РЕШЕНИЕ
№ 1118
гр. Стара Загора, 11.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20255530103441 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален
кодекс /ГПК/.
Предявени са обективно и субективно съединени установителни искове
1/ срещу ответника „Изи асет мениджмънт“ АД с правно основание чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 22 ЗПК чл. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 9, ал.
1 ЗПК за прогласяване на нищожността на договор за паричен заем №
******/****** г. /в евентуалност претендира за нищожна клаузата на чл. 4 от
договор за паричен заем № ******/****** г./ и 2/ срещу ответника
„Файненшъл България“ ЕООД с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2, предл. 4
ЗЗД вр. чл. 138, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК за
прогласяване за нищожността на договор за предоставяне на гаранция №
******/****** г.
Ищецът Ц. С. твърди, че е сключил с ответника „ Изи Асет Мениджмънт
“ АД договор за паричен заем № ******/******г. Съгласно договора получил
заемната сума от 600,00 лева и общо дължима сума с лихва 664,07 лева, при
срок на кредита 11 вноски, при ГПР от 56,40% и ГЛП от 45 %. Във връзка с чл.
4 от Договор за паричен заем, сключил с „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
Договор за предоставяне на гаранция от ******г., с който да бъде обезпечен
сключеният Договор за заем. Възнаграждението което следвало да заплати, за
поръчител било в общ размер на 248,93 лева или 22,63 лева за всяка вноска.
1
Счита, че договор за паричен заем № ******/******г., сключен с
ответниковото дружество, бил нищожен на основание чл.26, ал. 1 ЗЗД вр. с
чл.11, ал.1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. с чл. 22 ЗПК. Годишният процент на
разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление, давало
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. В Договор за паричен заем била посочена само
абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК,
годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Доколкото била предвидена
дължимостта на възнаграждение за поръчителство, не ставало ясно, дали
същото е включено в ГПР, изобщо нямало никаква информация, какво точно е
включено в процента на ГПР, дали е само лихвата, дали е лихва и други
разходи, който е следвало да бъдат подробно описани. След като кредиторът,
при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следвало по разбираем за
потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Наред с това,
посочената годишна лихва в договор за паричен заем, не било ясно как точно
се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин
ищецът бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на
оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, следвало в договора да е посочено не
само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
паричен заем представлявал ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които заемателя ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР. На следващо място, съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по
кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата
по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от
общия разход по кредита за потребителя, тъй като било пряко свързано с
договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от
потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал. 4 ЗПК
като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за
поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по - висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
2
валута определена с ПМС №426/2014г. Наред с това, при извършена справка в
Търговския регистър по партидата на ответните страни се установявало, че
същите са свързани лица, а именно, едноличен собственик на капитала на
„Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Следвало да се
посочи, че печалбата на „Файненшъл България“ ЕООД, от извършената от
него търговска дейност като поръчител, се разпределя в полза на едноличния
собственик „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Наред с това посочването в
кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в
отношенията между страните представлявал заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на
потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че
използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.
ЗЗП. В условията на евентуалност, счита че клаузата на чл.4 от Договор за
паричен заем сключен с ответниковото дружество „Изи Асет Мениджмънт“
АД, била нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, чл.143, ал.1 ЗЗП и
чл.146 ЗЗП.
На следващо място, счита и че така сключения Договор за предоставяне
на гаранция бил нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, както и на
основание чл.26, ал.1, пр.2 вр. с чл.19, ал.4 ЗПК и чл.143 ЗЗП, като
съображенията били следните: в правната доктрина и съдебна практика
безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на
чл.26, ал.1, предл.3-то ЗЗД било налице именно, когато се нарушава правен
принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби. В настоящият случай, нееквивалентност между
престациите била налице, тъй като сумата която се претендирала билав размер
на 248,93 лева и съставлявала допълнителна сума, в размер на над 40% от
сумата на отпуснатия кредит от 600,00 лева.
На следващо място, Договор за предоставяне на гаранция сключен с
„Файненшъл България“ ЕООД бил нищожен поради това, че се стигало до
нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на
закона на основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 ЗПК. На последно
място, счита че Договор за предоставяне на гаранция сключен с „Файненшъл
България“ ЕООД, бил недействителен на основание чл.143 ал.1 и ал.2 т.19
ЗЗП. Същият бил във вреда на потребителя и не отговарял на изискванията за
добросъвестност и справедливост.
Моли съда да постанови решение, с което да обяви за нищожен Договор
за паричен заем №******/******г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в
условията на евентуалност да обяви за нищожна клаузата на чл.4 от Договор
за паричен заем сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД и да обяви за
нищожен Договор за предоставяне на гаранция от ******г.
3
В законоустановения срок по чл.131, ал.1 ГПК е депозиран отговор на
исковата молба от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като заема
становище за недопустимост, респ. неоснователност на исковете.
