№ 18718
гр. София, 17.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВЕНЕТА СТ. Г.А
при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА
като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. Г.А Гражданско дело №
20241110176765 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.124 и сл ГПК.
Образувано е по искова молба вх.№ 418055/23.12.2024 г. на И. В. В.,
ЕГН **********, гр. София, ул. Ч М № 2А, вх. 6, ет. 1, ап. 22, съдебен адрес:
гр. София, ул. Г.С.Р № 91, първи надпартерен етаж, офис 1, чрез адвокат В. Б.,
преупълномощен от Адвокатско дружество „Б. и В“, БУЛСТАТ ......., срещу „С
К” ООД, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ЦШ №
115Е, ет. 5 представлявано от управителя Н П П, със съдебен адрес: гр. София,
ул. Отец П № 15, офис 6, чрез адвокат Х. М. от Адвокатско дружество „Н,
Угляров, М.“, БУЛСТАТ *********, с която е предявен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, предложение 1-во от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца недължимо платени суми по нищожен на Договор за потребителски
кредит № .... от 22.09.2023 г. на основание чл. 26 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1, чл. 11, чл.
19, ал. 1 и ал. 4, чл. 22 и чл. 23, чл. 143, ал. 1 от ЗПК, а именно сумата от 74.28
лв. възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 7 от Договора за периода 29.09.2023 –
29.12.2023 г., сумата от 381.62 лв. – неустойка за непредоставено обезпечение
по чл. 5 във връзка с чл. 11 от Договора, за периода 29.09.2023–29.12.2023 г.,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното плащане.
В исковата молба се твърди, че страните са сключили Договор за
1
потребителски кредит № .... на 22.09.2023 г. за паричен заем в размер на 1000
лв. при годишен лихвен процент по чл. 3, ал. 7 от Договора 44.5 %, срок на
издължаване 29.12.2023 г. и годишен процент на разходите – 56.66 %. Сочи, че
в чл. 5 във връзка с чл.11 от Договора било предвидено, че заемателят се
задължава да предостави на кредитора обезпечение – безусловна банкова
гаранция или поръчител, физическо лице, които да отговарят на конкретни
изискуеми от кредитора условия, като при непредоставяне на някое от
посочените обезпечения в тридневен срок от подписване на договора се дължи
неустойка по чл. 11 от Договора в размер на 381.62 лв. Твърди, че още с
подписването на договора и изготвянето на погасителен план към него, е била
начислена неустойка за непредставяне на обезпечение, като същата е
включена в крайната сума на връщане. Твърди, че е заплатил изцяло вземането
по кредита, ведно с лихвата и начислената неустойка за непредоставено
обезпечение. Счита, че договорът е нищожен, на основание чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7-12 и 20, ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, като излага подробни
съображения.
Сочи, че определената в Договора неустойка по чл. 11 във връзка с чл. 5
се явява скрито възнаграждение за кредитора, като изискванията, които са
въведени за предоставяне на обезпечение били неосъществими за него,
особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в
сравнително нисък размер. Счита, че е налице нищожност на целия договор,
поради противоречието му с посочените клаузи на ЗПК, поради което сумите,
изплатени, извън главницата от 1000 лв. са платени при начална липса на
основание и подлежат на връщане. Моли съда да обяви клаузата за неустойка
за нищожна и да осъди ответника да му заплати претендираните суми, ведно
със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата
молба до окончателното плащане. Претендира разноски.
Ответната страна в отговора по исковата молба, подаден в срока по
чл.131, ал.1 ГПК, счита, че исковата молба е недопустима, поради липса на
правен интерес от предявяване на установителен иск. Сочи, че договорът е
погасен. Излага съображения за злоупотреба с права и твърди, че е налице
основание за прилагане на чл. 213 от ГПК. Цитира 4 броя граждански дела,
образувани пред СРС между същите страни с предмет различен договор за
кредит, но с една и съща оспорена клауза с уговорка за плащане на неустойка
при непредоставяне на обезпечение по кредита. Твърди, че процесуалното
2
поведение на ищеца цели неправомерен резултат – да се увреди другата
страна като в нейна тежест се възложи заплащането на разноски в прекомерен
размер. Моли съда да съедини цитираните дела, образувани пред СРС между
същите страни. Сочи, че между ищеца и ответника са сключени общо девет
договора със същата клауза като процесната, което било индикация за
създадени трайни отношения на база идентични условия, с които
потребителят се е задължил многократно по свое желание и при пълна яснота
относно финансовите последици от тях. При евентуалност, ако делата не
бъдат съединени по посочения начин, моли при успешен развой на делото за
ищеца, в полза на последния да не бъдат присъждани разноски за повече от
едно производство като се позовава на съдебна практика в тази насока.
Ответникът оспорва иска като неоснователен. Счита, че не е налице
недействителност по смисъла на ЗПК. Сочи, че валидно са уговорени в
изискуемата от закона форма основните параметри на договора – главница и
лихви, като били изпълнени всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.
