№ 12790
гр. София, 15.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ВА
при участието на секретаря ЕД
като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20221110114396 по
описа за 2022 година
РЕШЕНИЕ
15.11.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав , в открито публично
заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА
при секретаря ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 14396/2022 г. по
описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от „ТС“ ЕАД срещу Е. С. М. в която се твърди, че
ответницата, като наследница на А. П. Ч. била потребител на топлинна енергия за недвижим
имот, находящ се в гр. ......................, аб. № 85602, като била доставена топлинна енергия, по
договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия. Поддържа, че е
доставил топлинна енергия на стойност 1747,99 лева за периода от 01.05.2018 г. до
30.04.2020 г., но ответницата не я била заплатила, поради което изпаднала в забава и
дължала и обезщетение за забава върху главница за топлинна енергия в размер на 301,79
лева за периода от 14.09.2019 г. до 27.01.2022 г. Излага съображения, че била предоставена
услугата дялово разпределение, поради което ответницата дължала и сумата от 4,03 лева,
1
представляващи припадаща се част от цената на услугата дялово разпределение за периода
01.01.2020 г. до 30.04.2020 г., както и сумата от 0,73 лева – мораторна лихва върху
главницата за дялово разпределение за периода 31.01.2020 г. до 30.04.2021 г. Иска
ответницата да бъде осъдена да заплати претендираните суми, както и присъждането на
деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на исковата молба и не е изразено
становище по предявените искове.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 110,
ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение по
договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е
задължил да прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а
купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2. продавачът да е
доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача, и 3. ответниците да са
приели наследството на твърдяният от ищеца наследодател.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на
определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през
релевантния период, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е
физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т. 2а от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54
от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и
горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно § 1, т. 41б
ДР ЗЕ "Потребител на енергийни услуги" е: краен клиент, който купува енергия или
природен газ, и/или ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му
с енергия или природен газ.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. №
2/2017 г., ОСГК – „Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици,
или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот,
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот
е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между
ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на
който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й…
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на
2
топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В
гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на
топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би
противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим
както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия,
съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на
доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.“.
Представена е Заповед № 350/16.05.1980 г. на Столичен общински съвет, с която А.
П. Ч. е била настанена по реда на Закона за наемите в следния недвижим имот, находящ се в
гр. .......................
Приложен е Договор за отдаване под наем на общински жилищен имот на граждани
по ЗОС от 01.02.1997 г. и Анекс към договора, като се установява, че Столична община е
предоставила под наем на А. П. Ч. недвижим имот, находящ се в гр. София, ж. к. „Младост
1“, бл. 99А, вх. И, ет. 8, ап. 39.
От Удостоверение от Столична община (л. 18 в кориците на делото) се изяснява, че
налице идентичност между адреса за бл. 99, съответно с посочени букви А-К.
Представено е Удостоверение за наследници изх. № РСТ22-ТД26-589/14.04.2022 г.,
като се установява, че А. П. Ч. е починала на 13.12.2021 г. и е оставила за наследник по
закон Е. С. М. (дъщеря – арг. чл. 5, ал. 1 ЗН).
Съдът при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства намира, че
ищецът не е установил пълно и главно наличието на първата материална предпоставка, а
именно наличието на валидно облигационно отношение. Тъй като в случая безспорно се
установява, че е налице наемно правоотношение между наследодателя на ответника от една
страна и трето за делото лице – Столична Община, в светлината на т. 1 от Тълкувателно
решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК, трябва да се изясни,
че за да бъде ангажирана отговорността на наемателя на недвижимият имот за заплащане на
сумите за потребена топлинна енергия е необходимо по делото да бъде доказано наличието
на индивидуален договор за покупко-продажба на топлинна енергия между наемателят и
„ТС“ ЕАД. Индивидуалният договор обвързва страната, която го е сключила, като дерогира
общите правила за сключването на договори за покупко-продажба на топлинна енергия,
предвидено в нормата на чл. 153 ЗЕ. Обстоятелството, че едно лице е собственик на имота,
но друго е сключило индивидуален договор за покупко-продажба на топлинна енергия, не
