Р Е Ш Е Н И Е
№ 167
гр.Русе,
24.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на дванадесети
юли през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
Председател: ДИАН ВАСИЛЕВ
Членове: ЕЛИЦА ДИМИТРОВА
ГАЛЕНА ДЯКОВА
при секретаря Галина Кунчева и с
участието на прокурора Емилиян Грънчаров, като разгледа докладваното от съдия ДЯКОВА к.а.н.д. № 181 по описа на съда за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е касационно по чл.63в
от ЗАНН във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е
по касационна жалба на „Момтрейд Русе 2“ ЕООД, със седалище в гр.Русе, чрез
процесуалния му представител, против решение № 265/11.04.2023 г., постановено
по АНД № 11/2023 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е потвърдено
наказателно постановление № 18-2200029/03.11.2022 г., издадено от директора на
Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе. С наказателното постановление, за
нарушение по чл. 3, ал. 1, т. 1, б. “б“ от Наредба № 5 от 29.12.2002 г. за
съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл.62, ал.5 от КТ, след
квалифициране на случая като маловажен, на основание чл. 416, ал. 5 във вр. с чл.414,
ал.1 във вр. чл.415в, ал.1 от КТ, на касатора е наложена имуществена санкция в
размер на 300 лева.
Като
касационно основание се сочи нарушение на материалния закон, както и допуснати съществени процесуални нарушения
при постановяване на решението на РРС. Касаторът поддържа, че както наказващият
орган, така и въззивният съд неправилно са квалифицирали нарушението под
посочената като нарушена норма и то от подзаконов нормативен акт - чл.3, ал.1,
т.1, б.“б“ от Наредба № 5 от 29.12.2002 г. вместо под специалната норма на чл.62,
ал.3 от КТ. Сочи, че поради това неправилно била определена и приложимата
санкционна норма – чл.414, ал.1 от КТ, вместо чл.414, ал.3 от КТ, която се
явявала приложима за нарушения по чл.62, ал.3 от КТ. Счита, че са налице
множество смекчаващи отговорността му обстоятелства, а именно липсата на вредни
последици от нарушението и отстраняването му веднага след неговото констатиране,
както и липсата на влезли в сила наказателни постановления за сходни нарушения
към момента на издаване на оспорения пред въззивната инстанция санкционен акт.
Моли съда да постанови решение, с което да отмени въззивното решение и
потвърденото с него наказателно постановление, евентуално да измени същото като
намали размера на наложеното административно наказание от 300 лева на 100 лева.
Ответникът по касационната жалба – директорът на
Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, чрез процесуалния си представител, счита
жалбата неоснователна и моли решението на районния съд да бъде оставено в сила.
Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава
заключение за неоснователност на касационната жалба и оставяне в сила на
въззивното решение.
Съдът, като взе предвид изложените в жалбата оплаквания,
становищата на страните и събраните по делото доказателства, след касационна
проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, приема за установено
следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена
е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което
подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
За да потвърди обжалваното пред него наказателно
постановление районният съд приел от фактическа страна, че с допълнително
споразумение от 03.05.2022 г. към трудов договор № 024/01.07.2019 г., сключен
между касатора, като работодател, и Ирена Кръстева Боярова, като служител,
последната била командирована в периода 04.05.2022 г. до 03.11.2022 г. в
Германия, за което обстоятелство касаторът не подал уведомление по чл.3, ал.1,
т.1, б.“б“ от Наредба № 5 от 29.12.2002 г. в тридневен срок от изменението на
трудовия договор. Това следвало да бъде извършено до 10.05.2022 г. включително.
Работодателят подал до НАП посоченото уведомление на 31.08.2022г., след
извършената на 23.08.2022г. проверка от контролните органи на Дирекция
„Инспекция по труда“ – Русе. Въз основа на установените обстоятелства срещу
касатора било издадено наказателно постановление, в което извършеното нарушение
било квалифицирано именно като такова на чл.3, ал.1, т.1, б.“б“ от Наредба № 5
от 29.12.2002 г. и подведено под санкционната норма на чл.414, ал.1 от КТ. Тъй
като наказващият орган счел, че нарушението е отстранено веднага след неговото
установяване и от него няма установени вредни последици, приложил спрямо касатора
привилегирования състав по чл.415в, ал.1 КТ като му наложил имуществена санкция
в размер на 300лева. В своето решение районният съд е приел, че нарушените
правни норми са точно прецизирани, както и че не е допуснато нарушение на чл.
27, ал. 2 от ЗАНН при индивидуализация на наказанието.
Решението е правилно. Същото е постановено при
спазване на съдопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон.
Неоснователно е възражението на касатора за допуснато
от въззивната инстанция нарушение на материалния закон от гледна точка на
възприетите като приложими норми - чл.3, ал.1, т.1, б.“б“ от Наредба № 5 от
29.12.2002 г., и чл.414, ал.1 от КТ, вместо сочените такива в касационната
жалба, съответно чл.62, ал.3 от КТ и чл.414, ал.3 от КТ. Нормата на чл.62,
ал.3, изр.първо от КТ гласи, че в тридневен срок от изменението
на трудовия договор работодателят или упълномощено от него лице е длъжен да
изпрати уведомление за това до съответната териториална дирекция на НАП. В наказателното постановление, като
нарушена, е посочена разпоредбата на чл.3, ал.1, т.1, б.“б“ от Наредба № 5 от
29.12.2002 г., а не тази на чл.62, ал.3 от КТ, за да се приема като приложима
санкционната норма на чл.414, ал.3 от КТ. Разпоредбата на чл.62, ал.3 от КТ е
последно допълнена с ДВ, бр. 108 от 2008 г., т.е. тя не е съобразена с допълненията,
направени с ДВ, бр. 17 от 2021 г. в разпоредбите на чл.3, ал.1, т.1, б. „б“ и
чл.5, т.4, б.„в“ от Наредба № 5 от 29.12.2002 г. Независимо, че командироването
на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги по смисъла на
чл.121а, ал.1, т.1 от КТ е форма на изменение на трудовото правоотношение, с
оглед систематичното място на разпоредбата в Раздел X “Изменение на трудовото
правоотношение“ на КТ, при изпълнение на процесуалните си задължения по чл.42,
ал.1, т.5, респ. чл.57, ал.1, т.6 от ЗАНН контролните органи са длъжни,
съобразно принципа, въплътен и в чл.11, ал.2 от ЗНА, че специалният закон
изключва приложението на общия такъв, да посочат конкретната нарушена законна
разпоредба, която най-специфично описва дължимото, но неосъществено поведение от
страна на санкционираното лице. Както вече беше посочено, това е именно разпоредбата
на чл.3, ал.1, т.1, б. „б“ от Наредба № 5 от 29.12.2002 г., уреждаща, с оглед
направеното с ДВ, бр. 17 от 2021 г. допълнение в нея, задължението за изпращане
на уведомление до НАП „… и в случаите
по чл. 121а, ал. 1, т. 1 КТ“. От друга страна регламентираното в чл.62, ал.3 от КТ задължение е по – общо, доколкото урежда изпращането на уведомление до НАП
без оглед на конкретната форма на изменение на трудовото правоотношение. Така,
щом чл.62, ал.3 от КТ не се явява нарушената позитивна норма, то липсва
основание за подвеждане на санкционираното поведение под хипотезата на чл.414,
ал.3 от КТ, както настоява касаторът, респективно за преквалифициране, на
основание чл.63, ал.7, т.1 от ЗАНН и т.1 от Тълкувателно решение № 8 от
16.09.2021 г. на ВАС по т. д. № 1/2020 г., ОСС, І и ІІ колегия, на нарушението,
наказуемо с еднаква по вид и размер санкция, по текста на чл.414, ал.3 от КТ. Посочената
в наказателното постановление санкционна разпоредба на чл.414, ал.1 от КТ обхваща
всички нарушения на трудовото законодателство, извън правилата за осигуряване
на здравословни и безопасни условия на труд и нарушенията, за които е
предвидено по-тежко наказание. Нарушението по чл.3, ал.1, т.1, б. „б“ от
Наредба № 5 от 29.12.2002 г. не е свързано с осигуряването на здравословни и
безопасни условия на труд, нито пък за него е предвидена по-тежка санкция от предвидената
в чл.414, ал.1 от КТ, поради което приложимата към него санкционна норма е
именно последната разпоредба.
На следващо място, да се приеме, че извършеното
нарушение следва да се квалифицира по чл.62, ал.3 от КТ, както твърди касатора,
означава да се влоши неговото положение, в нарушение на забраната за reformatio in pejus, като на
касатора се откаже прилагането на привилегирования състав за маловажни
нарушения по чл.415в, ал.1 от КТ, който е приложен спрямо него от самия
наказващ орган с издаването на наказателното постановление. Това следва
от изричната разпоредба на чл.415в, ал.2 от КТ, според която не са маловажни и
нарушенията по чл.62, ал.3 от КТ, т.е. чрез квалифициране на нарушението като
такова по чл.62, ал.3 от КТ a priori се изключва възможността случаят да бъде
третиран като маловажен. От друга страна в мотивите към Тълкувателно решение №
3 от 10.05.2011 г. на ВАС по по тълк. д. № 7/2010 г., ОСК се приема, че
специалният състав по глава ХIХ, раздел II от КТ на "маловажно" административно
нарушение по чл. 415в от КТ изключва приложимостта на общата разпоредба на
чл.28 от ЗАНН, т.е. изключена е възможността на касатора въобще да не бъде
наложено административно наказание като му бъде отправено само писмено
предупреждение.
Наказващият орган е счел, че спрямо касатора са налице
предпоставките по чл.415в, ал.1 от КТ – нарушението е отстранено веднага след
установяването му и от него не са произтекли вредни последици за служителя, с
когото е сключено допълнителното споразумение по чл.121а от КТ, поради което му
е наложил имуществена санкция в размер на 300 лева. В наказателното
постановление, в съответствие с чл.57, ал.1, т.8 от ЗАНН, са изложени отегчаващите
и смекчаващи обстоятелства и другите обстоятелства, взети предвид от наказващия
орган при определяне вида и размера на наказанието. В санкционния акт е изрично
посочено, че не са налице конкретни смекчаващи обстоятелства, поради които да
се приеме, че степента на обществена опасност е по-ниска в сравнение с
обикновените случаи на административни нарушения от този вид като предвид
наличието на други установени нарушения при извършване на проверката във връзка
със спазване на трудовото законодателство са налице обстоятелства, които водят
до извод за по-висока степен на обществена опасност. Поради това касационната
инстанция намира, че както въззивният съд, така и наказващият орган не са
допуснали нарушение на закона при индивидуализацията на наказанието - чл.27 от ЗАНН като са взели предвид липсата на смекчаващи обстоятелства, както и
многобройните други нарушения от същия вид, чието наличие правилно е отчетено
като отегчаващо отговорността на работодателя обстоятелство.
Следва изрично да се отбележи, че е недопустимо едно и
също обстоятелство да обуслови както приложението на привилегирован състав на
нарушение, но така и то да бъде третирано като смекчаващо обстоятелство при
индивидуализацията на административното наказание. Това следва от разпоредбата
на чл.56 от НК, приложима по силата на препращането в чл.11 от ЗАНН. Според
чл.56 от НК, не са смекчаващи и отегчаващи обстоятелства тези, които са взети
предвид от закона при определяне на съответното престъпление. Както беше
посочено, привилегированият състав на чл.415в, ал.1 от КТ изисква нарушението
да е отстранено веднага след установяването му и от него да не са произтекли
вредни последици. По силата на чл.56 от НК вр.чл.11 от ЗАНН тези обстоятелства
не следва да бъдат третирани като смекчаващи, тъй като вече са били взети
предвид от самия законодател при установяване на посочения привилегирован
състав. Следователно, щом те не са такива, то по аргумент от чл.27, ал.3 от ЗАНН не биха могли да доведат до налагането на по-леко наказание в рамките на
относително определената санкция по чл.415в, ал.1 от КТ, както претендира
касатора.
По изложените съображения следва да се приеме, че
районният съд не е допуснал нарушение на материалния закон и на правилата за
индивидуализация на административното наказание като е постановил едно правилно
решение, което следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 143, ал. 3
от АПК вр. чл.63д, ал. 1 и ал. 4 от ЗАНН в полза на ответника по касация следва
да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално
представителство в касационното производство, чийто размер, съгласно чл. 63д,
ал.5 от ЗАНН и чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ, с оглед
липсата на правна и фактическа сложност на делото, съдът определя на 80 лева.
Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. №
5/2009 г. на ВАС, възнаграждението следва да се присъди в полза на юридическото
лице, в чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен
административен орган, т.е. в полза на Изпълнителна агенция „Главна инспекция
по труда“, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.2, ал.1 от
Устройствения правилник на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“.
Така
мотивиран и на основание чл.221, ал.2, пр.1 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В
СИЛА решение № 265/11.04.2023
г., постановено по АНД № 11/2023 г. по описа на Районен съд – Русе.
ОСЪЖДА „Момтрейд Русе 2“ ЕООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр.Русе, ул.“Олимпи Панов“ № 8,
представлявано от управителя Геновева Христова Минчева, да заплати на
Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, със седалище в гр. София,
бул. "Княз Александър Дондуков" № 3, сумата от 80 лева – юрисконсултско възнаграждение в касационното
производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: