РЕШЕНИЕ
***15
гр. Карлово, 07.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІІ-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Дарина Ил. Попова
при участието на секретаря Кристина Р. Шахънска
като разгледа докладваното от Дарина Ил. Попова Гражданско дело
***0215320101361 по описа за 2021 година
ПРОИЗВОДСТВО по иск с правно основание е по член 124, ал.1 от
ГПК във вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.153 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД, разглеждано
по реда на чл. 422 от ГП
Ищцата БЛ. Д. ИЛ. с ЕГН ********** от град С., община С., област
П., улица „И.В.“ *** твърди, че на 01.02.2021 г. сключила с ответното
дружество договор за кредит, по силата на който й били предоставени в
собственост заемни средства в размер на 1500 лева, при фиксиран лихвен
процент по заема 40.54%, годишен процент на разходите – 49.00% .
Съгласно т.5.6 от договора за заем, същият следвало да бъде
обезпечен до края на деня, следващ сключването на договора за кредит с
банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, които
следва да отговарят на условията визирани в договора.
В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на
условията визирани в договора, същият дължал неустойка в размер на 4.44
лева на ден, като начислената неустойка се заплащала заедно със следващата
погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения погасителен план.
Ищцата усвоила изцяло заемният ресурс, но не дължала плащания за лихва и
неустойка, тъй като договорът за кредит бил нищожен, поради следните
съображения:
Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер
на 40.54% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като
уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва.
Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния
процент на разходите (доколкото възнаградителната лихва била един от
1
компонентите му), но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен
в договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и
на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в
размер на 40.54 %, към който се кумулирало вземането, представляващо
скрита печалба визирана в договора за неустойка, с която кредиторът
допълнително се обогатявал, се нарушавали добрите нрави и се внасяло
неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на
финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов
ущърб, което водело до нищожност на договорното съглашение.
Сочи, че възнаградителната лихва съставлява цена за
предоставеното ползване на заетата сума. Когато била налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена се
нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. В решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д . № 4277/2008г. на ВКС,
IV г.о. било прието следното: „понятието добри нрави предполага известна
еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие
се прави извод за нарушение, водещо до нищожност…“
Когато едната престация била предоставяне в собственост на
парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна
лихва следвало да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем,
така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с
обстоятелството, дали заемът е обезпечен (доколкото цената калкулирала и
риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума).
Съдебната практика приемала, че при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не бил установен императивен
лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде
размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави
била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния
размер на законната лихва. В тази насока: решение № 906/30.12.2004 г. по гр.
д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д.
315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г.
на ВКС, 2 г. о.; определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС,
4 г. о. По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми
възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти
законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва
надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение
на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в
обществото, на основание на това, че тя не отговаря на действителните
параметри на договора, тъй като към нея се кумулирала уговорената в
договора неустойка. Реално прилаганата договорна лихва накърнявала
договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и
била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради
което клаузите, въз основа на които кредиторът се обогатява неоснователно
се явявали нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат
никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между
страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за
2
ищцата.
Договореният размер на възнаградителната лихва противоречал на
добрите нрави, тъй като тя не отговаряла на действителните параметри по
договора, с която следва да се увеличи и стойността на реално приложения
годишен процент на разходите. Съгласно договора, заемополучателят
следвало да представи обезпечение визирано в договора, като в противен
случай същият дължал неустойка на кредитора в размер почти равен на
заемната сума.
Преценката за недействителност на клаузата за неустойка, и нейния
обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от
неизпълнението и следва да се извърши при спазване на критериите,
заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на В КС по т.д. № 1/09, с което е дадено
разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало
да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора,
като можели да бъдат използвани някои от следните примерно изброени
критерии- естеството им на парични или непарични и размерът на
задълженията, на които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените
критерии, съдът можел да съобрази и други наведени в производството, но
при всички случаи бил задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по
делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към доводите на
ищцата съгласно разясненията в задължителната тълкувателна практика на
ВКС.
По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала
предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и
обезпечавала изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната
доктрина се приемало безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна
функция.
Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция загубила присъщата на
неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали
вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора,
тъй като щети за кредитора щели да възникнат единствено при настъпила
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този
случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от
имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка в размер, почти равен на цялата заемна сума,
загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, без да зависи от
вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондирала с последици от неизпълнението. Заемодателят не търсел
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
3
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните
вноски, като по този начин водело до скрито оскъпяване на кредита и
създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със
задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави.
На плоскостта на конкретния казус били предвидени следните
ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни
договорното си задължение:
- за кредит от 1500.00 лева, заемателят се задължил да осигури
поръчителство на две физически лица с визирани условия в договора;
- ограничение в процесния договор за заем било налице и по
отношение на изискванията относно лицата, които може да поръчителстват -
те можели да бъдат само физически, не и юридически лица;
- гарантите трябвало да получават минимален осигурителен доход.
Ограничението относно получавания трудов доход било необосновано, тъй
като физическо лице можело да получава доходи от граждански
правоотношения, например като управител или изпълнителен директор на
търговски дружества, а освен това да разполага със движимо и недвижимо
имущество, с което щяло отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата
финансова институция поставила към ищцата неизпълними изисквания, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В
добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи
обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу
евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на
заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да
престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал от
гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично било след като
заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит,
то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема.