Договорът не страдал от посочените в исковата молба пороци,
респективно посочените пороци не водели до недействителност на договора за
паричен заем. Процесният договор за паричен заем бил действителен, тъй
като неговите клаузи са в съответствие с изискванията на чл.10, ал.1, чл.11,
ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 от Закона за потребителския кредит. В съответствие с
разпоредбата на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК в процесния договор били посочени
годишният процент на разходите /чл.2, т.8 от ДПЗ/ и общата сума дължима от
потребителя /чл.2, т.7 от ДПЗ/, взетите предвид допускания /чл. 2, т. 8 от
договора/. Годишният процент на разходите по кредита, посочен в договора за
паричен заем, отразявал общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент
на разходите, посочен в договора за паричен заем, бил изчислен към момента
на сключване на договора за потребителски кредит по определения в
Приложение 1 към Закона за потребителския кредит начин, като са използвани
договорените с потребителя условия, които са отразени и в договора - размер
на усвоената сума /чл.2/, броя на усвояванията, размер /чл.2, т.2/ и брой на
погасителни вноски /чл.2, т.14/ , дата на плащане на всяка вноска /чл.2, т.5 от
договора/, обща дължима сума /чл.2, т.7/. Както се виждало от разпоредбата
на чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите бил цифрова стойност,
съотношение между разходите по кредита и размера на предоставения кредит,
изразено като процент. Целта на посочването на ГПР било да се предостави
числово и сравнимо представяне на разходите за кредита за потребителя. В
съответствие с разпоредбата на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК общата дължима сума и
годишният процент на разходите били изчислени към момента на сключване
на договорите. Заемодателят, към момента на сключване на договора за
кредит, нямал задължение да предвижда и допуска възможни и условни
разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Поради тази причина и в
зависимост от вида на договора за паричен заем се използвали предвидените в
точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания. В настоящия
случай било приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква
„а“ на Приложение №1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за
срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват
своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, което
е посочено в чл.2, т.8 от договора. Договорът не само формално покривал
минимално изискуемите реквизити на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, но посочените
параметри били коректни. Твърдението на ищеца, че при изчисляване на ГПР
по договора за паричен заем следва да се включи възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция/поръчителство, който той е сключил с
„Файненшъл България“ ЕООД било неоснователно. На първо място трябвало
да се обърне внимание, че твърденията на ищеца, че е предвидена дължимост
на възнаграждение за поръчителство, е предвидена дължимост и на неустойка,
4
че сключването на Договор за поръчителство е въздигнат, като елемент от
сключването на договор за паричен заем, без когото последният не може да
бъде сключен били неверни. В договора за паричен заем не съществувало
изискване за сключване на договор за предоставяне на
гаранция/поръчителство; не съществувало изискване за сключване на договор
за предоставяне на гаранция/поръчителство с избрано от заемодателя
дружество; не била предвидена дължимост на възнаграждение за
поръчителство; представянето на обезпечение не е въздигнато в условие за
отпускане на кредит. В изпълнение на поетото задължение по сключения
договор за паричен заем за представяне на обезпечение, ищецът е решил да
обезпечи изпълнението на задълженията си чрез дружество-гарант, като за
целта е сключила договор с „Файненшъл България“ ЕООД. Невярно било
твърдението на ищеца, че получаването на кредита било обусловено от
сключването на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство. Както
можело да се види от чл.4, ал.1 от Договора, Заемателят се е съгласил и
задължил в срок до три дни от сключването на договора за паричен заем и
получаването на заемната сума да предостави избраното от него обезпечение.
Кредитополучателят е можел да избира между три вида обезпечения, които да
представи.
Дружеството нямало основание да включва възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция/поръчителство при изчисляване на ГПР,
тъй като то не било част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на
дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т.1 ДР
ЗПК. Възнаграждението на дружеството-гарант, което ищецът и дружеството-
гарант са уговорили, не било част от заемното правоотношение по Договора за
заем и не представлявало пряк разход, свързан с кредита. Възнаграждението
по договора за предоставяне на гаранция не представлявало и разход за
допълнителна услуга, който трябва да се включи в ГПР, тъй като сключването
на договор с дружеството-гарант не е задължително условие за получаване на
кредита. Предоставянето на обезпечение не било условие за предаване на
заемната сума от заемодателя, а заемополучателят следвало да предостави
обезпечение, единствено за да изпълни задълженията си по закон и за да
избегне неблагоприятните последици от неизпълнението /разваляне на
договор или дължимо на Заемодателя обезщетение за неизпълнение/. Отделно
от това възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство към деня на сключване на договора за заем не било
безусловно дължимо, а било от значение дали гаранцията на Файненшъл
България“ ЕООД ще бъде активирана или не от действията на заемателя.
Както било посочено, релевантен за изчислението на ГПР бил момента на
сключване на договора за паричен заем. При изчисление на ГПР се вземали
предвид съществуващите към момента на сключване на договора за паричен
заем ангажименти. Заемодателят, към момента на сключване на договора за
кредит, нямал задължение да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да
ги включи при изчисляването на ГПР. От всичко гореизложено можел да са
5
направи фактическият извод, че разходите по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство и в частност - уговореното по него възнаграждение,
не е следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите по
договора за кредит, като единственият разход за потребителя е предвидената в
договора възнаградителна лихва. Твърденията на ищеца за заблуждаваща
практика също не следвало да се кредитират. Както договорът за паричен
заем, така и договорът за предоставяне на гаранция/поръчителство били
сключени по инициатива на ищеца. В процесния случай заемополучателят,
избирайки да обезпечи вземанията чрез дружество-гарант, индивидуално
договарял с него съответните приложими в отношенията им условия, поради
което не може да се приеме, че същият е бил лишен от възможността да
определи обхвата на задълженията си. С оглед на обстоятелството, че ищецът
е договорил индивидуално условията на договора за дружеството-гарант,
твърденията му за заблуждаваща търговска практика са неоснователни.
Процесната клауза 4, предвиждаща представяне на обезпечение е
действителна. Процесната клауза не противоречала или заобикаляла законови
разпоредби. Съгласно чл.4, ал.1 от Договора, Заемателят се е съгласил и
задължил да представи избраното от него обезпечение в срок до три дни от
подписването на договора. В договора за паричен заем не съществувало
изискване за сключване на договор за предоставяне на поръчителство.
Твърденията на ищеца, че поставените условия за обезпечение били
невъзможни за изпълнение били неоснователни. Клауза 4 от договора за
паричен заем, отговаряла и на изискванията за прозрачност на договорните
клаузи, предвидени в Директива 93/13. Моли за прекратяване на
производството, респ. отхвърляне на исковете.
В законоустановения срок по чл.131, ал.1 ГПК е депозиран отговор на
исковата молба от ответника „Файненшъл България“ ЕООД, като заема
становище за недопустимост, неоснователност на исковете.
