№ 4068
гр. София, 26.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мария Г. Шейтанова
Членове:Йоанна Н. Станева
Рафаела Ст. Матева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно гражданско дело
№ 20231100500040 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20038850 от 30.05.2022г., постановено по гр. дело № 18759/2021г. по
описа на СРС, 90-ти състав са отхвърлени предявените от А. К. Д. обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 439 ГПК срещу БНП Париба Пърсънъл Файненс
С.А., Франция, действащо чрез клона си в България с ЕИК *********, относно признаването
за установено, че ищецът не дължи на дружеството вземанията по изпълнителен лист,
издаден на 14.02.2013г. по ч.гр. дело № 53071/2012г. съгласно описа на СРС, в размер на
8938,26 лева- главница по Договор за кредит № 01287122/03.10.2008г., 1159,54 лева-
мораторна лихва за периода от 30.05.2011г. до 26.10.2012г., както и сумата в размер на
301,95 лева- разноски по делото, въз основа на който е било образувано изп. дело №
20178440401676 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 съгласно регистъра на КЧСИ поради
погасяването по давност на тези вземания в периода от 30.05.2011г. до 30.05.2016г. С
решението е осъден А. К. Д. да заплати на БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А, Франция,
действащо чрез клона си в България с ЕИК ********* сумата от 100 лева, представляваща
разноски по делото.
Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила
въззивна жалба от А. К. Д., с която е посочено, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, както и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Твърди, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че с подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК и издаването на изпълнителен
1
лист, била прекъсната давността за процесните вземания. Поддържа, че давността се
прекъсвала с предприемане на същинско изпълнително действие, каквото било извършено с
подаването на молбата от кредитора за образуване на изпълнително дело срещу длъжника за
събиране на сумите, за които бил издаден изпълнителен лист въз основа на влязла в сила
заповед за изпълнение, но към този момент погасителната давност била изтекла. Сочи, че не
бил твърдял, че погасителната давност на задължението била изтекла към датата на
издаване, респ. към датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение. Счита, че както
към датата на издаване, така и към датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение,
погасителната давност не била изтекла, поради което и същата не била обхваната от
стабилизиращата сила на влизането в сила на заповедта за изпълнение, преклудираща
възможността на длъжника да оспорва вземането въз основа на факти, настъпили до влизане
в сила на заповедта. Напротив, по делото се твърдяло, че след влизане в сила на заповедта
до предприемане на първото действие по изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „б“ ЗЗД, бил
изтекъл петгодишният давностен срок, с изтичането на който се погасявала възможността за
принудително изпълнение на процесното вземане. Сочи, че съгласно Тълкувателно решение
№ 2 от 2013г. на ОСГТК на ВКС заявлението за издаване на заповед за изпълнение не
прекъсвало давността. Тя се прекъсвала с предявяването на иска за съществуването на
вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск имало обратно действие
само ако бил спазен срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако този иск не бил предявен или ако бил
предявен след изтичане на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се считала за
прекъсната. В конкретния случай не било подадено възражение срещу заповедта за
изпълнение, съответно не бил подаден и установителен иск, поради което давността се
прекъсвала едва с подаването на молбата за образуване на изпълнително дело. Твърди, че в
конкретния случай въз основа на процесната заповед за изпълнение от 15.11.2012г. по ч.гр.
дело № 53071/2012г. по описа на СРС, 34-ти състав и изпълнителен лист от 14.02.2013г. по
същото дело, било образувано изпълнително дело № 20178440401676 по описа на ЧСИ С.Я..
Изпълнителното дело било образувано по молба на ответника от 19.05.2017г., а
петгодишната давност била започнала да тече на 30.05.2011г.- датата на която ищецът бил
изпаднал в забава, и била изтекла на 01.05.2016г., т.е. преди образуване на изпълнителното
производство. Поддържа, че неправилно съдът бил приел, че в рамките на изпълнителното
дело били предприети валидни изпълнителни действия, годни да прекъснат давността. Сочи,
че от материалите по изпълнителното производство се установявало, че на 22.06.2017г. било
връчено запорно съобщение в „Юробанк България“ АД, както и на „Н. 99- Й.Т.“ ЕООД.