води до извод нито за солидарност между тях (каквато нито е предвидена в договора, нито в
закона – арг. чл. 121, ал. 1 ЗЗД). Тоест, когато не е установено пълно и главно, че наемателят
е сключил индивидуален договор – напр. чрез подаване на молба-декларация за откриване
на партида, пасивно материално легитимиран да отговаря по иска за заплащането на
3
стойността на потребената топлинна енергия е собственика, съответно вещният ползвател на
имота. Извод в противна насока не може да се черпи от правилото на чл. 232, ал. 2, пр. 2
ЗЗД. Този извод е обусловен от една страна от обстоятелството, че активно материално
легитимиран по този иск е единствено наемодателят (дори когато последният не е заплатил
предварително сумите – така напр. Решение № 11 от 1.02.2011 г. на ВКС по гр. д. №
560/2010 г., III г. о., ГК ), но не и трето лице – дружества предоставящи съответни
комунални услуги. В тази насока трябва да се отбележи и обстоятелството, че ищецът нито е
сочил, нито е ангажирал доказателства, че действително е налице отделно договорно
правоотношение за покупко-продажба на топлинна енергия с наследодателя на ответницата,
респ. със самата ответница. При това положение и предвид неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, съдът намира, че следва да приеме недоказаният факт за
неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
Необходимо е да се изясни, че дали страните спорят по отношение на определено
обстоятелство, съответно дали ответника оспорва определени факти не би могло да
освободи ищецът-кредитор от доказателствената тежест да установи пълно и главно
наличието на материалните предпоставки за уважаване на предявения иск. След като
последните не са установени, то при неблагоприятните последици на доказателствената
тежест, съдът е длъжен да приеме недоказаният факт за неосъществил се в обективната
действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Единственото изключение от това принципно
положение е когато съдът е обявил в доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4
ГПК, съответното обстоятелство за безспорно и ненуждаещо се от доказване – в този смисъл
Решение № 5 от 08.02.2019 г. по гр. д. № 1362/2018 г., II Г. О. на ВКС. От друга страна
фактът, че ищецът е предоставил споразумение с ответницата, не може еднозначно да бъде
ценен като признание за наличие на облигационно отношение между страните. В правилото
на чл. 73 ЗЗД е предвидено, че задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори
против волята на кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от
длъжника (т.е. ако се касае за задължение intuito personae) – в този смисъл Решение № 400
от 20.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1756/2014 г., IV г. о., ГК , според което
„…изпълнението от третото лице погасява вземането на кредитора и освобождава
длъжника, така както ако самият длъжник би изпълнил. След изпълнението кредиторът
не може да иска нищо повече от длъжника, тъй като тази облигационна връзка престава
да съществува - тя е погасена от изпълнението. Плащането от трето лице създава
облигационна връзка между платилия чуждото задължение и длъжника. Тези отношения
обаче нямат никакво значение за удовлетворения кредитор. Съгласно чл. 74 ЗЗД третото
лице се суброгира в правата на удовлетворения кредитор, ако е имал интерес да изпълни
или има иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД, ако е изпълнил без да има интерес
от това.“ – съответно плащайки задължението на наемодателят, наемателят изпълнява
задължението си по договора за наем по чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, като по този начин и двете
задължения се погасяват (на наемодателя към третото лице и на наемателят към
наемодателя). В случая трябва да се отбележи и факта, че макар и по делото да е
представено споразумение с ответницата, последното е неподписано, поради което
4
настоящият съдебен състав намира, че не е изпълнен фактическият състав на завършено
волеизявление за оферта от страна на ответника по смисъла на чл. 13 и чл. 14 ЗЗД, която
оферта да е отправена до ищеца, за да бъде валидно приета и да се установи наличието на
индивидуално сключен договор за покупко-продажба на топлинна енергия, респ.
неподписаното споразумение да се цени под формата на т. нар. установителен договор.
За пълнота трябва да се спомене и факта, че въпреки разпределената от съда
доказателствена тежест с доклада по делото (арг. чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК), ищецът не е
установил пълно и главно факта за наличието на наследствена сукцесия (правоприемство). С
откриване на наследството наследниците придобиват правото да получат наследственото
имущество. То не преминава по право към тях. При откриване на наследството за
наследниците възниква правото да го приемат. С приемането му те го придобиват. Тоест,
наследствената сезина не преминава по право върху наследниците, с факта на откриване на
наследството, а единствено открива правната възможност на последните да заявят дали
приемат наследството или се отказват от същото. Съгласно разпоредбата на чл. 48 ЗН
наследството се придобива с приемането му. Приемането на наследството е едностранен
акт, с който наследникът изявява волята си да го придобие. С него се определят
отношенията между наследниците помежду им и между тях и третите лица, които са били в
имуществени отношения с наследодателя. Приемането на наследството е изрично или
мълчаливо. Изричното приемане се извършва с писмено изявление до районния съдия по
местооткриване на наследството. То се вписва в особена за това книга – арг. чл. 49, ал. 1 ЗН.
