Р Е Ш Е Н И Е
№ 260190
гр. Пловдив, 07.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно
заседание на петнадесети септември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка
Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 1494
по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е въз основа на въззивна жалба ГД „Гранична полиция“ при МВР - София, подадена
чрез юрк. А.Н., против Решение № 1270 от 13.04.2020 г., постановено по гр. дело
№ 17173/ 2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XV гр. състав, в частта му,
с която жалбоподателят е осъден да заплати на въззиваемата страна В.В.П.,
сумата от 1703,90 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд
в размер от 244 часа за периода от 22.10.2016 г. до 22.10.2019 г., както и
сумата от 221,81 лв., обезщетение за забава, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане,
както и 347,80 лв. разноски, а в полза на бюджета на съдебната власт по сметка
на РС – Пловдив сумата от 118,16 лв. ДТ и 100 лева депозит за ССчЕ.
В
останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
В
жалбата се твърди, че атакуваното решение е неправилно, тъй като не бил
приложен правилно материалния закон. Жалбоподателят сочи, че през процесния
период въззиваемата страна е полагала труд на смени, който се изчислявал
сумирано и отработените часове над нормата са заплащани като извънреден труд на
основание чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР. В т.н. сочи, че за изчисляването и
заплащането на извънредния труд на служителите на МВР се прилагала специалната
уредба на ЗМВР и приложимите подзаконови нормативни актове, в конкретния случай
Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на вътрешните работи. Счита, че
тази наредба, като специална, изключвала приложимостта на Наредба за реда и
организацията на работната заплата (НСОРЗ), и доколкото в нея липсвало
възможност нощните часове положен труд да се преизчислят в дневни с определен
коефициент, то и не можело да се приложи разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ
в настоящия случай. Цитираната норма намира за непригодна в настоящият случай,
предвид това, че дневното и нощното работно време по ЗМВР било с еднаква
продължителост от 8 часа, както и че превръщането на нощните часове положен
труд с коефициент от 1,143 не целяло генериране на извънреден труд, а
увеличаване на заплащането за положения нощен труд, което според ЗМВР се
компенсирало с допълнително възнаграждение за нощен труд от 0,25 лв. на час.
Твърди се още, че в закона липсвали норми, въз основа на които да се приложат
субсидиано ЗДСл, КТ или приложимите към тях подзаконови нормативни актове, в
т.ч. и НСОРЗ. В т.н. счита, че ЗМВР и приложимите към него наредби и заповеди,
като специални следва да се приложат по отношение уредбата на нощния труд,
положен от служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР.
По тези
съображения моли обжалваното решение да бъде отменено и предявените искове да
се отхвърлят. Претендира разноски за двете инстанции. Прави се и възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК.
В срока
по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор от В.В.П., чрез адв. Т.Н., в който се
твърди, че въззивната жалба е просрочена, а по същество неоснователна. Твърди се,
че районният съд правилно бил установил фактическата обстановка по делото. По
същество счита за неоснователни твърденията в жалбата за неприложимост на чл.
9, ал. 2 от НСОРЗ, като излага подробни съображения в този смисъл. В т.н. не се
оспорва специалния характер на ЗМВР и приетите въз основа на него наредби, но
се излагат подробни аргументи в смисъл, че същите не изключвали общите правила
на трудовото законодателство, които следвало де се приложат за неуредените
случаи, а липсата на изрична регламентация в ЗМВР не следвало да се тълкува
като законова забрана да се прилагат правилата на КТ и НСОРЗ, когато е налице
такава празнота в уредбата, каквато е в настоящата хипотеза. Като допълнителен
аргумента за приложението на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ сочи, че на основание чл.
188, ал. 2 от ЗМВР държавните служители се ползват със специалната закрила по
КТ, вкл. и получаване на възнаграждение за положен нощен труд при условията на трудовото законодателство.
Намира за правилни изводите на районния съд по същество на спора, както по
главния, така и по акцесорния иск за обезщетението за забава. В подкрепа на изложеното в отговора сочи
съдебна практика на окръжните съдилища. Моли въззивната жалба да се остави без
уважение, а атакуваното решение като правилно и законосъобразно да се потвърди.
Претедира разноски за въззивната инстанция.
Окръжен
съд след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се
явява допустима и подлежи на разглеждане по същество. В т.н. не се споделят
доводите на въззиваемата страна, че жалбата е просрочена.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Съдът,
като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр.
чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания намира за
установено следното:
Районен
съд – Пловдив е бил сезиран с кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД. Безспорно
е установено по делото, че ищецът – настояща въззиваемата страна, е работил на
длъжността „*****“ в Група в „Летищна сигурност“ на Гранично полицейско
управление „Летище Пловдив“ към Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Аерогари
при Главна дирекция „Гранична полиция“ към МВР София за процесния период от 22.10.2016
г. до 22.10.2019 г. Същият е полагал труд на смени при 24-часов режим по
утвърдени графици съгласно представените по делото протоколи, при режим на
нощна смяна от 22,00 часа до 06,00 часа сутринта, и при сумарно изчисляване на
работното време.
По
делото е прието заключение по ССчЕ, което е пълно и е изготвено от компетентно
лице на базата на събраните по делото материали, не е оспорено от страните,
поради което е кредитирано от районния съд, както и от настоящия. Съгласно
заключението на в.л. въззиваемата страна е отработила общо 1 704 часа нощен
труд през процесния период.
Районният
съд е приел, че положените от въззиваемата страна часове нощен труд следва да
се преизчислят с коефициент 1,143 спрямо нормалната продължителност на
работното време през деня, по аргумент от разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ,
доколкото същата намира субсидиарно приложение, предвид липсата на изрична
регламентация в този смисъл както в ЗМВР, така и в приетите въз основа на него
подзаконови нормативни актове. Следователно получените след преизчисляването
отработени часове, явяващи се извънреден труд, също следва да бъдат заплатени. В
този смисъл и въз основа на заключението по ССчЕ е прието, че ищецът е положил
общо 244 часа извънреден труд, за който му се дължи допълнително възнаграждение
от 1703,90 лв., което не му е заплатено. По тези аргументи е уважил изцяло
главния иск, въз основа на това и акцесорния иск за обезщетението за забава.
Настоящият
състав на ОС – Пловдив, след като съобрази доводите на страните и обсъди
материалите по делото, споделя даденото разрешение от първоинстанционния съд по
предявените искове като краен резултат, а мотивите за това са следните:
Въззиваемата
страна е държавен служител от системата на МВР, чийто статут се урежда от същия
закон – чл. 142, ал. 2 от ЗМВР. На основание чл. 176 от ЗМВР брутното месечно
възнаграждение на държавните служители на МВР се състои от основно месечно
възнаграждение и допълнителни възнаграждения, вкл. и за извънреден труд по арг.
на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР. Съгласно разпоредбата на чл. 187, ал. 5, т. 2
от ЗМВР (ред. ДВ, бр. 81 от 2016 г.) за служителите, работещи на смени (какъвто
е и въззиваемата страна), работата извън редовното работно време за отработени
до 70 часа на тримесечен период се компенсира със заплащане на възнаграждение
за извънреден труд, който съгласно ал. 6 се заплаща с 50 на сто увеличение
върху основното месечно възнаграждение. Следователно ЗМВР предвижда възможност
за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че неправилно били приложени нормите на КТ за
преизчисляване на положените часове нощен труд с коефициент 1.143, доколкото в
ЗМВР бил специален по отношение на КТ, както и че неправилно не била съобразена
действащата тогава Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. за организация и
разпределение на работното време и компенсиране на работното време при
дежурства за държавните служители. По силата на чл. 187, ал. 9 от ЗМВР редът за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно
време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните
служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи. През
процесния период е действала Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., в която е
липсвало изрично правило за преизчисляване при сумирано отчитане на работното
време на положените часове нощен труд с коефициент 1,143, така както това
изрично е уредено с разпоредбата на чл. 31, ал. 2 на отменената Наредба №
8121з-407/11.08.2014г. Липсата на подобно правило в приложимата наредба обаче
не означава, че преизчисляване не следва да се извършва.
Съгласно
разпоредбата на чл. 188, ал. 2 от ЗМВР държавните служители, които полагат труд
за времето между 22,00 ч. и 6,00 ч., се ползват със специалната закрила по
Кодекса на труда, включително и приетите за неговото приложение подзаконови
нормативни актове, в това число и НСОРЗ. Обратното на това тълкуване би довело
до поставяне на държавните служители в системата на МВР в неравностойно
положение спрямо останалите държавни служители, както и спрямо останалите
работници и служители по трудово правоотношение, които получават допълнително
възнаграждение за извънреден труд. В тази насока е налице също съдебна практика
на ВКС относно субсидиарното приложение на друг закон при липса на изрично
уредено заплащане в ЗМВР (Решение № 311/ 08.11.2019г. по гр.д.№ 1144/ 2018г.),
което се явява в съответствие с основен правен принцип за равенство и
недопускане на дискриминация, закрепена в чл. 6 от Конституцията и чл. 14
ЕКЗПЧОС.