Първият запор не бил ефективна мярка, тъй като била установена липса на парични
средства, а по отношение на втория запор- ищецът не бил служител на дружеството. На
19.09.2017г. била наложена възбрана на недвижимия имот, а на 14.05.2019г. бил насрочен
опис. Описът на движими вещи не се бил осъществил. По отношение на спиране на
изпълнението като наложена обезпечителна мярка, твърди, че по делото не била издавана
обезпечителна заповед, тъй като не била внесена определената от съда гаранция, респ.
принудителното производство по изп. дело № 20178440401676 по описа на ЧСИ Я. не било
спирано. Поддържа, че давността не се прекъсвала с подаване на исковата молба. Твърди, че
2
дори хипотетично да се приемело, че давностният срок на процесните вземания не бил
изтекъл към датата на образуване на изпълнителното производство или към датата на
подаване на исковата молба, то същият бил изтекъл в хода на процеса и следвало да бъде
взет предвид съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. Искането към съда е да отмени
обжалваното решение и да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. Париж, Франция, с който се оспорва същата. Изложени са
съображения, че решението на СРС е правилно и законосъобразно, както и че давностният
срок не бил изтекъл и към настоящия момент, доколкото същият бил прекъсван
многократно с предприетите действия по принудително изпълнение по изп. дело №
1676/2017г. по описа на ЧСИ Я.. Искането към съда е да потвърди първоинстанционното
решение. Претендира разноски.
С Определение № 3738 от 11.02.2025г., постановено по в.гр. дело № 40/2023г. по
описа на СГС, IV- Е въззивен състав, съдът на основание чл. 227 ГПК е конституирал като
въззиваема страна в настоящото производство правоприемникът на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А“- клон България КЧТ- „Юробанк България“ АД, и е заличена като страна по
делото „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А“- клон България КЧТ.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
В конкретния случай при първоначалното разглеждане на предявените искове е било
постановено Решение № 51459 от 25.02.2020г. по гр. дело № 47175/2019г. по описа на СРС,
25-ти състав, с което е признато за установено по предявения иск с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от А. Д. срещу „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А“, клон България, че не дължи сумата от 8938,26 лева- главница по кредит №
01287122/30.10.2008г., сумата от 1159,54 лева- мораторна лихва за забава от 30.05.2011г. до
26.10.2012г., както и сумата от 301,95 лева- разноски, разпоредени за плащане със Заповед за
изпълнение на парично задължение от 15.11.2012г., издадена по ч.гр. дело № 53071/2012г. по
описа на СРС, 34-ти състав и изпълнителен лист от 14.02.2013г., издаден въз основа на
влязла в сила заповед по чл. 410 ГПК, за събирането на която е било образувано изп. дело №
20178440401676 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ. Така постановеното решение е
било обжалвано и е било постановено Решение № 260385 от 19.01.2021г. по в.гр дело №
5828/2020г. по описа на СГС, II-Д въззивен състав, с което е обезсилено изцяло Решение №
51459 от 25.02.2020г., постановено по гр. дело № 47175/2019г. по описа на СРС, 25-ти състав
и делото е върнато на СРС за разглеждане от друг съдебен състав. Решението на СГС като
3
необжалвано е влязло в сила.
След връщане на делото на СРС е било образувано гр. дело № 18759/2021г. по описа
на СРС, 90-ти състав.
Предмет на производството по чл. 439 ГПК е съществуването на изпълняемото
материално право, за което е издаден изпълнителен титул, а не законосъобразността на
провежданото изпълнение. Тъй като производството по така предявения иск се
характеризира с оспорване на изпълняемото право, правният интерес на ищеца е обусловен
от наличието на вземане срещу него, скрепено с изпълнителна сила, независимо дали това
вземане се изпълнява или не към датата на предявяване на иска. Ето защо в тежест на ищеца
е да докаже наличието на издаден срещу него изпълнителен титул.
В настоящия случай страните не спорят, а и от представения при първоначалното
разглеждане на делото изпълнителен лист от 14.02.2013г., се установява, че същият е
издаден въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.
дело № 53071/2012г. по описа на СРС, 34-ти състав. Видно от съдържанието на издадения
изпълнителен лист А. Д. е бил осъден да заплати на БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД
сумата от 8938,26 лева, главница, ведно със законна лихва за периода от 07.11.2012г. до
изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 1159,54 лева за периода от
30.05.2011г. до 26.10.2012г. и разноски по делото, а именно 201,95 лева, държавна такса и
100 лева, възнаграждение за юрисконсулт.
