№ 1478
гр. Бургас, 20.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ
при участието на секретаря ЕЛЕНА Ч. НОВАКОВА
като разгледа докладваното от СТОЯН П. МУТАФЧИЕВ Гражданско дело №
20252120102643 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на В. И. Ч. срещу
„ПОЖАРНА СИГУРНОСТ“ ЕООД, с която са предявени следните искове:
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 225 КТ за отмяна на заповед
№ **** г., с която трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.
330, ал. 2, т.6 КТ поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и осъждане на
работодателя да заплати на ищеца сумата от 2578,50 лева – обезщетение поради незаконно
уволнение, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателно
изплащане на сумата;
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ за поправка на основанието за прекратяване
на трудовия договор;
с правно основание чл. 350, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да върне и предаде
трудовата книжка на ищеца;
с правно основание чл. 226, ал.2 КТ за осъждане на ответника да заплати обезщетение
за незаконно задържане на трудовата му книжка, след като трудовото правоотношение е
било прекратено – за периода 12.09.2023 г. до 16.10.2023 г. в размер на 2578,50 лева, ведно
със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане на
сумата;
с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за осъждане на ответника за плати на ищеца
обезщетение в размер на 2 500 лв. за неползван платен годишен отпуск в размер на 20 дни,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
Първоначално делото е образувано пред СРС, който го изпраща на БРС по правилата
на местната компетентност, което е потвърдено от СГС.
В законоустановения срок по делото постъпва отговор на исковата молба, в който се
твърди, че исковете са неоснователни, а искът е по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ е недопустим.
С определение № **** г., необжалвано от ищеца, съдът върна исковата молба в частта
1
й, с която предявен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.4 от КТ за извършване на поправка
в трудовата книжа на ищеца на основанието за уволнението, като прекрати производството
по делото по този иск.
В съдебно заседание, проведено на 13.05.2025 г., съдът прие уточнение на иска по чл.
344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225 КТ, като ищецът претендира обезщетение в размер на
2578,50 лева на месец за период от шест месеца, считано от датата на уволнението.
В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца поддържа исковете и
моли съда да ги уважи, като му присъди сторените по делото разноски.
В съдебно заседание процесуалният представител на ответника моли съда да
отхвърли исковете и да присъди на страната сторените по делото разноски.
Бургаският районен съд, след като взе предвид събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
На **** г. е сключен на основание чл.67, ал.1, т.1, вр. чл.70 от КТ трудов договор №
**** (за краткост Договора), по силата на който В. И. Ч. приема да изпълнява, считано от
**** г., длъжността „шофьор лекотоварен автомобил“ в ответното дружество „ПОЖАРНА
СИГУРНОСТ“ ЕООД с място на работа „офис Бургас“ срещу основно месечно трудово
възнаграждение в размер на 2578,50 лева с периодичност на изплащане 20-то число на
следващ месец. Срокът на предизвестие за прекратяване на трудовия договор е 30 дни и е
еднакъв за двете страни. Работникът има право на отпуск в размер на 20 дни. Работодателят
осигурява квартира на ищеца в гр. Бургас за собствена сметка.
Със заповед № **** г. на управителя на дружеството работодател на ищеца е
разрешен редовен платен отпуск за 9 дни за периода от 03.04.2023 г. до 13.04.2023 г.
включително.
На 18.07.2023 г. на ищеца е изплатена заплата за месец юни 2023 г. в размер на
2000,86 лева.
През юли 2023 г. възникват недоразумения между ищеца и управителя на
дружеството работодател. На 21.07.2023 г. ищецът не се явява на работа, а се обажда по
телефона на свидетеля С. Д. Д., главен счетоводител в дружеството работодател, за да я пита
дали е запозната с недоразуменията между него и управителя, като тя отговаря, че не е
запозната. Започва комуникация между адвокат на ищеца и свидетеля Д. във връзка със
заплащане на заплати и обезщетения, като предложението от страна на работника е
работодателят да му заплати още една заплата, като Ч. ще подпише документ за
прекратяване на Договора по взаимно съгласие. На 22.07.2023 г. ищецът се явява в офиса в
гр. Бургас и оставя ключовете от служебния автомобил.