Дори да се приемело, че кредиторът реално е имал за цел, макар и
след сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той
щял да договори достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство
и алтернативно и на други възможни за потребителя на небанкови финансови
услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори
за вземанията си. Явно било, че кредитодателят не търсил обезпечение, тъй
като поставил ограничения и дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване
на поръчители - едва три дни след сключване на договора. Поставянето на
изискването за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на
Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива
4
2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването
на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение можело да включва да се направи справка в съответната база
данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника преди отпускане на кредита произтичала и от разпоредбата на чл.16
от Закона за потребителския кредит.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя имало за цел да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48 да им осигури високо, адекватно
и равностойно ниво на защита на интересите им (съображения 8, 9 , 23, 24, 43,
45 от Директивата). В този смисъл - параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014
г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
В този смисъл клауза, която предвиждала, че се дължи
възнаграждение за осигуряване на поръчител била в пряко противоречие с
целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела
до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за
обезпечение, с което дългът му нараствал, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Съдът имал задължение да
се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като
той следвало да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата
(решения по дела С-106/89 Maгleasing и 14/83 Von Colson).
Кредиторът в настоящият случай поел риск да отпусне реално
необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради което
неблагоприятните последици за кредитодателя били самопричинени. Той не
спазил своето задължение за предварителна оценка на кредитоспособността
на кредитополучателя, поради което финансовата институция не можела да
черпи права за себе си от собственото си противоправно поведение, за да
изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но
поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с
поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия,
противоречало на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде
предпоставки за начисляването на неустойката.
По изложените съображения, неустойката влязла в разрез с
5
добросъвестността извън присъщите й функции. Предвидено било тя да се
кумулира към погасителните вноски като по този начин водела до скрито
оскъпяване на кредита. По същество тя била добавка към възнаградителната
лихва на търговеца - заемодател и го обогатявала неоснователно, доколкото
именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този
смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Договорена при тези
условия тя представлявала допълнителна облага-печалба към
възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин на
потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включена в договорното
съдържание като договорна лихва и като част от ГПР, съобразно
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Съгласно чл.5
от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за
предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният
посредник следвало да предостави своевременно на потребителя съобразно
изразените от него предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора
условия на договора необходимата информация за сравняване на различните
предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор
за потребителски кредит. Информацията по чл. 5, ал.1 се предоставяла във
формата на стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителските кредити съгласно приложение ***. На плоскостта на
настоящият казус, не било извършено отнапред разясняване на потребителя
на клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Видно от
съдържанието на договора за предоставяне на паричен заем и представения
стандартен европейски формуляр, поради неспазване на изискванията на чл.
11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, същите били изготвени без заемателят да е бил
запознат с действителния размер на ГПР.
Както разходите на търговеца, така и печалбата му, следвало да
бъдат включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито
стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по
договора. Чрез уговореното в договора се въвеждал още един сигурен
източник на доход на икономически по-силната страна. От една страна,
неустойката била включена като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга – същата била предвидена в размер, който не
съответства на вредите от неизпълнението, тъй като била съизмерима с
предоставената сума по кредита. По този начин се заобикаляло ограничението
в чл.19, ал.4 ЗП при определяне ГПР.
Съгласно §1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ били всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат
на прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да била
предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, сумата за неустойка
по договора представлявала предварително отчетена в падежните вноски
6
сума, която не била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5
от ЗПК. Клаузата предвиждаща неустойка в договора противоречала на
добрите търговски практики като илюстрирала директно уговорка във вреда
на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
водела до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка (чл.143, т.5 ЗЗП). Такава разпоредба била в пряко
противоречие и с добрите нрави, поради което била и нищожна на основание
чл.26, ал.1 ЗЗД. Този извод се формирал от естеството на договора за кредит
(потребителски с по-слаба и уязвима страна), от съотношението на заема и
неустойката, от съотношението на законните лихви и вземането за лихви, към
което се калкулирала и неустойката, както и от съпоставка с вредите от
неизпълнението.
Поради невключването на неустойката в посочения в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй
като реалния лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със
скрития добавък от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните,
представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д,
ал. 1 и ат. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално
заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики представлява един от елементите, на които може да се
основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по
смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Клауза в договора, сочеща неверен ГПР, била
в пряко противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и на чл.
143, т. 19 от ЗЗП и като заблуждаваща потребителя била неравноправна и не
била породила правно действие, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Нищожността на
клаузата, регламентираща основен реквизит от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит – ГПР, имала за правна последица
изначална недействителност на цялото заемно съглашение на основание чл.
22 ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11,
ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен
процент и на ГПР, договорът за потребителски кредит като недействителен не
пораждал права и задължения за страните по заемното правоотношение. По
силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят дължал само чистата
стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита,
поради което ответникът нямал правно основание да претендира исковите
суми, тъй като следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено вземането на
кредитора за лихва, прикрито като неустойка, представляващо част от
компонентите на ГПР.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД било възможно договор да бъде само
частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора
можела да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може
да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не
може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната
7
му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора
относно определянето на процента на възнаградителната лихва не можели да
9 се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като
законодателят не бил въвел императивни размери на цените на кредитите, а и
с оглед на задължителното тълкуване с редица преюдициални заключения на
Съда на ЕС.
Неприложима била и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй
като договорът за потребителски кредит не можел да бъде сключен без
недействителната му част, тъй като той нормативно бил уреден като
възмезден и кредиторът нямало да го сключи без определено възнаграждение
за отпуснатия кредит. Поради това се формирал изводът, че
недействителността на уговорката относно договорната лихва води до
нищожността на целия договор. Аргумент за недействителност на договора
на това основание можел да се почерпи от обстоятелството, че съгласно
попълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при
неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са
точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. От
изложеното следвало, че законът поставя важен акцент на посочената
уговорка относно цената на заемните средства - поради възмездния характер
на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед
внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за
попълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвения
процент по кредита (чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК). Нищожността на клаузата,
регламентираща част от реквизитите на договора за потребителски кредит –
лихвения процент, представляваща част от същественото съдържание на
договора, правела цялото заемно съглашение нищожно. Това разрешение
отговаряло и на задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно
неравноправните клаузи на Съда на Съюза, който приемал, че Директивата
допуска възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между
продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко
неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато
се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя (в този смисъл
Решение по дело С- 453/10, Peгenicova и Peгenic, точка 35 и С-397/11,
EгikaJoгos, точка 47).