10, ал. 1, чл. 11, т. 7-12 и чл. 20, ал. 2 от ЗПК. Оспорва твърдението, че с
клаузата за неустойка се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че
са спазени всички изисквания на ЗПК относно формирането на годишния
процент на разходите. Сочи, че при нормативно определен лимит на ГПР към
датата на сключване на договора от 68.95 %, определения такъв в процесния
договор в размер на 56.66 % не е прекомерен и не е в нарушение на чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Сочи, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана
в ГПР, тъй като кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му
към датата на сключване на договора, а неустойката се явява проявление на
свободата на договаряне между страните и в случая е уговорена като плащане,
в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане
след сключване на договора. Сочи, че в периода 2022–2025 г. ищецът е
сключил общо девет договора с ответника, които съдържат идентична
уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по
кредита, поради което той е бил запознат с условията на отпускане на
ползвания от него кредитен продукт, като е имал безспорно знание за
икономическите последици от тези уговорки. Моли съда да отхвърли изцяло
предявените искове и да им присъди направените по делото разноски.
Съдът като извърши преценка на събраните по делото
3
доказателства по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
От представения по делото а Договор за потребителски кредит № ....
от 22.09.2023 г. се установява, че на ищеца е отпуснат заем в размер на 1000
лева със срок на връщане на заетата сума от 14 седмици при ГПР в размер на
56,66 % и фиксиран лихвен процент от 44.5 %. Краен падеж по договора –
29.09.2023 г. Общата сума за плащане възлиза на 1074.38 лв. Предвидено е
обезпечение по избор на кредитополучателя – поръчител или банкова
гаранция, като изискванията, на които следва да отговаря всяко едно от двете
обезпечения са посочени в чл. 5 от Договора. Срокът, в който следва да се
предостави обезпечението е три дни от сключването на договора, съгласно
чл. 5, ал. 2 от Договора.
Видно от приложения погасителен план към договора за кредит,
размерът на неустойката за непредставяне на обезпечение възлиза на 1456.00
лв. и е платима на равни вноски по 104 лв.
Уговореният ГПР е в размер повече от 5 пъти от размера на
законната лихва по просрочени задължения и противоречи на чл. 19, ал. 4
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. ГПР изначално е в размер, превишаващ
допустимия по ЗПК – 56,74 %.
От приетото по делото заключение на допуснатата ССчЕ, неоспорена
от страните в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, по делото се установява, че
единственият разход, който е включен при изчисляване на годишния процент
на разходите е договорната лихва. Вещото лице е установило, че ищецът е
погасил по кредита сума в общ размер от 1456 лв., в това число 1000 лв.
главница, 74.38 лв. договорна лихва и неустойка от 381.62 лв. Действителният
размер на годишния процент на разходите като се включи в него и начислената
неустойка за непредставяне на поръчител възлиза на 147.02 %.
При така установените факти по предявения иск, съдът счита, че
между страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски
кредит по чл. 9 и сл. от ЗПК, който урежда особени изисквания за
предоставяне на потребителски кредит, както и Закон за защита на
потребителите, който урежда защита на особена категория длъжници -
потребители по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП. Процесният договор попада в
4
обхвата и регулацията и на двата закона, поради което и всички техни
предписания го обвързват. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК, който е приложим в отношенията между страните
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и
условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т. 10) и
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски (т. 11).
Съдът намира, че в настоящия случай по делото се установява, че
процесния договор е сключен в нарушение на императивните изисквания, а
именно ГПР надвишава многократно размера на законната лихва по
просрочени задължения и противоречи на чл. 19, ал. 4 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
Следва да се посочи и че уговорката в договора за паричен заем за
заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение (поръчители или банкова гаранция) е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави. Уговорената неустойка излиза извън
допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем
получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер, без
обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил
допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и
нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури
обезпечение, след като кредитът е отпуснат и ако не го направи, дългът му
нараства, тоест, опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите
5
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и по този начин
противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта
нищожна, съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009
г., ОСТК, ВКС. Самата неустойка по размер надхвърля главния дълг близо
един път и половина.
При това положение следва да се приеме, че целта на неустойката е да
послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето
на сумата (т. нар. скрита възнаградителна лихва), уговорена в противоречие с
добрите нрави (принципите на справедливостта в гражданските и търговските
отношения). Налице е нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК на
друго основание, а именно, с невключването на разходите по договора за
допълнителни услуги в ГПР, доколкото и същите евентуално представляват
„скрито възнаграждение“ по договора и водят до допълнително оскъпяване на
кредита.
Нарушаване на нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. с чл. 9, ал. 4 ЗПК
води до последиците по чл. 22 ЗПК, т. е. договорът за кредит е
недействителен. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на
чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
От заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че по процесния Договор за паричен заем № 89863
ищцата е заплатила сумата в общ размер на 616 лева, при уговорена главница
в размер на 450 лева.
