РЕШЕНИЕ
№ 268
гр. Нови пазар, 17.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – НОВИ ПАЗАР, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Галина Н.а
при участието на секретаря ГАЛИНА Н. СВИЛЕНОВА
като разгледа докладваното от Галина Н.а Гражданско дело №
20253620100691 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 235 ГПК.
Производството е образувано по иск по чл. 55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД за връщане на
полученото без основание плащане на сумата от 259,87 лв. по Договор за потребителски
кредит № *** г.
Цената на иска е 259,87 лв.
Ищецът твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №
*** г., с който е бил предоставен паричен заем в размер на 500 лв., при фиксиран лихвен
процент – 45 %; ГПР – 55,89%, със срок за погасяване – до *** г., с 1 погасителна вноска.
Според посоченото, сумата за плащане била 528,13 лв.
Ищецът сочи, че според договора се предвиждало заплащането съгл. Чл. 3, т. 9 от него
на такса за експресно разглеждане в размер на 259,87 лв. Така общата вноска ставала 788 лв.
Ищецът твърди, че сключеният договор е нищожен поради нарушаване на закона и
накърняване на добрите нрави, съгласно чл. 26, ал.1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че е нарушен чл. 10а, ал.1 ЗПК, съгласно който кредиторът не може
да събира такси и комисионни за допълнителни услуги, а според ал. 2 и такси и комисионни
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Ищецът твърди, че заплащането на таксата за експресно разглеждане на документите
1
за отпускане на кредита не е включена в ГПР на задълженията по договора, което е
нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
Ищецът твърди, че договорът е нищожен поради нарушаване на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посочения ГПР не е реален и не включва таксата за разглеждане
на документите, поради което договорът е недействителен.
Ищецът сочи, че към датата на подаване на исковата молба е изплатил всичко
дължимо по договора за кредит, вкл. И таксата за експресно разглеждане от 259,87 лв.,
Поради това, че платената такса е недължима, ищецът моли съда да осъди ответника
да му заплати платената по нея сума от 259,87 лв., представляваща платена без основание,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор, с който ответникът счита, че искът
е неоснователен.
Ответникът оспорва по същество основанието на иска. Твърди, че договорът отговаря
на всички изисквания за редовност и действителност съгласно ЗПК.
Относно оспорваната такса за разглеждане на документите, сочи, че не била
задължително условие за сключването на договора, а възможност за приоритетно
разглеждане на документите по отпускане на кредита. Сочи, че с таксата не се нарушават
изискванията на ЗПК и конкретно ГПР, за който били спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.
10 ЗПК.
Според ответника, таксата не следвало да бъде добавяна към ГПР, тъй като била за
допълнителна услуга, която не е свързана с кредита.
Предвид на горното, ответникът моли съда да отхвърли предявения иск като
неоснователен и недоказан.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът прие за безспорно
установено от фактическа и правна страна следното:
По делото е прието за безспорно установено в отношенията между страните
сключването на Договор за потребителски кредит № *** г., с който е бил предоставен
паричен заем в размер на 500 лв., при фиксиран лихвен процент – 45 %; ГПР – 55,89%, със
срок за погасяване – до *** г., с 1 погасителна вноска. Според посоченото, сумата за
плащане била 528,13 лв.
Съгласно договора, същия е за срок от 1 месец, с падеж на *** г.
Според посоченото в договора ГЛП е 45%, а ГПР е 55,89 %.
В договора е посочено, че размера на погасителната вноска е 528,13 лв.
В договора е посочено също, че се дължи такса за експресно разглеждане в размер на
2
259,87 лв.
Посочено е, че общата дължима сума по договора е 788 лв.
По делото е представен файл за извършено от ищеца онлайн плащане на сумата по
кредита, л. 17, от който се установява, че предоставения кредит е бил върнат в пълен размер
от 788 лв.
По правото:
От посочените факти се установява, че ищецът е изпълнил задължението си по
Договор за потребителски кредит № *** г., като е платил изцяло посочената в него обща
дължима сума от 788 лв. *** г.