МОЛИ съда да постанови решение, с което да прогласи
нищожността на клаузата от анекс № 407468 от 02.02.2021 г., за
предоговаряне на договор за потребителски кредит № *****, сключен с
„А.Т.Е.Г.“ АД, предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на
принципа на добрите нрави, заобикаляща материално - правните изисквания
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между
страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
Претендира за разноските по делото.
Ответникът „А.Т.Е.Г.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: град С., булевард „А.С.” ****, Бизнес център „У.М.“, ****,
представлявано от Ф.Г. Д. и С.Ю.А. оспорва иска.
8
Сочи, че на 02.02.2021 г. между „А.Т.Е.Г.” АД, в качеството на
кредитодател и БЛ. Д. ИЛ., в качеството на кредитополучател, бил сключен
анекс № 407468 към договор кредит № *****. Договарянето между страните
се осъществило чрез средствата за комуникация от разстояние (електронна
поща, уеб-сайт и телефон), като договорът за кредит се сключил във формата
на електронен документ и при спазване на изискванията на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за задълженията и
договорите, Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги и приложимите към сключения договор за кредит
Общи условия на „А.Т.Е.Г.“ АД.
Сключването на договора за кредит между „А.Т.Е.Г.” АД и ищеца
било извършено по инициатива на последния. За да получи кредит, ищецът
попълнил заявка за кандидатстване, като в същата били попълнени и
предоставени доброволно пълни и верни данни на кредитополучателя
относно нейната самоличност като: трите имена, ЕГН, адрес (постоянен и
настоящ), лична карта, месторабота, мобилен телефонен номер, актуална
електронна поща, предпочитания от нея начин за получаване на сумата по
кредита. Ищецът посочил, че желае да получи заема чрез системата „*****“
на „И.“ АД, която представлявала електронна система за разплащания. В края
на Заявката за кандидатстване и с оглед успешното и попълване, ищецът
потвърдил, че се е запознал и се съгласява с Общите условия на „А.Т.Е.Г.”
АД, приложими към договора за кредит, като приемането на Общи условия
било необходимо условие за изпращане на заявката.
След подаване на заявката за кандидатстване от страна на БЛ. Д.
ИЛ., същата получила от „А.Т.Е.Г.“ АД ПИН код под формата на кратко
електронно съобщение (СМС) на посочения от нея в заявката телефонен
номер, както и линк на посочената от нея електронна поща. С краткото
електронно (СМС) съобщение и линка на електронната поща се
удостоверявало, че лицето, което желае да получи кредита е именно лицето,
което е подало заявката за кандидатстване и именно това са неговите лични
данни. След получаване на линка БЛ. Д. ИЛ. потвърдила заявката си за
кандидатстване за кредит, като активирала въпросния линк, при което се
зареждала част от уеб сайта на „А.Т.Е.Г.” АД - *******, където тя въвела
ПИН кода на заявката и потвърдила искането си за получаване на кредита при
сроковете и условията съгласно заявката.
След успешното потвърждаване на заявката, „А.Т.Е.Г.” АД
разгледало предоставената от БЛ. Д. ИЛ. информация и въз основа на тази
информация и след проверка в Централния кредитен регистър одобрило БЛ.
Д. ИЛ. за искания от нея кредит. След одобряване на кредита лицето, което
желае да получи кредита е именно лицето, което е подало заявката за
кандидатстване и именно това са неговите лични данни. След получаване на
линка изпратило на електронната поща на БЛ. Д. ИЛ. анекс № 407468 от
02.02.2021 г. към договор за кредит № *****, заедно с приложимите общи
условия на „А.Т.Е.Г.“ АД, както и стандартен европейски формуляр и
погасителен план, като в мейла прикачил два броя линка - „Приеми договора”
и „Откажи договора”. С оглед сключването на договора за кредит и като
доказателство за съгласието на ищеца с договора за кредит и общите условия,
БЛ. Д. ИЛ. активирала линка „Приеми договора”.
9
Горепосоченото се потвърждавало и от твърденията на ищеца в
исковата молба, поради което това били безспорни между страните
обстоятелствата по сключване на анекс № 407468 от 02.02.2021 г. към
договор за кредит № ***** и предоставяне и усвояване от кредитополучателя
на заема в размер на 1 500 лева.
Ответникът възразява и оспорва твърденията на ищеца, че
предвидената в сключения между „А.Т.Е.Г.” АД и БЛ. Д. ИЛ. анекс № 407468
от 02.02.2021 г. към договор за кредит № ***** неустойка била
недействителна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, на основание чл. 143
от ЗЗП, както и поради заобикаляне на закона на основания чл. 21 от ЗПК,
включително поради надхвърлянето на нейните функции, присъщи на всяка
неустойка, следователно поради накърняване на добрите нрави.
Твърди, че няма законова норма, която да определя, че
възнаградителната лихва не трябва да надхвърля трикратният размер на
законната лихва. Единственото законово ограничение било установено в чл.
19, ал. 4 от ЗПК, което определяло, че „Годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България“. ГПР бил изчислен на 49,00% и
съгласно формулата по Приложение 1 от ПЗР на ЗПК ограничението по чл.
19, ал. 4 от ЗПК било изцяло спазено.
Възразява срещу доводите на ищеца, че невключване на
предвидената в чл. 5.6. от Договора неустойка, в процентното изражение на
годишния процент на разходите, води до недействителност на договора на
основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК. Счита, че не следва
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се тълкува разширително в смисъл,
че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК е налице не само,
когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на
действително прилагания между страните. Това било така, тъй като всъщност
разширителното тълкуване на посочената разпоредба, представлявало
тълкуване и прилагане по разширителен начин на възприето от Европейския
парламент и Съвета правило в разпоредбата на чл. 10, параграф 2, б. „ж“ от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г., което било недопустимо, след като националното законодателство
било възприело и транспонирало посоченото правило по точен и пълен начин
чрез Закона за потребителския кредит. Нормативната цел, установена в
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г., била осигуряване на максимална информираност на потребителите
при сключване на договори за кредит при условия, които са отнапред
установени от икономически по-силната страна в правоотношението.
