РЕШЕНИЕ
№ 1505
гр. Пазарджик, 06.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Ненка Цветанкова
при участието на секретаря Стоянка Миладинова
като разгледа докладваното от Ненка Цветанкова Гражданско дело №
20255220100785 по описа за 2025 година
Производството е образувано по повод искова молба от „Изи Финанс” ЕООД, ЕИК
*********, с адрес гр. София - 1408, р-н Триадица, ж.к. Иван Вазов, ул. „Балша” № 17, ап.1,
представлявано от Б. И. Н. – управител, чрез юрисконсулт А. С. Г., със съдебен адрес гр.
София - 1408, р-н Триадица, ж.к. Иван Вазов, ул. „Балша” № 17, ап. 1, против И. Г. Б., с ЕГН
********** с адрес гр. София, бул. „*****, с която се иска от съда да постанови решение, с
което да признае за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 50 лева,
представляваща главница с падежна дата 30.06.2023 г. по Договор за предоставяне на кредит
от разстояние № 372753 от 05.02.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до окончателното
плащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 107/2025 г. по описа на РС Пазарджик.
В исковата молба се твърди, че е на 05.02.2022 г. между страните е възникнало
облигационно правоотношение по силата на Договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 372753, като ищцовото дружество е имало качеството на кредитодател, а
ответницата - кредитополучател. Договорът бил сключен при условията на ЗПФУР.
Сочи, че сключването на договора се извършвало въз основа на подробна
информация, достъпна на уеб адрес: *****. На същия електронен адрес били публикувани и
общите условия за предоставяне на кредит от разстояние. Съгласно тях сключването на
договора ставало след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и
маркиране на полето „Съгласен съм с общите условия”, с което кандидатът безусловно
1
приемал същите. След това кандидатът получавал имейл, в който се съдържа преддоговорна
информация за условията на договора. Ако кандидатът бъде одобрен, той получавал на
личния си имейл договор и общи условия за писмено потвърждаване. Потвърждаването
ставало по следния начин: клиентът получава чрез съобщение по телефон на предоставения
от него телефонен номер четири цифрен, уникален код. Той получава втори имейл, в който
се съдържал специален линк, като след отварянето му следва да въведе получения от него
код. По принцип преди извършване на паричния превод клиентът получавал обаждане на
посочен от него телефонен номер, разговорът се записвал. По този начин той отново
потвърждавал сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние.
В случая запис не бил извършван. При кандидатстване ответната страна посочила
телефонен номер ********** и имейл адрес ******, а активиращият код е 6365.
Сочи, че сключването на договора чрез електронната платформа и последващото
потвърждаване на сключването по време на телефонния разговор е годно доказателство по
смисъла на чл. 10 от ЗПК във връзка с чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР. Приложим
по повод дефиницията на това, какво е електронен документ е чл. 3, т. 35 от Регламент (EC)
№910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014г. Посочва, че съдът
следва при преценка на доказването на факта на сключването на договора да се придържа
към акта на ЕС.
Твърди, че в хода на кандидатстване кредитополучателят е изпратил снимка на
личната си карта, от което е видно, че предоставените лични данни съвпадат. Доколкото
няма сигнал, че документът за самоличност е откраднат, то според ищеца е ясно, че именно
ответницата е предоставила снимките. Предоставена е и снимка с личната карта и лицето на
кандидатстващия, от които се установявало, че ответницата е кандидатстващият.
По този начин кредитополучателят сключвал договора за предоставяне на кредит от
разстояние, а кредитодателят му изпращал съобщение по телефон, с което го уведомявал, че
паричните средства са преведени по посочения от него начин.
Твърди, че гореописаната процедура е извършена от ответницата, в резултат на което
на същата е отпуснат кредит с главница в размер на 1000 лева. Съгласно чл. 2, ал. 1 от
договора кредитодателят се задължава да преведе на кредитополучателя сума в размер на
1000 лева. Съгласно чл. 2, ал. 2 от договора предаването на сумата следва да бъде извършено
по посочен от кредитополучателя начин. В случая сумата била преведена по банкова сметка
с титуляр ответницата в „Банка ДСК“ АД.
Сочи, че видно от чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора за кредит вземането на главница в
размер на 1000 лева е с 20 вноски, всяка от които в размер на 50 лева за периода 07.03.2022
г. до 28.09.2023 г. Претендира се само главница в размер на 50 лева, представляваща
главница с падежна дата 30.06.2023 г.