На 24.07.2023 г. работодателят съставя споразумение за прекратяване на Договора на
основание чл.325, т.1 от КТ по взаимно съгласие, считано от 01.08.2023 г., и заповед за
прекратяване на трудово правоотношение на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ от същата
дата. Тъй като ищецът не се явява на работа на дата 24.07.2023 г., тези два документа са му
изпратени чрез куриер, той ги получава, но не ги подписва.
На 31.07.2023 г. ищецът подава жалба до Дирекция „Инспекция по труда“ – гр.
Бургас, в която посочва, че не е бил допуснат до работа на 21.07.2023 г., че се е прибрал в С.,
защото няма средства за издръжка в гр. Бургас, както и че работодателят иска да прекрати
трудовото правоотношение по „взаимно съгласие“, но без да се изплащат на ищеца
обезщетения за неспазен срок на предизвестие и обезщетение за неползван платен годишен
отпуск. В жалбата ищецът посочва, че работодателят „по негова инициатива“ иска да
прекрати трудовото правоотношение. Той заявява, че до 20.07.2023 г. е изпълнявал съвестно
трудовите си задължения, както и че не знае дали трудовото му правоотношение е
прекратено и не му е върната трудовата книжка.
На **** г. ищецът сключва трудов договор с друго дружество „****“ ЕООД, по
силата на който приема да изпълнява длъжността „шофьор лек автомобил“.
На 16.08.2023 г. работодателят съставя писмена покана до ищеца за представяне на
2
обяснения на основание чл.193, ал.1 от КТ в 3-дневен срок от получаването й по следните
въпроси: Защо не се е явил на работа в периода 24.07.2023 г. – 01.08.2023 г., както и до
момента на даване на обясненията? Ползвал ли е отпуск по болест в същия период и ако да –
защо не е уведомен работодателят за това? Защо е правил достояние на трети лица
поверителна информация за предприятието и неговия представляващ? Напуснал ли е
служебно предоставеното жилище и кога и на кого са предадени ключовете от същото?
Поради каква причина същото е оставено в неприемлив вид и с нанесени щети?
Ищецът получава поканата на 17.08.2023 г. и дава писмени обяснения на въпросите,
като посочва: не се е явил на работа в периода 24.07.2023 г. – 01.08.2023 г., защото на
20.07.2023 г. работодателят го е извикал и устно му е казал, че приключват работата, а на
21.07.2023 г. не е бил допуснат до работа и му е било казано да върне ключовете от служебен
автомобил и от квартирата; не е ползвал отпуск по болест в горния период; не е изнасял
поверителна информация на трети лица; освободил е квартирата на 21.07.2023 г. и е оставил
жилището почистено, без щети, като е върнал ключовете от него на дежурния приемчик в
„Сервиз Ивеко“; не е нанасял щети по квартирата.
На 29.08.2023 г. работодателят поисква писмено от ищеца да го уведоми в 2-дневен
срок дали е трудоустроен работник и дали боледува от някоя от изчерпателно посочени
болести. Ищецът получава това искане по куриер на 31.08.2023 г., но не отговаря.
На 30.08.2023 г. трудовото възнаграждение на ищеца за месец юли 2023 г. в размер на
2000,86 лева му е изплатено по банков път.
На 01.09.2023 г. Дирекция „Инспекция по труда“ – гр. Бургас уведомява Ч., че към
същата дата трудовото му правоотношение с „ПОЖАРНА СИГУРНОСТ“ ЕООД не е
прекратено, като органът констатира, че в трудовото досие е налична попълнена от ищеца
декларация на основание чл.348, ал.3 от КТ, в която изразява съгласие трудовата му книжка
да се съхранява от работодателя. Институцията уведомява също така ищеца, че трудовото му
възнаграждение за месец юли 2023 г. е изплатено на 30.08.2023 г., както и че след като
трудовото правоотношение не е прекратено, ищецът няма право на обезщетения за
неизползван платен годишен отпуск, респективно за неспазено предизвестие.
На 12.09.2023 г. работодателят издава заповед № **** на основание чл.330, ал.2, т.6,
вр. чл.188, т.3, чл.187, т.1 и чл.190, ал.1, т.2 от КТ, с която налага на ищеца дисциплинарно
наказание „уволнение“ поради това, че не се е явил на работа в офиса на дружество в
периода 24.07.2023 г. – 01.08.2023 г., както и до момента на издаване на заповедта, за
изпълнение на задълженията си по Договора, с което е извършил нарушение на трудовата
дисциплина съгласно чл.190, ал.1, т.2 от КТ „неявяване на работа в течение на два
последователни работни дни“, като не е уведомявал работодателя, че ползва отпуск в този
период, включително по болест. Заповедта за уволнение е връчена лично на ищеца чрез
куриер на 14.09.2023 г., от който момент трудовото му правоотношение е прекратено.