Съгласно чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на
неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. Съгласно ал. 2, не може да
иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг.
Съгласно разпределената доказателствена тежест, ищецът следва да докаже
извършеното от него плащане, което твърди, че е недължимо, а ответникът следва да докаже
основание за неговото плащане.
Ищецът твърди, че извършеното плащане се основава на недействителен договор,
който е сключен в нарушение на изискванията на чл. 10а, ал.1 ЗПК, относно таксата за
експресно разглеждане в размер на 259,87 лв. Твърди се също, че е нарушен и чл. 11, ал.1, т.
10 ЗПК относно посочения в договора ГПР.
Поради това, че се касае за договор за потребителски кредит, в резултат на който
ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на
потребителите, а ответникът е кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК, съгласно чл. 7, ал.3
от ГПК, съдът е длъжен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител, което изисква и цялостна проверка на сключения договор.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит
следва да има точно посочено съдържание. Съдът намира, че сключения от страните договор
за потребителски кредит съдържа неравноправни клаузи, които правят договора
недействителен.
Съдът намира, че сключения договор е изначално недействителен по следните
съображения:
1/ Нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
3
Предвидената в чл. 3, ал. 2, т. 9 от договора такса за експресно разглеждане в размер
на 259,87 лв. се явява такса за усвояване на кредита. Като е предвидено в договора
заплащането на посочената такса е нарушен чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал.1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Съдът приема, че клаузата по чл. 3, ал. 2, т. 9 от договора такса за експресно
разглеждане в размер на 259,87 лв., е нищожна и с това е недължима от потребителя.
2/ Нарушение на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 9а ЗПК.
Съгласно т. 9 и т. 9а, в договора следва да се посочи лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, както и методиката за изчисляване на референтния лихвен процент
съгласно чл. 33а.
Съгласно посоченото в договора ГЛП е определен в размер на 45 %.
При положение обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната страна
е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК,
следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за
забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота
да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект
се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се
приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити –
двукратния размер на законната лихва). В този смисъл са Решение № 378 от 18.05.2006 г. на
ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело № 6295 по описа за
2014 г на ВКС и мн.др. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна
клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея
размер на възнаградителна лихва и законната лихва.
Като е надвишен трикратния размер на законната лихва (10 %) още при сключването
на договора, то очевидно посоченото в него е в нарушение на изискването за
добросъвестност и противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.11 предл. 3-то
ЗЗД.
3/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, а. 4 ЗПК.
Съгласно нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
4
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, неустойка, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
Съгласно посоченото в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде повече от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
С ПМС № 426 на МС от 18.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения е определен годишния размер на
законната лихва за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс
10 процентни пункта. Предвид на това, че ОЛП на БНБ момента на сключване на договора е
бил 0, 00 % и до настоящия момент е в същия процент, то нормата на чл. 19, ал.4 от ЗПК
означава, че ГПР не може да е повече от 50%.
Съгласно чл. 19, ал.1 и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК – в разходите по кредита се включват
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Предвид това, че с договора, изначално е договорен ГПР от 55,89 %, то това води до
недопустимо надвишаване на посочения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер на ГПР. Клаузата по
чл. 3, т. 4 от договора за уговорения ГПР от 55,89 % е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от
ЗПК.
При използване на калкулатор за бързи кредити се установява, че действителните
ГЛП и ГПР са различни от посочените в договора, дори и при основните негови параметри.
Установява се, че действителния Годишен лихвен процент е 691.20%, а Годишен процент на
разходите (ГПР): 2 3378.73%.
Чрез въвеждането на недействителни показатели за ГЛП и ГПР се нарушава
изискването за добросъвестност на договарящите страни, а посочването в договора на
стойности за тези показатели, различни от действителните е заблуждаваща клауза, в
5
нарушение на чл. 68в ЗЗПотр.