Сочи, че по повод обстоятелството, че между страните има валидно сключено
правоотношение и че сумата е усвоена от кредитополучателя има постановено Решение №
123 от 02.08.2024 г. по гр.д. № 813/2022 г. на PC Панагюрище. Поради това счита, че по
повод тези обстоятелства вече има СПН, като не следва да се доказват в настоящото дело.
2
Твърди, че е подал на основание чл. 410 от ГПК заявление за издаване на Заповед за
изпълнение, по повод на което било образувано ч. гр. д. 107/2025 г. по описа на РС
Пазарджик и по същото дело била издадена заповед за изпълнение, която била връчена на
длъжника и същата депозирала възражение по чл. 414 от ГПК. Поради тази причина
депозирал и настоящата искова молба.
Претендира разноски. Сочи доказателства.
В проведеното съдебно заседание за ищеца не се явява законен и процесуален
представител. Постъпила е молба, с която се моли съдът да уважи исковата претенция.
В срока по чл. 131 от ГПК ответницата И. Г. Б. депозира отговор на исковата молба
чрез пълномощника си - адвокат Е. И. от АК Пловдив.
Счита, че процесният договор за кредит е нищожен поради противоречие с добрите
нрави и поради това, че е сключен при неспазване разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК
във вр. с чл. 22 от ЗПК и произтичащите от това последици.
Твърди, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,15 % се
нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на
потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение.
Сочи, че при заем с кратък срок на ползване уговарянето на възнаградителна лихва от
40,15 % не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи,
нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Освен това реалният
размер на дължимата договорна лихва е в по-голям размер от посочените в договора 40,15 %
поради скритото увеличаване на печалбата на кредитодателя чрез включването на
договорката за заплащане па възнаграждение за неустойка.
Цитира съдебна практика, съгласно която противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, каквато е налице в случая.
Твърди, че е неприложима втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като
договорът за потребителски кредит не би могло да бъде сключен без недействителната му
част, тъй като той нормативно е уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил без
определено възнаграждение за отпуснатия кредит, което води до нищожността на целия
договор.
Излага доводи, че при сключването на договора е нарушена разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК.
Посочва, че уговорката, която предвижда потребителят да заплати възнаграждение за
такса експресно разглеждане и такса удължаване са въведени с цел кредиторът да набави
допълнителни плащания извън предвидените в закона, поради което същите са нищожни
поради противоречие с императивни законови разпоредби.
Твърди, че систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21, ал.1 от
3
ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски
кредит, да договаря условия, при които освен обявената договорна лихва на потребителя се
възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи,
включително и когато такива плащания са договорени отделно, но икономическото им
основание не може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставена на
потребителя. Уговарянето на неустойка, събирана по начин, идентичен с лихвата, несъмнено
налага квалифицирането на неустойката по потребителския договор като средство за
заобикаляне на забрани. По този начин кредиторът си осигурявал допълнително
възнаграждение в размер на 50 % от предоставената главница срещу минимални облекчения
за кредитополучателя, което противоречи и на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Излага доводи, поради които счита, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК.
Твърди, че доколкото в случая се касае за нищожен договор за потребителски кредит,
при недействителност на същия се дължи връщане от кредитополучателя само на чистата
стойност на кредита.
Поради изложеното заявява, че ищецът е надвзел неправомерно сума за
възнаградителна лихва в размер на 190 лева и сума за неустойка в размер на 551,28 лева,
респ. ги е получил без основание. Поради изложеното прави възражение за прихващане
между претендираната главница по кредита в размер на 50 лева със сумата от 741,28 лева,
представляваща сбор от получени в периода от 05.02.2022 г. до 30.01.2025 г. без правно
основание от ищеца сума за възнаградителна лихва в размер на 190 лева и сума за неустойка
в размер на 551,28 лева.
Моли за отхвърляне на иска.
В проведеното съдебно заседание ответницата не се явява лично, за нея не се явява и
процесуален представител.
Съдът, като съобрази правните доводите на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Видно от приложените материали ч. гр. д. № 107/2025 г. по описа на РС Пазарджик е
било образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК със
заявител „Изи финанс“ ЕООД и длъжник И. Г. Б. за издаване на заповед за изпълнение за
сумата от 50 лева, представляваща главница с падежна дата 30.06.2023 г., ведно със законна
лихва за период от 13.01.2025 г. до изплащане на вземането, както и държавна такса в
размер на 25 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева. Съдът е уважил
това заявление като е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК за всички претендирани суми, а длъжникът Б. е депозирала в срок възражение по чл.