Отново чрез куриер ищецът получава и трудовата си книжка на 07.10.2023 г.
По доказателствата:
Така изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на
събраните по делото писмени доказателства, на заключението на вещото лице по
назначената съдебно-икономическа експертиза и на показанията на свидетелите Г. Н. Н.
(частично) и С. Д. Д..
По отношение на показанията на свидетеля Н. съдът намира следното:
Свидетелят потвърждава, че ищецът е живял на квартира в гр. Бургас, осигурена от
работодателя, който заплаща наема, а ищецът заплаща консумативите. За събитията около
20.07.2023 г. – 22.07.2023 г. свидетелят няма лични възприятия, а пресъздава споделеното й
от ищеца. Не се установи по делото ищецът да не е бил допуснат до работа на 21.07.2023 г.
Според показанията на свидетеля Д. Ч. не е идвал на работа на 21.07.2023 г., а вечерта на
същата дата й се е обадил по телефона, за да я пита дали знае за негови недоразумения с
работодателя. Нито свидетелят Н., нито самият ищец в жалбата си до Дирекция „Инспекция
по труда“ уточняват кой е „наредил“ на ищеца да върне ключовете от служебния автомобил
3
и от квартирата. От показанията на свидетеля Д. се установява, че ищецът се е явил на
22.07.2023 г. (събота) да остави ключовете в офиса, но не и да полага труд.
На последно място, ищецът „признава“ в жалбата си до Дирекция „Инспекция по
труда“ – гр. Бургас, че до 20.07.2023 г. съвестно е изпълнявал трудовите си задължения, т.е.
след тази дата той не е полагал труд при ответника.
В този смисъл, съдът кредитира показанията на свидетеля Н. само досежно факта, че
е осигурена квартира на ищеца и че същият е получил по куриер заповед за прекратяване на
трудово правоотношение по взаимно съгласие, но не я е подписал.
При така установените факти съдът намира от правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ:
Според разпоредбата на чл.190, ал.1, т.2 от КТ дисциплинарно уволнение може да се
наложи за неявяване на работа в течение на два последователни работни дни. Няма спор, че
ищецът не се е явявал на работа след дата 24.07.2023 г., като спорният въпрос е имал ли е
основателна причина за отсъствие от работното място?
По делото останаха недоказани твърденията на ищеца, че работодателят устно му е
наредил на 20.07.2023 г. „да не идва повече на работа“. От показанията на свидетеля Д. се
установява, че в телефонен разговор ищецът я е попитал дали знае за негови недоразумения
с управителя на дружеството, а не дали трябва да идва на работа.
По делото няма никакви доказателства ищецът да не е бил допуснат до работа на
21.07.2023 г. – според показанията на свидетеля Д. в този ден ищецът не се е явил на работа.
Остана недоказано някой от името на работодателя да е нареждал на ищеца да върне
ключовете от служебния автомобил и от квартирата.
Установи се, че на 22.07.2023 г. ищецът се явява на работното място, но не за да
полага труд, а за да върне ключовете от служебния автомобил. Ищецът е наясно, че
трудовото му правоотношение не е прекратено в периода 24.07.2023 г. – 01.08.2023 г.,
защото получава чрез куриер предложение от работодателя за прекратяването му по взаимно
съгласие, но не го подписва.
Според разпоредбата на чл.325, ал.1, т.1 от КТ трудовият договор се прекратява по
взаимно съгласие на страните, изразено писмено, като страната, към която е отправено
предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7-
дневен срок от получаването му. Ако тя не направи това, смята се, че предложението не е
прието. След като ищецът не е подписал споразумението за прекратяване на Договора по
взаимно съгласие, то правоотношението не е прекратено и той е длъжен да се яви на работа.
Дори и ищецът да не е запознат с разпоредбата на чл.325, ал.1, т.1 от КТ (макар
според свидетеля Д. още към края на месец юли 2023 г. да има адвокат и незнанието на
правото да е неизвинително), той получава поканата от работодателя да даде писмени
обяснения, която е от дата 16.08.2023 г., т.е. е наясно, че към тази дата Договорът не е
прекратен, защото иначе няма логика работникът да бъде уволняван.