Договорът за предоставяне на гаранция, сключен между Ц. Б. С. и
„Файненшъл България“ ЕООД, уреждал отношенията между страните по
договора - възложител и гарант. По силата на договора за предоставяне на
гаранция, едната страна - „Файненшъл България“ ЕООД се задължавала да
издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с
наредител Ц. Б. С., с цел гарантиране за изпълнението на задължения на
наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, а Ц. Б. С., съгласно
чл. 3, ал. 1 от договора, се задължава да заплати възнаграждение за
предоставената услуга. Възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция било насрещна престация срещу задължението за обезпечаване на
кредит. Дружеството сключвало гаранционни сделки по занятие. Процесният
договор за предоставяне на гаранция бил действителен, тъй като отговарял на
приложимите изисквания на закона, тъй като бил сключен валидно - между
лице, което е вписано в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.3а
ЗКИ. Договорът за предоставяне на гаранция не нарушавал нито изрично
формулиран правен принцип, нито правен принцип, проведен чрез
6
създаването на конкретни други разпоредби. Договорът за предоставяне на
гаранция бил сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и
справедливостта. Ответникът задължавайки се да издаде гаранция за плащане
в полза на кредитора, не получавал нещо в повече, от това което предоставя, а
дори напротив. Разбира се, като при всеки алеаторен договор, престацията по
договора за предоставяне на гаранция на пръв поглед изглеждала
нееквивалентна. При сключване на договора, ответникът е действал
добросъвестно. Клаузите в договора за предоставяне на гаранция за
формулирани достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител -
относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен,
би могъл да прецени икономическите последици от сключване на договора.
Твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция заобикаля
разпоредби на Закона за потребителския кредит било напълно неотносимо
към този тип договори, поради факта, че разпоредбите на Закона за
потребителския кредит и последиците от неспазването им били относими
единствено и само за договори за потребителски кредит, каквито договорът за
предоставяне на гаранция категорично не е. Сключеният между страните по
делото договор за предоставяне на гаранция не попадал в приложното поле на
Закона за потребителския кредит. Следвало да се посочи, че обстоятелството,
че дружеството-гарант било дъщерно дружество на „Изи Асет Мениджмънт“
АД, не превръщало „Файненшъл България“ ЕООД в кредитор, в дружеството-
кредитор „Изи Асет Мениджмънт“ АД, нито пък трансформирал договора за
предоставяне на гаранция в договор за кредит. Твърдението на ищеца, че „със
сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата
на чл.19, ал.4 ЗПК“ било несъстоятелно що се отнася до ответното дружество.
Твърденията на ищеца, че договорът за предоставяне на
гаранция/поръчителство бил недействителен на основание чл.143, ал.1 и ал.2,
т.19 от Закона за защита на потребителите били несъстоятелни. Договорът за
предоставяне на гаранция бил сключен само и единствено поради възлагането
от ищцовата страна. Ищецът е кандидатствал за кредит, който е следвало да
бъде обезпечен или с поръчителство, или с банкова гаранция, или чрез
дружество-гарант. Ищецът е можел да избере дали да сключи договора за
кредит при тези условия или не. Ищецът е можел да избира между три вида
обезпечения, които да представи. Моли за прекратяване на делото, респ.
отхвърляне на исковете.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява и
не се представлява. С писмено становище сочи, че поддържа исковата молба.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
7
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите
изявления на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с
доклада по делото бяха обявени за безспорни между страните
правнорелевантните обстоятелства че: 1/ Между ищеца и ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД има сключен договор за паричен заем № ******/****** г., с
предоставена заемна сума от 600,00 лева /така и договор за паричен заем №
******/****** г., л. 7-9 от делото/, 2/ между ищеца и ответника „Файненшъл
България“ ЕООД има сключен договор за предоставяне на гаранция №
******/****** г. към договор за паричен заем №******/****** г. /така и
договор за предоставяне на гаранция № ******/****** г., л. 10-12 от делото,
3/ при изчисляване на ГПР на договора за паричен заем не е включено
възнаграждението за поръчителя/гаранта.
По силата договор за паричен заем № ******/****** г. /л. 7 - 9 от
делото/ „Изи Асет Мениджмънт“ АД се е задължило да предостави сумата от
600,00 лв. за срок от 22 седмици, при годишен фиксиран лихвен процент от
45,00 %, лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора 0,13% и
годишен процент на разходите от 56,40 %. Размерът на двуседмичната
погасителна вноска по кредита е 60,37 лв.
В чл. 4, ал. 1 от договора за заем е уговорено, че ищецът следва да
представи обезпечение по кредита, като на същия бил предоставен избор от
три възможности: 1/ две физически лица - поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение, нетният размер на
осигурителния му доход да е в размер над 1500 лева, да работи по безсрочен
трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен
заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, да няма неплатени осигуровки
за последните две години, да няма задължения към други банки и финансови
институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година
назад да е със статус не по-лош от „Редовен“, 2/ банкова гаранция с
бенефициер - заемодателя за общо дължимата сума по договора, със срок на
валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
договора, и 3/ одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя
гаранционни сделки.
Поради възникване на посоченото задължение за ищеца, същият е
сключил договор за предоставяне на гаранция № ******/****** г. към
договор за паричен заем № ******/****** г. с „Файненшъл България“ ЕООД
/л. 10-12/, по силата на който ответникът се задължавал да издаде гаранция за
плащане в полза на другия ответник - „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел
гарантиране изпълнение на задълженията по договор за паричен заем №
******/****** г., сключен между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“
АД, за което ищецът следвало да заплати възнаграждение в размер на 248,93
лв., разсрочено /чл. 3, ал. 1 от договора за гаранция/.
При така установената фактическа обстановка Старозагорски районен
8
съд прави следните правни изводи:
„Изи Асет Мениджмънт“ АД представлява финансова институции по
смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, което е налице в случая. Това определя дружеството
като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
В случая са налице договор за потребителски кредит и договор за
поръчителство. След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между ищеца и ответника, предоставяне на заемните суми
съответно в размер на 600,00 лв., следва да се прецени дали този договор е
действителен както с оглед правните възражения на ищеца, така и в
изпълнение на служебните задължения за преценка на действителността на
договор /или клаузи от него/ сключен с потребител.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11
ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт - не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра -
по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
9
полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищецът разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни - чл. 26, ал. 1, пр.
1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г.,
ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.
1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал.
2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още
преди тези промени по отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва е била налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., I т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№ 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./.
При преценка съдържанието на договора за кредит, съдът намира за
основателни съображенията на ищеца за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, като не се споделя
изложеното от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД в обратния смисъл.