414 от ГПК. В указания от съда едномесечен срок е предявената настоящата искова
претенция, поради което същата се явява допустима
4
Не е спорно между страните, вкл. обявено за безспорно с доклада по делото, а и от
представените писмени доказателства по делото – договор за предоставяне на кредит №
372753 от 05.02.2022 г., общи условия към договорите за предоставяне на кредит от „Изи
Финанс“ ЕООД, електронна кореспонденция между страните във връзка със сключването на
договора, се установява, че на 05.02.2022 г. между ищцово дружество и ответницата е бил
сключен Договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът като заемодател се е
задължил да предостави на ответницата И. Б. като заемател сумата от 1000 лева в заем, а
ответницата се е задължила да върне тази сума на заемодателя в срок от 600 дни, на 20
погасителни вноски, всяка с различен размер, дължими на посочени в договора падежни
дати, при фиксиран ГЛП в размер на 40,15 % и ГПР в размер на 48,44 %. Последната вноска
е с дата на падеж 28.09.2023 г. Общият размер на всички плащания по договора е 1346,50
лева при представяне на обезпечение и 1897,78 лева при непредставяне на обезпечение. В
чл. 3 от договора е уговорено, че потребителят се задължава в срок до три дни, считано от
датата на сключване на договора, да представи на кредитора едно от следните обезпечения –
банкова гаранция, две физически лица, които да отговорят на изрично посочени условия, а в
ал. 2 е посочено, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение се
дължи неустойка в размер на 551,28 лева, която се заплаща с погасителната вноска.
Не е спорно между страните, вкл. обявено за безспорно с доклада по делото, а и от
представеното на л. 65 от делото извлечение от банковата сметка на ищеца за дата
07.02.2022 г. се установява, че заемната сума е предоставена на ответницата.
Не се спори между страните, а и видно от представените писмени доказателства,
между страните има предшестващо гражданско дело № 813/2022 г. по описа на РС
Панагюрище, приключило с влязло в сила Решение № 123 от 02.08.2024 г. по гр. д. №
813/2022 г. по описа на РС Панагюрище. С цитираното Решение № 123 от 02.08.2024 г. по
гр. д. № 813/2022 г. по описа на РС Панагюрище е прогласен за нищожен чл. 3, ал. 2 от
процесния Договор за предоставяне на кредит № 372753/05.02.2022 г., предвиждащ
задължение за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение в размер на 551,28
лева, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД. Със същото е уважен частично
предявеният от ищеца в настоящото производство – „Изи Финанс” ЕООД, ЕИК *********,
срещу ответницата И. Г. Б., насрещен осъдителен иск, като И. Г. Б. е осъдена да заплати на
„Изи Финанс” ЕООД сумата от 45 лева неплатена главница с падежна дата 31.01.2023 г. по
процесния договор за предоставяне на кредит № 372753/05.02.2022 г., като е отхвърлена
исковата претенция за разликата над тази сума до претендираната сума от 50 лева, и за
договорна лихва в размер на 14,85 лева за периода от 01.01.2023 г. до 31.01.2023 г. С
решението ответницата е осъдена да заплати на ищеца по настоящото дело и сумата в
размер на 551,04 лева разноски по гр. д. № 813/2022 г. по описа на РС Панагюрище.
От заключението на приетата по делото съдебно – икономическа експертиза,
неоспорено от страните, което съдът кредитира с пълно доверие като обективно,
изчерпателно и компетентно изготвено, се установява, че по процесния договор са отразени
следните плащания: във връзка с Решение № 123 от 02.08.2024 г. по гр. д. № 813/2022 г. по
5
описа на РС Панагюрище платените от кредитополучателя суми на 09.03.2022 г., на
12.04.2022 г., на 25.07.2022 г. и на 01.09.2022 г. общ в размер на 555 лева са отнесени за
погасяване на главницата по кредита. На 28.10.2024 г. ответницата И. Б. е платила още
826,49 лева, с които са погасени следните задължения: 45 лева главница с падеж 31.01.2023
г. във връзка със съдебното решение, 75 лева главница по ч. гр. д. № 660/2024 г.; 80,45 лева
главница по кредита; 551,04 лева – разноски по гр. д. № 813/2022 г. по описа на РС
Панагюрище, 75 лева разноски по ч.гр.д. № 660/2024 г. Общо платената сума по договора е в
размер на 1381,49 лева, от които 755,45 лева за погасяване на главницата по процесния
договор и 626,04 лева за погасяване на разноски. Според вещото лице с платената главница в
размер на 755,45 лева се погасяват изцяло първите 15 вноски за главница по договора и
частично за 5,45 лева от шестнадесета вноска с падеж 31.05.2023 г., по вноската за главница
с падежна дата 30.06.2023 г. няма извършени плащания. След приспадане на извършените
плащания е останала непогасена главница в размер на 244,55 лева. В о.с.з. вещото лице
поддържа заключението си, като разяснява, че няма информация дали при плащанията си
ответницата е посочвала кои задължения погасява.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна
страна:
По отношение допустимостта на предявения иск: Предявеният иск е допустим, тъй
като е налице правен интерес от воденето на настоящето производство, като интересът от
предявяването му произтича от наличие на издадена заповед за изпълнение, която не е
влязла в законна сила. Предмет на иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК е установяване
съществуването вземанията, обективирани в издадената Заповед за изпълнение на парично
задължение към датата на подаване на заявлението. Успешното провеждане на този иск има
за последица влизане в сила на заповедта за изпълнение и осигуряване на възможност за
принудително удовлетворяване на отразеното в нея вземане.