Като е посочил в договора ГЛП, ГПР, общ размер на кредита и условията за неговото
усвояване, погасителния план (досежно неустойката по него), които не отговарят на
действителните такива, а са многократно завишени, съдът приема, че сключения договор не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, 9, 9а и т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл.
22 ЗПК, същия е недействителен.
Така сключения договор е в нарушение на принципа за добросъвестност при
сключване на договорите съгл. чл. 12 от ЗЗД и на еквивалентност на насрещните престации,
в хипотезата на нарушение на добрите нрави – чл. 26, ал.1, предл.3 ЗЗД.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Констатираните от съда несъответствия на договора за кредит
с изискуемото по закон съдържание, съгл. чл. 11, ал.1, т. 9а и т. 10 от ЗПК, го правят
недействителен съгласно чл. 22 ЗПК.
Горното означава, че по сключения недействителен договор, потребителят и настоящ
ищец дължи единствено чистата сума на предоставения кредит от 500 лв.
Като е платил изцяло сумата по чл. 3, ал. 2, т. 12 от договора в размер на 788 лв.
ищецът е платил недължими суми в размер на 288 лв. Тази сума включва освен сумата за
таксата по чл. 3, ал. 2, т. 9 от договора, но и посочената в т. 2 и т. 6 лихва, която е 28,13 лв.
относно основателността на иска.
Съгласно посоченото в т. 1 от Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г.,
Пленум на ВС, при хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл.1-во ЗЗД подлежи на връщане
полученото при начална липса на основание. Този фактически състав изисква получаване, на
нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Начална липса на основание е на лице в случаите, когато е получено нещо въз основа на
нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след
прогласяването на унищожаемостта.
6
Наличието на изначална липса на основание касае както определения по договора
ГЛП, ГПР, така и посочената такса за експресно разглеждане. Всички те в съвкупност
правят договора недействителен и с това на основание чл. 22 ЗПК, получаната от ответника
сума от 288 лв. е била недължима по него.
Тази сума е и размерът на обедняването на ищеца за сметка на ответника.
Исковата претенция на ищеца е в по – малък размер, за сумата от 259,87 лв.
Съдът намира искът на ищеца за основателен и доказан изцяло и следва да се уважи,
като се осъди ответникът да заплати на ищеца сумата от 259,87 лв., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба – 23.05.2025 г.
В случая не са налице основания за плащането, изключващи отговорността на
ответника, предвид разпоредбата на чл. 55, ал. 2 ЗЗД, поради това, че не се касае за
изпълнение на нравствен дълг, а на плащания във връзка със сключен между страните
договор за заем.
Предвид на горното, съдът намира, че искът по чл. 55, ал.1, предл.1-во ЗЗД, предявен
от ищеца срещу ответника за осъждане на последния да плати сумата от 259,87 лв.,
представляваща полученото без основание по недействителен договор, е основателен и
следва да се уважи изцяло.
Относно разноските по чл. 81 от ГПК:
Ищецът претендира направените по настоящето дело разноски.
По исковото производство ищецът е направил разноски в общ размер на 50 лв. за ДТ.
От името на ищеца, процесуалният му представител е представил преди последното
по делото съдебно заседание договор за правна помощ, л. 93 (гърба), както и списък на
разноските на л. 93.
Съгласно представения договор за правна помощ, сключен на *** г., за защитата по
настоящето дело, страните уговарят възнаграждение в размер на 400 лв.
Съгласно т. 3 от договора, относно начина на плащане на възнаграждението, същото е
уговорено, като на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв., като доверителят не заплаща
адвокатско възнаграждение.
Ответникът не е направил разноски по делото.
Същия е бил представляван от адвокат Х. М. от САК, от АД „***в, М.“ от гр. С.. Не е
7
представен договор за правна помощ и защита.
От името на адвокат М. от САК е направено възражение, в случай, че
пълномощникът на ищеца претендира възнаграждение по чл. 38 ЗАдв.
