РЕШЕНИЕ
№ 519
гр. Варна, 17.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Симона Р. Донева
при участието на секретаря Гергана Д. Найденова
като разгледа докладваното от Симона Р. Донева Гражданско дело №
20243110104462 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по повод предявени от ищеца Н.
Е. К. срещу ответника „С.-К.“ АД, съединени в условията на първоначално
обективно съединяване искове, както следва: установителни искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожност на Договор
за кредит № 903550 от 15.11.2022 г., на основание чл. 22, във връзка с чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и в условията на евентуалност за прогласяване на
нищожност на клаузата, съгласно която се дължи заплащане на неустойка по
чл. 27 от Договора, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, поради
накърняване на добрите нрави; кумулативно съединени с осъдителни искове с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както следва: в случай, че
процесният договор бъде прогласен за нищожен - за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата в размер на 1284,00 лева, представляваща платена
без основание сума по нищожен договор, ведно със законната лихва за забава,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното
заплащане на дължимата сума и в условията на евентуалност, в случай, че
1
съдът приеме договора за действителен, а само клаузата, предвиждаща
неустойка за непредоставяне на гаранция за нищожна - за осъждане на
ответника да заплати на ищеца, сумата в размер на 900,59 лева,
представляваща платена без основание сума по нищожната клауза,
предвиждаща неустойка за непредоставяне на гаранция, ведно със законната
лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното заплащане на дължимата сума.
В исковата молба се излага, че на 15.11.2022 г. между страните е
сключен Договор за потребителски кредит № 903550. На същата дата по
силата на договора е предоставена на кредитополучателя главница в размер на
950 лева. Съгласно чл. 27 от Договора, заемателят дължи неустойка за
непредоставяне на обезпечение по заема. Счита се, че процесният договор е
нищожен, на основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.10 от ЗПК.
Евентуално, в случай че съдът счете договора за действителен, се счита, че
неустойката по чл. 27 от Договора е нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави. Твърди се, че
неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността
и е излязла извън присъщата обезпечителна функция. Счита се, че кредиторът
не е търсил обезпечение, като е поставил ограничения и е дал неизпълними
условия за осигуряване на поръчител. Горепосочените обстоятелства водят до
извода, че процесната неустойка нарушава принципа на добрите нрави,
следователно е недействителна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Твърди се, че заплатената сума от ищеца по Договора е в размер на 2 234 лева.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. С оглед на нищожността на Договора, кредиторът
се е обогатил неоснователно, събирайки от потребителя сумата в размер на 1
284 лева над главницата по Договора, ведно със законната лихва за забава,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното
заплащане на дължимата сума. В случай, че съдът приеме договора за
действителен, а само клаузата, предвиждаща неустойка за непредоставяне на
гаранция за нищожна, се предявява евентуален частичен осъдителен иск за
връщане на платената неустойка по Договора в размер на 100 лева от общо
900,59 лева, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда до окончателното заплащане на дължимата
2
сума. С оглед на нищожността на горепосочената клауза, кредиторът се е
обогатил неоснователно, събирайки неустойката, съответно дължи нейното
връщане на кредитополучателя на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. По
договора за кредит към момента е начислена и заплатена възнаградителна
лихва в размер на 383,41 лева. Сумата, надхвърляща сбора на главницата по
договора и платената възнаградителна лихва е в размер на 900, 59 лева.
Вследствие на изложеното се сезира съда с искане за уважаване на
предявените искове и за присъждане на сторените по делото разноски.
Посочва се банкова сметка, на основание чл.127 ал.4 от ГПК, по която да
бъдат преведени присъдените в полза на ищеца суми, както следва: IBAN: ***
Титуляр: адв. А. Д..