Районен съд Пазарджик е сезиран с иск, предявен по реда на чл. 422 във вр. с чл. 415,
ал. 1, т. 1 от ГПК с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 79 от ЗЗД във
връзка с чл. 9 от ЗПК.
Основателността на установителния иск предполага съществуване на валидно
облигационно правоотношение между страните по договор за кредит, предоставяне на
заемната сума на кредитополучателя и настъпване на срока за плащане на процесната сума.
В доказателствена тежест на ищеца е да установи тези юридически факти.
В този смисъл не се споделят изложените от ищеца доводи в исковата молба, че във
връзка с влязлото в сила съдебно решение по гр. д. № 813/2022 г. по описа на РС
Панагюрище между страните е налице сила на пресъдено нещо по отношение на
обстоятелствата за наличие на валидно сключено правоотношение между страните, както и
че сумата е усвоена от ответницата. Това е така, тъй като със сила на пресъдено нещо се
ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с
основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда
фактите под правната норма, и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се
ползват със сила на пресъдено нещо. За това диспозитивът на решението представлява
източника на силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението не са част от него.
Безспорно мотивите на решението съдържат редица юридически или доказателствени
6
факти, но те не се ползуват със задължителна сила по отношение на тези факти и
доказателствената сила на мотивите може да се опровергава с всякакви доказателствени
средства. В този смисъл Решение № 57/26.02.2018 г. по гр. д. № 2736/2017 г. по описа на
ВКС, IV г.о. В случая по посочените обстоятелства досежно наличието на облигационно
правоотношение между страните и изпълнение на задължението по него от страна на ищеца
съдът се е произнесъл в мотивите на съдебното решение по гр. д. № 813/2022 г. по описа на
РС Панагюрище и предвид, че със сила на пресъдено нещо разполага единствено
диспозитивът на решението, а мотивите нямат задължителната сила на решението, то те не
обвързват друг съдебен състав с изложеното в тях. Затова доказването на горепосочените
значими за изхода на спора факти по правилата на чл. 154 от ГПК следва да бъде проведено
от ищеца в настоящото производство.
В случая по делото е безспорно между страните, а и от писмените доказателства по
делото и заключението на СИЕ се установи, че страните по делото са били обвързани от
облигационно правоотношение по силата на Договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 372753 от 05.02.2022 г. за сумата от 1000 лева, която сума е била усвоена от
ответницата срещу задължението на същата да ги върне при уговорените в договора
условия. Тези обстоятелства не се оспорват по делото.
При така установената фактическа обстановка настоящият съдебен състав приема, че
сключеният между страните договор има правната характеристика на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което действителността на
неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите
изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД. За нищожността на договора съдът
следи служебно, ако същата произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства - ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1
, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски
заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. ГПР по кредита
според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК изразява общите разходи по кредита за
потребителя. Общият разход по кредита съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК включва всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-
специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
7
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
Република България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на потребителя,
на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и задължения по
договора за кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност
на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В този смисъл посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит
не е самоцелно, а е необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена
на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване
на договора. В случая в процесния договор кредиторът е посочил единствено абсолютни
стойности на лихвения процент по заема и ГПР, без да е разписана ясна методика на
формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият от 48,44 %/. Посочената годишна фиксирана
лихва от 40,15 % не е ясно как точно участва в него. По този начин потребителят е поставен
в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт. Целта на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е потребителят да получи пълна, точна
и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за
да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит не е самоцелно, а е
необходимо, защото дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата
услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора. В
договора е посочено, че ГПР е 48,44 %/, а възнаградителната лихва – 40,15 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата
между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. По този начин потребителят е
поставен в невъзможност да разбере и то към релевантния момент /момента на сключване на
договора/ какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Целта на нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го
сключи. Поради това в договора не е достатъчно само цифровото посочване какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формирането на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
8
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за годишния процент на разходите. В този смисъл е
Решение № 449/29.10.2025 г. по в. гр. д. № 654/2025 г. по описа на ОС Пазарджик.