С нарочна молба от *** г., л. 72-77, се оспорва твърдението, че е предоставена
адвокатска помощ на материално затруднено лице и се представят доказателства за
опровергаването на такова твърдение. Ответникът сочи, че ищецът е декларирал в искането
за отпускане на кредит, л. 52-53, че живее при родителите си, работи на постоянен трудов
договор в „***“, не е семеен и няма деца под 18 години. Не е декларирал приходи.
Според ответника, при тези данни ищецът живее в жилище на родителите си и не
заплаща наем, работи по безсрочен договор и следователно притежава доходи, поради което
не е материално затруднен.
Поради изложеното, ответникът моли съда да отхвърли искане по чл. 38 ЗАдв.от
пълномощника на ищеца, в случай, че бъде направено.
Относно възражението по чл. 78, ал. 1 ГПК.
Предвид на приетото от съда становище по основателността на иска, то на основание
чл. 78, ал.1 ГПК направените от него разноски следва да му се присъдят.
Като такива разноски, дължими на ищеца са платените от него суми за ДТ.
Общо платените суми са 50,30лв., които включват ДТ за водене на делото по чл. 1
ТДТССГПК в размер на 50 лв. и ДТ по чл. 23, т. 3 от ТДТССГПК за изготвяне на преписи от
уточняващата молба, подадена по електронен път.
Дължимата по делото ДТ от 50 лв. е била платена съгласно приложеното платежно
нареждане на л. 30 от делото, от трето лице, Е. Х. Д., но от името на ищеца, поради което
следва да се присъди на самия ищец.
Съдът намира, че като безспорно направени разноски сумата от 50,30 лв. следва да се
присъди на ищеца.
Относно претенцията по чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. За заплащане на възнаграждение
за предоставена адвокатска помощ и защита на материално затруднено лице.
Претендираното от адвокат П. Й. Н. от АК В., възнаграждение е в размер на 400 лв.,
на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. се основава на договор за правна помощ от *** г.,
Съгласно представения договор за правна помощ страните уговарят възнаграждение в
размер на 400 лв., което според т. 3 от него ищецът (доверителят) не заплаща.
Съдът намира така сключения договор за сключен за целите на самото производство
извън действително договореното между страните по него, конкретно между представляван
(ищецът) и представител (адв. П. Н. от АК В.).
Съгласно приложеното по делото пълномощно от л. 18, приложено с първоначалната
8
искова молба, същото е от *** г.
Представеното по – късно заверено копие на пълномощно е от *** г., л. 30 от делото.
Разликата между двете копия на пълномощни е в първото и последното изречение от
пълномощното от *** г. С първото изречение се посочва № на дело, страни и цена на иска, а
с последното изречение в него се потвърждават действията на пълномощника по делото до
момента.
От съдържанието на представеното пълномощно не се установява по никакъв начин,
че правната помощ, която адвокат П. Н. предоставя на предствавлявания е безплатна и е на
материално затруднено лице.
Представеното по делото първоначално копие на пълномощно е било използвано от
пълномощника по всички заведени общо 10 бр. дела от името на представляваното лице, за
което съдът след като е констатирал злоупотреба с права от страна на пълномощника е
сезирал АК В. с нарочно писмо от *** г.
Използването на едно общо бланкетно пълномощно по множество дела, при това
само като копие от единственото такова е проява на злоупотреба с процесуални права от
страна на самия адвокат. Съгласно посоченото в чл. 33 от ГПК, пълномощниците се
легитимират с пълномощно, подписано от страната или от нейния представител. В
пълномощното се посочват трите имена, точният адрес и телефонът на пълномощника.
Упълномощаването може да се направи и устно пред съда, като се отразява в протокола от
съдебното заседание. Последните две изречения на посочената разпоредба изискват освен
индивидуализиране на представляваното лице, но и предмета на делото, за което се
извършва представителството по пълномощие, чрез конкретно посочване на делото или
извършването му в съдебното заседание.