Следователно, дори при нарушение на разпоредбите, установяващи
необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, следвало да
намери приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция, единствено в
случаите, когато за потребителя би останал неясен размера на задължението
по кредита и начинът на неговото формиране. В процесния казус това
задължение било установено в глобален размер и като част, която се добавя
към размера на вноска по кредита, поради което за потребителя съществувала
10
яснота относно точния размер на задължението му и общата стойност на
кредита.
По така изложените съображения, ответникът счита, че при
сключване на договора за кредит не е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК.
Не било допуснато и соченото от страна на ищеца нарушение на
клаузата на чл. 11, ал. 1. т. 9 ЗПК. Размерът на годишния лихвен процент
съотнесен към задължението на кредитоплолучателя за заплащане на
главница, и представляващ цената за възмездно ползване на представения
финансов ресурс, бил съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед
пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие на
парични средства срещу възнаграждение. В договора бил посочен общият
размер на дължимата за срока на договора възнаградителната лихва и
съотношението й с главницата по кредита, поради което можело да се
осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на
действително прилагания от кредитодателя. По така изложените съображения
намира, че договорът за кредит отговаря на нормативно установените
изисквания за необходимо съдържание и не следва да намира приложение
разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
На следващо място, не били верни твърденията на ищеца, че
уговорената неустойка в анекс № 407468 от 02.02.2021 г. към договор за
кредит № ***** следва да се кумулира с договорната лихва по договора за
кредит и по този начин се надхвърля ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
като съображенията му за това са следните:
Чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично предвиждал, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Начисляването на неустойка в настоящия случай се
извършвало и произтичало от неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да учреди и/или представи надлежно обезпечение на
кредита - поръчители или банкова гаранция. Годишният процент на
разходите имал за цел да информира потребителя какви ще са му разходите,
ако изпълнява надлежно и в срок задълженията си по договора за кредит, а
нямал за цел да включва в себе си евентуални компоненти, които са
поставени под условие че кредитополучателят не изпълни задължението си по
договора. Посоченият годишен процент на разходите по договора за кредит
бил в размер на 49.00% и бил съобразен с всички изисквания на ЗПК, като
били взети предвид допусканията съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2
ЗПК.
Начислената неустойка представлявала адекватно обезщетение за
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави
обезпечение по договора си за кредит. Начислената неустойка била в размер
на 4.44 лева на ден. Също така в процесния Договор за кредит изрично било
посочено, че неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил
без осигурено обезпечение, респективно – ако кредитополучателят осигурял
надлежно обезпечение по кредита, макар и след изтичането на срока за
нейното представяне, неустойката спирала да се начислява. Неизпълнението
на задължението за представяне на описаните в договора за кредит
11
обезпечения се явявало неизпълнение на установено между страните
задължение, като кредитополучателят бил информиран за наличието на тази
неустойка още при предоставяне на приложимия стандартен европейски
формуляр. Кредитополучателят знаел и бил информиран по отношение на
изискванията за обезпечение чрез стандартния европейски формуляр преди
подписване на договора за кредит и с оглед на това могъл да прецени дали да
сключи или не кредита, респективно да се съгласи с условията по кредита. От
друга страна, кредиторът бил свободен по своя преценка да определи какви да
бъдат изискванията за обезпечение с оглед кредитоспособността и финансова
надеждност на всеки кредитополучател. Въпросната неустойка и нейният
размер бил съразмерен на обезпечителната и обезщетителната функция на
неустойката.
Условията на сключения между ищеца и „А.Т.Е.Г.“ АД
потребителски кредит, ведно с погасителния план, явяващ се неразделна част
от него, пряко кореспондирали с действащите норми на материалното право и
водели до законосъобразни правни последици, като не били в противоречие
нито със закона, нито с добрите нрави. Съображенията на ответника в тази
насока са следните:
На първо място, неустойката имала три основни функции:
обезпечителна, обезщетителна и санкционна.
В конкретния случай имало договорена между страните
компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно задължение, като
страните по тази клауза акцентирали върху обезщетителната функция на
неустойката. Този извод бил верен, поради това, че заемодателят предоставял
високорисков паричен заем на потребител: бързо одобрение, без поръчител,
без допълнителни обезпечения, липса на съгласие за директен дебит от
трудово възнаграждение и/или банкова сметка, както при един банков
потребителски кредит, кредитът не бил и застрахован, което евентуално да
поправи вредите. Неустойката по кредита била предвидена не като част от
ползването на паричния заем, а като неизпълнение на задължението за
обезпечаване на същия – именно, за да обезщети липсата на поръчители или
банкова гаранция, които да гарантират изпълнението на договорните
задължения и кредиторът, при неизпълнение, да има право да поиска
вземанията си и от тях. Никой кредитор не искал да предоставя рискови,
невъзвръщаеми заеми, затова и страните договаряли неустойка, която да
обезщети вредите, които се изразявали в необезпечаване на заема и неговото
изпълнение от страна на трети физически лица или предоставяне на банкова
гаранция.
