Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 02.12.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети ноември през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 3353 по
описа за 2021г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 27.08.2020г.,
постановено по гр.д. № 51358/2019г. на СРС, ГО, 50 състав, са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Е.Д.М. искове,
както следва: иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за
установяване съществуването на вземане за сумата от 5 373, 06 лева - главница,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.05.2015г. до м.04.2018г. в имот с адрес:
гр. София, жк “*****, абонатен номер 145260, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане и
сумата от 45, 97 лева – цена на услугата дялово разпределение и искове с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на вземане за сумата от 708, 65 лева – законна
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 14.09.2016г.
до 11.01.2019г. и 7, 56 лева – обезщетение за забава върху главницата за цена
на услугата дялово разпределение, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 4457/2019г., СРС, ГО, 50 състав.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят навежда оплаквания за
неправилност на постановения съдебен акт поради нарушение на материалния закон.
Поддържа, че СРС в противоречие с действителното фактическо и правно положение
е приел, че ответникът не е потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, която визира, че потребител на енергия или
пророден газ за битови нужди е физическо лице – собственик или титуляр на
вещното право на ползване на имот, което ползва електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Сочи, че след
08.09.2006г. е направено изменение в ЗЕ, с което е прието, че потребител на
енергия или природен газ за битови нужди е физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за домакинството си. По тези съображения поддържа, че след посочената
дата на облигационния ползвател е придадено по силата на закона качеството на
потребител на топлинна енергия, като е отпаднало изискването ползването да е
осъществявано въз основа на учредено вещно право на ползване. В случая било
установено, че ответникът е наемател на процесния имот за исковия период,
поради което и в качеството му на ползвател на топлофицирания имот, същият се
явява страна по договора за доставка на топлинна енергия. Позовава се на чл.
64, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия от 2008г., съгласно
който купувач на топлинна енергия може да бъде и физическо лице, наемател на
имот, собственост на юридическо лице, като в този случай партида се открива на
името на наемателя. От друга страна, счита, че задължението за заплащане на
консумативните разходи по ползването на имота, в т.ч. и сумите за топлинна
енергия от страна на наемателя, произтича и от разпоредбата на чл. 232, ал. 2
от ЗЗД. Изложени са и съображения за приложението на решение на ВКС № 35 от
21.02.2014г., III ГО, в което е прието, че ответници-наематели на
топлоснабдения имот, ползват имотите в качеството им на ползватели по смисъла
на §1, т. 42 от ДР на ЗЕ и чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, както и че между тях и “Т.С.” ЕАД
съществува облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия,
сключен при Общите условия съгласно чл. 150 от ЗЕ. По тези съображения прави
искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
предявените искове да се уважат в пълен размер.
Насрещната страна
Е.Д.М. изразява становище, че е наемател на процесното жилище и че поради
недостиг на парични средства може да заплаща само по 20 лева месечно.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответникът не е пасивно материално легитимиран да отговаря по предявените искове,
тъй като от представените по делото доказателства се установява, че същият е
наемател на процесното жилище. Ищецът не бил ангажирал доказателства, че
насрещната страна в производството е собственик или ползвател на топлинна
енергия, напротив – било установено, че той е държател на имота въз основа на
облигационно правоотношение по договор за наем, сключен с трето за спора лице. Посочено
е също, че обстоятелството, че действителният ползвател на услугата е трето
лице /в случая ответникът е държател на имота - наемател на общинско жилище/,
не обуславя извод за възникването на договорно правоотношение с него при липса
на данни, че между ответника и доставчика е сключен изричен писмен договор за
продажба на топлинна енергия за процесния имот.
