№ 10452
гр. София, 04.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20241110176055 по описа за 2024 година
Предявени са от ищеца Ц. Б. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ****, чрез
адв. Л. Б. – САК, срещу „Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ, „Силвър
център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от ***, съединени в условията на
евентуалност установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с
чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр.
с чл. 33, ал. 1 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 2, пр.
1 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем Premium 14 № ****,
сключен на *** г., поради противоречие със закона, а в условие на евентуалност
установителен иск с правно основание с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, за
прогласяване нищожността на клаузата, с която е уговорена неустойка при
непредоставено обезпечение, поради противоречие със закона и добрите нрави и
установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за прогласяване
нищожността на клаузата, с която се начислява такса за експресно разглеждане, поради
противоречие със закона, и кумулативно предявен с установителните искове,
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата
401,24 лв., представляваща платена без основание сума поради нищожността на
договора за кредит.
Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че
на 09.10.2023 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № *** за
сумата от 1500 лева, погасим на 12 месечни вноски, всяка в размер на 153,95 лв., при
ГЛП 40.32 %, ГПР 49.49 % , като общата сума, която е следвало да бъде върната се
сочи, че е в размер на 1847,40 лв. Излага, че съгласно чл. 4, ал. 1 от договора
заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора, да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител-физическо лице,
което да представи на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по рано от
3 дни от деня на представяне и да е навършило 21-годишна възраст; да работи по
безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6
1
месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет)
години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има
кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител
по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в
качеството си на заемател, или Банкова гаранция, която да е издадена след усвояване
на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, валидна
30 дни след падежа за плащане по договора. Сочи, че в чл. 4, ал. 2 от договора е
посочено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, заемателят дължи неустойка в размер на 709,20 лева, която се разсрочва
и заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, като в този случай
дължимата месечна вноска става 213,05 лева, а общата подлежаща на връщане сума -
2556,60 лева. Твърди, че е начислена посочената неустойка, т.к. не представила
надлежно обезпечение в уговорения срок. Твърди, че е извършила плащания по
процесния договор в общ размер на 1 853 лв. Оспорва процесния договор като
нищожен поради противоречие със закона. Твърди, че не е спазена предвидената от
закона форма при сключването на договора. Сочи, че не е предоставена преддоговорна
информация, в това число и че разменените електронни съобщения между страните,
не отговарят на изискванията на ЗЕДЕУУ. Твърди, че не са предоставени ОУ, както и
че не ги е подписала и не се е съгласила с тях. Счита, договора за нищожен и поради
липса на съществен елемент – ГПР. Аргументира, че в договора не е разписана
методиката на формиране на ГПР. Подробно излага, че неустойката дължима при
непредоставяне на обезпечение, също представлява разход по кредита и следва да се
включи в размера на ГПР. Сочи, че погрешно посоченият размер на ГПР се приравнява
на липса на такъв, което аргументира, че води до нищожност на целия договор.
Отделно от това, излага, че изискванията за предоставяне на обезпечение са
неизпълними, поради което счита договора за нищожен поради изначална
невъзможност на предмета и поради накърняване на добрите нрави. Подробно излага,
че неустоечната клауза накърнява добрите нрави. Счита, че е налице и заобикаляне на
закона, в частност на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, която предвижда, че при
забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забава. Излага, че съгласно разпоредбата на чл. 71 ЗЗД
непредоставянето на обещани обезпечения е предпоставка за обявяване на
задължението за предсрочно изискуемо. Оспорва клаузата и като неравноправна, като
твърди и че същата не е индивидуално уговорена. Сочи, че при включване в размера
на ГПР на такса за експресно разглеждане и неустойка, размерът на ГПР надвишава
допустимия по закона. Счита, че посочването на размер на ГПР, който не е
действително прилаганият, представлява заблуждаваща търговска практика. Оспорва и
клаузата за възнаградителна лихва като нищожна поради противоречие с добрите
нрави, което счита, че също води до нищожност на целия договор, т.к. лихвата е част
от същественото съдържание на договора. При тези твърдения моли съда да прогласи
нищожността на целия договор, евентуално на клаузите регламентиращи
възнаградителната лихва и неустойката. Предявява и осъдителен иск за връщане на
платените по нищожния договор суми в размер на 97 лв. Претендира разноски.
