РЕШЕНИЕ
№ 471
гр. Велико Търново, 26.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на
единадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Ивелина Солакова
Членове:Владимир Страхилов
Любка Милкова
при участието на секретаря Галина Д. Занчева
като разгледа докладваното от Любка Милкова Въззивно гражданско дело №
20214100500497 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 ал.1 и сл. от ГПК.
С Решение №536/10.05.2021г., постановено по Гр. д.№2905/2020г. по описа на РС –
Велико Търново, ОТХВЪРЛЯ предявения от И. Н. И., с ЕГН **********, против Х. А. Д., с
ЕГН **********, иск за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата 300лв.,
претендирана по Договор за заем от 11.04.2016г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаване на ИМ /30.11.2020г./ до окончателното изплащане, като
неоснователен и недоказан.
Против постановеното първоинстанционно съдебно решение изцяло е постъпила в
рамките на срока по чл.259 ал.1 от ГПК въззивна жалба от ищеца по делото И. Н. И., чрез
пълномощника му адв.Ч. от ВТАК, с която са развити оплаквания за неговата неправилност
и незаконосъобразност. Оспорва като неправилен решаващият извод на първостепенният
съд, че по делото не е установено по категоричен начин, че ищецът, в качеството на
физическо лице, е дал в заем на ответника претендираната за връщане парична сума от 300
лв. Твърди като безспорен по делото факта, че ищецът лично е дал сумата от 300лв. в заем
на ответника. С довод, че договорът за заем е неформален, реален договор, оспорва като
неправилен доводът на първоинстанционният съд, че, за да се приеме, че РКО обективира
сключен договор за заем, то следва същият да съдържа основните елементи на заемното
правоотношение – неговите страни, размер на сумата, срок на връщане. Твърди, че РКО е
1
подписан от страните по делото, ответникът е признал, че е получил сумата и се е задължил
да я върне. Моли съда, да постанови съдебно решение, с което да отмени изцяло
първоинстанционното такова, вместо което постанови друго, с което уважи изцяло
предявеният осъдителен иск по чл.240 ал.1 вр. чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД, ведно с акцесорната
претенция за законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на ИМ –
30.11.2020г. до окончателното изплащане. Претендира направените съдебни разноски за
двете инстанции.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпило възражение от ответника по иска Х. А. Д. с
характер на писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва предявената въззивна
жалба и моли да бъде отхвърлена, като неоснователна и недоказана, респ.
първоинстанционното решение потвърдено, като правилно и законосъобразно, по
съображения, изложени в отговора. Не сезира съда с претенция за съдебни разноски.
В СЗ въззивникът И. Н. И. лично и чрез пълномощника си адв.Ч. от ВТАК поддържа
въззивната жалба и моли да бъде уважена изцяло. Претендира разноски за въззивна
инстанция в размер на внесената ДТ.
В СЗ въззиваемата страна Х. А. Д. лично оспорва въззивната жалба и моли да бъде
отхвърлена. Не претендира съдебни разноски.
Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите
от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд констатира,
че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо.
При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните
предели, очертани във въззивната жалба, въззивният съд счита, че подадената въззивна
жалба, разгледана по същество, е неоснователна, а обжалваното първоинстанционно
решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено изцяло.
Предмет на разглеждане по делото пред Районен съд – Велико Търново е бил
предявен от И. Н. И., чрез пълномощника му адв.Ч. от ВТАК, против ответника Х. А. Д.
осъдителен иск с правно основание чл.240 ал.1 вр. чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 300лв. по договор за заем от 11.04.2016г., ведно с
акцесорна претенция за законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване
на ИМ в съда – 30.11.2020г. до окончателното изплащане. Изложени са твърдения, че на
11.04.2016г. ищецът е дал на ответника в заем сумата от 300лв., видно от представения с
ИМ РКО от 11.04.2016г., в който е записано, че сумата от 300лв. е дадена в заем и следва да
бъде върната до 30.10.2020г., който падеж е настъпил и е налице пълно неизпълнение от
заемополучателя за връщане на дадената в заем парична сума от 300лв. В СЗ пред първата
2
инстанция ищецът лично е признал неизгодният за него факт, че през месец август –
септември 2020г., когато е поискал от ответника връщане на заемната сума от 300лв., тогава
е дал на ответника копие от съставения РКО при получаване на сумата, след което е
попълнил РКО до края.
