
основания за нищожност. В тежест на ответника е да докаже валидността на
оспорените от ищците като нищожни клаузи от процесния договор за кредит и
анексите към него като част от съществуващото между страните кредитно
правоотношение.
С доклада по делото, приет за окончателен в проведеното на 11.11.2025 г.
открито съдебно заседание, са отделени като безспорни между страните и ненуждаещи
се от доказване обстоятелствата относно сключването между ЕТ „***А – А. М.“ и „***
АД на Договор за банков кредит, Продукт „Бизнес помещения“ – покупка № *** от
12.09.2008 г., както и на пет броя анекси към него, включително Анекс № 1 от
12.10.2009 г., Анекс № 3 от 11.04.2011 г. и Анекс от 26.02.2019 г., както и
обстоятелствата относно предоставянето от кредитодателя и усвояването от
кредитополучателя на сумата по кредита в размер на 86000,00 швейцарски франка за
покупка на помещение за офис и за други разплащания, свързани с покупката на
имота. Тези обстоятелства се установяват и от приетите като доказателства по делото
писмени документи.
По предявените искове с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване
нищожността на процесните клаузи като неравноправни:
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребител, като установява, че това е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика, от една страна, и потребителя – от друга. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Тези нормативни разрешения са
установени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл.
13а, т. 9 от ДР на ЗЗП (ДВ бр. 64/2007 г.). Според чл. 3 от Директивата, неравноправни
клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които, въпреки
изискванията за добросъвестност, създават в ущърб на потребителя значителна
4
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
От посоченото следва, че за преценка основателността на така предявените
искове е необходимо на първо място да се установи дали ЗЗП намира приложение
спрямо процесния договор за кредит, т. е. да се установи дали ищците притежават
качеството „потребител“ по смисъла на ЗЗП.
Съгласно т. 1 на § 13 от ДР на ЗЗП "потребител" е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по
договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална
дейност. Съгласно т. 2 на § 13 от ДР на ЗЗП "търговец" е всяко физическо или
юридическо лице, което продава или предлага за продажба стоки, предоставя услуги
или сключва договор с потребител като част от своята търговска или професионална
дейност в публичния или в частния сектор, както и всяко лице, което действа от негово
име и за негова сметка.
Във връзка с преюдициални запитвания по приложението чл. 2, б. "б" от
Директива 93/13 е формирана практика на СЕС, в която е дефинирано понятието
"потребител" като всяко физическо лице, което в качеството си на страна по
договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са извън рамките
на неговата търговска или професионална дейност. В този смисъл за тълкуването на
понятието потребител са решенията на СЕС по дело С-570/2021 г., дело С110/14 г., С-
485/21 г. и др. Съгласно тези актове, националният съд с оглед всички обстоятелства
по делото (целта на договора, обстоятелствата, при които е сключен, а не само
формално с оглед вида на договора и неговото съдържание/), следва да провери дали
страна по същия може да бъде определена като потребител.
Съобразявайки приложимата правна уредба, настоящият съдебен състав намира,
че при сключването на процесния договор за кредит ищецът ЕТ „***А – А. М.“ не е
действал като потребител, а като търговец, тъй като предприетите от негова страна
действия по сключването на договора са свързани с осъществяваната от едноличния
търговец търговска дейност. За да достигне до този извод, съдът съобрази
съдържанието на процесния договор, съгласно чл. 1 от който отпуснатият кредит се
предоставя за покупка на недвижим имот /офис/, който кредитополучателят ще ползва
за своята дейност, както и за други плащания, свързани с покупката. Част от
договорните задължения на кредитополучателя също са безусловно свързани с
осъществяването на търговска дейност (задълженията по чл. 14 и чл. 15 от договора
относно редовното водене на счетоводна отчетност и представяне на тримесечни
финансови отчети). След справка в Търговския регистър се установява още, че ищецът
ЕТ „***А – А. М.“ е развивал търговска дейност в период, предшестващ датата на
сключването на договора – първият публикуван годишен финансов отчет на търговеца
5
е от 2007 г., а фирменото дело за същия е образувано през 1990 г. (фирмено дело №
2877/1990 440). От справката се установява още, че основната дейност по НКИД на
търговеца, считано от 2010 г., е търговия на дребно в неспециализирани магазини с
хранителни стоки, напитки и тютюневи изделия. Като предмет на дейност на
търговеца в Търговския регистър през 2020 г. е вписано ресторантьорство, туризъм и
кетъринг, пакетиране, разфасоване, търговия и дистрибуция на хранителни добавки,
стоки и билки, осъществяване на пътна помощ, търговия на едро и дребно с цветя,
посадъчен материал, градинска мебел, хранителни стоки, транспортни услуги в
страната и чужбина, производство, преработка и реализация на селскостопанска
продукция, таксиметров превоз, търговия с промишлени стоки у нас и в чужбина,
оказионна търговия, търговия с хранителни стоки, сключване на бартерни сделки,
даване на уроци по английски език. Тези обстоятелства, отразени в публучния
достъпния Търговски регъстър, сочат, че в период, както предшестващ, така и следващ
сключването на процесния договор за кредит, ЕТ „***А – А. М.“ развива активна
търговска дейност, съответно – не са налице данни да се приеме, че договорът има
скрит потребителски характер.