Регламентът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен
и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя. В процесната хипотеза съдът намира,
че ГПР по договорите за заем и общата дължима по кредитите сума не са
коректно посочени, тъй като възнаграждението по договор за предоставяне на
поръчителство неправилно не е взето предвид при изчисляването на процента
на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Съгласно § 1, т. 1 от
ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
10
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато
сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на
кредита. Следователно възнаграждението на поръчителя се явява разход по
кредита и е следвало да бъде посочено в договорите за кредит и общата
дължима във връзка с всеки кредит сума, както и включено в ГПР, доколкото
сключения договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са
пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е
бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която
следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи
- нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следва изрично да се посочи, че по
поставения въпрос вече е налице съдебно решение по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство -
решение от 13.03.2025 г. на СЕС по дело С- 337/23, с което е прието, че
член 3, букви ж/ и и/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл,
че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено
на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които
водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“ и поради тази
причина всички доводи в отговора на исковата молба в тази връзка
противоречат на това решение. Дори да се приеме безкритично
изложеното в отговора на исковата молба, че сключването на договора за
гаранция не било условие за отпускане на кредита - което не е налице в
случая е напълно приложимо приетото в същото решение от 13.03.2025 г.
на СЕС по дело С- 337/23, в което се сочи, че член 4, параграф 2 от
Директива 2008/48 на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори допуска преценка за евентуалон
неравноправен характер на клаузи на договор за поръчителство, които
определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в
главните производства, при положение, че последният е сключил този
договор едновременно с договора за кредита /както е в случая - и
четирите договора за кредит са сключени всеки от тях едновременно с
договора за поръчителство/ и за да изпълни предвидено в този договор
задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или
избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат
едновременно с вноските по заема.
При постановяване на съдебното решение настоящият съд изцяло
споделя съдебната практика на Старозагорски окръжен съд /гражданско и
търговско отделение/, вкл. и други съдилища постановена вече по същите
правни спорове относно потребителски кредити на „Изи Асет Мениджмънт“
АД, вкл. свързаните с тях договори за гаранция с „Файненшъл България“
ЕООД при еднакви клаузи /разликите са само в размера на сумите/ на
потребителските кредити и договорите за гаранция обективирана напр. в
11
решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
50/2023 г., определение № 260312/10.03.2021 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.ч.гр.д. № 1127/2021 г., определение № 260340/15.03.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1131/2021 г., определение №
260351/15.03.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
1146/2021 г., определение № 57/14.04.2021 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.ч.гр.д. № 1229/2021 г., определение № 68/19.04.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1238/2021 г., определение №
117/10.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1261/2021 г.,
решение № 460/10.04.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
165/2023 г. решение № 1017/14.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1390/2022 г., в които е приета нищожност на такива договори за
потребителски заеми със заемодател „Изи Асет Мениджмънт“ АД и поради
това констатира, че процесните договори за заем са нищожни поради
наличието на две самостоятелни основания:
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19,
ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент
на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива
2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на
разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон
между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да
12
се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
В този смисъл процесният договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените
техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за
това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
паричен заем, при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя
суми в по-голям общ размер неправилно не са калкулирани в годишния
процент на разходите, предвиден в договора. Ответникът е посочил в отговора
на исковата молба, че възнаграждението по договора за поръчителство не е
включено при изчисляване на ГПР. Действително възнаграждението за
предоставеното поръчителство не възниква от договора за потребителски
кредит, но разходите за неговото заплащане са пряко свързани с договора за
паричен заем, тъй като се заплащат за услуга в полза на заемодателя, заложена
като изискване за предоставяне на заема, съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за
заем. То представлява допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на заетата сума /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което е
уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения. Изложеното се подкрепя и от факта, че
кредитодателят и поръчителят са свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ,
предвид това, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на
капитала на „Файненшъл България“ ЕООД. Поради това независимо, че
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на
друго лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за същото са
пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при
изчисляване на ГПР. В резултат последният не съответства на действителния
такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по
кредита. Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита. Посоченото поведение на заемодателя цели единствено неговото
обогатяване за сметка на длъжника, като му осигури скрито възнаграждение,
забранено от императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Изложеното
дотук обосновава извод, че процесният договор за потребителски заем не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящи се до посочване
на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя,
13
поради което и на основание чл. 22 ЗПК същият следва да се прогласи за
недействителен /така изцяло решение № 460/10.04.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 165/2023 г. решение № 1017/14.07.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1390/2022 г./. Въпреки, че всеки един
от представените договори - този за кредит и този за предоставяне на
гаранция, формално представляват самостоятелни договори, двата договора
следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от
уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение чрез сключване
на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя
юридическо лице - гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в
който е сключен самият договор за кредит, както и с изричната уговорка за
изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция, ведно с
основното задължение по кредита. С оглед изложеното разходът за
възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД по процесния договор за потребителски кредит, отговаря на
поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита
/така решение № 24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №
7108/2021 г., решение № 264616/09.07.2021 г. на Софийски градски съд по
в.гр.д. № 9991/2020 г., решение № 260628/21.02.2022 г. на Софийски
градски съд по в.гр.д. № 2806/2021 г./. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за
предоставяне на поръчителство „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да
приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на потребителя за
плащане на възнаграждението по този договор. Съгласно приложението към
този договор, възнаграждението се заплаща на месечни вноски, за периода на
действие на договора, на датата на падежа на съответното плащане по кредита
съгласно погасителния план. Всички тези уговорки водят до извода, че
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство всъщност
представлява скрито възнаграждение по договора за потребителски кредит,
което следва да се включи в размера на ГПР. В посочения в договора ГПР не е
включен размерът на плащането по договора за предоставяне на
поръчителство, така че в процесния случай е налице разминаване между
посочения в договора ГПР и действителния размер на ГПР, което
представлява нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водеща
до недействителност на договорите.