В срока по чл. 214 ГПК с молба от 09.05.2025 г. ищецът е увеличил цената
на предявения осъдителен иск до размера на 401,24лв.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявените искове се оспорват като неоснователни. Ответникът навежда твърдения за
нередовност на исковата молба. Подробно излага, че договорът е сключен при
спазване на нормативните изисквания, като твърди, че на ищеца е предоставена и
изискуемата по закон информация преди сключването на договора, в това число и ОУ.
Аргументира, че в договора са посочени размерите на ГПР и ГЛП съгласно
2
изискванията на ЗПК. Сочи, че неустоечната клауза е форма на договорна отговорност,
като развива подробни съображения в насока, че същата не накърнява добрите нрави.
Излага, че ищецът е имал възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок, в
който случай не би дължал неустойката. Счита, че неустойката не следва да се
включва в ГПР, доколкото в ГПР не се включвали разходи, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора, а освен това към дата на
сключване на договора задължението не било все още възникнало. Оспорва и
твърдението на ищеца за нищожност на възнаградителната лихва, като излага, че
размерът е договорен в съответствие с принципа на свобода на договарянето. Твърди,
че няма нормативно установен размер на възнаградителната лихва, както и че
единственото ограничение е досежно размера на ГПР, а именно същият да не е по
висок от петкратния размер на законната лихва, което ограничение твърди, че е
спазено. В заключение излага, че процесният договор е сключен при индивидуални
уговорки между страните. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, а това се установява и от представения по делото
Договор за паричен заем Premium 14 № **** г., че на посочената дата страните са
сключили договор за паричен заем, въз основа на който на ищеца е предоставен заем в
размер на 3500 лв.
В чл. 2 от договора са уговорени следните параметри на заема: срок на заема 78
седмици, подлежащ на връщане на 39 вноски, всяка от които в размер на 120,27 лв., с
фиксиран лихвен процент 40,32 %, общ размер на всички плащания 4690,53 лв. и ГПР
– 49,35 %.
В разпоредбата на чл. 4, ал.1 от същия страните са уговорили задължение за
заемателя в 3-дневен срок от усвояване на сумата по този договор да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител – физическо лице или банкова
гаранция. Поръчителят следва да предостави на заемодателя бележка от работодателя
си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните
изисквания – да е навършил 21 –годишна възраст, да работи по безсрочен трудов
договор, да има минимален стаж при настоящия работодател 6 месеца и минимален
осигурителен доход в размер на 1000 лв., през последните 5 години да няма кредитна
история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със
статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор за
паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател.
Банковата гаранция следва да е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя по договора, да е валидна 30 дни след падежа за
плащане по договора. Данни за банковата гаранция се изпращат от заемателя в същия
срок на адреса на заемодателя. Според чл. 5, ал. 2 от договора страните са се
съгласили, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, посочено в предходната ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на
1449,63 лв., която се разсрочва и да се заплаща на равни части към всяка от
погасителните вноски, като в този случай размерът на погасителната вноска става
157,44 лв., а общото задължение по договора става – 6140,16 лв.
По делото е представен СЕФ към договора за кредит, в който е посочено, че
ГПР в размер на 49,35 % не включва начислените по договора неустойки и разходи за
събиране.
От неоспореното заключение по Съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от
3
вещото лице В. Д. П., което съдът възприема изцяло, като пълно, компетентно и
обосновано, се установява, че за погасяване на дължимите суми по процесния договор
за кредит са постъпили плащания м общ размер на 3901,24 лв., с които са погасени
3500 лв. главница, 371,24 лв. договорна лихва и 30 лв. такса за събиране на вземания
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото
писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за
потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9
от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е
използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя,
то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а
представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Видно от представения по делото договор същият не е такъв, сключен от
разстояние по реда на ЗПФУР, поради което въведените в тази връзка доводи на
ищеца, относими към спазване на специалните законови правила и електронно
подписване, не следва да се разглеждат.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално
съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22
ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж
СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66
от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно
със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява,
че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
4
разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В конкретния случай и видно от приложения по делото договор кредиторът е
обявил ГПР по кредита е 49,35 %, в който е включена единствено възнаградителната
лихва и същевременно изрично е посочено, че така обявения ГПР не включва
неустойката за непредоставено обезпечение. Същевременно в договора е посочено, че
общо дължимата сума по кредита, като сбор от главница, лихва и неустойка (в
случаите на неосигурено обезпечение) е в размер на 6140,16 лева, от която неустойката
е в размер на 1449,63 лева и същата се начислява и се дължи от кредитополучателя, в
случай че в тридневен срок от получаване на сумата по кредита не се предостави
обезпечение по кредита, съгласно изискванията на чл. 4 от договора. Като съобрази
съдържанието на клаузите, обосноваващи начисляването на процесната неустойка и
условията по договора, в частност обявения размер на ГПР, съдът намира, в случая че
не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в договора за