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на
исковата молба. В същия се изразява становище за допустимост, но
неоснователност на предявените искове. Не се оспорва сключването на
процесния договор за кредит № 903550 от 15.11.2022 г. между страните. Счита
се, че договорът отговаря на изискванията за действителност, регламентирани
в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние. Оспорва се твърдението, че
договорената неустойка противоречи на добрите нрави. Излага се, че такава
неустойка не е начислявана и събирана от дружеството, същата е валидна и
отговаря на всички изисквания на законодателството. Моли за отхвърляне
предявената искова претенция. Претендира разноски.
В о. с. з. ищецът съобразно предоставената му възможност е уточнил
исковете си за нищожност. Посочил е, че предявява единствено искове за
прогласяване нищожността на договора за кредит поради противоречието му
със закона, съединен в условията на евентуалност с иск за програсяване на
нищожността на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави,
всеки един кумулативно съединен с искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Сочи,
че поддържа исковете, прави искане за увеличаване на размера на
първоначално частично предявените осъдителни искове.
Ответникът, редовно призован за същото съдебно заседание,
представлява се от адв. Х. Н., чрез който поддържа отговора на исковата
молба.
С протоколно определение от о. с. з. от 31.01.2025 г. съдът е допуснал
3
увеличаване на осъдителните искове.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по
делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази
предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и
отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установени
следните фактически и правни положения:
За успешното провеждане на предявените искове по чл. чл. 26, ал. 1,
предл. 1, евентуално предл. 3 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, ищецът следва
да установи по несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване, че
между него и ответника е сключен договор за потребителски кредит, който е
подписан в разрез с императивните правила за поведение, нормативно
регламентирани в ЗПК и ЗЗП и че същият противоречи на добрите нрави; че в
изпълнение на договора, страдащ от сочените пороци, е престирал в полза на
ответника сумата в размер от 2234 лева. Ответникът следва да проведе
насрещно доказване по тези факти, включително следва да установи по
несъмнен начин, че е получил претендираната сума на годно и валидно правно
основание, а при установяване на горното от ищеца – да докаже, че е погасил
претендираните парични вземания, както и да докаже всички свои
правоизключващи, правоотлагащи и правоизменящи възражения.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК, съдът е обявил по делото за
безспорно и ненуждаещо се от доказване, че на 15.11.2022 г. между ищеца и
ответника от разстояние е сключен договор за потребителски кредит №
903550. От съдържанието на същия се установява, че дружеството е
предоставило на ищеца сумата в размер на 950 лева.
В производството е назначената съдебно-счетоводна експертиза,
заключението, по която съдът кредитира като компетентно изготвено, пълно,
ясно, обективно и неоспорено от страните. От същото се установява, че по
процесния договор за кредит са извършени плащания в общ размер на 2234
лева, от които главница-307.29 лева, лихва-410.69 лева и неустойка – 1516.02
лева. Вещото лице е посочило, че ако към размера на погасителната вноска
бъде включена и неустойката, то ГПК би се променил на 378.38 %.
I. Относно положителните установителни искове за нищожност на
договора за потребителски кредит № 903550/15.11.2022 г., обективно
съединени в условията на евентуалност:
4
По възражението за нищожност на договора по арг. от чл. 22 вр. чл. 10,
ал. 1 ЗПК съдът съобрази, че процесният договор за предоставяне на кредит
от разстояние е сключен при условията на ЗПФУР. Според разпоредбата на чл.
6 ЗПК, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика,
при което от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние –
едно или повече, т. е. не е необходимо едновременното им физическо
присъствие /арг. от чл. 6 във вр. с § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР/ - напр. електронни
формуляри в интернет, разговори по телефон, кореспонденция по имейл и др.
Съгласно чл. 18, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ЗПФУР доставчикът е длъжен да докаже, че е
изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя,
като за доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на
изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага чл. 293 ТЗ, а за
електронните изявления – ЗЕДП /с ДВ бр. 85/24.10.2017 г. е променено
заглавието му на Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги/. Нормата на чл. 18, ал. 5 ЗПФУР предвижда, че за
договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние се прилагат и чл.
143 – 148 ЗЗП.
