№ 7562
гр. София, 11.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Димитър К. Демирев
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Алина К. Т.
като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20251100506480 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 22638/13.12.2024 г. по гр.д. № 69085/2023 г. на СРС, 35 състав,
съдът е признал за установено по предявените от „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК
*********, срещу Ц. С. Т., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и сл. ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Ц. С. Т., ЕГН
**********, дължи на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, следните суми:
сумата от 182,07 лева, представляващи стойност на незаплатена топлинна енергия за
периода м. 05.2021 г. – м. 04.2022 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София,
ж.к. „********, ведно със законната лихва от 19.09.2023 г. до изплащане на вземането;
сумата от 21,12 лева, представляващи мораторна лихва за забава върху цената на
доставената топлинна енергия за периода 16.12.2021 г. – 04.09.2021 г., както и сумата
от 0,85 лева, представляващи цената на услугата за дялово разпределение за периода
01.09.2021 г. – 30.09.2021 г., ведно със законната лихва от 19.09.2023 г. до
окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.
№ 51587/2023 г. на СРС, 35 състав. Със същото решение съдът е отхвърлил: 1/ иска на
„Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, срещу Ц. С. Т., ЕГН **********, за
горницата над сумата от 182,07 лева до пълния предявен размер от 188,03 лева,
представляващи цената на доставената топлинна енергия за периода м. 05.2021 г. – м.
04.2022 г.; 2/ иска за мораторна лихва за периода 16.12.2020 г. – 16.12.2021 г.,
начислена върху цената на доставената топлинна енергия за горницата над сумата от
21,12 лева до пълния предявен размер от 64,13 лева; 3/ иска за сумата от 1,20 лева,
представляващи мораторна лихва върху цената на услугата за дялово разпределение за
периода 16.10.2020 г. – 04.09.2023 г.
1
С горепосоченото решение съдът е отхвърлил предявените от „Топлофикация
София” ЕАД, ЕИК *********, срещу Л. С. В., ЕГН **********, искове с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 150 и сл. ЗЕ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за признаване на установено, че Л. С. В., ЕГН **********, дължи на
„Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, следните суми: сумата от 188,02 лева,
представляващи стойност на незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2021 г. –
м. 04.2022 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********, ведно със
законната лихва от 19.09.2023 г. до изплащане на вземането; сумата от 64,13 лева,
представляващи мораторна лихва за забава върху цената на доставената топлинна
енергия за периода 16.12.2020 г. – 04.09.2021 г., сумата от 0,85 лева, представляващи
главница за цена на услугата за дялово разпределение за периода 01.09.2021 г. –
30.09.2021 г., ведно със законната лихва от 19.09.2023 г. до окончателното изплащане,
както и сумата от 1,20 лева, представляващи мораторна лихва върху цената на
услугата за дялово разпределение за периода 16.10.2020 г. – 04.09.2023 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 51587/2023 г. на СРС, 35 състав.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е осъдил Ц. С. Т., ЕГН
**********, да заплати „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, сумата от 271
лева, представляващи разноски за първоинстанционното производство, както и
сумата от 30,11 лева, представляващи разноски по заповедното производство по
ч.гр.д. № 51587/2023 г. на СРС.
Съдът е осъдил „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, да заплати на Л.
С. В., ЕГН **********, сумата от 400 лева, представляващи разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
Съдът е осъдил освен това „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, да
заплати на Ц. С. Т., ЕГН **********, сумата от 78,82 лева, представляващи разноски
за първоинстанционното производство.
Решението на СРС е постановено при участието на третото лице помагач на
страната на ищеца – „Нелбо” АД.