Въпреки, че всеки един от договорите - този за кредит и този за
предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни договори,
двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се
установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение
чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от
кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на договора за
гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, както и с
изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на
гаранция, ведно с основното задължение по кредита. С оглед изложеното
разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на
14
ответника по процесния договор за потребителски кредит, отговаря на
поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита
/така изрично решение № 452/30.12.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 551/2024 г., решение № 283/09.08.2024 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 172/2024 г., в които се сочи, че възнаграждението по договора
за гаранция на практика оскъпява предоставеният кредит, а договорът за
кредит и този за поръчителство са свързани, тъй като договорът за
поръчителство няма самостоятелен характер. Така на практика в договора за
кредит има вписана уговорка за обезпечаване на кредита, която макар и
формално да е дължима /да произтича/ от друг договор, се явява част от
договора за кредит, като включена в съдържанието на същия. Поради това
дължимото на гаранта възнаграждение по сключения договор за
поръчителство е следвало да бъде включено при определянето на ГПР по
кредита като разход по договор за допълнителна услуга, която е пряко
свързана с договора за кредит и е задължително условие за получаването на
кредита. Ето защо следва да се приеме, че горепосоченото възнаграждение за
гаранта, съставляват разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като
по този начин се надвишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК /годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута/. Ето защо
съдът намира, че е нарушена императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, което води до недействителност на процесния договор за кредит
съгласно чл. 22 ЗПК/ - така и решение № 452/30.12.2024 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 551/2024 г., решение № 433/13.12.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 552/2024 г., решение №
427/10.12.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 502/2024 г.,
решение № 346/25.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
329/2024 г., решение № 283/09.08.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 172/2024 г., решение № 189/30.05.2024 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 4/2024 г., решение № 182/27.05.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 172/2024 г., решение №
154/29.04.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 93/2024 г.,
решение № 382/29.11.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
292/2024 г., решение № 1212/23.10.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1545/2024 г., решение № 1341/18.11.2024 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 402/2024 г.
Отделно от дотук изложеното в тази точка настоящият съд намира, че в
конкретния случай уговореното възнаграждение за поръчителство е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите - ГПР /индикатор за общото оскъпяване на кредита/ - чл.
19, ал. 1 и 2 ЗПК и поради следното: съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен процент от
15
общия размер на предоставения кредит, т.е. годишният процент на разходите
включва лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи,
които следва да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в
бъдеще. Следователно се налага изводът, че възнаграждението по договора за
гаранция следва да бъде включена в годишният процент на разходите по
кредита. Този извод следва и от обстоятелството, че в случая това
възнаграждение за поръчителство, представлява част от месечната
погасителна вноска по кредита - въпреки, че привидно са налице два
погасителни плана, тъй като дори техните падежи съвпадат. При това
положение годишния процент на разходите, изчислен, съобразно посочените
от в.л параметри /главница и възнаградителна лихва/ не отговаря на
действителния такъв, тъй като в размера му не е включена дължимото от
кредитополучателя възнаграждение по поръчителството. При включването в
ГПР на посоченото възнаграждение неминуемо размера на разходите
нараства. В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“ от
Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може
да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като
„заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази
директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на
сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на
член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на
договора в неговата цялост. Установяването на нелоялния характер на такава
търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на
член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе
преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно
цената на отпуснатия на потребителя кредит, като тази констатация не се
отразява непосредствено на преценката за действителността на сключения
договор за кредит, от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13.
Плащането на възнаграждението по поръчителството обаче не е отразено като
разход при формирането на оповестения ГПР по договора, въпреки че е
включена в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на
разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането
на възнаграждението по поръчителството като несъмнен разход,
действителният ГПР би бил завишен. При това положение и въз основа на
съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар
формално процесният договор за кредит да покриват изискуеми реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
16
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да
му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на
това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този
смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената
сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК /така изцяло определение № 531/10.06.2022 г. на
ВКС по гр.д. № 2589/2021 г., III г.о., решение № 441/06.04.2023 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 196/2023 г., решение № 359/21.03.2023 г.
на Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 81/2023 г., решение № 195/08.03.2022
г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 118/2022 г., решение № 71/04.07.2022
г. на Русенски окръжен съд по в.т.д. № 126/2022 г., решение № 393/28.03.2022
г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 3180/2021 г., решение №
700/25.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.т.д. № 683/2022 г., решение
№ 1748/05.07.2022 г. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 10210/2021 г.,
решение № 15/10.01.2022 г. на Бургаски окръжен съд по в.гр.д. № 1887/2021 г.,
решение № 179/12.04.2022 г. на Благоевградски окръжен съд по в. гр. д. №
32/2022 г., решение № 777/25.12.2021 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д.
№ 2253/2021 г., решение № 882/23.06.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.т.д. № 2638/2021 г., решение № 705/14.12.2021 г. на Пловдивски окръжен съд
по в.гр.д. № 2533/2021 г., вкл. тази на Старозагорски окръжен съд
обективирана в решение № 87/29.10.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 1254/2021 г., решение № 110/16.05.2022 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 1210/2022 г., решение от 22.03.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1011/2021 г./. В обобщение - в резултат на неточното
посочване на прилагания ГПР, потребителят е въведен в заблуждение относно
действителната цена на кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО. Договорът за кредит реално не съдържа посочване на ГПР,
поради което не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради
което и съгл. чл.22 от ЗПК се явяват недействителни /така също определение
№ 50685/30.09.2022г., на ВКС по гр.д. № 578/2022 г., III г.о. решение №
730/31.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г.,
решение № 799/14.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1065/2023 г./. В решение № 1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1130/2023 г. се сочи още, че некоректният ГПР води до завишаване
на общия размер на кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по кредита /чл.
11, т. 9/.
2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК - както се изясни
17
възнаграждението по договора за поръчителство следва да е включено в ГПР,
тъй като това е възнаграждение по самия договор за заем - чл. 19, ал. 1 ЗПК. В
случая това не е сторено и по този начин, заобикаляйки закона, се постига
ГПР, по-голям от петкратния размер на законната лихва. В договора трябва да
се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този
процент трябва да е включена и възнаграждението за поръчителството, която
е сигурна печалба за кредитора. След като това е така, във всички случаи
вземането за възнаграждение за тази услуга ще възникне в сферата на
кредитора. То затова е уговорено и като сигурна част от дълга, като следва да
се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. След като това е
така, налага се извод, че договорите за заем противоречат на част от
императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал.
