Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, .…11.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, II-„А” въззивен състав, в открито съдебно заседание на петнадесети октомври през
двехиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева, въззивно гражданско
дело № 1854 по
описа за 2020 година, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Т.С.” ЕАД
срещу решение от 16.12.2019г. по гр. дело № 45398/2018г. на Софийски районен съд, 144 състав,
В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от дружеството - жалбоподател срещу
Ю.Ц.Ч. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за
разликата над сумата 517. 82 лв. до пълния предявен размер от 777. 61 лв. и иск
с правно основание чл. 86 ЗЗД за разликата над сумата 94. 44 лв. до пълния
предявен размер от 99. 73 – лихва за
забава върху главницата за дялово разпределение за периода 16.11.2014г. –
09.11.2017г.
Въззивникът – ищец обжалва решението в частта за отхвърляне на
исковете, с оплаквания за неправилност и необоснованост, поради неправилно
приложение на материалния закон относно приложимата погасителна давност по чл.
111 ЗЗД. Поддържа, че съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия от
2014г., клиентите дължат заплащане на дължимите суми в 30 - дневен срок от
публикуване на фактурите на интернет страницата на продавача. Сочи, че били
съставени констативни протоколи по чл. 593 ГПК за датата на публикуването на
фактурите на съответните дати, но не му било указано да представи същите. Поради
изложеното твърди, че към момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, не
е бил настъпил счетоводният падеж на дължимите общи фактури и не е налице изтекла
погасителна давност. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да
уважи исковете до пълните предявени размери, като му присъди разноски,
включително юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемият – ответник оспорва жалбата в депозиран
писмен отговор.
Третото лице - помагач не заявява становище по въззивната
жалба.
Решението в частта за уважаване на исковете е влязло в
сила, като необжалвано.
Софийският
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално
допустимо в атакуваната част.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд
намира следното:
С оглед влязлото
в сила решение в частта за уважаване на исковете за главница и лихва, предмет
на въззивното производство е единствено размерът на претендираните главница за
топлинна енергия и лихва за забава за разликата над присъдените до пълните предявени
размери, с оглед уваженото възражение за давност.
СРС
е уважил частично исковете, като е приел, че по делото е проведено пълно и
главно доказване от страна на ищеца на наличието на валидно облигационно
правоотношение между страните по продажба на топлинна енергия, като е приел, че
са погасени по давност изискуемите вземания за претендирания период м.05.2014г.
– 07.03.2015г., т.е. три години преди подаване
на заявлението по чл. 410 ГПК на 07.03.2018г.
Задълженията за плащане на цената на доставяната топлинна енергия
представляват задължения за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в”,
пр. 3 от ЗЗД и се погасяват с изтичане на кратката тригодишна погасителна
давност. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, обобщена с ТР №
3/2012г. на ОСГТК на ВКС. Този извод се налага от еднородния и периодичен
характер на задълженията, които, независимо че имат в основанието си доставка
на топлинна енергия, съгласно чл. 155, ал. 1 от ЗЕ се дължат на месечни вноски,
включително в случаите, при които окончателният общ размер на задължението се
определя в края на отчетен период по реда на чл. 155, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗЕ.
Изводът следва и от характера на насрещното задължение на топлоснабдителното
дружество – задължението на това дружество е да осигури постоянно
топлоснабдяване до процесния имот срещу плащането на ежемесечни вноски, а не да
достави определен брой единици топлинна енергия срещу предварително определена
цена с разсрочено плащане на месечни падежи. Съгласно чл. 155, ал. 1 ЗЕ,
потребителите на топлинна енергия в сграда - етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски
и една дванадесета изравнителна вноска /считано от изм. 15.05.2015г/, респ. на 10
равни вноски и 2 изравнителни – в
предходната редакция на ЗЕ 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация.
Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в действалите през исковия период Наредби за
топлоснабдяването. Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че
задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на
съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният
резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а води до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на
периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни
месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие.
В
случая по отношение на вземанията за процесния период са приложими ОУ, одобрени
с решение от 03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014г. Съгласно чл. 33,
ал.1 от ОУ, клиентите са длъжни да заплащат месечните суми за топлинна енергия
в 30 - дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
топлопреносното предприятие. Публикуването има характер на покана, поради което
и по арг. от чл. 114, ал. 2 ЗЗД, давността започва да тече от датата на
възникване на вземанията. Поради това, противно на твърденията в жалбата,
издаването на обща фактура и счетоводното й отчитане не променя падежа на
общото задължение, респ. давността не започва да тече от изтичане на 30 - дневния
срок от публикуването й за фактурираните и потребени услуги за минал период. Предвид
изложеното, публикуването на общата фактура за отоплителен сезон 2014 -2015г.
на 15.09.2015г. не обуславя извод, че изискуемостта на вземанията настъпва на
тази дата. Поради това доводите в жалбата за съставени констативни протоколи за
датата на публикуване на фактурите е ирелевантно за предмета на делото. По
изложените съображения, изискуемите вземания за главница за топлинна енергия за
периода три години преди подаване на заявлението са погасени по давност.
Относно размера на погасените по давност вземания, не са релевирани конкретни
оспорвания. СРС е изчислил погасената по давност част от процесните вземания
съгласно неоспореното заключение на приетата ССчЕ. Ето защо жалбата в частта
досежно отхвърлената част на иска за главницата като погасен по давност, е
неоснователна. По отношение на вземането за лихва върху погасената по давност
главница за топлинна енергия е приложима
разпоредбата на чл. 119 ЗЗД.
Поради съвпадение в крайните изводи на двете
инстанции, обжалваното решение трябва да бъде потвърдено в атакуваната част, а
въззивната жалба да бъде оставена без уважение.
С оглед изхода на спора, на въззиваемия
следва да бъдат присъдени претендираните и доказани разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на сумата 300 лв.
След връщане на делото на СРС, следва да бъде
отстранена допуснатата в диспозитива на необжалваната част на решението очевидна
фактическа грешка относно началния момент на периода на уважаване на иска,
който е посочен като 01.05.2014г. в противоречие с мотивите на решението –
07.03.2015г.
Мотивиран от
гореизложеното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 16.12.2019г. по гр. дело № 45398/2018г. на Софийски районен съд, 144 състав
в обжалваната част за отхвърляне на исковете.
Решението в частта за уважаване на
исковете е влязло в сила, като необжалвано.
Решението е постановено при
участие на третото лице „Т.с.” ЕООД
– помагач на въззивника-ищец „Т.С.”
ЕАД. *** ЕАД, ЕИК ******* да
заплати на Ю. Ц. Ч., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 300
лв. – разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на
касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.