В настоящия случай, кореспонденцията между кредитора и
кредитополучателя е била електронна. Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ
електронното изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма
чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на
информацията. Автор на електронното изявление е физическото лице, което в
изявлението се сочи като негов извършител, а титуляр на електронното
изявление е лицето, от името на което е извършено електронното изявление –
чл. 4 от същия закон. Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ, във вр.
с чл. 3, т. 35 от Регламент на Европейския парламент и на Съвета от 23.07.2014
г. "електронен документ" означава всяко съдържание, съхранявано в
електронна форма, вкл. в текстови запис, а съгласно ал. 2 писмената форма се
смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно
изявление. За "електронен подпис" по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ във
вр. с чл. 3, т. 10 от Регламент /ЕС/ № 910/2014 се считат данни в електронна
форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са
5
логически свързани с тях, и които титулярът на електронния подпис използва,
за да се подписва. Според разпоредбата на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ правната сила
на електронния подпис и усъвършенствания електронен подпис е равностойна
на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните.
С оглед на горното, следва да се приеме, че е доказано основанието на
вземанията, а именно: наличието на сключен от разстояние между страните
договор за потребителски кредит от 15.11.2022 г., който не противоречи на чл.
10, ал. 1 ЗПК, което обуславя неоснователността на възраженията в тази
насока.
По възражението за нищожност по арг. от чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1 ЗПК
настоящият съдебен състав съобрази, че от съдържанието на ангажирания
договор се констатира още, че уговореният между страните годишен лихвен
процент възлиза на 36%, а ГПР – 42.58%. Така общата сума за връщане по
заема е равна на 1 460.44 лева, формирана от заетата сума и договорната
лихва. Срокът за погасяване на заема е 24 месеца, като месечните вноски са
посочени в погасителния план – неразделна част от договора. В чл. 17, ал. 1 от
договора, страните са уговорили задълженията по кредита да бъдат
обезпечени с поръчител или банкова гаранция, което обезпечение следва да
бъде осигурено от кредитополучателя в срок от 3 дни от сключването на
договора. При неизпълнение на задължението се дължи неустойка в размер на
0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договореното обезпечение – арг. от чл. 27, ал. 1 от договора.
В погасителния план е посочено, че размерът на месечната фиксирана
вноска възлиза на 138.13 лева. Същата включва освен заетата сума,
договорната лихва, както и вземането за неустойка, като се получава обща
дължима сума по кредит съобразно погасителния план от 3315.12 лева.
Настоящият съдебен състав, съобразявайки клаузите на договора за
кредит, намира, че същият представлява договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК и спрямо правоотношението приложение намират
нормите на специалния закон, а по аргумент от чл. 24 ЗПК – и уредбата на
неравноправните клаузи в потребителските договори. Проверката за
платежоспособността ан длъжника предхожда сключването на договора. Като
икономически по-силна страна в правоотношението, кредиторът, който по
занятие извършва дейност по кредитиране, разполага с редица правомощия за
6
събиране на информация за финансовото състояние на длъжника и
възможностите му за бъдещо изпълнение /арг. от чл. 16 ЗПК/, като след анализ
на данните има възможност да прецени дали да сключи договора или да
откаже предоставянето на кредита /чл. 18 ЗПК/.
В случая, осигуряването на обезпечение не е предварително условие за
сключване на договора, т. е. кредиторът изначално е преценил длъжника като
платежоспособен и му е предоставил кредита. Последващото поставяне на
изискване за даване на обезпечение представлява неоправдано прехвърля на
риска от лошата преценка на кредитора в тежест на длъжника. Също така,
поставените изисквания към поръчителя са многобройни, като за част от тях
кредитополучателят не би могъл да получи информация в определения
тридневен срок, доколкото това е свързано с евентуални запитвания от
различни държавни институции. Отделно от това, изследването дали
поръчителят не е заемател или поръчител по друг кредит с кредитора, се
намира в противоречие с изискванията на добросъвестността доколкото
последният служебно разполага с тази информация. Прехвърлянето на тези
задължения на кредитополучателя, съчетано с определянето на краткия срок
за изпълнениет, налага извода, че единстената цел на клаузата е посредством
множеството неизпълними изисквания - да създаде предпоставка за
начисляването на неустойката. С оглед на горното, поради тези особености на
естеството на задължението, което обезпечава, следва да се приеме, че
неустойката за предоставяне на допълнително обезпечение накърнява добрите
нрави, което я прави нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД /така т.