1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Следователно по договора за кредит годишният лихвен процент няма да е
45,00 % както е записано, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и
вземането от общо 248,93 лв., формално уговорено в договора за
поръчителство. Нарушен е чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен
реалният годишен лихвен процент. Освен това, доколкото лихвата е част от
ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в
договора. В този размер следва да участва и сумата от 248,93 лв., изразена
като процент. Това не е сторено, поради което е нарушена нормата на чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК. Посочената в договора за заем по-ниска стойност, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява
да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се
изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на
уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната
съставлява нарушение на законовата разпоредба. Не е ясно по какъв начин е
формиран ГПР, неясни са елементите, които включва /така изцяло решение №
143/27.04.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./.
Обстоятелството, че длъжникът се бил запознал със Стандартния европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити не
променя направените изводи по делото, защото този формуляр съдържа само
общи принципни положения.
Предвид гореизложеното и съгласно съдебната практика обективирана
напр. в решение № 2/22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г.о.,
решение № 199/12.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 583/2016 г., IV г.о., решение
№ 198/10.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5252/2014 г., IV г.о. и др., съобразно
която исковете за прогласяване на нищожност се разглеждат при условията на
евентуалност, в поредността, произтичаща от естеството на въведеното
18
основание - от най-тежкото към най-лекото, при извода за нищожност на
процесните клаузи от договора за паричен заем поради противоречие със
закона, съдът не дължи произнасяне по останалите, поддържани от ищеца
основания. Не се е сбъднало и вътрешнопроцесуалното условия за
разглеждане на евентуалния иск – за нищожност на определена договорна
клауза.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в
светлината на цитираната Директива, при сключване на договора е допуснато
соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното
необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните
компоненти на задължението, как последното е формирано, какъв е размерът
на общото задължение и разход по кредита, след включване към тях и на
задължението за заплащане на неустойка.
Предвид горното посочения в договора годишен процент на разходите
не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК
19
и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договорите за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия
състав на съда посочването в договора за кредит на годишен процент на
разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договора за
кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и
не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно
разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност /така
определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г.о.,
решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
449/2024 г./.
Тук отново ще се напомни за горецитираното решение от 13.03.2025
г. на СЕС по дело С- 337/23, в което е прието, че член 3, букви ж/ и и/ от
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по
договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с
клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до
увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на
понятието „годишен процент на разходите“, като с неговото
постановяване казуси като настоящия са вече разрешени. Отново в
същото решение от 13.03.2025 г. на СЕС по дело С- 337/23, се сочи, че член
4, параграф 2 от Директива 2008/48 на Съвета от 5 април 1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори допуска преценка
за евентуално неравноправен характер на клаузи на договор за
поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на
съответния длъжник в главните производства, при положение, че
последният е сключил този договор едновременно с договора за кредита
/както е в случая/ и за да изпълни предвидено в този договор задължение,
че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него
лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските
по заема - същата хипотеза като настоящата.
Предвид изложеното процесният договор за потребителски кредит се
намира за противоречащ на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, поради
което и на основание чл. 22 ЗПК същият е недействителен.
Предявеният иск срещу ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД се
явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.
В продължение на развитите по-горе аргументи следва да се посочи,
че е нищожен и договорът за предоставяне на поръчителство, сключен с
„Файненшъл България“ ЕООД, тъй като се явява лишени от основание,
предвид недействителността на договора за кредит, който той обезпечава и
20
във връзка с който е възникнало правоотношението по поръчителството. Т.е.
липсва необходимостта от сключване на акцесорния договор. Същият е
нищожен и на самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за
неговото съществуване. Съгласно съдържанието на договора, за поръчителя е
уговорено възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с длъжника
задължението за плащане на сумите по кредита. В случая на тяхното
заплащане от поръчителя обаче, за последния се поражда, съгласно договора,
регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от
поръчителя суми /арг. чл. 5, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция/.
Следователно поръчителят получава едно възнаграждение, без реално да
съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които
е платил подлежат на възстановяване. За длъжника пък заплащането на
възнаграждението се явява безпредметно, защото той всякога ще дължи
сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при погасяването
на кредита от поръчителя. В този смисъл не само, че е налице
нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва престация от една от
страните по договора - поръчителя, поради което и този договор се явява
недействителен като лишен от основание. Следва да се отбележи, че
договорът, сключен между потребителя и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, и
договорът, сключен между потребителя и „Файненшъл България“ ЕООД, се
намират във взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения
между страните, поради което последиците от недействителността на договора
за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по отношение на договора
за предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията /така
решение № 264616/09.07.2021 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №
9991/2020 г., решение № 260628/21.02.2022 г. на Софийски градски съд по
в.гр.д. № 2806/2021 г./.
Отделно от това при извършена служебна справка в Търговския
регистър по партидата на ответника се установява, че едноличен собственик
на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
Основен предмет на дейност на ответника е гаранционни сделки, каквато е
процесната. Следва да се посочи, че печалбата на „Файненшъл България“
ЕООД, от извършената от него търговска дейност като поръчител, се
разпределя в полза на едноличния собственик „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
Със сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ГПК, като в договора за поръчителство се уговоря
възнаграждение, което в последствие ще бъде разпределено като печалба на
„Изи Асет Мениджмънт“ АД. С договора за поръчителство не се цели реално
обезпечаване на договора за кредит, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Със
сключването на договор за поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на
кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел
21
да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ГПК, което от своя страна води
до недействителност на договора за поръчителство, респективно на
уговорената в него клауза за заплащане на възнаграждение на основание чл.
26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 ГПК, както и поради липса на основание,
основанието не е това което е посочено в договора.
Настоящият съд ще посочи и практиката на Старозагорски окръжен съд
обективирана напр. в определение № 260312/10.03.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1127/2021 г., определение № 260340/15.03.2021
г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1131/2021 г., определение
№ 260351/15.03.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
1146/2021 г., определение № 57/14.04.2021 г. на Старозагорски окръжен съд
по в.ч.гр.д. № 1229/2021 г., определение № 68/19.04.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1238/2021 г., определение №
117/10.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1261/2021 г.