Изводите на настоящия съдебен състав съвпадат изцяло с
тези на СРС по следните съображения:
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от
ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на доставената
и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
На етапа на въззивното производство основният спорен
въпрос е свързан с установяване на пасивната материална легитимация на
ответника. По така очертания правен спор настоящият съдебен състав приема
следното:
Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия
момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни
след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Следователно,
купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на
одобрените от КЕВР публично известни общи условия, този правен субект дължи
цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от
Тълкувателно решение №2 от 17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г.,
ОСГК/.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на
съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
В разглеждания случай от представената и неоспорена от
страните Заповед № 5-054 от 16.05.1994г. от 23.01.2008г. на кмета на СГО се
установява, че ответникът Е.Д.М. и трето за спора лице – В.К.Н., са настанени под
наем в процесното общинско жилище, находящо се в гр. София, жк “*****. Не е
спорно обстоятелството, че ответникът е ползвал жилището през процесния период,
което се установява и от представеното писмо от СО – район Люлин от 07.01.2019г.
В това писмо е удостоверено, че за периода от м.05.2015г. до м.01.2019г.
процесното жилище се обитава от Е.Д.М., както и че титулярът по наемното
правоотношение В.К.Н. е починала. Предвид елемента на административно
регулиране в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, съдът приема, че договорно отношение по
продажба на топлинна енергия с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ, е възникнало между ищеца и Столична община като
собственик на топлоснабдявания имот. Обстоятелството, че действителният
ползвател на услугата е трето лице /в случая ответникът в качеството на
наемател, т.е. държател на облигационно основание/, не обуславя извод за възникването
на договорно правоотношение с него при липса на данни, че между ответника и доставчика
е сключен изричен писмен договор за продажба на топлинна енергия за процесния
обект. Собственикът или титулярът на вещното право на ползване върху имот в
сграда в режим на етажна собственост по презумпция на закона се смята за
потребител на топлинна енергия. Такава законова презумпция обаче не е
предвидена по отношение на държателите на имота въз основа на облигационно правоотношение.
Действително, Общите условия за продажба на топлинна енергия предвиждат
възможност качеството потребител, съответно клиент на топлинна енергия, да може
да се придобие и от наемател на имота. За същото обаче, съобразно чл. 64, ал. 1
от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД
***, одобрени с решение на ДКЕВР № ОУ-02/ 03.02.2014г., следва да има изрично
съгласие на собственика на имота в нотариално заверена форма. Такова съгласие
по делото не се твърди, че е дадено от собственика на имота Столична община,
нито са ангажирани доказателства за същото. Ищецът не е ангажирал доказателства
и за сключването на изричен писмен договор с третото ползващо се лице /наемател
на топлоснабдения имот/ за доставка на топлинна енергия. Установяването
единствено на факта, че е открита
индивидуална партида на ползвателя, без да е ясно дали това е станало
служебно или въз основа на искане, съответно по чие искане, не може да обоснове
извод за възникването на договорно правоотношение между страните. Необходимо е
по делото да се ангажират доказателства, че ответникът е направил
изрично искане пред ищцовото дружество да бъде открита партида на негово име въз основа
на копия от документи, удостоверяващи правото на собственост на топлоснабдения
имот, като единствено това заявление би представлявало по своето правно
естество предложение за сключване на
договор за доставка на топлинна енергия - арг. чл. 13 ЗЗД.
По изложените съображения се налага извод, че
предявените искове за главница за стойност на топлинна енергия и за цена на
услугата дялово разпределение, както и за акцесорните вземания за обезщетение
за забава в размер на законната лихва, са неоснователни. Ответникът не е
носител на задължения за исковия период по отношение на топлоснабдявания имот
поради обстоятелството, че между страните не съществува договорно правоотношение
за доставка на топлинна енергия.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с
нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има
въззиваемата страна, но предвид липсата на искане в този смисъл, такива не
следва да се присъждат.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 185455 от 27.08.2020г.,
постановено по гр.дело № 51358/2019г. по описа на
СРС, ГО, 50 състав.
Решението е постановено при участието на привлечено
от ищеца трето лице-помагач "Т.С." ЕООД.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.