№ 607
гр. С., 04.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи юни през две хиляди двадеС. и втора година в следния
състав:
Председател:И.Р.
при участието на секретаря В.С.П.И.
като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20215530104749 по
описа за 2021 година
Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът И. твърди в исковата си молба, че бил подал заявление по чл. 410 ГПК и
издадена заповед за изпълнение, срещу която в срок о. подала възражение, поради което на
основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК предявявал установителен иск. Обстоятелството, въз
основа, на което била издадена заповедта, бил сключен между страните индивидуален
договор за потребителски кредит SO № 2522/13.05.2021 г. Договарянето било осъществено
чрез средства за комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт: -), като
индивидуалния договор за потребителски кредит бил сключен във формата на електронен
документ и отношението било реализирано при спазване на изискванията на ЗПФУР,
ЗПУПС, ЗЗД, ЗПК, ЗЕДЕП и ЗЕТ. Договорът между страните бил сключен онлайн, като о.
го подписала в профила си в платформата на ищеца, въвеждайки SMS персонален
индификационен шест цифрен код, който й бил изпратен от автоматичната система на
ищеца, служел като потвърждение на желанието й и имал силата на саморъчен подпис за
сключване на договора на основание чл. 13, ал. 4, във вр. с ал. 1 ЗЕДЕП. Конкретните
действия по отпускане на кредита били описани в договора и общите условия, които
уреждали отношенията между страните за предоставения потребителски кредит. Съгласно
сключения между страните договор, о. декларирала, че била получила предварително, била
запозната и приемала всички условия посочени в преддоговорната информация за
предоставяне на финансова услуга от разстояние по смисъла на чл. 8 ЗПФУР под формата
на СЕФ, както и тези посочени в ОУ. Била длъжна да запази всички електронни документи,
които й били изпратени от ищеца по електронната поща, в това число преддоговорнна
информация, декларации, договора ведно с ОУ, молби и други, на хард диска на компютъра
1
си, на CD или друг траен ноС.ел, както и да съхранявала същите до приключване
изпълнението на договора. Всички документи, които били изпратени на ищеца във формат,
който непозволявал промяна/корекция по документите, като същите му били предоставени в
PDF формат. По силата на сключения индивидуален договор за потребителски кредит SO
No 2522/13.05.2021 г., бил отпуснат кредит в размер на 1400 лева. С подписване на договора
ищецът предоставил сумата по личната банкова сметка на о., с което изпълнил
задълженията си по договора, а о. се задължила да ползва и върне заетата й сума съгласно
условията на сключения индивидуален договор, като заплатяла 1515.50 лева, ведно с
дължимата договорната лихва. Договорът бил за срок от 75 дни, като сумата по същия
следвало да бъде издължена на 27.07.2021 г. Ако кредитополучателят неизпълнел
задължението си за заплащане на дължимите суми, кредитодателят имал право да
предприеме всички позволени от закона действия, за да съберял своето вземане, което от
своя страна можело да доведе до значително повишаване на размера на дължимите суми от
кредитополучателя. По договора за кредит о. не била извършвала плащания. Към момента
дължимата главница била 1400 лева. За ползването на предоставената заемна сума по
договора дължала и 115.50 лева договорна лихва от 27.07.2021 г., което било датата на
първата вноска, до 27.07.2021 г., което било датата на настъпване на падежа на договора. о.
трябвало да изплати целия кредит на 27.07.2021 г., от която дата до подаването на
заявлението за издаване на заповедта и исковата молба сроковете по всички падежи отдавна
били изтекли, а тя продължавала виновно да не изпълнява задълженията си, поради което
дължала и обезщетение за забава - законна лихва върху главницата от момента на подаване
на заявлението - 30.07.2021 г. до изплащане на дължимите суми. Искането е да се признае за
установено по отношение на о., че дължи на ищеца сумата от 1400 лева за главница от
невърнат кредит по индивидуален договор за потребителски кредит SO № 2522/13.05.2021
г., със 115.50 лева договорна лихва от 27.07.2021 г. до 27.07.2021 г., и законната лихва върху
главницата от 30.07.2021 г. до изплащането й, за които парични задължения е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3633 по описа за 2021 г. на С. районен
съд. Претендира за сторените по настоящото дело разноски.