Съгласно посоченото в чл. 25, ал.1 ЗАдв., адвокатът представлява своя клиент въз
основа на писмено пълномощно. Посочено е в ал. 2, че упълномощаването пред съд може да
бъде извършено и устно в съдебното заседание. В този случай упълномощаването се вписва
в протокола от съдебното заседание, което е идентично и с посоченото в чл. 33, изр. 3-то
ГПК.
Поради това, че клиентът има право да оттегли пълномощията си от адвоката по
всяко време, съгл. Чл. 26, ал.1 ЗАдв., то в пълномощното за всяко конкретно дело следва да е
индивидуализирана защита, за която то се предоставя. В противен случай оттеглянето би
довело до оттегляне на пълномощията по всички дела, предявени с общото бланково
пълномощно.
Съгласно посоченото в чл. 36, ал. 1 ЗАдв, адвокатът има право на възнаграждение за
своя труд, като според ал. 2, размерът на възнаграждението се определя в договор между
адвоката и клиента.
Към момента на сключване на първоначалното пълномощно, на 23.05.2025 г. и
9
подаване на исковата молба, не е сключен договор за възнаграждението на адвоката. В
самото пълномощно не е посочено, че лицето упълномощител и настоящ ищец е материално
затруднено лице и че адвокатът приема да го защитава безплатно, като такова по смисъла на
чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. В представените по делото две пълномощни, никъде не е уговорено
предоставянето на безплатна правна помощ по настоящето дело, от което следва, че
основания за такава няма.
Представения договор за правна помощ на гърба на л. 93 от делото е от *** г., когато
е било оформено и второто по ред пълномощно, копие от което е представено на л. 30 от
делото. В този договор не е посочено, че правната помощ по делото е предоставена на
матариално затруднено лице, а е посочено единствено нормата на закона – чл. 38, ал.1, т. 2
ЗАдв.
Това пълномощно и договора към него са подписани на *** г., но договорът не е
представен към пълномощното.
Като не е представил своевременно с представянето на пълномощното, договорът от
*** г., пълномощникът на ищеца е целял прикриване на намерението да претендира
заплащане на адвокатска помощ по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., като по този начин осуети и
оспорването на обстоятелствата, на които се основава. Въпреки това възражения по това
искане и доказателства са представени от ответника.
Съдът намира, че претендираното от адвоката възнаграждение следва да се отхвърли,
като неоснователно и недължимо, по следните съображения:
Вземането на адвоката на ищеца, адв. П. Н. от АК В. е акцесорно спрямо вземането
по предявения от името на ищеца иск и е в условия на евентуалност спрямо него, като
конкретното условие е „ако искът бъде уважен“. Това следва от нормата на чл. 78, ал.1 ГПК.
Конкретния размер на възнаграждението е като за един адвокат, ако е имал такъв и те се
заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. В този смисъл е Определение
№*** от *** г. на ВКС по к. ч. гр. д. № *** г. Макар и акцесорна, претенцията за разноски,
съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде
заявено и индивидуализирано до приключване на съдебното заседание, с което приключва
делото пред съответната инстанция.
Съдът намира, че заявената от пълномощника на ищеца претенция за разноски за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ, едва с представянето на договора за правна
помощ, а не с представянето на пълномощното, както първоначалното, така и с второто
такова е проява на злоупотреба с процесуални права от самия пълномощник.
Несъмнено, отношенията между страните и техните пълномощници имат вътрешен
характер, но той остава такъв само до момента, в който в рамките на проведено гражданско
дело те станат повод и основание за претендиране на дължими от насрещната страна
разноски на адвоката, предоставил правна услуга по реда на чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв.
След като пълномощникът на страната има собствени претенции в съдебното
10
производство за разноски дължими от насрещната страна, при спечелено дело (позитивно
решение), той е длъжен да докаже обстоятелствата, на които основава своята претенция. В
Определение № *** ВКС по ч.т.д. № *** г. І т.о, ТК ВКС е посочено, че „Независимо от това
състоянието на материално затруднение следва да е обективен факт. При претенция за
определяне на възнаграждение на адвокат пред съда се ангажират доказателства, въз основа
на които да се обоснове извод за съществуващи материални затруднения на страната
съгласно чл. 38 ЗА“. Подобно е и посоченото в Определение №*** от *** г. на ВАС по адм.