На следващо място от съдържанието на процесния договор за кредит се установява
и, че е уговорен ГПР, чийто размер не отговаря на действителните разходи, които
потребителят ще направи във връзка с кредита, тъй като в него не е включена неустойката
при непредоставяне на обезпечение в размер на 551,28 лева. Заплащането на неустойката
представлява разход за потребителя, който е свързан с кредита и увеличава цената му. Тя
няма характеристиките на възнаградителна лихва, тъй като не зависи от размера на сумата
по кредита и от срока за ползването му, но неминуемо води до възникване на допълнителни
разходи за потребителя, които са били известни на кредитора към момента на сключване на
договора и е трябвало да бъдат включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК. В
случая това не е сторено. По този начин отразената в договора стойност на ГПР се оказва
невярна и по-ниска от действителната такава. Не са необходими специални знания, за да се
установи, че само стойността на неустойката оскъпява кредита с около 55 %. В случай, че
към посочения ГПР в размер на 48,44 % се прибави и процентното съотношение на
дължимата неустойка в размер на 551,25 лева – 55 %, ГПР ще надхвърля максимално
допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Така, освен че се заблуждава потребителя
за реалната икономическа тежест на кредита, се заобикаля императивното изискване на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния допустим размер на разходите по
кредита. Противоречи и на задължителното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за
посочване на размера на ГПР в договора за потребителски кредит. Поради това, следва се
приеме, че е налице нарушение на ЗПК по отношение на съществен елемент на договора,
което води до недействителност не само на тази клауза, но и до недействителност на целия
договор съобразно чл. 22 от ЗПК. /В този смисъл Решение № 108 от 14.04.2020 г. на ОС -
Пазарджик по в. гр. д. № 93/2020 г., Решение № 122 от 20.09.2021 г. на ОС - Пазарджик по в.
гр. д. № 395/2021 г. и Решение № 184 от 04.11.2021 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. №
635/2021 г./.
На следващо място посочването в договора на стойност на ГПР, която не отговаря на
действителната, а е по-ниска, представлява и невярна информация, която следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика по смисъла на
чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП, тъй като подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК и не му позволява да прецени реалната икономическа тежест на договора.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав приема, че процесният договор е
сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последицата,
свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е уредена в нормата на чл. 23
от ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.7 – 9 договорът за потребителски кредит е
9
недействителен. С оглед приетата недействителност на договора за кредит следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, съгласно която, когато договорът за
потребителски кредит бъде обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Не е спорно между страните, а и от доказателствата по делото, вкл. заключението на
приетата съдебно – икономическа експертиза, се установи, че сумата от 1000 лева е усвоена
от кредитополучателя. Тази сума представлява и чистата стойност на кредита, която
подлежи на връщане на основание чл. 23 от ЗПК. От заключението на СИЕ се установи
също, че по процесния договор са извършени плащания в размер на общо 1381,49 лева, от
които 755,45 лева са съотнесени от кредитора са погасяване на главницата по договора, а
626,04 лева за погасяване на разноски - 551,04 лева по гр. д. № 813/2022 г. по описа на РС
Панагюрище и 75 лева по ч. гр. д. № 660/2024 г. Заключението на вещото лице, вкл.
наличието на задължения от страна на ответницата към ищеца за заплащането на посочените
разноски, не бяха оспорени от ответната страна. Според разясненията, дадени с
Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС,
„Условията и поредността за погасяване на задълженията по чл. 76, ал. 1 и по чл. 76, ал. 2
ЗЗД се прилагат, ако липсва уговорка между страните, която да определя други условия и
ред за прихващане на изпълнението. При липса на уговорка между страните за реда на
погасяване на задълженията и ако са налице условията по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, изборът на
длъжника кое от няколкото еднородни задължения погасява обвързва кредитора. В случай,
че длъжникът не е направил избор, погасяването задължително се извършва по реда на чл.