Неоснователно е твърдението, поддържано от ищцовата страна, че спрямо
процесния договор за кредит следвало да се прилагат правилата на ЗЗП, тъй като
вторият ищец и съдлъжник по договора /А. Н. М./ бил физическо лице.
Последователна и непротиворечива е практика на ВКС, че физическото лице и
регистрираният от него едноличен търговец не са различни правни субекти.
Регистрацията на едноличен търговец по смисъла на чл. 56, ал. 1 ТЗ ползва
физическото лице, осъществяващо търговска дейност по занятие, за нуждите на водене
на делата му по търговски начин, като формално отграничава имуществото му от това
на физическото лице с оглед оперативно обслужване на търговската дейност и
правоотношенията с контрахенти, а също и с фиска. Имуществото на едноличния
търговец обаче е неразделна част от имуществото на физическото лице и независимо
от формалното им отграничаване, лицето отговаря с цялото си имущество както за
задълженията, възникнали от негови действия и сделки като търговец, така и за
задълженията по имуществени отношения, в които влиза в частния си живот. Предвид
изложеното, съдът намира, че при сключването на процесния договор ищецът А. Н. М.
не е действал в качеството си на физическо лице – потребител, а в качеството си на
търговец. Възможността физическо лице да не се ползва от законово установената
защита на потребителя е изрично регламентирана в случаите, когато това физическо
лице действа в рамките на своята търговска или професионална дейност (вж. т. 2 на §
13 от ДР на ЗЗП и цитираната по-горе практика на СЕС).
Въз основа на така изложените съображения, съдът намира, че предявените по
делото искове с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на
процесните клаузи като неравноправни са изцяло неоснователни, тъй като не се
6
установи при сключването на договора за кредит – предмет на настоящото
производство, ищците да се действали като потребители по смисъла на т. 1 на § 13 от
ДР на ЗЗП.
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗД за прогласяване
нищожността на процесните клаузи като противоречащи на императивни правни
норми и на добрите нрави:
Тъй като съдът достигна до извод за неоснователност на предявените главни
искове с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, налице е вътрешнопроцесуалната
предпоставка за разглеждане на предявените в условията на евентуалност искове с
правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗД.
За основателността на така предявените искове е необходимо да се установи, че
процесните клаузи нарушават приложими към договора за кредит императивни правни
норми, съответно – накърняват добрите нрави, разбирани като морални норми, които
не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи, каквито са принципът на справедливостта и добросъвестността в
гражданскоправните отношения.
Съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок,
а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след
изтичане на срока, като заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката. В чл.
430, ал. 3 ТЗ е установена писмена форма за действителност на банковия кредит.
Съгласно чл. 58 ЗКрИ, при отпускане на кредит банката предоставя безплатно и
в писмена форма на клиента своите условия по кредитите, които съдържат най-малко:
1. данни за общите разходи по кредита (такси, комисиони и други разходи, пряко
свързани с договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа на които тези
разходи могат да се изменят; 2. лихвения процент, изразен като годишен лихвен
процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се
променя лихвата до пълното погасяване на кредита; 3. допълнителните задължения,
свързани с разплащанията; 4. условията и разходите при предсрочно погасяване на
кредита. Със същата разпоредба е предвидено, че разходите по кредита се определят
изрично и изчерпателно с договора за кредит, включително за случаите на предсрочно
погасяване. В случаите на промяна на лихвения процент или на такса, която води до
увеличение на погасителната вноска по кредит, банката има задължението да
уведомява клиента по уговорен между страните начин за това преди влизане в сила на
промяната, освен когато промяната на лихвения процент произтича от промяна на
определен референтен лихвен процент, направен публично достояние чрез използване
на подходящи средства, и информацията за новия лихвен процент може да бъде
намерена в търговските помещения и на интернет страницата на кредитора. Когато
7
бенчмарк за лихвен процент, ползван от банка за референтен лихвен процент по
договори за кредит, се промени съществено или вече не се изготвя, банката прилага
план за действие, изготвен съгласно чл. 28, параграф 2 от Регламент (ЕС) 2016/1011 на
Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2016 г. относно индекси, използвани
като бенчмаркове за целите на финансови инструменти и финансови договори или за
измерване на резултатите на инвестиционни фондове, и за изменение на директиви
2008/48/ЕО и 2014/17/ЕС и на Регламент (ЕС) № 596/2014 (OB, L 171/1 от 29 юни 2016
г.). Банката носи задължението да уведоми клиента по реда на ал. 3 и 4 за промените в
договора за кредит, произтичащи от прилагането на този плана, като към момента на
прилагането на плана новият лихвен процент по договора за кредит не може да е по-
висок от размера на лихвения процент по договора преди този момент.
Съобразявайки посочената правна уредба, намираща приложение в
разглеждания случай, настоящият съдебен състав не установи несъответствие между
въведените с нея императивни изисквания и съдържанието на процесния договор.