о. Ю. оспорва предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни
и й присъди сторените по делото и в заповедното производство разноски, с възражения и
доводи, изложени подробно от пълномощника й в подадения в срок отговор, а в хода на
делото по същество, редовно призована, не се явява, не изпраща представител и не взема
становище по исковете.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност с искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите
след предявяване на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
За процесните вземания ищецът е подал на 30.07.2021 г. заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. За разглеждането му е образувано приложеното
ч.гр.д. № 3633/2021 г. на СтРС, по което на 02.08.2021 г. е издадена исканата заповед, срещу
2
която на 02.09.2021 г., в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, пълномощник на о. е подал възражение
по чл. 414 ГПК, поради което на 18.10.2021 г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е
предявил по делото процесните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, които поради това се смятат
предявени на 30.07.2021 г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта по
чл. 410 ГПК срещу о. (чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 13.05.2021 г., във формата на електронен документ, представен по делото
възпроизведен на хартиен ноС.ел, като препис, заверен от ищеца, страните са сключили в
писмена форма по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ, при представените общи условия,
индивидуален договор за потребителски кредит SO № 2522/13.05.2021 г. (л. 7-28). Тъй като е
сключен от разстояние, същият договор представлява такъв за предоставяне на финансови
услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 ЗПФУР. Поради това ищецът следва да докаже, че
е поучил съгласието на о. за сключването му (чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР). За доказването му се
прилага в случая ЗЕДЕУУ (чл. 18, ал. 2 ЗПФУР). А според последния, електронното
изявление, записано на магнитен, оптичен или друг ноС.ел с възможност, да бъде
възпроизведено, съставлява електронен документ, съдържащ електронно изявление, при
съставянето на който, писмената форма на чл. 10, ал. 1 ЗПК се смята за спазена (чл. 3, ал. 2
ЗЕДЕУУ). Електронно изявление е словесно такова, представено в цифрова форма чрез
общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията, което
може да съдържа и несловесна информация (чл. 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано
при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване
на неговото авторство. Законът допуска страните да се съглаС. в отношенията си да
придадат на обикновения електронен подпис стойноС.а на саморъчен (чл. 13, ал. 4
ЗЕДЕУУ). Когато тези предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ,
чиято доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен
документ, ако се касае за частен документ, той се ползва С.акава сила само за авторството на
изявлението (чл. 180 ГПК). Ако изявлението съставлява признание на неизгодни за автора
факти, това увеличава доказателствената стойност на документа, но не му придава
материална доказателствена сила, защото такава законът признава само на подписаните
официални документи (чл. 179, ал. 1 ГПК). Възпроизвеждането на електронния документ
върху хартиен ноС.ел не променя характеристиките му, защото се представя по делото
именно върху такъв ноС.ел, като препис, заверен от страната (чл. 184, ал. 1 изр. 1 ГПК). Ако
другата страна не поиска представянето на документа и на електронен ноС.ел, препиС. е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание (Р
70-2014-IV г.о.). Такъв е и случая.
При него сключеният от страните във формата на електронен документ горепосочен
индивидуален договор за потребителски кредит, е представен от ищеца с исковата му молба
възпроизведен на хартиен ноС.ел, като препис, заверен от него, а о. не е поискала
представянето му и на електронен ноС.ел, поради което препиС. му е годно и достатъчно
доказателство за авторството и на нейното изявление за сключването му с ищеца (Р 70-2014-
3
IV г.о.). Поради възраженията й в отговора, че не била сключвала този договор с ищеца, се
явяват неоснователни. Със същият ищецът се задължил да й предостави 1400 лева кредит, а
тя да му го върне в срок от 75 дни, заедно със 115.50 лева договорна лихва и 700 лева такса
експресно обслужване, или общо 2215.50 лева - разсрочено, на една погаС.елна вноска в
същия размер, платима на уговорения в него падеж за плащането му на 27.07.2021 г. (л. 8).
За разлика от подписването обаче от нея на този индивидуален договор с обикновен
електронен подпис, на който страните са уговорили в края му да придадат значението на
саморъчен по смисъла на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ (л. 11), по делото няма никакви данни същата
да е подписала С.акъв подпис съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК, във вр. с чл. 18, ал. 2 ЗПФУР и чл.
13, ал. 4 ЗЕДЕУУ - и общите му условия, при които е сключен съгласно чл. 3 от него (л. 8), а
доводите за противното на пълномощника на ищеца в становището му от 26.04.2022 г. по
делото, са неоснователни (л. 12-28). В съдържанието на индивидуалния договор за кредит не
са посочени, съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в
приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин (л. 7-11). Без правно значение е при това
положение, дали същите допускания са посочени в общите условия и/или във връчения на о.