3 на ТР № 1 № 1/2009 г.,ОСТК на ВКС/.
В продължение на горното, начина на уговарянето на неустойката, съдът
намира, че тя излиза извън присъщите на този договорен ангажимент функции
– да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение, което е
още едно основание за нейната нищожност поради противоречие с добрите
нрави. В случая, липсва обезпечителният елемент на неустойката, тъй като
такава би се дължала и при точно и пълно изпълнение на основното
задължение на длъжника да върне заетата сума /съгласно чл. 27, ал. 2 от
договора и погасителния план във вариант при непредставяне на обезпечение,
неустойката се разсрочва и се включва в размера на дължимата месечна
погасителна вноска по кредита/. Затова и следва да се приеме, че липсва и
обезщетителната функция на неустойката, доколкото не гарантира
7
възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника.
Същата има единствено санкционен елемент, доколкото не е обвързана с
вредите от неизпълнението на допълнителното задължение за предоставяне на
обезпечение. Този извод следва от обстоятелството, че след изтичане на срока
за предоставянето на допълнителното обезпечение, кредиторът не би могъл да
търпи вреди, доколкото не би натъпил падежа дори на първата вноска по
кредита. В случая, доколкото неустойката е предвидена за заплащане, без да
се намира в отношение с изпълнението или неизпълнението на главното
задължение на кредитополучателя да върне заетата сума, то следва да се
приеме, че същата представлява добавка към възнаградителната лихва, респ. е
част от чистата печалбата на кредитодателя.
Вън от горното и само за пълнота на изложението следва да се посочи,
че непредставянето на обещани обезпечения, съобразно разпоредбата на чл.
71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. По този
начин кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да
санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието
плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Затова и следва да се
приеме, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя
обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 ЗЗД при
непредставено обезпечение. С оглед на горното, основателно се явява
наведеното в исковата молба оплакване за нарушение разпоредбите на чл. 11,
т. 10 ЗПК и заобикаляне императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото
уговорената неустойка, която според погасителния план възлиза на 1 854.62
лева, съставлява скрит добавък и следва да бъде включена в годишния
процент на разходите. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи/, като в ал. 4
от цитирания законов текст е посочен неговият максимално допустим размер
– пет пъти размера на законната лихва. В случая макар да е уговорена като
санкция, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължението, с
неустойката се въвеждат допълнителни разходи, в резултат на които общият
разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите
реално надхвърля посочения в договора – 42.58% и възлиза на около 378,38 %.
Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия петкратен
размер на законната лихва – 50%, определен в чл. 19, ал. 4 ЗПК. С уговорената
8
неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като тя се явява
прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на
разходите. От съществено значение е и фактът, че размерът на неустойката
/1854.62 лева/ надхвърля с 50 % този на отпуснатия кредит /950.00 лева/.
Всяка клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Според специалната норма
на чл. 22 ЗПК, приложима за процесното договорно правоотношение, когато
не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, договорът за
потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените норми са и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
С оглед на горното, настоящият съдебен състав намира, че предявеният
установителен иск се явява основателен, като процесният договор за
потребителски кредит е нищожен поради противоречието му с императивна
правна норма, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 вр. чл. 26, ал. 1, предл.
първо ЗЗД /така решение по в. гр. д. № 2564/2021 г. по описа на Окръжен съд –
град Варна/.
С оглед основателността, на главния иск по чл. 26, ал. 1, предл. първо
ЗЗД, съдът не дължи произнасяне по евентуалния иск за нищожност на
договора по чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД, респ. по останалите евентуални
искове за нищожност на неустоечната клауза, доколкото не с ее сбъднало
процесуалното условие за разглеждането им /в този смисъл решение №
198/10.08.2015г., постановено по гр.д. № 5252/2014 г. на ВКС/.