/постановени по дела със същите параметри както на кредита, кредитора -
„Изи Асет Мениджмънт“ АД така и на сумата за поръчителство и поръчителя
- „Файненшъл България“ ЕООД/ относно отхвърлени претенции за заплащане
на възнаграждение по договори за поръчителство. В цитираните съдебни
актове на Старозагорски окръжен съд се приема, че макар отношенията между
кредитора и длъжника да са представени като регламентирани от отделни
договори - за потребителски кредит и за поръчителство, при изложените от
заявителя факти и основания става ясно, че се касае за свързани и обусловени
правоотношения, които не могат да съществуват самостоятелно. Както е
посочено в заявлението договорът за потребителски кредит не може да бъде
сключен без да е обезпечен. Налице е дълг по кредитно правоотношение, с
уговорени акцесорни плащания и те следва да се разглеждат като едно цяло.
Зад обособяването на отношенията по обезпечаване на кредитното
правоотношение в отделен договор, ясно прозира целта да се заобиколи закона
и забраната за уговаряне на допълнителни такси във връзка с усвояването и
управлението на договора - чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Ангажиментът към поръчителя
е неделим от основния по кредитното правоотношение и затова следва да се
включи в общия размер на разходите по кредита. Макар подобен начин за
обезпечаване на вземането да е нормален, разбираем и наложил се в
практиката, ясно е, че с него се постига гарантиране на сигурен доход без
насреща да е престирана услуга-поръчителство. Възнаграждението е
уговорено като дължимо предварително, преди и без да се знае дали изобщо
длъжникът ще прибегне до тази възможност. На практика с него се предвижда
допълнителна такса за услуга, която не е ясно дали ще се предостави, което
отново насочва към противоречие с чл. 10а, ал. 4 ЗПК. В допълнение на тези
аргументи в определение № 260356/16.03.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1116/2021 г., определение № 260388/23.03.2021
г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 1165/2021 г. /също
постановени по дела при същите параметри както на кредита, кредитора -
„Изи Асет Мениджмънт“ АД така и на сумата за поръчителство и поръчителя
22
- „Файненъл България“ ЕООД/ се сочи, че клаузата от договора за поръчка,
предвиждаща задължение за длъжника за плащане на възнаграждение на
поръчителя, е недействителна на основание чл.146, ал.1 ЗЗП, т.к. представлява
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. От представения със заявлението
договор за предоставяне на поръчителство между страните се установява
уговорка, съгласно която възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство да се дължи, независимо дали отговорността на поръчителя е
ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не. Размерът на
възнаграждението длъжникът следва да заплаща по договора за
потребителски кредит, като е предвидено възнаграждението за поръчителя да
се дължи на датата на падежа на съответното плащане по кредита, съгласно
погасителния план. Поради тези обстоятелства следва да се приеме, че дългът
по договора за потребителския кредит следва да се разглежда като едно цяло с
така уговорените акцесорни плащания, тъй като е видно, че задължението към
поръчителя е неделимо от основното задължение по кредитното
правоотношение и затова следва да се включи в общия размер на разходите по
кредита. Отчитайки обстоятелството, че капиталът на „Файненшъл България“
ЕООД е 100 % собствен на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, поради което двете
дружества се явяват свързани лица по смисъла на §1 т.5 от ДР на Търговския
закон, то посредством договора за предоставяне на поръчителство ще се
получи плащане, което в крайна сметка ще отиде в полза на кредитора по
договора за кредит, а от своя страна това съставлява разход пряко свързан с
кредита, който не е включен в годишния процент на разходите /ГПР/.
Изискването за добросъвестност в случая е нарушено, т.к. чрез формално
незабранени от закона средства - обезпечаване на задълженията на
кредитополучателя от свързано с кредитора лице, чийто капитал е 100 %
собствен на същия този кредитор, се постига заобикалянето на нормата на
чл.19 ЗПК. Посредством клаузата за гарантиране на задълженията по договора
за кредит кредиторът прехвърля своето задължение за предварителна оценка
на кредитоспособността на потребителя на икономически по-слабата страна,
като по този начин увеличава финансовото бреме за потребителя. По този
начин пряко се нарушава разпоредбата на чл. 16 ЗПК, съгласно която
доставчика на финансовата услуга има задължение да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за
потребителски кредит. Така предоставената възможност на потребителя за
избор с какво обезпечение да гарантира изпълнението на задълженията си е
привидна и представлява злоупотреба с лошото му финансово състояние, тъй
като потребителят очевидно има нужда от средствата, за които кандидатства
пред доставчика на финансова услуга. Липсата при кандидатстването за
отпускане на кредит на достъпна за потребителя информация относно
предварително одобрените от „Изи Асет Мениджмънт“ АД юридически лица,
с които дружеството би сключило договор за поръчителство и предвиждането
23
на поръчителство от две физически лица или банкова гаранция като други
допустими методи на обезпечаване е индиция за осъществявана върху
потребителя скрита икономическа принуда да се сключи договор именно с
посочен от кредитора поръчител.
В настоящия случай за преценка нищожността на договора за
предоставяне на поръчителство настоящият съд съобрази и задължителните
указание в Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. №
1/2020 г., ОСГТК и предвид това, че основанието за нищожност произтича и
се установява от съдържанието на самата сделка.
Предвид изложеното процесният договор за поръчителство също е
недействителен и предявеният иск срещу ответника „Файненшъл
България“ ЕООД се явява основателен и като такъв следва да бъде
уважен.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на
разноски има ищеца. Поради това и следва да бъдат осъдени ответниците да
заплатят на ищеца сумата от 100,00 лв., представляваща заплатена държавна
такса.
Ищецът претендира присъждането на разноски за адвокатско
възнаграждение определено на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА – оказване на
безплатна правна помощ на свой близък /списък с разноски по чл. 80 ГПК – л.
58 от делото/
Настоящият съд определя адвокатското възнаграждение в размер на
400,00 лв. с ДДС по иска срещу „Изи асет Мениджмънт“ АД и 400,00 лв. с
ДДС по иска срещу „Файненшъл България“ ЕООД /вж. по отношение на ДДС
- решение от 23.10.2025 г. на СЕС по дело С- 744/23/, което следва да бъде
присъдено на адв. М. В. М. – АК *******. За определяне на този размер съдът
ползва като ориентир минималните размери, определени в чл.7, ал.2, т.1 от
Наредба №1/09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа, цената
на исковете и съдебната практика обективирана в определение №
850/08.07.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч. гр.д. № 469/2025 г.,
определение № 937/21.07.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.