Също така от съдържанието на изпълнителното дело се установява, че липсват
погашения чрез изпълнение на отричаните с исковата молба суми. Следва да бъде посочено,
че от приетите по делото доказателства не се установява прехвърляне на процесните
вземания в полза на „ЕОС Матрикс“ ЕООД въз основа на Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 13.07.2020г., каквито твърдения са били изложени в отговора на
исковата молба, депозиран пред СРС, 90-ти състав. Настоящият съдебен състав намира, че
дори процесните вземания да са били прехвърлени по силата на описания договор за цесия,
същият е сключен след образуване на настоящото дело /на 14.08.2019г./, респ. на основание
чл. 226, ал. 1 ГПК делото следва своя ход между първоначалните страни.
Поради което при наличието на вземания, за които е издаден изпълнителен лист и
образувано изпълнително дело, както и при липса на погасяване на вземането чрез
принудително изпълнение към датата на исковата молба, за ищеца е налице правен интерес
от предявените отрицателни установителни искове за установяване на недължимост на
процесните суми въз основа на въведеното от него основание.
При това положение и с оглед наведеното от ищеца възражение за изтекла
погасителна давност за вземанията, в тежест на ответника е да докаже наличието на
обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на давността.
От приобщения препис от изпълнително дело № 20178440401676 по описа на ЧСИ Я.
се установява, че същото е образувано по молба от 19.05.2017г., подадена от БНП Париба
Пърсънъл Файненс ЕАД. С молбата са възложени всички действия на съдебния изпълнител
4
на основание чл. 18 ЗЧСИ.
С постановление от 22.05.2017г. съдебният изпълнител е образувал изпълнително
производство, разпоредил е да се изпрати на длъжника покана за доброволно изпълнение, да
се уведоми на основание чл. 458 ГПК НАП, както и да се извършат справки НБДН, НАП,
Кадастър и имотен регистър, Търговски регистър, както и РБСС към БНБ. С
постановлението е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, което
получава от КД „Н. 99- Й.Т.“ ЕООД и върху банковите сметки на длъжника, открити в
„Юробанк България“ АД.
На 16.06.2017г. е изпратено запорно съобщение до „Юробанк България“ АД и до „Н.
99- Й.Т.“ ЕООД.
С разпореждане от 14.07.2017г. е разпоредено да се изпрати нова покана за
доброволно изпълнение на длъжника.
На 04.09.2017г. поканата за доброволно изпълнение е получена от съпругата на
длъжника.
С разпореждане от 11.09.2017г. съдебният изпълнител е наложил възбрана върху 4/6
идеални части от собствения на длъжника апартамент *********, ж.к. *********
С разпореждане от 06.02.2019г. съдебният изпълнител е разпоредил да се извърши
справка от НАП- НОИ относно регистрирано трудово правоотношение на длъжника; да се
изиска справка от РБСС към БНБ за притежавани от длъжника банкови сметки и сейфове; да
се изиска от Стара архива Заповед № РД-41-640 от 08.05.1986г. и да се изиска удостоверение
за наследници № 1533/14.12.1998г., издадено от Столична община, район Люлин.
С разпореждане от 25.03.2019г. съдебният изпълнител е разпоредил да се насрочи
опис и оценка на възбранения имот, представляващ апартамент *********, ж.к. *********
При така събраната доказателствена съвкупност съдът намира, че заповедта за
изпълнение от 15.11.2012г., издадена по гр. дело № 53071/2012г. по описа на СРС, 34-ти
състав е влязла в сила най-късно на датата, на която е издаден изпълнителният лист-
14.02.2013г., доколкото по делото не са ангажирани доказателства за влизане в сила на
заповедта за изпълнение в по-ранен момент.
Настоящият съдебен състав счита, че при осъществяването на принудително
изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е
облечено в изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за
възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416
ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може да
релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и
чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно
разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и
намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога
пет години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни
по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. "а" ЗЗД – целта
на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали
претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с
конклудентни действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на
5
длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – в този смисъл са
Решение № 100 от 20.06.2011г. на ВКС по т. д. № 194/2010г., II ТО, Решение № 131 от
23.06.2016г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015г., ІV ГО. Аргумент за противното не следва от
обстоятелството, че заповедното производство се развива без участието на длъжника.