Нещо повече, той получава и отговор на жалбата си от Дирекция „Инспекция по
труда“ – гр. Бургас, че към 01.09.2023 г. няма данни трудовото му правоотношение да е
прекратено.
Независимо от всички тези данни, ищецът не предприема действия да се яви на
работа в офиса в гр. Бургас, като няма уважителна причина за отсъствието му.
Работодателят е изискал обяснения от ищеца, включително и защо не се явява на
работа след дата 01.08.2023 г., като заповедта за уволнение е наложена след получаването
им.
Следва изрично да се посочи, че работодателят е изплатил на ищеца трудово
възнаграждение в пълен размер за месец юли 2023 г., независимо че Ч. не е работил в
последната седмица от същия месец. В този смисъл, не може да се приеме, че работодателят
действа недобросъвестно.
4
На последно място, дори и да се приеме тезата на ищеца, че управителят на
дружеството работодател му съобщава „повече да не идва на работа“ и впоследствие не е
допуснат до работното място, предложението на работодателя за прекратяване на трудовия
договор по взаимно съгласие следва да се счита за покана за изясняване на трудовоправния
статут на Ч., поради което от момента на получаването му в началото на месец август 2023 г.
евентуално противоправно поведение на работодателя е прекратено (аргумент от Решение
№ 739 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1184/2024 г., IV г. о.). След като не приема
предложението за прекратяване на Договора по взаимно съгласие, ищецът е бил длъжен да
се яви на работа.
По въпроса за съответствието на наказанието с тежестта на нарушението:
Неявяването на работа от ищеца за повече от два последователни работни дни
безспорно представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина само по себе си. В този
смисъл, единственото възможно наказание за констатираното нарушение е уволнение.
Преди да наложи наказанието работодателят е изискал и получил обяснения на
работника. Спазена е разпоредбата на чл.195, ал.1 от КТ, като дисциплинарното наказание е
наложено с мотивирана заповед, която съдържа описание на нарушението (неявяване на
работа без уважителна причина в периода 24.07.2023 г. – 01.08.2023 г., но и в периода
02.08.2023 г. – 17.08.2023 г., като само за тези два периода са искани обяснения от ищеца),
времето на извършването му, вида на наказанието („уволнение“) и правното основание
(законовия текст) – чл.330, ал.2, т.6 и чл.192, ал.1, т.2 от КТ. Съдът следи служебно за
спазването на чл. 195, ал. 1 КТ, тъй като разпоредбата е императивна.
Ето защо искът да бъде признато уволнението на Ч. със заповед № **** г. на
управителя на „ПОЖАРНА СИГУРНОСТ“ ЕООД за незаконно следва да бъде отхвърлен.
След като е отхвърлен главният иск, следва да бъде отхвърлен и акцесорият иск с
правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 от КТ за присъждане на обезщетение за
оставане на ищеца без работа поради незаконното уволнение. Извън горното, установи се, че
ищецът е започнал работа при друг работодател още преди да бъде прекратено трудовото
правоотношение с ответника, поради което няма право на обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ
дори и при незаконосъобразност на заповедта за уволнение.
По иска с правно основание чл.350, ал.1 от КТ:
Осъдителният иск за предаване на трудова книжка след прекратяване на трудово
правоотношение е допустим – аргумент от Определение № 176 от 15.04.2013 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 1477/2013 г., I г. о. Моментът на прекратяване на трудовото правоотношение
съвпада с този на връщането на трудовата книжка, което е задължение на работодателя и не
е нужно да е поискана или потърсена от работника или служителя – в този смисъл Решение
№ 444 от 15.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 827/2009 г., IV г. о. Искът обаче следва да бъде
отхвърлен, защото се установи, че трудовата книжка е върната на ищеца на 07.10.2023 г. –
два дни след образуване на настоящото производство първоначално пред СРС.
По иска с правно основание чл. 226, ал.2 КТ:
Според цитираната разпоредба (редакция ДВ, бр. 26/1986 г., действаща към 2023 г.)
работодателят отговаря към работника или служителя за вредите, които той е претърпял
поради незаконно задържане на трудовата му книжка, след като трудовото правоотношение
е било прекратено.
Установи се, че трудовата книжка се намира у работодателя към момента на
прекратяване на трудовото правоотношение, защото ищецът е подписал декларация по
чл.348, ал.3 от КТ за съгласие трудовата му книжка да се съхранява при работодателя.