гр.д. № 468/2025 г., определение № 1375/14.11.2025 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч. гр.д. № 735/2025 г. /във всички посочени съдебни актове
на Старозагорски окръжен съд е присъдено минималното адвокатско
възнаграждение, както срещу заемателя, така и срещу поръчителя в размер
около 400,00 лв. с ДДС/, а и не може да се подмине обстоятелството, че
всеки ответник претендира юрисконсултско възнаграждение в размер от
360,00 лв. всеки, т.е. няма никакво основание за определяне на по-ниско
адвокатско възнаграждение и не е ясно защо ответниците искат да бъде
определено по-ниско адвокатско възнаграждение.
Поради това се споделя частично възражението на ответниците по
отношение на размера на адвокатското възнаграждение – действително е
24
налице задължение на националния съд да откаже да приложи Наредба №
1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /поради противоречието й с
чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение №
1001/06.03.2024 г. на ВКС по ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение №
563/11.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 188/2024 г., II т.о., определение №
50015/16.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 1908/2022 г., I т.о. постановени по
приложението решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, но в същите
съдебни актове на ВКС е прието, че минималните размери по Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат за ориентир при определяне на справедливия размер. Дори в
определение № 2995/13.06.2024 г. на ВКС по ч.гр.д. № 991/2024 г., IV г.о., се
сочи, че националният закон го задължава да отхвърли възражението по чл.
78, ал. 5 ГПК, когато установи, че адвокатското възнаграждение е уговорено в
минимално определения размер с Наредба № 1/09.07.2004 г., или макар
възражението да е основателно, да намали отговорността на страната,
предизвикала спора, до минимално определения размер. Зачитайки решението
от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., всеки национален съд е длъжен да
не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако
установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. В случая
надценяване на труда на адвоката не би могло да има, тъй като адвокатските
възнаграждения са в рамките на минимума по Наредба № 1/2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа, като делото е с обичайната фактическа
и правна сложност, приключило е в три съдебни заседания, процесуалният
представител на ищцата се е явил и в откритите съдебни заседания. Отделно
от това самият ответник е подал отговор на исковата молба въпреки, че е
напълно наясно със съдебната практика дела с предмет договори за
потребителски кредити със същите параметри, по които е страна и въпреки
това не признава иска, а подава отговор на исковата молба.
Съобразявайки горепосочените съдебни актове на Върховния
касационен съд, Старозагорски окръжен съд и установените в чл. 78, ал. 5
ГПК критерии, настоящият съдебен състав намира, че следва да определи
както се посочи по-горе сумата от 400,00 лв. с ДДС спрямо всеки ответник.
Съображенията са следните: фактическата и правна сложност на делото в
настоящото производство в случая се определя от конкретно извършените
действия и от предмета му - установителни искове за обявяване
недействителността на договор, свързан с предоставяне на потребителски
кредит. Правната сложност на делото не е висока, вкл. предмета на доказване
по двата иска се покрива почти изцяло и това най-ясно се вижда от
обстоятелството, че самата обстоятелствена част на исковата молба е обща и
са приети за основателни направените в исковата молба възражения за
недействителност на договорите, поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
по който въпрос има формирана безпротиворечива практика на ВКС и
инстанционни съдилища - цитирани са дословно абзаци от съдебни решения в
исковата молба. Не следва да се подминава и обстоятелството, че самият съд
25
прави служебна проверка на действителността на договора за потребителски
кредит независимо от наведените доводи от страните. Не на последно място
обаче определяне на адвокатско възнаграждение от общо 960,00 лв. с ДДС
както желае ищеца надхвърля цената на предявените искове и няма да се
определя адвокатско възнаграждение по 480,00 лв. с ДДС по всеки иск.
От друга страна не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение
под определения по-горе размер от 400,00 лв. с ДДС против всеки ответник
както желаят ответниците тъй като преценката е конкретна, като в настоящия
случай са налице най-малко три причини за определяне на адвокатското
възнаграждение в посочения размер - 1/ ответниците са подали отговори на
исковата молба в общ обем от 18 страници, а в същите сочат, че е налице
ниска сложност на делото и 2/ ответниците са напълно наясно със съдебната
практика дела с предмет договори за потребителски кредити със същите
параметри, по които са страна и въпреки това не признават исковете, а подават
отговор на исковата молба в значителен обем, като впоследствие в същия
отговор на исковата молба твърди, че делото не се отличавало с фактическа и
правна сложност и 3/ самият размер на определеното/претендирано от
ответниците юрисконсултско възнаграждение е по 360,00 лв. за всеки
ответник.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 22 ЗПК чл. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 9, ал. 1 ЗПК за
нищожен договор за паричен заем № ******/****** г. сключен на ****** г.
между Ц. Б. С., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. ********, ул.
„*******“ №**, ет.**, ап.** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ №
28, „Силвър център“ ет. 2, офис 40-46.
ПРОГЛАСЯВА по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2, предл. 4
ЗЗД вр. чл. 138, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК за нищожен
договор за предоставяне на гаранция № ******/****** г. сключен на ****** г.
между Ц. Б. С., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. ********, ул.
„*******“ №**, ет.**, ап.** и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет. 2, офис 40-46.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет. 2, офис 40-46 и „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет. 2, офис 40-46 да
26
заплатят на Ц. Б. С., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. ********, ул.
„*******“ №**, ет.**, ап.**, сумата от 100,00 лв. /сто лева/ разноски за
съдебното производство, представляващи заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет. 2,
офис 40-46 да заплати на адв. М. В. М., АК *******, със служебен адрес гр.
*******, ул. „******“ №**, ет.**, ап.** сумата от 400,00 лв. с ДДС
/четиристотин лева с ДДС/ адвокатско възнаграждение, във връзка с оказани
безплатна правна помощ и съдействие по реда на чл. 38, ал.1, т.3 от Закона за
адвокатурата.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“ ет. 2,
офис 40-46 да заплати на адв. М. В. М., АК *******, със служебен адрес гр.
*******, ул. „******“ №**, ет.**, ап.** сумата от 400,00 лв. с ДДС
/четиристотин лева с ДДС/ адвокатско възнаграждение, във връзка с оказани
безплатна правна помощ и съдействие по реда на чл. 38, ал.1, т.3 от Закона за
адвокатурата.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
27