№ 30908
гр. С, 16.11.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в закрито заседание на
шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:П. Т. С. ВЛ.
като разгледа докладваното от П. Т. С. ВЛ. Гражданско дело №
20221110138918 по описа за 2022 година
Софийски районен съд е сезиран с искова молба, депозирана от Г. Т. Х. срещу К. Е.
Н., с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на
ответницата да заплати на ищеца сумата в размер на 18 000 лв., представляваща извършено
плащане без основание, ведно със законната лихва от 25.05.2018 г. до окончателното
плащане на вземането.
След изпълнение на процедурата по връчване на исковата молба е постъпил отговор
от ответницата, с който релевира възражение за липса на международна компетентност на
СРС за разглеждане на делото. Претендира разноски.
При извършена проверка за допустимостта на предявените искове на основание
чл. 130 ГПК и съобразно наведените от страните твърдения, съдът намира следното:
Тъй като се касае за граждански спор между равнопоставени страни, граждани на
държави-членки на ЕС, то приложим за правоотношението между тях е Регламент (ЕС) №
1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и
търговски дела.
За да прецени дали делото му е международно подсъдно, съдът следва да съобрази
посочените в регламента основания за международна компетентност в поредността:
изключителна компетентност, наличие на пророгационно споразумение, компетентност с
участие на икономически по-слаба страна, обща и специална компетентност. В процесния
случай не е налице основание за прилагане на изключителна компетентност на българския
съд, нито има данни за наличието на пророгационно споразумение между страните, с което
да са заявили воля за международно компетентен съд. Доколкото се установи, че не се касае
за потребителски спор, то неприложима е и компетентността на българския съд на
основание участие на икономически по-слаба страна.
Международната компетентност по настоящото гражданско дело следва да бъде
установена по правилото на чл. 4 от Регламент (ЕО) 1215/2012, уреждащ общата
компетентност. Няма спор в съдебната практика, че относно неоснователното обогатяване е
неприложима специалната компетентност на чл. 7, пар. 2 от Регламент (ЕО) 1215/2012.
Разграничението между деликт и квазиделикт няма практическа релевантност, когато
Регламент (ЕО) 1215/2012 се прилага от българския съд. Това, което чл. 7, пар. 2 от
Регламент (ЕО) 1215/2012 визира, е извъндоговорната отговорност, кореспондираща на – и
се подвеждат под – понятието за деликт по чл. 45 ЗЗД, но не и отговорност поради
неоснователно обогатяване.
1
Следва да се изтъкне водещото съображение в §15 и 16 от уводната част на
Регламента, че освен няколко ясно определени случаи, когато предметът на спора или
автономията на страните обосновава различен свързващ фактор, предвидимостта изисква да
се следва правилото че компетентността се основава на местоживеенето на ответника.
Дерогациите от принципа за компетентност по местоживеене на ответника представляват
изключения и се тълкуват стриктно (решение на СЕС от 31.01.2018 г. по делоС-106/17,
решение на СЕС от 17.06.1992 г. по дело С-26/91, решение на СЕС от 17.09.2009 г. по дело
С-347/2008г и др.).
Оттук и в случая при преценка международната подведомственост приложим е чл. 4,
пар. 1 от Регламент (ЕО) 1215/2012 – в този смисъл определение №331/30.07.2018 по ч. гр. д.
№2082/2018 на ВКС, III г. о. и определение № 3298 от 11.10.2017 г. по ч. гр. д. № 4398/2017
г. на САС.
Съгласно чл. 4, пар. 1 от Регламент (ЕО) 1215/2012 исковете срещу лица, които имат
местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред
съдилищата на тази държава членка. Няма спор по делото, че К. Е. Н. има местоживеене -
„обичайно местопребиваване“ в Германия.
Ето защо и предвид постъпилото в срока по чл. 131 ГПК възражение на ответника,
производството по делото следва да бъде прекратено, тъй като същото не е подведомствено
на българския съд.
На ответника следва да се присъдят разноски. Съгласно чл. 78, ал. 4 от ГПК
ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, дори когато
прекратяването е поради липса на международна компетентност на българския съд. /виж
определение № 342/10.07.2017г. по ч.т.д.№ 1435/2017г. на ВКС, І т.о./. Ето защо на
ответника следва да се присъди сумата от 1760,24 лв. за заплатено адвокатско
възнаграждение с вкл. ДДС.
Мотивиран от горното и на основание чл. 130 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ВРЪЩА искова молба с вх. № 150593/19.07.2022 г., подадена от Г. Т. Х. срещу К. Е.
Н., като ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 38918/2022 г. по описа на СРС, 25
състав поради липса на международна компетентност на българския съд да разгледа
предявените искове.
ОСЪЖДА Г. Т. Х., ЕГН:**********, с адрес: гр. С, бул. „В Л“ №22, ет. 7, ап. 13 да
заплати на К. Е. Н., родена на 06.03.1965 г., с адрес: гр. В, ул. Д № 1, Германия на основание
чл. 78, ал. 4 ГПК сумата в размер на 1760,24 лв., представляваща сторени в производството
разноски.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
2