преди сключването му стандартен европейски формуляр, защото последните не са част от
съдържанието на договора за кредит, а именно в съдържанието му, а не и в общите му
условия по чл. 11, ал. 2 ЗПК или стандартния европейски формуляр, нормата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК изисква императивно да са посочени тези допускания (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК). В
съдържанието на договора за кредит не е посочено и наличието или липС.а на право на
отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и
другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както
императивно изисква нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК. Такова право е посочено само в т.
4.2 и 4.3 от общите условия (л. 23-24), но по делото не само няма данни о. да е подписала
същите, но и те, макар да са неразделна част от договора съгласно чл. 11, ал. 2 ЗПК, не са
част от съдържанието му по чл. 11, ал. 1 ЗПК, а именно в последното, а не и в общите му
условия/стандартния европейски формуляр, нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК изисква
императивно да е посочено и това право на отказ от договора, и срока и условията за
неговото упражняване (чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК). И най-С.не, но не и по значение, в
съдържанието на същия договор за кредит не е посочен и лихвеният процент на ден, както
императивно изисква нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20, пр. последно ЗПК (л. 7-11). Посочен е
само уговореният годишен лихвен процент от 40.15 %, но не и лихвеният процент на ден, а
законодателят изисква императивно да са посочени и двата процента в отделните точки
съответно на чл. 11, ал. 1, т. 9 и на чл. 11, ал. 1, т. 20, пр. последно от ЗПК, като в тази
насока са неоснователни доводите на пълномощника на ищеца в становището му от
26.04.2022 г. по делото, че лихвеният процент на ден можело да бъде изчислен, защото това
е ирелевантно и не санира обусловената и от негова липса последица по чл. 22 ЗПК. А това
означава, че този договор е недействителен/нищожен, защото при сключването му не са
спазени горепосочените императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 и 20, и ал. 2 ЗПК (чл.
4
22 ЗПК).
Въпреки това по същия нищожен договор, видно от представеното от ищеца
преводно нареждане и т. 1 на заключението на назначената по делото съдебно-
икономическа експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването му от страните и
липС.а на противоречие с останалите доказателства, ищецът е превел на 13.05.2021 г., по
банковата сметка на о., обещаният кредит от 1400 лева (л. 29 и 132). За погасяването му
последната не е извършвала никакви плащания до приключване на съдебното дирене, видно
от т. 2 ЗСИЕ (л. 132). Процесният кредит не е обявяван от ищеца за предсрочно изискуем
преди настъпването на 27.07.2021 г. на уговорения в него падеж и подаване след това на
30.07.2021 г. на заявлението в приложеното заповедно производство, за издаване на
заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК за процесните суми по него срещу о. (ЗСИЕ, л. 132-
133). Други релевантни доказателства не са представени по делото.
При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявените искове
по чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуване на процесните вземания по договора за кредит са
недоказани още в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва да бъдат
отхвърлени изцяло, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение на техния размер,
защото това се явява безпредметно. По делото се установи с оглед изложеното, че този
сключен от страните договор за кредит е недействителен/нищожен съгласно чл. 22 ЗПК,
защото не са подписани от о. общите му условия, а в съдържанието му не са посочени и
взетите предвид допускания по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, нито наличието или липС.а на право
на отказ на потребителя от него, срока, в който това право може да бъде упражнено, и
другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както
императивно изисква нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, нито е посочен лихвеният процент
на ден, както императивно изисква чл. 11, ал. 1, т. 20, пр. последно ЗПК. Поради това о. не
дължи на ищеца претендираните договорни лихви от 115.50 лева, уговорени в него, а само
невърната към датата на приключване на съдебното дирене чиста стойност на получения
кредит от 1400 лева (чл. 23 ЗПК). Но не на това извъндоговорно основание по чл. 23 ЗПК
(като подлежаща на връщане, поради получаването й от о. без основание по този нищожен
договор за кредит) в случая се иска от ищеца признаване и на нейното възникване и
съществуване с главния му иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, а на основание неизпълнение от о. на
договора за кредит за връщането й (чл. 79, ал. 1 ЗЗД). Последният обаче е нищожен с оглед
изложеното. Поради това, дори и предявеният от ищеца главен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за
този предоставен по него кредит от 1400 лева, не може да се уважи на това друго, незаявено
от него в заявлението му в заповедното производство и в исковата му молба по настоящото
дело - извъндоговорно основание по чл. 23 ЗПК, защото това противоречи на
диспозитивното начало в процеса (чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК). Такава е и практиката на ВКС
по този въпрос, според която, в отношенията между страните по делото и в случая не би
могла да се приложи разпоредбата на чл. 23 ЗПК и признае за съществуваща/присъди в
полза на ищеца невърната чиста стойност на кредита, защото няма да е налице идентичност
5
в предмета на заповедното производство и на иска му по чл. 422 ГПК за съществуване и на
това негово главно вземане по делото, защото със заповедта по чл. 410 ГПК същото му е
присъдено на основание неизпълнението на договора за кредит, а не на основание чл. 23
ЗПК, като дадено без основание по същия нищожен договор (така и Опр. 84-2018-I т.о., в
този смисъл и т. 11б от мотивите на ТР 4-2014-ОС.К). Поради това исковете му за
съществуване на процесните вземания за главница от 1400 лева, със 115.50 лева договорна
лихва и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението му в съда на 30.07.2021
г. до изплащането й, се явяват недоказани още в своето основание, защото е
недействителен/нищожен договора за кредит, на основание неизпълнението на който се
претендира тяхното възникване и съществуване. Поради това такива негови вземания от о.