В срока по чл.131 ал.1 ГПК ответникът не е депозирал писмен отговор на ИМ. С
писмено възражение след срока за писмен отговор оспорва представения с ИМ от ищеца
РКО от 11.04.2016г. като подправен, с твърдения, че е взел аванс от кооперацията, на която
ищеца е председател, който аванс бил удържан още 2016г. от възнаграждението му,
следващо се по сключен с кооперацията граждански договор като тракторист. С писменото
възражение представя в заверен от страната препис от РКО от 11.04.2016г., от който е
видно, че името и подписа на ищеца липсват. Твърди, че ищецът е дописал името си,
срокове за плащане, без знание и съгласие на ответника. В СЗ ответникът лично пред
първата инстанция е изложил твърдения, че сумата от 300лв. е получил като аванс от
счетоводителя на кооперацията, удържана му е от възнаграждението, което е трябвало да
получи. Изрично е оспорил ищцовото твърдение за даден му от ищеца паричен заем в
размер на исковата сума.
Фактическата обстановка по делото не е спорна между страните и е правилно
изяснена от първоинстанционният съд, като същият е съобразил всички събрани по делото
доказателства и е достигнал до правилни изводи относно това какви факти се установяват с
тях. По тези причини настоящата инстанция възприема изцяло така изяснената фактическа
обстановка по делото, препраща своята към нея, поради което и не намира за нужно да я
възпроизвежда повторно.
Предмет на делото е осъдителен иск с правно основание чл.240 ал.1 вр. чл.79 ал.1
пр.1 от ЗЗД за връщане на парична сума, предоставена по договор за паричен заем, ведно с
акцесорна претенция за законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване
на ИМ в съда – 30.11.2020г. до окончателното изплащане, който е процесуално допустим,
доколкото е налице правен интерес у ищеца от предявяването му.
Разгледан по същество искът се явява неоснователен и недоказан и следва да бъде
отхвърлен изцяло, ведно с акцесорната претенция за законна лихва.
Правните изводи на първоинстанционният съд, формирани въз основа на
установената от този съд и възприета изцяло от въззивният съд фактическа обстановка, са
правилни. Въззивната инстанция възприема изцяло мотивите на първоинстанционният съд
за неоснователност и недоказаност на предявеният осъдителен иск с правно основание
чл.240 ал.1 вр. чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД с цена от 300лв., ведно с акцесорна претенция за
законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на ИМ в съда –
30.11.2020г. до окончателното изплащане, които мотиви са изчерпателни и са изцяло в
съответствие със закона и към които въззивният съд препраща на основание чл.272 ГПК.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба въззивният съд излага следното:
На основание чл.240 ал.1 ЗЗД, с договора за заем заемодателят предава в собственост
3
на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата
сума или вещи от същия вид, количество и качество. Уважаването на предявеният
осъдителен иск по чл.240 ал.1 вр. чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД за връщане на предоставена в
паричен заем искова сума от 300лв. предполага установяване от ищеца в процеса в
условията на пълно и главно доказване възникването на правоотношение между страните от
сключен между тях договор за паричен заем, който, доколкото е реален договор,
постигането на съгласие между страните не е достатъчно условие, за да се приеме договорът
за сключен, а се счита сключен едва след реалното предаване на парите, съответно
заместимите вещи, от заемодателя на заемателя. Договорът за заем е неформален договор,
т.е. не е необходимо спазването на някаква форма за сключването му, като писмената форма
е само за доказване. Ако парите, съответно заместимите вещи, са предадени, съгласието за
заема може и да е в устна форма.
В процесният случай, противно на оплакванията във въззивната жалба, по делото не е
установено от ищеца пълно и главно сключването на 11.04.2016г. между ищеца като
физическо лице – заемодател и ответника като заемополучател на договор за паричен заем
за исковата сума от 300лв., на което основание предявеният осъдителен иск по чл.240 ал.1
вр. чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД, се явява недоказан по основание и като такъв следва да бъде
отхвърлен, ведно с претенцията за законна лихва върху главницата от 300лв., считано от
датата на предявяване на ИМ – 30.11.2020г. до окончателното изплащане, предвид
акцесорният й характер. По делото не е установено от ищеца пълно и главно постигнато
между страните по делото съгласие за сключване между тях на 11.04.2016г. на договор за
паричен заем за исковата сума от 300лв., както и е недоказано предаването на същата от
ищеца като заемодател на ответника като заемополучател, за да се приеме, че е сключен
договор за паричен заем между страните по делото. Представеният по делото РКО от
11.04.2016г., съобразно попълнените му реквизити към момента на полагане на подписа от
ответника, не удостоверява сключен на 11.04.2016г. договор за паричен заем между
страните по делото, а доказва само и единствено факта, че на тази дата – 11.04.2016г. Х. А.