д. № *** г., VIII о., относно чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА „за предоставена безплатна правна помощ
на материално затруднено лице, следва да са налични доказателства, че страната няма
средства за заплащане на адвокатски хонорар по аналогични критерии. Удостоверяването на
това обстоятелство става с писмени доказателства“.
Със заявяването на претенцията за разноски в полза на адвоката, на основание чл. 38,
ал.2 ЗАдв., отношенията между адвоката и страната излизат от строго доверителния
характер на връзката клиент – адвокат, и пораждат процесуалното право на разноски.
Процесуалните права са пряка проекция на защитаваните материални права, като такова е
правото на адвоката да получи възнаграждение съгл. чл. 36, ал.1 ЗАдв. Доказването на тези
разноски изисква представянето на договор за правна помощ и защита съгл. чл. 36, ал.2
ЗАдв. А ако е предоставена правна помощ на „материално затруднено“ лице, основанията за
това също следва да се докажат. Това следва от нормата на т.1 от Тълкувателно решение № 6
от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, а неговият конкретен смисъл е, че при
частичното уважаване на исковите претенции, съдът следва да извърши преценка за
съразмерно дължимото се възнаграждение.
В случаите, когато правната помощ се предоставя безплатно, не се сключва нарочен
договор, каквото изискване не съществува в нормата на чл. 38 ЗАдв., защото той няма
конкретен предмет. Липсата на уговорено възнаграждение лишава договорът за такова от
предмет. Самото възнаграждение на адвоката се определя по правилото на чл. 38, ал.2, изр.
2-ро ЗАдв, от съда, в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и се
осъжда другата страна да го заплати. Това е посочено и в чл. 14, ал.1 от Етичният кодекс на
адвоката. Самото уговаряне дали предоставянето на правната помощ е безплатно, в
случаите на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., обаче следва да е направено в самото пълномощно.
В пълномощните по настоящето дело, няма уговорки за предоставяне на безплатна
правна помощ.
Като е сключил нарочен договор за правна помощ, на *** г., в който в т. 2 е посочено,
че възнаграждението се уговаря в размер на 400 лв., а в т. 3 е посочено, че се
възнаграждението е уговорено на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв. И доверителят не заплаща
възнаграждение, страните са действали извън даденото пълномощно, което прави договорът
за правна помощ в тази му част недействителен и в нарушение на действителната им воля.
Налице е договаряне извън даденото първоначално (на л. 18) и последващо (на л.30)
пълномощно.
11
Реализирането на правото на адвоката да получи дължимото му се на основание чл.
36, ал. 1 ЗАдв. възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., е резултат от
упражненото от адвоката право да окаже безплатна правна помощ на страна (pro bono), при
наличие на посочените от закона предпоставки. Това изисква от страна на пълномощника на
ищеца, законосъобразно упражняване на процесуалните права, така както го изисква чл. 5 от
ГПК, който е функция на чл. 4, ал. 1 от КРБ. Спазването на този принцип е гаранция от най –
висока степен и за спазването на останалите принципи на гражданския процес, вкл. и
състезателното начало, съгласно което и на основание чл. 8, ал. 2 от ГПК, страните посочват
фактите, на които основават исканията си, и представят доказателства за тях. При
несъответствие със самото материално право и/или неспазване на изискването за доказаност
на защитаваното материално право (чл. 8, ал.2 ГПК), съдът може само да отхвърли
претенцията.
За да се приеме, че претенцията на пълномощника на страната е основателна, следва
той да докаже наличието на посочените в чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. обстоятелства. Това
следва да се направи при условията на пълно и пряко доказване. Това не са отрицателни
факти, а напротив положителни факти (имуществени, финансови, социални и пр.), от които
да се направи обоснован извод за материалното положение, съответно дали то е затруднено.