76, ал. 1, изр. 2 или изр. 3 ЗЗД.... За погасяването на паричните задължения приложение
намира специалното правило на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, според което при недостатъчно
изпълнение се погасяват най – напред разноските, след това лихвите и най - после
главницата“. В случая по делото се доказа, че общата сума на извършените плащания от
ответницата в размер на 1381,49 лева не е достатъчна за пълно изпълнение на паричните
задължения към ищеца /главница и разноски/. Установи се също, че ответницата при
плащанията не е посочвала кои свои задължения към ищеца погасява, поради което
приложение следва да намери редът по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД. Съгласно чл. 76, ал. 2 от ЗЗД
когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват
се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата. Следователно сумата
от 1381,49 лева следва да се отнесе за заплащане на най – напред за дължимите към ищеца
разноски в размер на общо 626,04 лева, а след това поради липса на дължими лихви, с
остатъка от сумата от 755,45 лева да се извърши погасяване на дължимите вноски за
главница като се започне от най – рано падежиралите вноски за главница. Т.е. погасяват се
изцяло първите петнадесет вноски за главница по договора и частично за 5,45 лева
шестнадесета вноска, която е с падеж 31.05.2023 г. съгласно погасителни план. Следователно
процесната вноска за главница с падеж на дата 30.06.2023 г. е останала непогасена и
предявеният иск следва да бъде уважен като основателен.
Направеното възражение за прихващане на претендираната сума от 50 лева главница с
10
падежна дата 30.06.2023 г. с недължимо платени суми в размер на 741,28 лева, от които 150
лева за възнаградителна лихва и 551,28 лева за неустойка остана недоказано в хода на
производството от ответната страна.
По отношение на претенцията за заплащане на законна лихва върху главницата от 50
лева от датата на подаване на заявлението и с оглед приетата недействителност на договора
за кредит, то такава не следва да бъде присъждана. В случая е приложимо решение от
15.06.2023 г. по дело №С-520/2021 на СЕС, според което при недействителност на договор за
потребителски кредит чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, инкорпорирана във
вътрешното законодателство съгласно § 13а, т. 9 от ЗЗП, не допускат съдебна практика по
тълкуване на националното право, според която кредитната институция има право да иска от
потребителя обезщетение, надхвърлящо връщането на паричните средства, предоставени за
изпълнение на този договор, както и плащането на законна лихва за забава, считано от
поканата за плащане. За да достигне до този извод съдът се е позовал на принципа, че никой
не може да се позовава на собственото си противоправно поведение, както и на възпиращия
ефект, който обявяването на договора за недействителен упражнява върху продавачите или
доставчиците, който би бил заплашен от премахване, ако се приеме, че кредитната
институция би имала право да иска от потребителя обезщетение, надхвърлящо връщането на
предоставени за изпълнение на договора.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят разноски.
Ищецът е представляван от юрисконсулт, на който на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК с оглед
сложността на делото и материалния интерес за исковото производство следва да се
определи възнаграждение съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната
помощ в размер от 200 лева. В полза на ищеца следва да се присъди сумата в размер на
общо 325 лева, от които 250 лева в исковото производство и 75 лева разноски в заповедното
производство.
При този изход на спора на ответната страна не се дължат разноски, както за
настоящото исково производство, така и за заповедното производство.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, че ответницата И. Г. Б., с
ЕГН ********** с адрес гр. София, бул. „***** дължи на ищеца „Изи Финанс” ЕООД, ЕИК
*********, с адрес гр. София - 1408, р-н Триадица, ж.к. Иван Вазов, ул. „Балша” № 17, ап.1,
представлявано от Б. И. Н. – управител, сумата в размер на 50 лева, представляваща
неплатена главница с падеж на дата 30.06.2023 г. по Договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 372753 от 05.02.2022 г., сключен между страните, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
107/2025 г. по описа на РС Пазарджик, КАТО ОТХВЪРЛЯ искането за присъждане на
11
законна лихва върху главницата.
ОСЪЖДА И. Г. Б., с ЕГН ********** с адрес гр. София, бул. „***** ДА ЗАПЛАТИ
на „Изи Финанс” ЕООД, ЕИК *********, с адрес гр. София - 1408, р-н Триадица, ж.к. Иван
Вазов, ул. „Балша” № 17, ап.1, представлявано от Б. И. Н. – управител, сумата в размер на
общо 325 лева разноски в исковото и заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Окръжен съд Пазарджик в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
12