Действително, длъжникът няма възможност да възпрепятства самото издаване на заповедта
за изпълнение, доколкото узнава за същата едва с връчването й. Въпреки това, обаче,
законодателят е уредил възможност за участие и защита на длъжника в хода на
производството – чрез подаване на възражение, като в този смисъл е осигурена гаранция за
правата му, което обстоятелство не може да се пренебрегне. Следователно по действащия
ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение
към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са е и
приложимата съдебна практика, намерила отражение в Решение № 37 от 24.02.2021г., на
ВКС по гр. д. № 1747/2020г., IV ГО; Определение № 480 от 27.07.2010г. на ВКС по ч. гр. д.
№ 221/2010г., IV ГО, Определение № 443 от 30.07.2015г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015г., II
ТО, Определение № 576 от 16.09.2015г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015г., IV ГО,
Определение № 480 от 19.07.2013г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО.
В Решение № 3 от 04.02.2022г., постановено по гр. д. № 1722/2021г. по описа на ВКС
също е застъпено становище, че нормата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД се прилага, когато вземането
е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по
основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Идентично становище е
застъпено и в Решение от 23.01.2023г., постановено по гр. д. № 1030/2022г. по описа на
ВКС, Четвърто ГО и в Решение № 118 от 07.07.2022г. на ВКС по гр. д. № 4063/2021г., III ГО,
съгласно които изискването по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за пет годишен срок на новата давност,
която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е установено с
влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение. Това е така,
защото влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че
определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока
за подаване на възражението. Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези
на чл. 416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице
влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва стабилитетът на заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418
ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за
изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237
ГПК-отм. / и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането се преклудират. В този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал.
2 ЗЗД, считано от влизане в сила на процесната заповед за изпълнение на посочената по-
горе най-късна дата – 14.02.2013г., по отношение на длъжника е започнала да тече нова
петгодишна давност за всички вземания, включително и за вземанията за мораторна лихва.
В конкретния случай давността за процесните вземания е била прекъсната на
19.05.2017г. с подаването на молба за образуване на изпълнително производство, в която
взискателят е възложил на съдебния изпълнител да определи начина на изпълнение при
условията на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ. В този смисъл изложените съображения във
въззивната жалба, че погасителната давност била изтекла след подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение, респ. след влизане в сила на заповедта до
предприемане на първото действие по изпълнение по образуваното изпълнително дело, е
неоснователно.
На следващо място, според разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД, давността се прекъсва
с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение №
2/2013г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2013г., ОСГТК, прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен
6
способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето
по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ, като
примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността, в
т. ч. налагане на запор. Взискателят има задължение със свои действия да поддържа
висящността на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи
посочения от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В изпълнителния
процес давността не спира, именно защото кредиторът може да избере дали да действа /да
иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/, или да не действа /да
не иска нови изпълнителни способи/. Когато взискателят не поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога
съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение,
тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер. Двугодишният срок за
перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК започва да тече от първия момент, в който не се
осъществява изпълнение (включително доброволно, напр. по постигнато споразумение
между страните), т. е. осъществяването на всички поискани способи е приключило (успешно
или безуспешно) или поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която
взискателят отговаря – след направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал
необходимото съдействие и така осуетява неговото прилагане. Поради това новата давност
започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното
производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по
време валидно изпълнително действие.
При проследяване на хронологията на извършените действия по изпълнителното дело
следва изводът, че давността е била прекъсната с постановление от 22.05.2017г., с което е
разпоредено да бъде извършен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, което
получава от КД „Н. 99- Й.Т.“ ЕООД и му е наложен запор върху банковите сметки на
длъжника, открити в „Юробанк България“ АД. С оглед доводите във въззивната жалба
следва да бъде посочено, че и неуспешните изпълнителни действия, които не са довели до
реално събиране на имущество от длъжника, също представляват предприемане на действия
по принудително изпълнение, които прекъсват давността на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД. В
този смисъл дали вземането, върху което се налага запор, действително съществува и може
да бъде събрано, не са обстоятелства, които водят до невалидност на процесуалните
действия на кредитора, а само до тяхната безрезултатност. Същите безспорно демонстрират
ясна воля на кредитора вземането да бъде събрано. Противното схващане, че само
резултатните изпълнителни действия /тези, които са довели до реално събиране на дълга/
могат да прекъснат давността, е в противоречие с принципа, че прилагането на
погасителната давност е санкция за бездействието на кредитора, а не за невъзможността
вземането да бъде събрано. Налагането на запор или възбрана в изпълнително производство,
съгласно т. 1 от ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК, съставлява насочване на изпълнението върху
отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва давността, тъй като с него започва да
се осъществява принудата в изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи
ограничение в правната си сфера – неговите актове на разпореждане стават
непротивопоставими на първоначалния и присъединените кредитори.