кредит неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите, а това не е сторено. Съобразно
правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България (основен лихвен процент плюс 10 пункта), което към *** г. означава, че
лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50,00 % от заетата сума. За да
достигне до този извод, съдът изходи от дефиницията на понятието „общ разход по
кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено
от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително
краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение
изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията
е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател,
както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя
чрез предоставяне на официални документи, така и относно останалите предвидени
обезпечения като ипотека, особен залог, банкова гаранция или издаване на ценна
книга. Същевременно съдът съобрази, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя
по договора, и се дължи независимо от това, дали кредитополучателят плаща
дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на
кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира
изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които
5
възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на
заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако кредитополучателят
не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с
настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от
това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. Не може да бъде
пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер е почти 50 % от размера на
заетата сума и надхвърля 2 пъти договорената възнаградителна лихва, въз основа на
които е изчислен посочения ГПР в договора. Т.е. прибавяйки сумата на неустойката, то
действителния размер на ГПР далеч надвишава посочения в договора 49,35 %.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с
предвиждане на процесната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно
процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент
на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване
на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване
на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 49,35 % годишно, вместо
действителните далеч надвишаващи обявения размер. При това положение посоченият
в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за кредит е изцяло
недействителен.
Доколкото съдът е уважил главния предявен иск, то не е настъпило условието за
разглеждане на евентуалните такива за прогласяване нищожността на отделни клаузи,
поради което съдът не дължи произнасяне по него.
По иска по чл. 55 ЗЗД, съдът намира следното:
Предвид извода за нищожност на договора за кредит, приложение следва да
намери разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която в този случай потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. С
неоспореното заключение по СсЧе, се доказа, че ищецът е заплатил в полза на
ответното дружество по договора сумата от 3901,24 лева. След приспадане на
платената главница в размер на 3500 лв. следва изводът, че ищецът е платил на
ответника без основание сумата от общо 401,24 лева. Следователно предявеният иск се
явява изцяло основателен, поради което следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има само ищецът. Същият е
освободен от заплащането на държавна такса и разноски по делото, поради което
единствено процесуалният представител на ищеца – адв. Л. К. Б., САК, е претендирал
адвокатско възнаграждение за предоставената от него безплатна правна помощ на
6
ищеца на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА в случаите
по ал. 1 на чл. 38 ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско
възнаграждение. Съдът след като съобрази липсата на фактическа и правна сложност
на делото, приключването му в рамките едно съдебно заседание, защитавания
материален интерес и конкретно проявената процесуална активност, намира, че следва
да се определи възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ на ищеца в
размер на 400 лв.
Доколкото ищецът е освободен на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от заплащането
на дължимата по делото държавна такса и разноски, то последните следва да се
понесат по аргумент от чл. 78, ал. 6 ГПК от ответното дружество в случаите на
уважаване на предявените искове, какъвто е и настоящия случай. В случая дължимата
държавна такса е в размер на 245,61 лв. за предявения установителен иск и 50 лв. за
осъдителния иск, която следва да се присъди в тежест на ответната страна. В тежест на
ответника следва да се присъди и платения от бюджета на съда депозит за ССчЕ в
размер на 400 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с
чл. 11, ал. 1, 10, вр. чл. 22 ЗПК Договор за паричен заем Premium 14 № ****, сключен
на дата *** г. между страните, по предявения от ищеца Ц. Б. Г., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ****, чрез адв. Л. Б. – САК, срещу „Вива Кредит“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ, „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от
***, иск.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ, „Силвър
център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от *** да заплати на Ц. Б. Г., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ****, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата
401,24 лв., представляваща подлежаща на връщане сума на основание чл. 23 ЗПК,
като платена по нищожен Договор за паричен заем Premium 14 № **** от дата *** г.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ, „Силвър
център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от *** да заплати на адвокат Л. К. Б., САК,
ЕГН **********, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. сумата от 400 лв. –
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, АТЦ, „Силвър
център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от *** да заплати по сметка на Софийски
районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 295,61 лв. – дължима
държавна такса за предявените искове, съответно по сметката за държавни такси и
сумата от 400 лв. - депозит за вещо лице по депозитната сметка.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8