До
нарушение на този правен принцип би се стигнало и ако се възприеме за
основателен доводът на жалбоподателя, че през процесния период е била приложима
наредба, в която е липсвала изрична норма, предвиждаща преизчисляването на
нощните часове положен труд в дневни с определен коефициент, и която изключва
приложението на субсидиарните правила на
КТ и НСОРЗ и предвидената в тях специална закрила.
Въз
основа на гореизложеното следва, че при сумирано изчисляване на работното време
за работещите на смени държавни служители на МВР следва да се приложи правилото
на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ за превръщане на нощните часове в дневни с коефициент
1,143, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и
нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място.
Видно
от заключението по приетата ССчЕ отработените от въззиваемата страна 1 704
часа нощен труд за процесния период, преизчислени в дневни по реда на чл. 9,
ал. 2 от НСОРЗ с коефициент 1.143, възлизат на 1 948 часа. Размерът на
допълнителните часове е равен на 244 часа. Същите представляват извънреден труд
по арг. на чл. 143, ал. 1 от КТ и чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР. По делото не е
установено заплащане на допълнително възнаграждение за положения от
въззиваемата страна извънреден труд, съобразно нормата на чл. 187, ал. 6 вр.
ал. 5, т. 2 от ЗМВР. Следователно исковата претенция по чл. 178, ал. 1, т. 3
вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР се явява доказана по основание.
При
уважаването на обуславящия иск за главницата следва да се уважи и обусловеният
иск по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава.
Касателно
размера на исковете, същите са уважени при съобразяване с установените по
делото данни относно броя на часовете нощен труд, положени от ищеца за
процесния период и следващото му се възнаграждение след приравняването на
часовете нощен труд в дневен с коефициент 1,143, съобразно депозираното
заключение на вещото лице по назначената по делото ССчЕ, неоспорено от
страните.
По така изложените съображения въззивната
жалба се намира за неоснователна, а обжалваното решение на първоинстанционния
съд като правилно по същество ще се потвърди изцяло.
Предвид
изхода на спора в полза на въззиваемата страна следва да се присъди заплатеното от нея адвокатско възнаграждение
в размер, посочен в представения ДПЗС и списък за разноските по чл. 80 от ГПК, а именно 300 лева. Възражението на
жалбоподателя по чл. 78, ал. 5 от ГПК е неоснователно, доколкото заплатения
хонорар е равен на минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 2 от Наредба №
1/09.07.2004 г.
На
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи
на обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1270 от 13.04.2020 г.,
постановено по гр. дело № 17173/ 2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XV
гр. състав, В ЧАСТТА МУ, с която Главна
дирекция “Гранична полиция” към Министерство на вътрешните работи, с адрес гр.
София, бул. „Княгиня Мария Луиза” № 46, е осъдена да заплати на В.В.П., ЕГН **********,1703,90 лв. (хиляда седемстотин и три лева
и 90 ст.), представляваща възнаграждение за положен извънреден труд в размер от
244 часа за периода от 22.10.2016 г. до 22.10.2019 г., както и сумата от 221,81 лв. (двеста двадесет и един лева
и 81 ст.), обезщетение за забава, ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и 347,80 лв. (триста четиридесет и седем
лева и 80 ст.) разноски, а в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Районен съд – Пловдив сумата от 118,16
лв. (сто и осемнадесет лева и 16 ст.) ДТ и 100 лв. (сто лева) депозит за
ССчЕ.
ОСЪЖДА Главна дирекция “Гранична полиция”
към Министерство на вътрешните работи, с адрес гр. София, бул. „Княгиня Мария
Луиза” № 46, да заплати на В.В.П., ЕГН **********,***, сумата от 300 лв. (триста лева) разноски във
въззивното производство.
В
необжалваната част решението на Районен съд – Пловдив е влязло в сила.
Настоящото решение на
Окръжен съд - Пловдив е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./