Така давността е била прекъсната с наложената с разпореждане от 11.09.2017г.
възбрана върху 4/6 идеални части от собствения на длъжника апартамент № *********, ж.к.
********* както и с разпореждането от 25.03.2019г., с което е насрочен опис и оценка на
възбранения имот. Следва да бъде посочено, че независимо че по делото не се установява да
е бил извършен опис, не са събрани доказателства изпълнителното действие да не е било
предприето по причини, за които взискателят е отговорен.
По отношение на изложените във въззивната жалба съображения, че давността е
7
изтекла в хода на процеса и следва да бъде взета предвид от съда на основание чл. 235, ал. 3
ГПК, настоящият съдебен състав намира, че релевантният за предмета на спора срок е
предявяването на исковата молба /14.08.2019г./, а след този момент давност не тече. В който
смисъл е и съдебната практика, намерила отражение в Решение № 50105 от 15.06.2023г. на
ВКС, IV ГО по гр. дело № 1589/2021г., Определение № 404 от 07.02.2025г., постановено по
търг. дело № 1608/2023г. по описа на ВКС, I ТО, както и Решение № 50017 от 27.03.2023г. на
ВКС, IV ГО по гр. дело № 720/2022г. В цитираната практика е възприето становището, че
погасителна давност не тече, докато трае процесът по иска за оспорване на вземането от
длъжника съгласно чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. В мотивите на цитираното Решение № 50017 от
27.03.2023г., постановено по гр. дело № 720/2022г. по описа на ВКС е прието, че длъжникът
може да се позове на погасителна давност, изтекла в хода на процеса по предявения
отрицателен установителен иск по арг. от чл. 235, ал. 3 ГПК, но този довод винаги ще е
неоснователен. Уточнено е, че предявеният отрицателен установителен иск за вземането
прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен като от прекъсването започва да
тече нова давност и новият давностен срок всякога е 5 години по арг. от чл. 117 ЗЗД. Срокът
има за начало приключването на съдебното дирене пред последната инстанция, постановила
влязлото в сила решение за отхвърляне на отрицателния установителен иск за вземането.
На последно място, следва да бъде посочено, че действително, както е посочил
въззивникът, с Определение № 214279 от 11.09.2019г., постановено по първоначално
образуваното гр. дело № 47175/2019г. по описа на СРС, 25-ти състав е било допуснато
обезпечение на предявените искове чрез спиране на изпълнението по изп. дело №
20178440401676 на ЧСИ Я., но обезпечението е било допуснато при условие, че бъде
внесена парична гаранция в размер на 1500 лева. По делото не са налице доказателства за
внасяне на определената от съда гаранция, респ. за издаване на обезпечителна заповед.
Горепосоченото обстоятелство, обаче, не води до различен извод по отношение на теклата в
хода на процеса давност.
Предвид което от 14.02.2013г. /датата, на която най-късно е влязла в сила заповедта за
изпълнение, издадена по ч.гр. дело № 53071/2012г. по описа на СРС, 34-ти състав/ до датата
на образуване на изп. дело № 20178440401676 по описа на ЧСИ Я. /19.05.2017г./, респ. до
датата на предявяване на исковата молба /14.08.2019г./ не е изтекъл петгодишният давностен
срок. С оглед на гореизложеното предявените отрицателни установителни искове са
неоснователни и правилно са били отхвърлени от СРС.
При достигане на едни и същи правни изводи, в изпълнение на правомощията си по
чл. 271, ал. 1, предл. 1 ГПК, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има въззиваемата страна, която не е
сторила и не претендира разноски, поради което такива не следва да й се присъждат.
С оглед на цената на предявените искове, въззивното решение подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20038850 от 30.05.2022г., постановено по гр. дело №
18759/2021г. по описа на СРС, 90-ти състав.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
8
Препис от решението да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9