С Определение № 14064/25.03.2025 г. по гр.д. № 69085/2023 г. на СРС, 35
състав, е оставена без уважение молбата на ответниците Ц. С. Т. и Л. С. В. за
изменение чрез увеличение на присъдените им разноски за първоинстанционното
производство. Съдът обаче е допълнил решението си, като е осъдил „Топлофикация
София” ЕАД, ЕИК *********, да заплати на Л. С. В., ЕГН **********, разноски за
заповедното производство по ч.гр.д. № 51587/2023 г. на СРС, 35 състав, в размер на
100 лева. Освен това е осъдил „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, да
заплати на Ц. С. Т., ЕГН **********, разноски за заповедното производство по ч.гр.д.
№ 51587/2023 г. на СРС, 35 състав, в размер на 19,47 лева.
Срещу уважителната част на първоинстанционното решение е постъпила
въззивна жалба от ответницата Ц. С. Т.. Релевирани са оплаквания, че
първоинстанционното решение е недопустимо, а евентуално – неправилно. Поддържа
се, че е недопустимо производството, тъй като в заповедта за изпълнение не са
посочени периодите на задълженията. Твърди се, че ако съдът не се е произнесъл
изцяло по исканията, то може в преклузивен срок да се поиска допълване, като в
случая такова искане не е отправяно. Сочи се, че извършената поправка едва с
решението на СРС нарушава правото на защита на въззивницата. Поддържа се, че
съдът не е обсъдил всички възражения на страните и не е обсъдил всички
доказателства по делото. Поддържа се, че е необоснован изводът на съда, че към
процесното правоотношение се прилагат общите условия от 2016 г. Твърди се, че
ищецът е заявил, че общите условия са публикувани във вестник „Монитор”, но не е
представил доказателства в този смисъл, респ. не е представил доказателства за
2
публикуването им в един централен и един местен всекидневник. Твърди се, че съдът
не е обсъдил възражението на въззивницата за липса на валидно облигационно
отношение между страните. Поддържа се, че по делото е представен договор между
етажната собственост и топлинния счетоводител от 06.08.2002 г., който е със срок на
действие от 5 години, а ищецът не е ангажирал никакви доказателства за това
съглашението да е било продължено. В тази връзка се поддържа, че действията на
третото лице помагач са невалидни. Излагат се съображения, че експертизите по
делото не са обсъдени съобразно всички доказателства по делото. Заявява се, че при
твърдение на вещото лице, че съществува несъответствие между претендираните суми
и реално дължимите, то исковете не са установени по несъмнен начин. Твърди се, че в
исковата молба се поддържа, че претендираните суми са отчетени в края на
отоплителния сезон, а от експертизите е видно, че суми са начислявани ежемесечно.
Твърди се, че съдът не е взел предвид, че по делото не са представени фактури от
страна на ищеца. Поддържа се, че съдът не е обсъдил възражението, че счетоводството
на ищеца не е редовно водено. Предвид изложеното се иска отмяна на
първоинстанционното решение и отхвърляне на исковете. Претендират се разноски по
делото.
В установения за това срок е постъпил отговор от ищеца „Топлофикация
София” ЕАД, с който се оспорва жалбата. Твърди се, че първоинстанционното
решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и трайната съдебна
практика. Моли се да се потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част.
Претендират се разноски.
Третото лице помагач на ищеца – „Нелбо” АД, не взима становище по жалбата.
Срещу определението, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е постъпила
съвместна частна жалба от Л. С. В. и Ц. С. Т.. Поддържа се, че неправилно е определен
размерът на адвокатското възнаграждение за заповедното производство за всяка от
ответниците в размер на 100 лева. Твърди се, че за намаляване на възнаграждението се
изисква възражение от насрещна страна. Твърди се, че е неправилен изводът, че такова
възражение е било въведено с исковата молба. Поддържа се, че съдът не може да
тълкува разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК разширително. Твърди се, че мотивирано
възражение срещу разноските не е направено нито в исковата молба, нито в съдебното
производство до приключване на устните състезания. Поддържа се, че заплатеното
адвокатско възнаграждение за заповедното производство в размер на 200 лева не е
прекомерно и не надценява труда на адвоката. Сочи се, че е неправилен изводът на
СРС, че разпоредбата на чл. 7, ал. 7 НВАР е приложима само за заявителя по
заповедното производство, но не и за длъжника. Поддържа се, че съдът е определил
адвокатското възнаграждение, като го е приравнил на това за предоставяне на
консултация. Твърди се, че определението е неправилно и в частта, в която е оставено
без уважение искането за изменение на размера на присъдените разноски за
адвокатско възнаграждение за първоинстанционното исково производство. Твърди се,
че съдът не е изложил никакви доводи относно фактическата и правна сложност на
делото, респ. относно извършените от адвоката действия. Поддържа се, че съдът не е
взел предвид, че по делото са предявени обективно съединени искове и за всеки от тях
се дължи адвокатско възнаграждение. Сочи се, че в първоинстанционното
производство са проведени четири съдебни заседания, като това не се дължи на
процесуалното поведение на ответниците. В тази връзка се поддържа, че адвокатското
възнаграждение в размер на 800 лева за първоинстанционното производство е
съобразено със сложността на делото. Предвид изложеното се моли да се измени
определението по чл. 248 ГПК, като се присъди на всяка от ответниците разноски за
заповедното производство в размер на 200 лева, а за първоинстанционното исково
производство – 800 лева.
3
В установения за това срок е постъпил отговор на частната жалба от
„Топлофикация София” ЕАД. Моли се същата да се остави без уважение.
Третото лице помагач на ищеца – „Нелбо” АД, не взима становище по частната
жалба.
По въззивната жалба на Ц. С. Т.:
Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и
по правилното приложение на императивния материален закон, както и при
констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която
произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по
делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в
жалбата, с която е сезиран.
СРС е сезиран с обективно и субективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Предмет на въззивното производство са само уважените искове на
„Топлофикация София“ ЕАД, предявени срещу Ц. С. Т..
Въззивният съд намира, че обжалваното решение е валидно.
Същото е и допустимо. Решението подлежи на обезсилване само в случаите,
когато е налице ненадлежно упражнено право на иск, т.е. когато липсват положителни
предпоставки за упражняването на това право или са налице пречки за това. В случая
обстоятелството, че в заповедта за изпълнение съдът е пропуснал да индивидуализира
периодите, за които се претендират главницата за цената на доставената топлинна
енергия, както и границата за цената на услугата за дялово разпределение, не водят до
предявяване на недопустим иск. Налице е съвпадение между периодите и сумите, за
които е подадено заявление по чл. 410 ГПК и искова молба по реда на чл. 422 ГПК.
Действително, както е посочил и първоинстанционният съд, се касае за очевидна
фактическа грешка, която може да се поправи във всеки един момент, без ограничение
във времето. Противно на твърденията на въззивницата, пропускът да се посочи
периодът, за който се претендират главниците, не е основание за допълване на
заповедта за изпълнение, защото не се касае до самостоятелно право (вземане), което
да е било заявено със заявлението по чл. 410 ГПК, но съдът да е пропуснал да се
произнесе по него. Предвид изложеното решението на СРС не подлежи на обезсилване
в обжалваната от Ц. С. Т. уважителна част. Допуснатата очевидна фактическа грешна
не ограничава правото на защита на въззивницата.
По доводите за неправилност съдът приема следното:
По делото е представена Заповед № РД-41-58/12.04.1993 г. на председателя на
ИК на СНС, по силата на която С.Т.Т. и Е.Н. Т. са придобили като обезщетение
собствеността върху ап. № 30, находящ се в гр. София, м. „********.
Представени са удостоверения за наследници на Е.Н. Т. и С.Т.Т., от които се
установява, че същите са оставили за свои наследници по закон дъщерите си Л. С. В. и
Ц. С. Т..
По делото е представено и заявление-декларация от 19.06.2015 г. от Ц. С. Т., с
което същата е поискала да й бъде открие партида за топлоснабден имот,
представляващ апартамент № 30, находящ се в гр. София, ж.к. „********, аб. №
357091.