на това договорно основание, не са възникнали и несъществуват поради това към
релевантната датата на приключване на съдебното дирене (чл. 235, ал. 3 ГПК). Ето защо
исковете му за признаване на тяхното съществуване по отношение на нея, следва да се
отхвърлят изцяло, като неоснователни, без преди това да бъдат обсъждани и по отношение
на техния размер, защото това се явява безпредметно (чл. 422, ал. 1 ГПК).
При този изход на делото, само о. има право да й бъдат присъдени сторените от нея
разноски по делото и в заповедното производство, в които обаче няма данни същата да е
сторила разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР 4-2014-ОС.К). В представените в тези
производства от пълномощниците й обаче договори за правна защита и съдействие е
уговорено безплатното й процесуално представителство по същите на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗА (л. 49 от делото и л. 38 от ч.гр.д. № 3633/2021 г. на СтРС). А въпреки
неоснователните доводи за противното на пълномощникът на ищеца, при наличието на
такива договори, с които е уговорено процесуалното й представителство при условията на
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, адвокатските възнаграждения се дължат и следва да се присъдят на
пълномощниците й в тези производства (Опр. № 257-2018-II т.о.). Според чл. 38, ал. 2, изр. 2
ЗА, съдът определя тези възнаграждения в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата
по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да ги заплати. Според приложимия в случая чл. 7,
ал. 2, т. 2 от ДР на Наредба № 1/2004 г. (ДВ, бр. 64/2004 г.), тъй като по делото няма данни
пълномощникът да е регистриран по ДДС, минималното адвокатско възнаграждение за
защита на о. по настоящото дело е 325.78 лева, а според приложимия в случая чл. 7, ал. 7 от
ДР на Наредба № 1/2004 г. (ДВ, бр. 64/2004 г.), тъй като няма данни пълномощникът й и в
заповедното производство да е регистриран по ДДС, минималното адвокатско
възнаграждение за защитата й в същото производство е 300 лева, като при този изход на
настоящото дело, ищецът следва да бъде осъден да заплати на всеки от тези й
пълномощници тези адвокатски възнаграждения по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Воден от горните мотиви, С. районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни, предявените от И., с ЕИК -, със седалище и адрес
6
на управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на
Ю., с ЕГН **********, с адрес -, че му дължи сумата от 1400 лева за главница от невърнат
кредит по индивидуален договор за потребителски кредит SO № 2522/13.05.2021 г., със
115.50 лева договорно възнаграждение от 27.07.2021 г. до 27.07.2021 г., и законна лихва
върху главницата от 30.07.2021 г. до изплащането й, за изпълнение на които парични
задължения е издадена заповед № 1128/02.08.2021 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3633 по описа за 2021 г. на С. районен съд.
ОСЪЖДА И. с п.а., да заплати на адвокат К., с ЕГН **********, с -, сумата от 325.78
лева за адвокатско възнаграждение за оказано по делото безплатно процесуално
представителство по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на о. Ю..
ОСЪЖДА И. с п.а., да заплати на адвокат В., с ЕГН **********, с -, сумата от 300
лева за адвокатско възнаграждение за оказано по ч.гр.д. № 3633 по описа за 2021 г. на С.
районен съд безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на длъжника
Ю..
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните по делото.
Съдия при Районен съд – С.: _______________________
7