Клаузата в т. 11 от анекс № 407468 от 02.02.2021 г. към договор за
кредит № ***** била ясно и точно формулирана, нямало неясноти по
отношение на нейното съдържание. В обичайната практика по отпускане на
кредити на физически лица, кредитните и финансовите институции при
сключване на договора за кредит искали от кредитополучателя да осигури
солидарни длъжници, чрез които да обезпечи вземането си. През последните
няколко години се установявала практика това осигуряване на солидарни
длъжници при сключване на договора да се уговаря като задължение на
кредитополучателя да ги осигури след сключване на договора и в определен
срок, като по този начин му се предоставял кредитът незабавно и при
12
облекчени условия. Разбира се, всяко преимущество имало своята цена, като
в тези случаи практиката се ориентирала към уговаряне на клаузи за
неустойка, в случай на неосигуряване в уговорения срок от
кредитополучателя на солидарни длъжници. Това било нормално, тъй като
кредитодателят поемал голям риск, давайки необезпечен кредит и поставен
пред възможността да не може да събере вземането си, като именно тази
клауза за неустойка целяла гарантиране на последващо обезпечаване на
кредита. Друг бил въпросът, че голяма част от кредитополучателите
пренебрегвали тази клауза по една или друга причина, надявайки се същата
да не се приложи. Този толеранс към кредитополучателя да получи кредита
веднага, без да осигури към момента на сключване на договора на нужното
обезпечение, не можел да се тълкува като уговаряне в негов ущърб и да води
до извод за противоречие на тази клауза с добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1 ЗЗД.
Тази неустойка, като размер и вреди, които обезщетява, била
индивидуално договорена между страните и това я правело равноправна
клауза съгласно Закона за защита на потребителите, т.е. създавала
равнопоставеност на правните субекти и еднакво проявление на автономията
на воля в търговския оборот. Клаузата за предоставяне на обезпечение била
индивидуално договорена между страните, тя не била инкорпорирана в
общите условия на „А.Т.Е.Г.“ АД (ОУ), върху които ОУ
кандидаткредитополучателят да не може по никакъв начин да влияе, поради
това че те са предпоставка за сключването на договора. Нещо повече,
размерът на уговорената между страните неустойка при неосигуряването на
лица, които да поръчителстват за задължението на потребителя, или при
непредоставянето на банкова гаранция, не бил еднакъв за всички отпуснати
от Дружеството кредити, а се преценявал във всеки отделен случай, с оглед
всеки отделен потребител, като се вземали предвид размерът на
предоставяния кредит, уговорките за погасяването му и други допълнителни
условия, утвърдени в дългогодишната практика на ответното дружество.
Ответникът възразява срещу твърденията на ищеца, че била налице
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
ЗЗП. Както вече било подробно аргументирано, не бил налице ГПР, различен
от реално приложимия такъв по Договор за кредит № *****.
МОЛИ съда да отхвърли иска като неоснователен. Претендира
разноските по делото.
ПО ДЕЛОТО е приет за съвместно разглеждане насрещен иск,
предявен от „А.Т.Е.Г.“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление: град С., ул. „А.С.“ № ****, Бизнес център „У.М.“ ****,
представлявано от Ф. Д. за осъждането на БЛ. Д. ИЛ. с ЕГН ********** от
град С., община С., област П., улица „И.В.“ *** да заплати: сумата от 1 082,91
лева, представляваща главница, дължима по анекс № 407468 от 02.02.2021 г.
към договор за потребителски кредит № ***** от 28.08.2020 г., ВЕДНО със
законната лихва от подаване на исковата молба – 12.11.2021 г., до
окончателното погасяване на задължението, както и сумата от 138,59 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от датата, следваща датата
на последната заплатена погасителна вноска, а именно 03.06.2021 г. до датата
на обявяване на предсрочна изискуемост, а именно 12.11.2021 г. Претендира
13
за разноските по делото.
В качеството на ищец по насрещния иск, процесуалния представител
на „А.Т.Е.Г.“ АД твърди, че след като процесният договор за кредит се явявал
изцяло действителен, то ищецът по насрещния иск следвало да получи всички
свои вземания, произтичащи от сключения между страните анекс № 407468
към договор за кредит № *****, а именно главница и лихва.
Кредитополучателят Б.И. заплатила сума в общ размер на 598.37
лева. С тази обща сума били погасени изцяло първите три погасителни вноски
и също така била погасена частично четвъртата погасителна вноска, съгласно
приложения в настоящото производство погасителен план по сключения
анекс към договор за кредит.
Погасените суми били следните:
Главница в размер на 417.09 лева;
Възнаградителна лихва в размер на 181.28 лева, за периода от
03.02.2021 г. до 02.06.2021 г.
Впоследствие Б.И. не погасявала суми по договора за кредит, поради
което същата била в неизпълнение на своите задължения към „А.Т.Е.Г.“ АД.
На основание чл. 12, б. а) от общите условия на „А.Т.Е.Г.“ АД, с
настоящото обявява анекс № 407468 към договор за кредит № ***** за
предсрочно изискуем поради неизпълнение на задълженията по договора на
Б.И..
Дължимата и непогасена част от главницата по анекс № 407468
договор за кредит № ***** била в размер на 1 082.91 лева.
Дължимата и непогасена възнаградителна лихва към момента на
обявяване на предсрочна изискуемост била в размер на 138.59 лева, начислена
от датата, следваща датата на последната заплатена погасителна вноска, а
именно 03.06.2021 г. до датата на обявяване на предсрочна изискуемост, а
именно 12.11.2021 г.
Ответницата БЛ. Д. ИЛ. с ЕГН ********** от град С., община С.,
област П., улица „И.В.“ *** оспорва насрещния иск като неоснователен.
Счита, че договор за кредит е нищожен поради противоречие с
добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД) и поради това, че е сключен при
неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с
произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят
дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължи
лихва и други разходи по заема.
Излага подробни правни доводи в тази връзка и сочи съдебна
практика.
Счита, че до момента на преустановяване на плащанията от
ответника, кредиторът е надвземал неправомерно договорна лихва в размер
на 181.28 лева и неустойка в размер на 540.20 лева, която е получавал без
основание.
Поради което, предявява при условията на евентуалност
ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА ПРИХВАЩАНЕ: ако съдът счете предявения иск за
главница в размер на 1082.91 лева за основателен, то на основание чл. 103, ал.