Ето защо, искът за обявяване на целия договор за недействителен, е
основателен, а на основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД, даденото при изначална
липса на основание – платеното над чистата стойност на кредита, до размера
на предявения иск – а именно сумата от 74.28 лв., представляваща
възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 7 от Договора за периода 29.09.2023 –
29.12.2023 г. и сумата от 381.62 лв. – неустойка за непредоставено
обезпечение по чл. 5 във връзка с чл. 11 от Договора, за периода 29.09.2023 –
29.12.2023 г., подлежат на връщане, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба до окончателното плащане..
По разноските:
При този изход на спора, само ищецът има право на разноски. Същият е
6
направил такива, както следва: 51.90 лв. за държавна такса, 350 лв. депозит за
вещо лице, а за адвокатска защита същият е представил списък по чл. 80 от
ГПК и договор за правна защита и съдействие от 10.02.2025 г., за
възнаграждение в общ размер на 1800 лв., в това число 1000 лв. за иска за
недействителността на Договора за кредит и по 400 лв. за иска за
възнаградителна лихва и за неустойката. Ответникът е направил възражение
по искането за адвокатски хонорар, като сочи, че ищецът е депозирал още
шест иска срещу дружеството, като по всяко от тях са направени искания за
разноски. Счита, че на ищеца се дължат разноски само за едно производство,
тъй като се касае за злоупотреба с права и се позовава на съдебна практика.
Съдът счита, че следва да се присъди едно възнаграждение за адвокат в
размер на 400 лв., предвид цената на иска, като искането за прогласяване
нищожност на процесния договор не е предявено като самостоятелно, а
същото се явява основанието, поради което се сочи, че вземанията са
недължимо платени. Ищецът сам е посочил цена на исковата претенция 456
лв., като претендира 1800 лв. адвокатско възнаграждение, за което
единственото доказателство за неговото реално плащане е самият договор
между страните, в който е вписано, че служи за разписка. Договарянето на
възнаграждение е право на страните по договора за правна помощ и
съдействие, но заплащането на прекомерно такова не може да се възложи в
тежест на насрещната страна, в противен случай се достига до осъществяване
на права превратно с цел злепоставяне на другата страна.
Съдът счита, че адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено
до 400 лв., съобразно цената на иска и размерите на адвокатските
възнаграждения в минимален размер, определени в Наредбата на Висшия
адвокатски съвет.
Ето защо и с оглед изложеното по-горе, съдът определи размер на
възнаграждението за пълномощника на ищеца в общ размер на 400 лв.,
съобразявайки цената на иска, липсата на фактическа и правна сложност на
предмета на спора, разглеждане на делото и обявяването му за решаване след
проведено едно открито съдебно заседание, разгледано и решено без лично
явяване на процесуалния представител на ищеца и доказателствен материал в
минимален обем, поради което и не са налице предпоставки за присъждане на
по-голямо възнаграждение от така определеното.
7
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „С К“ ООД, ЕИК ....., със седалище и адрес на управление в
гр. София, бул. ЦШ № 115Е, ет. 5, представлявано от НП, чрез пълномощник
АД „Н, Угляров, М.“, чрез адвокат Х. М., съдебен адрес в гр. София, ул. Отец
П № 15, офис 6, да заплати на И. В. В., ЕГН **********, гр. София, ул. Ч М №
2А, вх. 6, ет. 1, ап. 22, съдебен адрес: гр. София, ул. Г.С.Р № 91, първи
надпартерен етаж, офис 1, чрез адвокат В. Б., сумата от 74.28 лв. (седемдесет
и четири лева и двадесет и осем стотинки), заплатена без правно основание
възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 7 от нищожен Договор за потребителски
кредит № .... от 22.09.2023 г., за периода 29.09.2023 – 29.12.2023 г., както и
сумата от 381.62 лв. (триста осемдесет и един лева и шестдесет и две
стотинки), представляваща заплатена без правно основание неустойка за
непредоставено обезпечение по чл. 5 във връзка с чл. 11 от нищожен Договор
за потребителски кредит № .... от 22.09.2023 г., за периода 29.09.2023 –
29.12.2023 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба на 21.12.2024 г. до окончателното плащане, на основание чл. чл. 55, ал.
1, предл. първо от ЗЗД.
ОСЪЖДА И. В. В., ЕГН **********, гр. София, ул. Ч М № 2А, вх. 6, ет.
1, ап. 22, съдебен адрес: гр. София, ул. Г.С.Р № 91, първи надпартерен етаж,
офис 1, чрез адвокат В. Б., сумата от 791.90 лв. (седемстотин деветдесет и
един лева и деветдесет стотинки) за разноски по делото за държавни такси,
депозит за вещо лице и адвокатски хонорар, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-
седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8