Не се установява и противоречие на договора с добрите нрави, като следва да се
съобрази в тази връзка, че – както бе посочено по-горе – кредитополучателят по
договора при сключването му е действал в качеството си на търговец, т. е. налице е
двустранна търговска сделка, при която той, като длъжник по сделката, е длъжен да
полага грижата на добър търговец на основание чл. 302 ТЗ.
Ищцовата страна поддържа, че процесните клаузи от договора за кредит били
нищожни, тъй като довели до недължимо получени от банката парични средства под
формата на валутни разлики и завишени лихви, несъответстващи на действителния
размер на кредита и риска, поет от кредитодателя. За доказване на тези твърдения по
делото е допуснато извършването на съдебно-счетоводна експертиза, заключението по
която, неоспорено от страните, съдът кредитира в цялост като логично и компетентно
изготвено. Съгласно заключението, общата дължима сума в швейцарски франкове от
датата на отпускане на кредита до датата на превалутирането му /26.02.2019 г./ по
първоначален погасителен план е в размер на 86982,90 швейцарски франка, от които
29065,86 франка главница и 57917,03 франка редовна лихва, а съгласно актуалния
погасителен план общата дължима сума за същия период е 80360,56 франка, от които
27437,02 франка главница и 52923,54 редовна лихва, т. е. дължимите суми по
актуалния погасителен план, изготвен след превалутирането, са по-малки от тези,
дължими за същия период по първоначалния погасителен план. Вещото лице посочва,
че размерът на редовната дължима лихва по първоначалния погасителен план от
датата на отпускане на кредита до превалутирането му е в размер на 57917,03 франка,
а по актуалния погасителен план за същия период – 52960,71 франка. Експертът е
приел, че размерът на остатъка от задължението по кредита към датата на
превалутирането при прилагане на договорна лихва при първоначално определения
8
лихвен процент без направеното от страна на банката едностранно увеличение и при
изчисляване по курс на банката за швейцарски франкове към датата на усвояването би
бил в размер на 54282,14 франка, т. е. размерът на лихвата би бил по-висок, в случай
че едностранната промяна на лихвения процент не е била направена.
Съобразявайки така изготвеното заключение, съдът намира, че не се установи
по делото ответникът да е получил суми, различни от първоначално уговорените
между страните, в резултат на превалутирането на кредита и едностранното изменение
на лихвения процент. Напротив – съгласно приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза, задълженията на кредитополучателя по актуалния погасителен план по
кредита са по-малки от тези по първоначалния такъв.
Следователно, не се доказаха в хода на производството твърденията на ищците,
че чрез изменения на кредита, довели до неоснователно получаване на парични суми,
банката е нарушила императивни правни норми или е накърнила добрите нрави.
Изложеното води до извод за неоснователност и на предявените в условията на
евентуалност искове с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗД.
По разноските:
С оглед изхода на спора по делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на
разноски има ответникът, като в негова полза бъдат присъдени такива в общ размер от
450,00 лева за платен депозит за възнаграждение на вещото лице и за юрисконсултско
възнаграждение.
По изложените съображения, Софийски районен съд, Първо гражданско
отделение, 47-ми състав,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ в цялост като неоснователни предявените от ЕТ „***А – А. М.“,
ЕИК: ***, и А. Н. М., ЕГН: **********, срещу „***“ АД, ЕИК: **, кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване
нищожността на клаузите по чл. 9в, ал. 1 и ал. 2 от сключения от 12.09.2008 г. между
ЕТ „***А – А. М.“ и „*** АД Договор за банков кредит, Продукт „Бизнес помещения“
– покупка № ***, и на клаузите по чл. 17 от Анекс № 3 от 11.04.2011 г. към него,
съответно – на клаузите по чл. 4, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 от процесния договор и на клаузите
по т. 10 от Анекс № 1 от 12.10.2009 г. към договора, на чл. 2, ал. 8 от Анекс № 3 от
11.04.2011 г. към договора и на чл. 1 и чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от Анекс от 26.02.2019 г. към
договора, като неравноправни, както и предявените в условията на евентуално
съединяване искове с правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗД за прогласяване
9
нищожността на клаузите по чл. 9в, ал. 1 и ал. 2 от сключения от 12.09.2008 г. между
ЕТ „***А – А. М.“ и „*** АД Договор за банков кредит, Продукт „Бизнес помещения“
– покупка № ***, и на клаузите по чл. 17 от Анекс № 3 от 11.04.2011 г. към него,
съответно – на клаузите по чл. 4, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 от процесния договор и на клаузите
по т. 10 от Анекс № 1 от 12.10.2009 г. към договора, на чл. 2, ал. 8 от Анекс № 3 от
11.04.2011 г. към договора и на чл. 1 и чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от Анекс от 26.02.2019 г. към
договора, като противоречащи на императивни правни норми и на добрите нрави.
ОСЪЖДА ЕТ „***А – А. М.“, ЕИК: ***, и А. Н. М., ЕГН: **********, да
заплатят на „***“ АД, ЕИК: **, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 450,00
лева, представляваща сторени в хода на първоинстанционното производство разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10