№ 107656
гр. София, 08.11.2022 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в закрито заседание на
осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ДИМИТЪР К. ДЕМИРЕВ
като разгледа докладваното от ДИМИТЪР К. ДЕМИРЕВ Частно гражданско
дело № 20221110158787 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК във връзка с чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
Подадено е заявление от П.К.Б ЕООД срещу В. Д. В., ЕГН: **********, с което се иска
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата от общо 10356,77лв., от която
4740,35лв. главница, 1926,91лв. договорна лихва, 533,95лв. законна лихва, 1111,12лв.
възнаграждение за услуга ФАСТ и 2044,44лв. възнаграждение за услуга Флекси.
В конкретния случай договорните отношения между страните се отнасят към
потребителски договор по см. на чл.9, ал.1 ЗПК, поради което приложение намират
разпоредбите на ЗПК, съответно ЗЗП. Съдът приема, че споразуменията за допълнителните
услуги включени към договора противоречат на нормите на чл.10а, ал.2 и ал.4 вр. чл.19, ал.4
ЗПК, които са императивни, поради което и целият договор е недействителен. Това е така,
защото в чл.10а, ал.2 ЗПК изрично е уредена забрана да се изисква заплащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а включените в
услуги (Фаст - приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; Флекси –
право на промяна на погасителния план) представляват услуга във връзка с усвояване и
управление на кредита, поради което не може да се приеме, че за същите се дължи
възнаграждение. На следващо място, същите по размер са в общ размер на 3500лв. (при
лихва от 41% в размер на 3707,21лв. общо за периода), т.е. сключени са при изначална липса
на еквивалентност на престациите и има за цел единствено да постави в неблагоприятно
положение икономически по-слабата страна, съответно заобикаляне на чл.10а, ал.2 ЗПК,
водещо до кумулиране на възнаграждение наред с погасителните вноски по кредита (видно
и от разсрочване на вноските по „допълнителните услуги“ в основния договор наред с
вноските по главница и възнаградителна лихва), което води до скрито оскъпяване на
кредита. Същите са нищожни към момента на сключване и последващите анекси
представляват спогодба върху непозволен договор по см. на чл.366 ЗЗД (Решение №150/
20.03.2020 ВКС, ТК, т.д. № 279/2019; Решение № 141/ 27.02.2020г. ВКС т.д.№2245 / 2018г.).
На следващо място, при нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до
който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и
функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на
предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за
времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича
облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер
е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. В
съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. на ВКС,
1
определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се приема,
че възнаградителната лихва може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се
съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг
на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в
съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава двукратния
размер на законната лихва. Съдът намира, че клаузата за възнаградителната лихва в размер
на 41% е недействителна, доколкото е над трикратния размер на законната лихва, съответно
е налице противоречие на добрите нрави (в който смисъл са и: Решение № 4237 от
14.07.2020 г. по в. гр. д. № 16951 / 2019 г. на Възз. III-б. състав на СГС, Решение № 263875
от 10.06.2021 г. по в. гр. д. № 3275 / 2021 г. на Възз. III-б. състав на СГС, Решение № 263878
от 11.06.2021 г. по в. гр. д. № 1821 / 2021 г. на Възз. III-б. състав на СГС, и др.).
На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при
неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния
предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК ГПК да не е по-
висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на
възнаграждението по „допълнителните услуги Фаст и Флекси“ се постига заблуждаваща
търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки
договорените „допълнителни услуги“ стига до извод за неравноправния им характер, вкл.
влечащо неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. При
включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава
чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, то е налице нищожност на
споразумението за допълнителен пакет от услуги. Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът
за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е. договорът за кредит следва да съдържа
ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова, ако съответства на параметрите на
договореното във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и косвени
разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК води до последиците на чл.22
(конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е. договорът за кредит е недействителен
и се дължи от потребителят само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други
разходи по кредита.
С оглед правото на съда служебно да следи за действителността на договора за
потребителски кредит (т.1 и т.3 на ТР1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС;
Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1 / 2020 г. на Върховен касационен
съд, ОСГТК; дела С-147/16; C-243/08, така и изрично чл.411, ал.2, т.3 ГПК) настоящият
състав намира, че договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК и на основание чл.23 ЗПК се дължи връщане от потребителя само на чистата
стойност на кредита. Доколкото ищецът твърди, че ответникът е направила 3 погасителни
вноски (общо на стойност 1021,44лв.), то дължима по кредита остава главница в размер на
3978,56лв. Срокът на договора е до м.05.2024г., като са падежирали към настоящия момент
(съобразявайки чл.235, ал.3 ГПК) са първите 18бр. вноски в общ размер на главницата от
1530,71лв. Твърди се предсрочна изискуемост, за която не се представят доказателства за
уведомяване, като предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
2
длъжника на волеизявлението на кредитора (т.18 ТР 4/2014г), като към заявлението не е
представен надлежен документ, че кредиторът е упражнил това право, така и че е уведомил
длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем (така и Определение №
10295/02.07.2020г. по ч.гр.д. № 4634/2020г. по описа на СГС, III-В състав). Следователно с
оглед падежиралата главница за 1530,71лв. и признатите плащания от 1021,44лв. следва да
се издаде заповед за главницата от 509,27 лв., а в останалата част заявлението да се
отхвърли.
При издаване на заповедта по чл.410 ГПК, на заявителя следва да се присъдят и
разноски само пропорционално на уважената част от вземането, или сумата от 10.18лв. за
д.т. и 2,46лв. за юрк. възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 27 състав
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК заявление за издаване на заповед за
изпълнение с вх. № 231045/28.10.2022 г., подадено от П.К.Б ЕООД, В ЧАСТТА , с която се
иска В. Д. В., ЕГН: **********, да заплати сумите, както следва: 4231,08лв.,
представляваща разликата между уважената част от 509,27 лв. от общо претендираната сума
от 4740,35лв. – главница по договор за потребителски кредит № 40003906385/21.04.2021г.,
1926,91лв. договорна лихва, 533,95лв. законна лихва, 1111,12лв. възнаграждение за услуга
ФАСТ и 2044,44лв. възнаграждение за услуга Флекси.
УКАЗВА на заявителя, на осн. чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, че може да предяви
осъдителен иск за вземанията си в едномесечен срок от съобщението, като при спазване на
срока ще се ползва от внесената в заповедното производство държавна такса и следва да
довнесе единствено разликата.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Препис да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3