4
По делото е представен Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 144,
том I, рег. № 23442, дело № 115/2022 г. на нотариус Д..А., вписан в СВп – гр. София.
От същия се установява, че Ц. С. Т. и Л. С. В. са дарили на третото за спора лице –
Стоян Кирилов Ставрев, апартамент № 30, находящ се в гр. София, ж.к. „********.
Със същия договор страните са постигнали съгласие Ц. С. Т. да си запази пожизнено и
безвъзмездно правото на ползване върху даряваната от нея 1/2 ид.ч. от имота.
От съвкупния анализ на горепосочените писмени доказателства се установява,
че ответницата Ц. С. Т. е титуляр на вещно право на ползване върху процесния
апартамент № 30, находящ се в гр. София, ж.к. „********. По делото нито се твърди,
нито се доказва ответницата Ц. С. Т. да се е отказала от правото си на ползване върху
имота преди исковия период.
Несъмнено се установява от приетата техническа експертиза, че процесният
имот се намира в сграда, която е топлоснабдена.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда, присъединена към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Тоест през исковия период Ц. С. Т. е
имала качеството на битов клиент на топлинна енергия по смисъла на § 1, т. 2а от ДР
на ЗЕ. Следователно, противно на оплакванията във въззивната жалба, по делото е
установено съществуването на облигационно отношение между „Топлофикация
София” ЕАД и Ц. С. Т., произтичащо от договор за покупко-продажба на топлинна
енергия. Поради това искът за цена на доставената топлинна енергия, предявен срещу
Ц. С. Т., е доказан по основание. В подкрепа на този извод е и Решение №
35/21.02.2014 г. по гр.д. № 3184/2013 г. на III Г.О. на ВКС.
По делото е приета неоспорена от страните техническа експертиза, която
въззивният съд намира за компетентно и задълбочено изготвена. От същата е видно, че
в процесната сграда в режим на етажна собственост се използва само топлинна
енергия за отопление, но не и топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване. В
сградата има дистанционни месечни отчети, като фактурите се издават по реални
показания, без да се извършват изравнения. Вещото лице е посочило, че за периода
м. 05.2021 г. – м. 04.2022 г. стойността на доставената топлинна енергия възлиза на
364,13 лева. Според експерта стойността на топлинната енергия е изчислена в
съответствие с нормативната уредба и актуалните цени за топлинна енергия за исковия
период. Вещото лице изрично е посочило, че измерванията в процесната жилищна
сграда в режим на етажна собственост са извършвани с общ топломер, на който са
извършвани ежемесечно отчети. Общият топломер е преминал през метрологична
проверка и е бил технически изправно средство за търговско измерване.
По делото е приета без възражения от страните и счетоводна експертиза, от
която е видно, че няма данни за извършени плащания на процесните суми . Вещото
лице посочва, че по данни от счетоводството на „Топлофикация София” ЕАД
задълженията за процесния топлоснабден имот включват 377,75 лева главница и
130,66 лева лихви за забава. В т. 5 от експертизата експертът е посочил, че сумата за
потребената топлинна енергия е в размер на 376,05 лева за периода м. 05.2021 г. – м.
04.2022 г., като е налице и главница за такси за осъществено дялово разпределение в
размер на 1,70 лева за м. 09.2021 г. Вещото лице по счетоводната експертиза посочва,
че годишни изравнения не са изготвяни за имота, защото от „Нелбо” АД е извършван
ежемесечен отчет на потребената топлинна енергия.
Действително е налице несъответствие между установеното с техническата и
счетоводната експертиза. Правилно обаче първоинстанционният съд е отдал
предимство на заключението на вещото лице топлотехник, което се явява и по-
благоприятно за Ц. С. Т.. В този смисъл СРС правилно е определил дължимата от
5
ответницата Ц. С. Т. цена за доставената топлинна енергия като 1/2 от сумата от 364,13
лева и е уважил иска на „Топлофикация София” ЕАД само до сумата от 182,07 лева
(364,13 / 2 = 182,07). Ирелевантно за основателността на иска е дали в исковата молба
погрешно е бил посочен начинът, по който е осъществено измерването на топлинната
енергия. Основанието на иска са доставката и потреблението топлинната енергия.
По арг. от чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие към клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия. Противно на оплакванията във въззивната жалба,
към исковата молба са приложени общите условия на „Топлофикация София“ ЕАД от
2016 г., публикувани във в. „Монитор”, брой от 11.07.2016 г.
Съгласно Решение № 189/11.04.2011 г. по т.д. № 39/2010 г. на II Т.О. на ВКС и
Определение № 90/27.01.2015 г. по гр.д. № 6381/2014 г. на III Г.О. на ВКС не
съществува пречка, ако на съда е известно в кои вестници са публикувани общите
условия, същите да бъдат посочи в съдебното решение. В случая е общоизвестно, че
общите условия на „Топлофикация София” ЕАД от 2016 г. са публикувани и в местния
вестник „19 минути“, бр. 1764 от 11.07.2016 г., достъпен на електронната страница на
вестника. По делото нито се твърди, нито се доказва към процесния период да са
съществували общи условия на топлопреносното предприятие с различно съдържание.
Предвид горното общите условия на „Топлофикация София” ЕАД от 2016 г. са
влезли в сила съгласно чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ тридесет дена след публикуването им,
т.е. на 11.08.2016 г. Тези общи условия обвързват всички потребители на топлинна
енергия, без да е необходимо да са изрично и писмено приети от клиентите .
Общите условия се прилагат, доколкото между клиентите и „Топлофикация София”
ЕАД липсват индивидуални уговорки, регулиращи доставката на топлинна енергия. В
случая нито се твърди, нито се доказва да са постигнати между Ц. С. Т. и
топлопреносното предприятие индивидуални договорки, поради което следва да се
вземе предвид именно предвиденото с общите условия, представени по делото.
Въззивният съд намира за неоснователно оплакването на въззивницата Ц. С. Т.,
че са невалидни действията, осъществени от третото лице помагач по делото. В случая
измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите за отопление и топла вода е възложено на „Нелбо” АД,
отделило се от „Нелбо Инженеринг” ООД. Това се установява от представените
Протокол от общо събрание за избор на фирма за дялово разпределение от 06.08.2002
г. и договор от 06.08.2002 г., сключен между етажната собственост и праводателя на
„Нелбо” АД – „Нелбо Инженеринг“ ООД. В заявлението-декларация от 19.06.2015 г.
на Ц. С. Т. до „Топлофикация София” ЕАД изрично е посочила, че дяловото
разпределение в процесната сграда в режим на етажна собственост се
осъществява от „Нелбо” АД. Тоест и след изтичане на срока на договора от
06.08.2002 г. третото лице помагач е продължило да осъществява дяловото
разпределение в процесната жилищна сграда. По делото липсват твърдения, респ.
доказателства за това след 19.06.2015 г. „Нелбо” АД да е преустановило тази своя
дейност.
Несъстоятелно е твърдението на въззивницата, че исковете подлежат на
отхвърляне поради това, че по делото не са представени фактури от ищеца
„Топлофикация София” ЕАД. Правилно първоинстанционният съд е посочил, че
основание на претенциите са не счетоводните документи, а реално доставената и
потребена топлинна енергия. Реалният обем на топлинната енергия се установява от
представените по делото документи от третото лице помагач „Нелбо” АД, както и от
изготвената техническа експертиза. В този смисъл дали счетоводството на ищеца е
редовно водено е без значение за настоящите искове. За пълнота на изложението обаче
6
трябва да се посочи, че ищецът „Топлофикация София“ ЕАД е представил всички
издадени фактури за процесния имот през исковия период – така л. 145 – л. 164 от
делото на СРС. Видно от обща фактура № **********/30.06.2022 г. дължимата сума на
доставената топлинна енергия за целия период м. 05.2021 г. – 04.2022 г. е в размер на
364,13 лева, колкото е посочено и в документите на „Нелбо“ АД и техническата
експертиза по делото.
Във въззивната жалба не се съдържат други конкретни оплаквания срещу
изводите на първоинстанционния съд. Поради това ограниченият въззивен съд
съгласно чл. 269 ГПК не следва да извършва по-нататъшна проверка на
първоинстанционното решение. В този смисъл е Решение № 288/29.12.2015 г. по гр.д.
№ 2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС. Следва да се посочи обаче, че при служебно
извършената проверка въззивният съд не констатира допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми.
Въззивният съд намира, че СРС правилно е уважил претенциите срещу Ц. С. Т.
за процесните непогасени суми. Поради това първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено в обжалваната от Ц. С. Т. уважителна част.
По частната жалба на Ц. С. Т. и Л. С. В.:
Частната жалба е подадена срещу определение, постановено по реда на чл. 248
ГПК, което подлежи на обжалване. Подадена е в установените за това срокове и от
легитимирани лица, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на
разглеждане по същество.
Въззивният съд намира, че обжалваното определение е валидно и допустимо.
По делото е представен списък по чл. 80 ГПК от страна на Ц. С. Т. и Л. С. В. – така л.
168 от делото на СРС.
По доводите за неправилност на обжалваното определение въззивният съд
приема следното:
На л. 7 от делото на СРС ищецът „Топлофикация София“ ЕАД е направил
възражение за прекомерност на претендираните от ответната страна разноски за
адвокатско възнаграждение. Настоящият състав споделя изводите на СРС, че това
възражение е относимо както към претендираните за първоинстанционното исково
производството разноски, така и за заповедното производство, доколкото не е било
изрично ограничено от възразилата страна. Освен това заповедното производство и
производството по реда на чл. 422 ГПК са обвързани помежду си.
При наведено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение не
се изисква възразилият да посочва обстоятелствата, поради които намира заплатеното
от насрещната страна адвокатско възнаграждение за прекомерно. В този смисъл са
Определение № 183/06.04.2021 г. по ч.т.д. № 1589/2020 г. на II Т.О. на ВКС и
Определение № 4295/29.11.2022 г. по ч.гр.д. № 4133/2022 г. на III Г.О. на ВКС.
С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС е прието, че наредба от
националното право, която определя минимални размери на адвокатските
възнаграждения, противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС и поради това няма задължителен
за съда характер.
В съответствие с горното в практиката на ВКС се приема, че при разглеждане на
релевирано възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК размерът на
присъжданото адвокатско възнаграждение се определя, след като съдът вземе предвид
вида на спора, вида и количеството на извършената работа от адвоката и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл са Определение №
1954/19.04.2024 г. по ч.гр.д. № 3695/2023 г. на III Г.О. на ВКС, Определение №
892/10.04.2024 г. по ч.т.д. № 954/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение №
7
50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I Т.О. на ВКС, Определение №
638/18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение №
2199/08.08.2024 г. по т.д. № 1884/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение №
3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д. № 2221/2024 г. на III Г.О. на ВКС, Определение №
4107/18.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3089/2024 г. на II Г.О. на ВКС, Определение №
1036/01.04.2025 г. по ч.т.д. № 296/2025 г. на II Т.О. на ВКС и много други.
В случая заповедното производство не се отличава с правна и фактическа
сложност. Същото се е развило формално – подадено е заявление за издаване на
заповед за изпълнение от „Топлофикация София“ ЕАД, а от длъжниците Ц. С. Т. и Л.
С. В. са депозирани възражения. Осъществяването на защитата на длъжниците в
заповедното производство чрез попълването и подаването на възражение по чл. 414
ГПК е вид адвокатска дейност. Възражението обаче няма самостоятелен характер, а
представлява формална предпоставка за това заповедното производство да прерасне в
състезателно и двустранно исково производство. Въпреки това ангажираният
процесуален представител следва, при добросъвестно изпълнение на задълженията си,
да се запознае със спора и материалите по делото, за да депозира възражение. Предвид
изложеното съдът намира, че на Ц. С. Т. и Л. С. В. се дължат разноски за адвокатското
възнаграждение за заповедното производство. Според настоящата инстанция обаче
СРС правилно е приел, че деловодните разходи за адвокат за заповедното
производство на всяка от длъжниците Ц. С. Т. и Л. С. В. следва да се намалят на
основание чл. 78, ал. 5 ГПК до сумата от 100 лева. Така определените разноски
отговарят на сложността на делото и извършените защитни действия от процесуалния
представител на длъжниците.
Съобразявайки критериите от горецитираната трайна практика на ВКС,
въззивният съд намира, че СРС правилно е намалил разноските за адвокатско
възнаграждение на всяка от ответниците в първоинстанционното исково производство
до 400 лева. Тази сума е съобразена с неголямата правна и фактическа сложност на
производството, материалния интерес, вида на съединените искове и извършените от
адвоката действия. Чрез определения от СРС размер на разноските за адвокат се
постига справедливост в отношенията между страните по делото.
След намаляване на разноските за адвокатско възнаграждение СРС правилно е
присъдил на Ц. С. Т. и Л. С. В. разноски, пропорционално на отхвърлените срещу
всяка от тях претенции.
Предвид изложеното частната жалба следва да се остави без уважение.
По разноските:
При този изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски има само
въззиваемият „Топлофикация София” ЕАД. Същият е претендирал юрисконсултско
възнаграждение за производството пред СГС. Последното съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК
се определя от съда.
С оглед вида на спора, неголямата правна и фактическа сложност на делото и
извършената работа от процесуалния представител на въззиваемия, съдът намира, че
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство следва да се определи на
50 лева. Тази сума трябва да бъде възложена в тежест на въззивницата Ц. С. Т..
На „Топлофикация София“ ЕАД не се дължат разноски за осъщественото
процесуално представителство по неоснователната частна жалба на Ц. С. Т. и Л. С. В.
– така Определение № 489/17.10.2017 по ч.гр.д. № 3926/2017 на IV Г.О. на
ВКС и Определение № 75/14.02.2019 г. по ч.гр.д. № 4561/2018 г. на III Г.О. на
ВКС.
Предвид цената на всеки от предявените искове на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
8
ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 22638/13.12.2024 г. по гр.д. № 69085/2023 г. на
СРС, 35 състав, В ЧАСТТА, в която е признато за установено по предявените от
„Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, срещу Ц. С. Т., ЕГН **********, искове
с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и сл. ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Ц. С. Т., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация София” ЕАД,
ЕИК *********, следните суми: сумата от 182,07 лева, представляващи стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2021 г. – м. 04.2022 г. за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********, ведно със законната лихва от 19.09.2023
г. до изплащане на вземането; сумата от 21,12 лева, представляващи мораторна лихва
за забава върху цената на доставената топлинна енергия за периода 16.12.2021 г. –
04.09.2021 г., както и сумата от 0,85 лева, представляващи цената на услугата за
дялово разпределение за периода 01.09.2021 г. – 30.09.2021 г., ведно със законната
лихва от 19.09.2023 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед
за изпълнение по ч.гр.д. № 51587/2023 г. на СРС, 35 състав.
В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила като
необжалвано в установените за това срокове.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Ц. С. Т., ЕГН **********, и Л.
С. В., ЕГН **********, подадена срещу Определение № 14064/25.03.2025 г. по гр.д. №
69085/2023 г. на СРС, 35 състав.
ОСЪЖДА Ц. С. Т., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 273 вр. чл. 78,
ал. 3 ГПК на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *********, сумата от 50 лева,
представляващи разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9