II. Относно осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД, обективно съединен в условията на кумулативност, съдът формира
следните изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата
стойност по кредита, без да дължи лихва или други разходи. От неоспореното
заключение по назначената в производството съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира като обективно, компетентно дадени и съответващо на
останалия събран доказателствен материал, се установява, че ищецът е
заплатил полза на ответника сумата в размер от 2234 лева за погасяване дълга
по процесния договор за кредит.
9
Предвид гореформираните доводи за нищожност на процесния договор,
разликата над 950.00 лева /чистата стойност на кредита/, т. е. сумата от 1284
лева, е получена при начална липса на правно основание по смисъла на чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД. С оглед на горното, същата подлежи на връщане, поради
което предявеният главен осъдителен иск се явява основателен и като такъв
следва да бъде уважен.
Съгласно нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично
задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата, поради което основателно се явява и акцесорното искане за
заплащане на законната лихва считано от 11.04.2024 г. /датата на входиране на
исковата молба в деловодството на Районен съд-Варна/ до окончателното
изплащане на задължението.
Относно съдебно-деловодните разноски:
С оглед изхода на спора, своевременно отправеното искане и
представените доказателства, на ищцеца следва да бъдат присъдени сторените
в настоящото производство разноски - 182,73 лева – държавна такса, както и
300 лева – депозит по назначената ССчЕ.
Ищецът претенрира и заплащане на адвокатско възнаграждение в общ
размер на 1550 лева, от които 950 лева по установителните искове и 600 лева
по осъдителните искове.
От ответника е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът
счете за основателно. В случая, голяма част от предявените евентуални искове
не са разгледани от съда, поради несбъдване на процесуалното условие затова.
Отделно от това, кумулативно съединените искове не налагат отделна защита,
поради което се дължи едно възнаграждение. Съдът, като съобрази, че делото
не се отличава с правна и фактическа сложност, намира че следва да бъде
определен размер на адвокатското възнаграждение в общ размер от 400 лева.
В случая, съдът намира за неприложими предвидените минимални размери на
дължимите адвокатски възнаграждения в Наредба № 1/2004г. предвид
задължителното тълкуване, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело C
438/22 на СЕС, в следния смисъл: „национална правна уредба, съгласно която,
от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет,
10
и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС вр. чл. 4, §
3 ДЕС“, като „при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване
на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение
установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики“. Изрично с цитираното решение се
приема, че в последния случай „националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба“.
Поради така изложените съображения окончателният размер на
разноските, който следва да бъде присъден в полза на ищеца, възлиза на
882,73 лева.
Водим от изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.
26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в отношенията
между Н. Е. К., ЕГН: **********, с адрес: гр. В., бул. „К. Б. *“ № **, ет. * и
„С.-К.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр. Ш., пл. „О.“ №
***, че Договорът за потребителски кредит № 903550 от 15.11.2022 г.,
сключен между страните, е нищожен поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК,
„С.-К.“ АД, ЕИК *** да заплати в полза на Н. Е. К., ЕГН: **********, сумата
в размер от 1284 лева, представляваща платена без основание сума по
Договор за потребителски кредит № 903550 от 15.11.2022 г., ведно със законна
лихва за забава от датата на подаване на исковата молба в съда – 11.04.2024 г.
до окончателното погасяване на задължението.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „С.-К.“ АД, ЕИК *** да
заплати в полза на Н. Е. К., ЕГН: **********, съдебно-деловодни разноски за
настоящото производство в общ размер на 882,73 лева.
11
Присъдените в полза на ищеца суми следва да бъдат преведени по
банкова сметка с IBAN: ***, открита на името на: адв. А. Д..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС-Варна
в двуседмичен срок от съобщението.
Препис от решението да се връчи на страните по арг. от чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
12