Задължението за връщане на трудовата книжка е носимо, а не търсимо, т.е. работодателят не
трябва да бъде канен да върне трудовата книжка. Ето защо трудовата книжка е трябвало да
бъде върната на ищеца на 14.09.2023 г., когато е получил заповедта за уволнение, което не е
сторено.
Непредаването на трудовата книжка на работника от страна на работодателя
5
препятства работника да постъпи на работа при друг работодател, съответно да реализира
трудов доход. Тази презумция обаче по делото е оборена, защото към момента на
прекратяване на трудовото правоотношение с ответника, Ч. вече е бил в друго трудово
правоотношение с друг работодател („****“ ЕООД), т.е. „непредаването“ на трудовата
книжка от страна на работодателя не препятства Ч. да постъпи на работа при друг
работодател, съответно – да реализира трудов доход. Ищецът не доказа настъпването на
вреди (имуществени или неимуществени) от връщането на трудовата му книжка едва на
07.10.2023 г., поради което искът следва да бъде отхвърлен.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ:
Основателността на претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ е обусловена от кумулативното
наличие на следните условия: прекратено трудово правоотношение; работникът да не е
използвал полагащия му се платен годишен отпуск.
Според разпоредбата на чл.42, ал.4 от Наредба за работното време, почивките и
отпуските размерът на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал.
1 от КТ се определя пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж в
предприятието към деня на прекратяването на трудовото правоотношение.
Ищецът има право на платен годишен отпуск в размер на 20 работни дни, като
времето, което се признава за трудов стаж в ответното дружество, е 9 месеца и половина – от
**** г. до 14.09.2023 г. Следователно той има право на обезщетение за неплатен годишен
отпуск в размер на 16 дни. Установи се, че той е ползвал разрешен отпуск от 9 дни за
периода от 03.04.2023 г. до 13.04.2023 г. включително. Следователно има право на
обезщетение за неизползвани 7 дни. Обезщетението се изчислява по реда на чл.177 от КТ
към датата на прекратяване на правоотношението. Съгласно чл. 177 КТ за времето на
платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя
възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно
брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползуването на
отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни.
Установи се, че ищецът не е полагал труд през месец август и септември 2023 г.,
поради което последният месец, в който труд реално е полаган, е юли 2023 г., който е с 21
работни дни, поради което обезщетението за неизползван платен годишен отпуск е в размер
на 859,50 лева (брутното трудово възнаграждение 2578,50 лева разделено на 21 работни дни
и резултатът умножен по 7 дни), до който размер искът следва да бъде уважен и отхвърлен
за разликата до пълния претендиран размер от 2500 лева и за 20 работни дни.
По разноските:
С оглед изхода от спора и двете страни имат правно на разноски.
Ищецът няма право на разноски за производството пред СГС и пред ВКС, тъй като
частната му жалба против определение по гр. дело № ****/2023 г. по описа на СРС, с което
делото е изпратено по подсъдност на БРС, е оставена без уважение с определение №
****/04.10.2024 г. по в.ч. гр. дело № ****/2024 г. по описа на СГС, което не е допуснато до
касационно обжалване с определение № 1246/14.03.2025 г. по ч.к. гр. дело № ****/2025 г. по
описа на III г.о. на ВКС.
Няма данни ищецът да е направил разноски по първоначално образуваното дело пред
СРС, като в производството пред БРС той е представляван от адвокат К. Г., но няма данни за
изплатено адвокатско възнаграждение, поради което ищецът няма право на разноски.
Ответното дружество има право на разноски пред СГС и пред ВКС, които са в размер
на 400 лева адвокатско възнаграждение пред СГС (изплатено по банков път) и 600 лева
адвокатско възнаграждение пред ВКС (изплатено по банков път). Тези разноски следва да
бъдат съобразени от съда, разглеждащ спора по същество, т.е. РС – Бургас – така мотивите
на определение № 1246/14.03.2025 г. по ч.к. гр. дело № ****/2025 г. по описа на III г.о. на
ВКС.
Ответното дружество е заплатило адвокатско възнаграждение за исковото
6
производство в размер на 2440 лева. При липсата на каквито и да било други уточнения в
договора за правна защита и съдействие, следва, че за защитата срещу всеки един от
предявените първоначално 6 иска дружеството е заплатило 406,66 лева адвокатско
възнаграждение. То има право на разноски и за прекратения иск с правно основание чл.344,
ал.1, т.4 от КТ (аргумент от чл.78, ал.4 от ГПК). Тъй като всички искове, с изключение на
иска по чл.224, ал.1 от КТ, бяха отхвърлени, а искът по чл.224, ал.1 от КТ бе уважен
частично, ответникът има право на разноски за исковото производство в размер на 2300 лева
или общо вземане за разноски в размер на 3300 лева за всички съдебни инстанции.
Според разпоредбата на чл. 83, ал.1, т.1 от ГПК такси и разноски не се внасят от
ищците – работници по искове, произтичащи от трудови правоотношения. Това
освобождаване е окончателно, като при уважаване на иска, следващата се такса, респективно
разноски се понасят от ответника – чл.78, ал.6 от ГПК. Както вече се посочи, всички искове,
с изключение на иска за присъждане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск,
бяха отхвърлени или производството по тях беше прекратено, поради което държавната
такса по тях не следва да се възлага в тежест на ответника, а следва да остане за сметка на
бюджета на съдебната власт. Държавната такса по уважения иск по чл.224, ал.1 от КТ е в
размер на 50 лева, като на основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати тази сума по сметка на съда. Той следва да бъде осъден да заплати и разноските,
направени от бюджета на съдебната власт за възнаграждение за вещото лице по назначената
съдебно-икономическа експертиза в размер на 103,14 лева, съобразно уважената част от
иска по чл.224, ал.1 от КТ, тъй като това доказателство бе поискано от ищеца за доказване
на този иск, който бе уважен частично.
Мотивиран от горното Бургаският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от В. И. Ч., ЕГН – **********, против „ПОЖАРНА
СИГУРНОСТ“ ЕООД, ЕИК – *********, искове, както следва: за отмяна като
незаконосъобразна на заповед № **** г. на управителя на „ПОЖАРНА СИГУРНОСТ“
ЕООД, с която трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.
330, ал. 2, т.6, вр. чл.188, т.3, вр. чл.187, т.1 и чл.190, ал.1, т.2 и чл.193 от КТ поради
наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, считано от 14.09.2023 г.; за осъждане на
дружеството да заплати на ищеца Ч. сумата от 15 471 (петнадесет хиляди четиристотин
седемдесет и един) лева, представляваща обезщетение за оставане без работа поради
незаконно уволнение за периода от 14.09.2023 г. до 14.03.2024 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба на 05.10.2023 г. до окончателно изплащане на
сумата; за осъждане на ответника „ПОЖАРНА СИГУРНОСТ“ ЕООД да върне и предаде
трудовата книжка на ищеца Ч.; за осъждане на „ПОЖАРНА СИГУРНОСТ“ ЕООД да
заплати обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка на ищеца, след като
трудовото правоотношение е прекратено, за периода от 12.09.2023 г. до 16.10.2023 г. в
размер на 2578,50 лева (две хиляди петстотин седемдесет и осем лева и петдесет стотинки),
ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба на 05.10.2023 г. до
окончателно изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „ПОЖАРНА СИГУРНОСТ“ ЕООД, ЕИК – *********, да заплати на В. И.
Ч., ЕГН – **********, сумата от 859,50 лева (осемстотин петдесет и девет лева и петдесет
стотинки), представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на
7 дни, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба на 05.10.2023 г. до
окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над присъдената
сума до пълния претендиран размер от 2500 (две хиляди и петстотин) лева и за разликата
над признатите 7 дни до претендираните 20 дни неизползван отпуск.
ОСЪЖДА В. И. Ч., ЕГН – **********, да заплати на „ПОЖАРНА СИГУРНОСТ“
ЕООД, ЕИК – *********, сумата от 3300 (три хиляди и триста) лева, представляваща
7
дължими разноски за настоящото производство, както и за производствата по в.ч.гр. дело №
****/2024 г. по описа на СГС и по ч.к.гр. дело № ****/2025 г. по описа на III г.о. на ВКС.
ОСЪЖДА „ПОЖАРНА СИГУРНОСТ“ ЕООД, ЕИК – *********, да заплати по
сметка на Бургаския районен съд сумата от 153,14 лева (сто петдесет и три лева и
четиринадесет стотинки), представляваща дължима държавна такса и разноски за уважения
иск.
Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок
от съобщаването му.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
8