14
2 от ЗЗД предявява възражение за ПРИХВАЩАНЕ между главницата по
кредита в размер на 1082.91 лева със сумата от 721.48 лева, представляваща
получена от ответното дружество неустойка в размер на 540.20 лева и със
сумата 181.28 лева, представляваща получена от ответното дружество
възнаградителна лихва без правно основание от ищеца въз основа на
нищожни договорни клаузи от договора за паричен заем.
След преценка на събраните по делото доказателства, по отделно
и в тяхната съвкупност и във връзка със становищата на страните, съдът
намира за установено от фактическа страна следното:
Не се спори и се установява от писмените доказателства, че между
ответника „А.Т.Е.Г.“ АД като кредитодател и БЛ. Д. ИЛ. като
кредитополучател бил сключен договор за кредит № ***** от 28.08.2020 г. по
делото не е представено приложение № 1 към договора, т.е. в процеса остава
неизяснен въпроса за размера на заемната сума.
С анекс № 407468 от 02.02.2021 година страните са уговарят, че са
сключили договор за кредит № 407468 (активен кредит) с размери, изрично
посочени в приложение № 1. В представеното приложение № 1 е посочено, че
размерът на кредита е 1500 лева, срокът на погасяване е до 02.02.022 година,
размерът на погасителната вноска с одобрено обезпечение е 154.12 лева,
размерът на погасителната вноска без одобрено обезпечение е 289.17 лева;
брой погасителни вноски – 12, годишна лихва за ползване на кредита – 40.54
лева, обща дължима сума при надлежно и правилно изпълнение на
задълженията по кредита – 1849.44 лева; ГПР – 49%.
В чл. 7 от анекса страните са уговорили, че в срок най-късно до края
на следващия ден, считано от сключване на договора, кредитолучателят
следва да предостави на кредитодателя следните обезпечения по новия
кредит: а) банкова гаранция или б) поръчителство на две физически лица. В
чл. 8 са уговорени изискванията, на които следва да отговарят поръчителите –
физически лица, а в чл. 10 – условията, на които следва да отговаря банковата
гаранция.
В чл. 11 от договора е уговорена процесната клауза за неустойка,
като съдържанието на клаузата гласи: „В случай че кредитополучателят не
осигури и не представи в срок обезпечение по кредита съгласно сроковете и
условията по-горе или действието на обезпечението бъде по някаква причина
прекратено, кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка за всеки
период, за който не е предоставил обезпечение. Размерът на неустойката е
индивидуално определен за всеки кредитополучател и е изрично посочен в
приложение № 1 към настоящия анекс и погасителния план към кредита.
Горепосочената неустойка се начислява и се заплаща от кредитополучателя
заедно със съответната погасителна вноска. Неустойката се дължи само за
периоди, в които кредитът е бил без осигурено обезпечение. В този смисъл,
ако кредитополучателят осигури надлежно обезпечение по кредита, което се
счита от момента на одобрението на обезпечението от страна на
кредитодателя, макар и след изтичането на срока за нейното представяне,
неустойката спира да се начислява. Ако действието на обезпечението бъде
прекратено, независимо по какви причини, неустойката отново се начислява
считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено.“.
15
Страните не спорят, че ищцата е заплатила по кредита обща сума в
размер на 598.37 лева.
От заключението на неоспорената съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че
1) По въпроса какъв е размерът на годишния процент на разходите,
изчислен съобразно формулата, определена по силата на приложение № 1 към
чл. 19, ал.2 от Закона за потребителския кредит, вещото лице сочи, че на база
така представените данни по Договор № 407468 от 02.02.2021 г.: сума на
кредита (главница по кредита): 1500.00 лева; размер на погасителната вноска
с одобрено обезпечение: 154.12 лв.; без включване на погасителната вноска
без одобрено обезпечение в размер на 289.17 лв.; брой на погасителните
вноски: 12, размерът на годишния процент на разходите, изчислен съобразно
формулата, определена по силата на приложение № 1 към чл. 19, ал.2 от
Закона за потребителския кредит е 48.9957% приблизително равно на 49.00
%; годишна лихва за ползване на кредита: 40.54%; общо дължимата сума по
кредита 1849.44 лв.
2) По договора по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК са включени
следните разходи в годишния процент на разходите, разписан в договора в
размер на 49.00 %, главница и лихва.
3) по въпроса с какъв процент се оскъпява кредита с уговорената в
процесния договор неустойка, вещото лице сочи, че размерът на годишния
процент на разходите, изчислен съобразно формулата, определена по силата
на приложение № 1 към чл. 19, ал.2 от Закона за потребителския кредит е
496.41%; годишна лихва за ползване на кредита: 192.55 %; общо дължимата
сума по кредита 3470.04 лв.
4) Кредитополучателят Б.И. е заплатила сума в общ размер на 598.37
лева. С тази обща сума са погасени изцяло първите три погасителни вноски и
също е така е погасена частично четвъртата погасителна вноска, съгласно
приложения в настоящото производство погасителен план по сключения
анекс към договор за кредит. Погасените суми са следните: главница в размер
на 417.09 лева за периода от 02.03.2021 г. до 02.06.2021 г.; възнаградителна
лихва в размер на 181.28 лева, за периода от 02.03.2021 г. до 02.06.2021 г.
Дължимите суми са следните: главница в размер на 1082.91 лева, за периода
от 02.06.2021 г: до 02.02.2022 г.; възнаградителна лихва в размер на 168.16
лева, за периода от 02.06.2021 г. до 02.02.2022 г.
Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани.
При така установената и възприета фактическа обстановка
съдът преви следните изводи от правна страна:
ОТНОСНО иска по чл. 26, ал.1, пр. ІІІ-то от ЗЗД за нищожност на
клаузата за неустойка, поради накърняване на добрите нрави и относно
възражението за нищожност на договора за кредит като цяло, направено с
отговора по насрещния иск:
Процесният договор (анекс) е сключен от посредством средства за
комуникация разстояние, съгласно дефиницията на този вид договори,
съдържаща се в чл. 6 ал. 1 от ЗПФУР, според която договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
16
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече и
има характер на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ал.1 от
ЗПК, доколкото заемателят е юридическо лице, небанкова финансова
институция, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, а
заемополучателят е физическо лице, което при сключване на договора
действа извън рамките на своята професионална компетентност.поради
изложеното, приложение намират правилата за действителност на
договорите, установени със ЗПК.
Между страните е бил сключен договор за предоставяне на
потребителски кредит и не се спори, че ответникът е изпълнил задължението
си да предостави сумата, предмет на договора, а ищецът се е задължил да
върне заетата сума, което е частично изпълнено. Кредитодателят е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има
правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като
такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за
кредит по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал.1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител е: всяка уговорка в негова вреда; която не отговаря на
изискването на добросъвестността; води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съдът
счита, че са налице и трите посочени по-горе хипотези на чл.143 от ЗЗП.
В процесния случай, твърденията за недействителност на договора
за кредит следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност
на ГПР, разписана в т.9 от приложение 1 към анекса във връзка с уговорената
неустойка по чл. 11 от договора, доколкото са неразривно свързани.
Разпоредбата на чл. 11 от анекса към договора, възлага в тежест за заемателя
да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически лица -
поръчители (които следва да отговарят на горепосочените кумулативно
поставени изисквания) или банкова гаранция в размер на усвоената сума за
главница по договора и дължимата възнаградителна лихва. При неизпълнение
на това задължение, съобразно чл. 11 от анекса към договора и приложение
№ 1 към него, както и погасителния план, длъжникът дължи на кредитора
неустойка в размер от 4.44 лв. на ден, която сума не е спорна и е установена в
т.10 от приложение 1. Съдържанието на посочените клаузи и съпоставянето
им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че
по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора
(което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).
Изискванията, които клаузата на чл. 11 от анекса възвежда за потребителя на
практика неосъществими за него задължения, особено предвид
обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък
размер (1500 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано
17
е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да
осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и
дължимата възнаградителна лихва (което като величина явно представлява
повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което
съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или
поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени
изисквания към тях, посочени във фактическата част от настоящото
изложение. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като
капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“.
Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка“ към
договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по
този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Тези изводи са
илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в договора, изначално
разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение“ като при
формирането му се определя дължимостта за всеки ден за срока на договора,
който в случая е от 12 месеца. В тази връзка, може да се направи извод, че
кредиторът е в очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за
осигуряване на обезпечение. Именно предвид изложеното, съдът счита, че
вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за
кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя ) и като такова е
следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Обезпечението на едно вземане чрез уговаряне на неустойка има за
цел и задача да обезщети вредите, които страна по договора е нанесла на
другата чрез неизпълнение на задължението си по този договор. Иначе
казано, неустойката ще се задейства тогава, когато договорът е сключен, но
не е изпълнен по вина на една от страните. Така, както е уговорена в чл. 11 от
анекса към договора, неустойката е загубила своята обезщетителна функция,
тъй като тя не предвижда заплащане на обезщетение на вреди поради
неизпълнение на договора, а е включена в погасителната вноска към този
договор в следствие на неизпълнение на отделна негова клауза, с която е
уговорена.
Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител, се
преценява конкретно, като се вземат предвид видът на стоката или услугата -
предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване
към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или
на друг договор, от който той зависи. Налице е хипотезата на разпоредбата на
чл. 143, т. 5 ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на клауза,
задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка - в случая сума,
надхвърляща от заемната такава. Законът - чл. 143, т. 5 ЗЗП, не прави
разграничение относно вида на неустойката, а се акцентира върху нейния
необосновано висок размер, какъвто безспорно е настоящият случай. В случая
е уговорена неустойка в размер на 1620.60 лева, който е по-висок от заетата
сума от 1500.00 лева и тя се явява прекомерна и противоречи на
обезщетителната й функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна
доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата
не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
18
кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се
кумулира към погасителните вноски и мораторната лихва към тях, не се
намира в никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на
задължението на заемателя да върне заетата сума, като по този начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита.
Посоченият в размер на разходите по кредита за потребителя като
ГПР от 49.00%, нараства допълнително с размера на неустойката по чл. 11 от
анекса към договора. Включена по този начин в договора, тази неустойка по
същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и
го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на
услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и
печалбата на заемодателя.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси“. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в т. 9 от
приложение № 1 към договора е посочено, че ГПР е 49.00%, но същият не
съответства на действителния процент на разходите. Както вече бе
коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема
разписаната в чл. 11 от анекса към договора неустойка, то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на
ГПР.
На следващо място, поставеното условие за обезпечение на
задължението с поемане на поръчителство от физическо лице, което да
отговаря на определени изисквания, създаващи значителни затруднения за
изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да
създаде предпоставки за начисляване на неустойката от договора.
В допълнение към изложеното, съдът счита за нужно да акцентира и
върху факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
19
действителния ГПР, което представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по-специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски
практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия
размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по
смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание
чл. 22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. Впрочем, в
конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в
процесния договор за кредит, неустойката дължима при непредоставяне на
обезпечение, не фигурира като ясно обозначена стойност. Това съдът също
окачествява като заблуждаваща търговска практика. Нещо повече, в договора
отново не фигурира „общата“ сума за неустойка, която се дължи от
потребителя, а единствено нейна разбивка на ден.
С оглед изложеното, главният иск по чл.26, ал.1, пр. ІІІ-то от ЗЗД за
прогласяване на клаузата за неустойка за нищожна поради противоречие с
добрите нрави следва да се уважи като основателен и доказан, като съдът не
дължи произнасяне по предявените в условията на евентуалност основания за
нищожност.
Тъй като позоваването на нищожността на договор в цялост е
направено под формата на правоизключващо възражение с отговора по
насрещния иск, то съдът не дължи произнасяне по него с отделен диспозитив.
ОТНОСНО иска с правно основание чл. 240 от ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
В конкретния случай всички вноски по кредита са падежирали,
размерът на заетата сума е 1500 лева и не се спори, че ищцата по
първоначалния иск е заплатила сума в общ размер на 598.37 лева. Същата
прави възражение за прихващане до размера общо на 721.48 лева, но
доказателства за платена сума в такъв размер не са ангажирани. Експертизата
установи плащане в общ размер на посочения от ищеца по насрещния иск -
598.37 лева, от която сума експертизата приема, че е заплатена
възнаградителна в размер на 181.28 лева. При това положение искът на
първоначалния ответник се явява основателен до размера от 901.63 лева,
представляващ остатък от дължимата главница, като сумата от 181.28 лева,
отнесена към заплатена възнаградителна лихва се приспада от задължението
за главница, доколкото е направено възражение за съдебно прихващане на
сумата, което с оглед приетата недействителност на договора се явява
основателно.
Поради изложеното следва да се осъди Б.И. да заплати на А.Т.Е.Г.“
АД сумата от 901.63 лева, представляваща остатък от дължимата главница по
процесния анекс към договор, като за разликата над тази сума до пълния
20
предявен размер от 1082.91 лева претендирана главница и за сумата от 138.59
лева, представляваща възнаградителна лихва, исковете следва да се отхвърлят
като неоснователни.
ОТНОСНО РАЗНОСКИТЕ ПО ДЕЛОТО:
Ищцата претендира разноски и такива й се следват на основание чл.
78 ал.1 от ГПК поради уважаване на първоначално предявения иск.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по
делото разноски в размер на 64.82 лева за държавна такса и сумата от 125
лева за възнаграждение на вещо лице. Следва да се осъди ответника да
заплати на адв. Е.И. сумата в размер на 343.41 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение изчислено по реда на чл. 38 ал.1 т.2 от ЗА във вр.
с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/9.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Ответникът претендира разноски и такива му се следват на
основание чл. 78 ал.1 от ГПК съразмерно с уважената част от насрещния иск.
Ищецът по насрещния иск е реализирал разноски в общ размер на 1075 лева
(съдът не включа държавната такса в размер на 50 лева, представляваща
задължение за претендираната възнаградителна лихва, тъй като в тази част
искът е изцяло отхвърлен). Съразмерно с уважената част от иска на ответника
се следват разноски в размер на 793.49 лева.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 26, ал.1, пр. ІІІ от ЗЗД, клаузата за
неустойка по чл. 11 от анекс № 407468 от 02.02.2021 г., за предоговаряне на
договор за потребителски кредит № *****, сключен между „А.Т.Е.Г.” АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. С. ****, район „В.“,
ул. „А.С.“ № ****, представлявано от изпълнителните **** Ф. Д. и С.А., с
адрес за призовки и съобщения: гр. С., ул. „Ш.“ № **** и БЛ. Д. ИЛ. с ЕГН
**********, от гр. С., ул. „И.В.“ ***, съдебен адрес: гр. П., ул. „Х.К.“ *** за
НИЩОЖНА поради противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА, на основание чл. 240 от ЗЗД, БЛ. Д. ИЛ. с ЕГН
**********, от гр. С., ул. „И.В.“ ***, съдебен адрес: гр. П., ул. „Х.К.“ *** да
заплати на „А.Т.Е.Г.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. С. ****, район „В.“, ул. „А.С.“ № ****, представлявано от
изпълнителните **** Ф. Д. и С.А., с адрес за призовки и съобщения: гр. С.,
ул. „Ш.“ № **** сумата от 901.63 лева (деветстотин и един лева шестдесет и
три стотинки), представляваща дължима и неплатена главница по анекс №
407468 от 02.02.2021 г., за предоговаряне на договор за потребителски кредит
№ *****, като за разликата над 901.63 лева до пълния предявен размер от
1082.91 лева претендирана главница и за сумата от 138.59 лева,
представляваща възнаградителна лихва, ОТХВЪРЛЯ иска като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, „А.Т.Е.Г.” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. С. ****, район „В.“, ул.
„А.С.“ № ****, представлявано от изпълнителните **** Ф. Д. и С.А., с адрес
21
за призовки и съобщения: гр. С., ул. „Ш.“ № **** да заплати на БЛ. Д. ИЛ. с
ЕГН **********, от гр. С., ул. „И.В.“ ***, съдебен адрес: гр. П., ул. „Х.К.“ ***
сумата от 189.82 лева, представляваща разноски за заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ал.2 от ЗА, „А.Т.Е.Г.” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. С. ****, район „В.“, ул.
„А.С.“ № ****, представлявано от изпълнителните **** Ф. Д. и С.А., с адрес
за призовки и съобщения: гр. С., ул. „Ш.“ № **** да заплати на адвокат Е.Г. И.,
личен № ********** с адрес на упражняване на дейността: гр. П., ул. „Х.К.“ ***
адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство
на БЛ. Д. ИЛ., сумата от 343.41 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, БЛ. Д. ИЛ. с ЕГН
**********, от гр. С., ул. „И.В.“ ***, съдебен адрес: гр. П., ул. „Х.К.“ *** да
заплати на „А.Т.Е.Г.” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. С. ****, район „В.“, ул. „А.С.“ № ****, представлявано от
изпълнителните **** Ф. Д. и С.А., с адрес за призовки и съобщения: гр. С.,
ул. „Ш.“ № **** разноски съразмерно с уважената част от насрещния иск в
размер на 793.49 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - П., в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
К.Ш.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
22