Мълчаливо приемане има, когато наследникът извърши действия, които несъмнено
предполагат намерението му да приеме наследството и които той не би имал право да
извърши, освен в качеството си на наследник – арг. чл. 49, ал. 2 ЗН.
В Закона за наследството е предвидена възможност наследникът да бъде заставен да
се произнесе по въпроса за приемане на наследството. Съгласно правилото на чл. 51, ал. 1,
изр. 1 ЗН по искане на всеки заинтересован, районният съдия може да определи на
наследника срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва от него. Преди да
определи този срок съдът призовава наследника и ако той се яви, го изслушва по въпроса.
Според нормата на чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН, когато има заведено дело срещу наследника,
което не може да се движи, тъй като той не се е произнесъл, дали ще приеме наследството
срокът за приемане се определя от съда, който разглежда делото. При граматическото,
систематично и телеологически тълкуване на разпоредбатана чл. 51, ал. 1,изр. 2 налага
извод, че когато има заведено дело срещу наследник на починало лице, респ. починал в хода
на делото ответник, което не може да се движи, тъй като той не се е произнесъл дали приема
наследството, съдът му определя срок да заяви дали приема наследството или се отказва от
него, само по искане на заинтересована страна по делото. Такава заинтересована страна е
ищецът, тъй като той има интерес да се установи безспорно кои са приелите наследството
наследници на лицето, с което той има правен спор или спрямо което иска да установи
правата си. Ако наследникът не отговори в срока по чл. 51, ал. 1 ЗН, той губи правото да
приеме откритото в негова полза наследство – чл. 51, ал. 2 ЗН. Касае се за преклузивен срок,
който нито спира, нито може да се прекъсне с изтичането на който се погасява самото
субективно материално право на наследника – така Решение № 101.08.2019 г. по гр. д. №
2260/2018 г. на ВКС, IV Г. О.
В случая не са налице никакви доказателства за пряка или тацитна наследствена
сукцесия, поради което и на това основание претенциите са неоснователни – арг. чл. 154, ал.
1 ГПК. В тази насока трябва да се спомене, че след като ищецът основава претенцията си на
факта на наследственото правоприемство, то същото не се предполага, а следва да бъде
установено пълно и главно. Тоест, следва да се установи факта, че наследодателят на
5
ответницата е бил в договорно отношение с ищеца и не е изпълнил договора, т.е. не е
заплатил дължимите суми, както и обстоятелството, че ответника е приел наследството,
доколкото наследствената маса е съвкупност от права и задължения, а пасива – наличието на
задължение по договора за покупко-продажба принципно е наследим, но само при
положение, че се установи действителното наличие на подобен договор, за което съдът е
изложил съображения по-горе, че не се установява подобна договорна връзка, респ.
облигационно отношение.
Следователно предявените главни искове са неоснователни, поради което следва да
бъдат отхвърлени, като е безпредметно обсъждането на останалите материални
предпоставки за тяхното уважаване.
Тъй като обуславящите претенции (главните искове) са неоснователни, то такива се
явяват и обусловените (по акцесорните претенции) по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
обезщетения за забава в размер на законната лихва върху главниците. В тази насока трябва
да спомене, че искът за заплащане на цената на услугата дялово разпределение, макар и да
касае главница е предпоставен от установяване на факта, че страните действително са се
намирали в облигационно отношение, а така също и, че действително е доставена топлинна
енергия за която да се извърши услугата дялово разпределение, тъй като ако топлинна
енергия не е била доставена, то е безпредметно и извършването на услугата, респ.
заплащане на цената за същата.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
разполага само ответника. Последният не е поискал присъждането на деловодни разноски,
като не е доказал, че реално е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
такива не следва да му се присъждат.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ТС“ ЕАД, ЕИК: ..............., със седалище и адрес на
управление: гр. ............... Б срещу Е. С. М., ЕГН: **********, с адрес: гр. ...................., за
заплащане на основание чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 110, ал. 2 ЗС и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, на сумата от 1747,99 лева, представляващи незаплатена цена на доставена
топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия
за недвижим имот, находящ се в гр. ......................, аб. № 85602 за периода от м.05.2018 г. до
м.04.2020 г., както и сумата от 301,79 лева, представляващи мораторна лихва върху
главницата за цената на топлинната енергия за периода от 14.09.2019 г. до 27.01.2022 г.,
както и сумата от 4,03 лева, представляващи дължима цена за услугата дялово
разпределение за периода от м.01.2020 г. до м.04.2020 г., както и сумата от 0,73 лева,
представляващи дължима мораторна лихва върху главницата за цената на дяловото
разпределение за периода от 31.01.2020 г. до 30.04.2020 г.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
пред Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7