Д. е получил аванс с връщане в размер на 300лв., като в РКО не е посочено, а от там и не е
доказано, лицето, което предоставя сумата, и на какво основание. Противно на оплакванията
във въззивната жалба, по делото липсва признание от ответника на твърдяния от ищеца факт
на получаване от Х.Д. на сумата от 300лв. лично от ищеца по делото. Точно обратното, това
ищцово твърдение е изрично оспорено от ответника, с довод, че ищецът не му е предоставял
сума в размер на 300лв. в паричен заем. При липса на други ангажирани в процеса
доказателства от ищеца за сключване между него като физическо лице - заемодател и
ответника – като заемополучател на 11.04.2016г. на договор за паричен заем за сума в
размер на 300лв., който е под 5000лв., и за който са допустими и гласни доказателства, за да
се приеме, че РКО от 11.04.2016г. обективира правоотношение между страните по делото по
сключен между тях договор за паричен заем, РКО следва да удостоверява постигнато между
страните съгласие към датата на полагане на подписа от ответника за всички съществени
елементи на правоотношението по паричен заем – страни по договора за паричен заем,
4
размер на сумата, която се получава от заемополучателя в заем, срок за връщане на заемната
сума, както и да удостоверява факта на предоставяне именно от ищеца като физическо лице
като заемодател, на ответника – заемополучател в паричен заем на сума в размер на 300лв.
С оглед признанието на неизгоден факт от ищеца, че е дописал върху процесния РКО от
11.04.2016г. текста, че посочената в РКО сума от 300лв. „Х. А. Д. е получил в заем от И. Н.
И. и ще върне сумата до 30.10.2020г.“, след полагане на подпис върху РКО от страна на
ответника, то това удостоверяване върху РКО от страна на ищеца има характер, както
правилно е приел първоинстанционният съд, на негово едностранно изявление, което не
обвързва ответника, и фактите, обхванати от по - късно направеното едностранно изявление
на ищеца върху РКО, не са част от изявлението на ответника, удостоверено с по - рано
положения от него подпис върху РКО. Изявлението на ответника върху процесния РКО от
11.04.2016г. обхваща само и единствено фактите към момента на подписването му, а именно
че е получил, но неясно от кое лице, аванс с връщане в размер на 300лв., но не и тези,
удостоверени върху частния документ след полагане на подписа от ответника върху РКО,
предвид което процесният РКО не обективира и не доказва сключен между ищеца като ФЛ
и ответника на 11.04.2016г. договор за паричен заем. С оглед недоказване от ищеца, в чиято
тежест е, ответникът да се е задължил спрямо него за връщане на сумата от 300лв. по
сключен между тях на 11.04.2016г. договор за паричен заем, т.е., с оглед недоказване на
основанието на предявеният осъдителен иск по чл.240 ал.1 вр. чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД,
същият следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан, ведно с претенцията за
законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на ИМ – 30.11.2020г. до
окончателното изплащане, предвид акцесорният й характер.
Предвид пълно съвпадение между фактическите и правни изводи на двете инстанции,
въззивната жалба се явява неоснователна и недоказана и следва да бъде отхвърлена, респ.
първоинстанционното решение – правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено
изцяло.
По разноските:
Изходът по въззивната жалба обуславя неоснователност на претенцията на
въззивника за присъждане на съдебни разноски, както за въззивното /в размер на внесената
ДТ/, така и за първоинстанционното производство, и същата следва да бъде отхвърлена.
Въззиваемата страна не е претендирала съдебни разноски за въззивното производство
и съдът не дължи произнасяне.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 пр.1 от ГПК, Великотърновският
окръжен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №536/10.05.2021г. , постановено по Гр.д.
№2905/2020г. по описа на РС – Велико Търново.
5
На основание чл.280 ал.3 т.1 от ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6