От друга страна адвокатът - пълномощник е длъжен да информира страната и за другите
форми на безплатна правна помощ, вкл. и по чл. 95 от ГПК без да допуска злоупотреба с
права.
Адвокатът на ищеца освен, че е длъжен да действа добросъвестно, съгл. Чл. 3 ГПК, е
длъжен и да представя доказателства за защитаваното материално право (чл. 8 ГПК) и да
спазва принципа на установяване на истината (чл. 10 ГПК).
Посоченото в договора, че правната помощ била предоставена при условията на чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. се опровергава от представеното от ответника „искане за предоставяне
на кредит“, налично на л. 52-53. В него лично ищецът е декларирал, че живее при
родителите си, работи на постоянен трудов договор в „***“, не е семеен и няма деца под 18
години.
Освен представеното искане, което опровергава съдържанието на понятието за
„материално затруднено лице“ по смисъла на чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв., ищецът лично е платил
дължимата ДТ по делото в размер на 50 лв.
На ищеца е указано съгласно посочено от съда на л. 2, последен абзац от
Разпореждане № 1154/28.05.2025 г., възможността да бъде освободен от заплащане на
дължими по делото ДТ и разноски на основание чл. 83, ал.2 ГПК. Такова искане и
доказателства за материалното положение на лицето не е било направено по делото.
Съдът приема въз основа на всички обсъдени доказателства по делото, касаещи
искането по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. От адв. П. Н., за присъждане на възнаграждение за
предоставена безплатна адвокатска помощ на материално слабо лице, конкретно искането на
ищеца за отпускане на кредит, дадените две пълномощни и недействителната уговорка по т.
12
3 от договора за правна помощ, че искането на пълномощника на ищеца за заплащане на
възнаграждение в размер на 400 лв., дължимо на основание чл. 38, ал.2 вр. ал.1, т. 2 ЗАдв.,
следва да се отхвърли. Съдът приема, че искането се основава на злоупотреба с процесуални
права от страна на адв. Н. от АК В., конкретно на чл. 3 и чл. 8 ГПК и на чл. 36 ЗАдв. И чл.
14 от Етичният кодекс на адвоката.
Съдът намира, че претендираното по недействителен договор за правна помощ от ***
г., и извън договореното с пълномощното от 23.05.2025 г. и от *** г. възнаграждение е
проява на злоупотреба с процесуални права, каквито Конституцията на Република България
не допуска, съгл. Чл. 57, ал. 2 от нея, така както не го допуска и чл. 3 от ГПК. На посоченото
основание искането на пълномощника на ищеца следва да се отхвърли.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД, „Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Цариградско шосе” №115Е, ет.5,
представлявано от Н.П.П., ДА ЗАПЛАТИ на Ж. Е. В. с ЕГН:********** от гр. Н., обл. Ш.,
ул. ***, сумата от 259,87 лева (двеста петдесет и девет лева осемдесет и седем ст.), платени
без основание по Договор за потребителски кредит № *** г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Цариградско шосе” №115Е, ет.5,
представлявано от Н.П.П., ДА ЗАПЛАТИ на Ж. Е. В. с ЕГН:********** от гр. Н., обл. Ш.,
ул. ***, направените по делото разноски в размер на 50,30 лв. (петдесет лева и тридесет ст.).
Отхвърля на основание чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. 3, чл. 8,
ал. 2 ГПК искането на адвокат П. Й. Н. от АК В. с рег. № ***, от гр. В., за разноски по чл. 38,
ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата в размер на 400 лв. (четиристотин лева), платими
от „Кредирект“ ЕООД, ЕИК *********.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Ш. в двуседмичен срок от връчването
му на страната, съгласно чл.259, ал.1 от ГПК.
Препис от решението да се изпрати на страните по делото на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Н.: _______________________
13