Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 261731
гр. Пловдив, 14.06.2021 г.
В И М Е Т О НА Н А
Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД – ХІХ гр. с., в публично съдебно
заседание на четиринадесети май през две хиляди и двадесет и първа година
Председател:
Димитрина Тенева
при секретаря Марияна Михайлова, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 15846 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е образувано по иск по
чл. 26 от ЗЗД от Л.Г.М.
ЕГН: **********,***; чрез адв. К. - против „АЙЗАЕМ.БГ“
ООД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Хитов“, бл. 118, вх. Д, ет.1, ап. 123, представлявано от С.К. за прогласяване
на нищожност на клаузата за заплащане на
възнаградителна лихва и възнаграждение за
допълнителни услуги по договор за заем от 27.12.2019 г. Притендира
разноски.
В исковата
молба се твърди, че между страните е подписан договор за
потребителски кредит № ...........
от 27.12.2019 г. за сума от 1800 лв. при ГЛП от 41,03%, ГПР-49,69%. Договорът е недействителен е на специалните
основания предвидени в
чл.22 ЗПК. Не са посочени
условията за прилагане на договорения
лихвен процент. Договорената възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Надвишава трикратния размер на законната
при необезпечени кредити и двукратния при обезпечени. В конкретния случай лихвата надвишава, както двукратния, така и трикратния размер на законната.
Не е посочен
начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и яснота, по какъв начин
е формиран същия. В договора се съдържа клауза
за заплащане на възнаграждение за допълнителна услуга. Тази такса
не се дължи
на основание чл. 10а ЗПК, т.к. по своето естество
представлява разходи свързани с отпускането и управлението на кредита. В договора не е посочено такса
за възнаграждение за допълнителна услуга, за какво
точно се начислява. Същата прикрива разходи, който по своето естество
са включени в ГПР.
В предоставения срок за отговор
ответника оспорва иска. Твърди неосносателност на
възраженията за нищожност. Притендира разноски.
Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото
производство доказателства, както и доводите на страните, намира за установено
от фактическа страна следното:
От представените писмени доказателства-договор за заем и договор за
имуществено проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг от 27.12.2019
г. е видно, че на 27.12.2019 г. на ищеца е предоставена от ответника в заем
сума от 1800 лева, дължима на 11 месечни вноски от по 323 лв., при 41,030 %
лихва; 49,69% ГПР. На същата дата между страните е постигнато споразумение за
извършване на проучване от ответника на имущественото състояние на ищеца и
предоставяне на удостоверение за кредитен рейтинг с валидност от един месец. За
тази услуга се дължи цена от 1363,12 лв. Същата е платима на 11 вноски и е
включена в дължимата вноска от 323 лв. по договора за заем.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Няма спор по делото,
че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за
потребителски кредит, по който ищецът
е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла
на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството
има правото да отпуска кредити
със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова,
т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от
ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика
и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са
спазени изискванията на чл. 10 ал.
1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и
т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9
от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко
едно от тези
императивни изисквания води до настъпването
на тази недействителност.
Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото
сключване на договора и когато той бъде обявен
за недействителен, заемателят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но
не и връщане на лихвата и другите
разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал.
1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата
дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира,
че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото
задължение. В тази връзка следва да
се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото
тук са включени
всички разходи на кредитната институция
по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати
длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои
суми точно ще дължи. В конкретния
случай е посочено, че ГПР е 49,04 %, а възнаградителната лихва- 40
%, но от съдържанието на договора не може
да се направи
извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР, нито пък е ясно
какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.
Всичко това поставя потребителя в положение да не
знае колко точно (като сума
в лева) е оскъпяването му по кредита,
което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание.
Отделно от това, в договора за кредит е
посочено, че общият размер на дължимата сума не е сборът от стойността на
главницата и лихвата, ведно с разходите по ГПР, а е в размер на 3553 лева.
Изрично е отбелязано, че в тази обща сума е включена стойността на
допълнителната услуга, като тази допълнителна услуга има своето основание не в
договора за кредит, а в сключения заедно с него- договор за имуществено
проучване и изготвяне на удостоверение за кредитен рейтинг, по който се дължи
възнаграждение за предоставената от ответника на ищеца услуга в размер на
1363,12 лева. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но
възнаграждението по единия (за услугата), е предвидено да се заплаща с
погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода
на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието
на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за услуга
също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и
договорките по договора за услуга. Казано по друг начин, в договора за кредит
има вписана уговорка за такса за допълнителна услуга, която макар и формално да
е дължима (да произтича) от друг договор, се явява част от договора за заема,
като включена в съдържанието и в погасителния план. В този смисъл са абсолютно
несъстоятелни аргументите в отговора на ответника за това, че двата договора не
били свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към другия, защото
именно от описанието на дължимите по кредита суми се установява точно
обратното.
Предвид горното, съдът намира, че чрез клаузата
за заплащане на допълнителна услуга, уговорена в договора за имуществено
проучване, но включена във вноските по погасителния план на кредита, се
нарушава императивната норма на чл. 10а от ЗПК. Формално в договора за кредит не е вписана такса за действия,
свързани с усвояване или управление на кредита, но реално тази допълнителна
услуга по естеството си представлява именно заплащане на разходи, свързани с
отпускането на кредита, доколкото имущественото проучване на длъжника
представлява анализ на неговата кредитоспособност. Според смисъла на чл. 16 от ЗПК кредиторът
е задължен да направи такава предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника преди сключване на договора за кредит, т. е. това е вид преддоговорно задължение на кредитора, което не следва да
води до допълнително увеличаване на задълженията по кредита, тъй като рискът да
се отпусне необезпечен кредит е на кредитора и той не следва да се прехвърля
като финансова тежест на длъжника при изплащането му на кредита. Доколкото
обаче в случая е направено именно това- за оценката на платежоспособността на
потребителя е начислена такса, платима после по погасителния план на кредита,
по този начин въпросната такса се превръща в разход по кредита по смисъла
на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и така се надвишава ограничението на
чл. 19, ал. 4 от закона. Затова и тази клауза е нищожна на основание чл. 19, ал. 5
от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1,
т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги.
Така таксата за тази услуга прикрива разходи, които по естеството си следва да
са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21, ал. 1
от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или
резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни.
Именно затова клаузата от договора не отговоря
на изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по
т. 10 от нея води до нейната недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.
Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите
чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а
от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен
баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск
сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че клаузата е недействителна, на
основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал.
1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат
останалите аргументи на страните.
Предвид изхода на делото
на ищеца се дължат разноски
съобразно представения списък и ангажирани доказателства в размер от 100 лв. за
държавна такса. Тъй като същия
е представляван от пълномощник, чието възнаграждение е уговорено по чл. 38 ал.
2 от Закона за адвокатурата, на адвокатско дружество
....... следва да се определи възнаграждение
съобразно нормите чл. 7, ал. 2, т. 1 и 2 на Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действали към момента
на сключване на договора, и отправеното искане или в размер
от 300 лв. С оглед постъпилите
данни за налична регистрация на адвокатско дружество ……. по ЗДДС съдът
намира, че към възнаграждението следва да се начисли и 20% ДДС, при което
същото възлиза на 360 лв.
На ответника разноски не се дължат.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „АЙЗАЕМ.БГ“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Панайот Хитов“, бл. 118, вх. Д, ет.1, ап. 123, представлявано от С.К. и Л.Г.М. ЕГН: **********,***, че клаузата за заплащане на такса за допълнителна услуга в договора за имуществено проучване от 27.12.2019 г. е нищожна, като заобикаляща нормата на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит
и поради несъответствието й с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК