Определение по дело №1689/2019 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 2830
Дата: 30 септември 2019 г.
Съдия: Наталия Панайотова Неделчева
Дело: 20193100501689
Тип на делото: Въззивно частно гражданско дело
Дата на образуване: 5 септември 2019 г.

Съдържание на акта

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 2-ри състав, в закрито съдебно заседание, проведено на тридесети септември  през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПЕТКОВА  

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА                                                                                                   ИВАН СТОЙНОВ– мл.с.              

като разгледа докладваното от съдия Н.Неделчева,

ч. гр. дело № 1689 по описа за 2019 год.,

за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е реда на чл.15, ал. 2 ГПК.

            Образувано е по частна жалба на „Куртев" ООД, чрез адв. С.С. срещу определение №9843 от 31.07.2019г., постановено по гр.дело №7205 по описа на ВРС за 2019г., с което  производството по образуваното дело е прекратено, след като ВРС е съобразил, че не е компетентен да го разгледа, тъй като същото не му е подведомствено, на основание чл.7 ал.2 ЗМТА, вр. осн. чл. 8, ал.1 ЗМТА във вр. с чл.19, ал.1 ГПК. Според жалбоподателя, обжалваното определение е неправилно и е постановено в нарушение на съдопроизводствено правило. Представляващият дружеството твърди, че до представянето на документа озаглавен „Заявление“ с отговора на исковата молба, не бил  запознат с неговото съдържание. Изрично заявява, че не е съгласен с текстовете в по-тъмен фон на страници 2 и 3 от заявлението. Заявява, че оспорва действителността на последното изречение на заявлението, да породи действие като валидна клауза за избор на арбитраж. Твърди, че не е упълномощавал „Чез трейд България" ЕАД да прави декларативни изявления в смисъла на тези текстове, нито да договори арбитруемост на спора между него и ответника. Твърди, че текстът от заявлението, възприеман от ответника като арбитражна клауза, е част от предварително изготвена бланка и не е била предмет на договаряне, а е наложена от него. По тази клауза не е постигано съгласие. Налагането на клаузата с конкретния арбитраж е и в противоречие с добрите нрави, поради обвързаността между него и ответника, която е публична информация. С това, на основание чл. 26, ал.1, предложение трето от ЗЗД, клаузата е недействителна. Направени са доказателствени искания. По изложените съображения, и след установяване основателността частната жалба, жалбоподателят моли да бъде отменено Определение №9842 от 31.07.2019г. и след като се приеме, че спорът е подведомствен на Съда, делото да се върне на ВРС за продължаване на процесуалните действия. С допълнителна молба жалбоподателят моли при преценка на първоинстанционния акт, съдът да съобрази нормите на общностното право, и по-конкретно на Директива 2009/72 относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54. Позовава се на чл. 7, ал.7 от същата, като твърди, че тя създава задължение за всяка държава-членка да осигури ниво на защита на потребителите на ел. енергия, както на чл. 72 и чл. 73 от Директива 2019/944. Твърди също, че при постановяване на определението, ВРС не е съобразил също и чл. 8, ал. 1 и чл. 47 от ЗМТА. В молбата са формулирани два въпроса с оглед отправянето на преюдициално запитване до СЕО.

 

 

               В срока по чл.276 ГПК  е постъпил отговор от ответника по частната жалба – Енерго Про- Продажби АД, в който се излагат съображения, че определението е правилно, обосновано и законосъобразно, поради което се моли да бъде потвърдено. Оспорва твърдението на жалбоподателя за липса на надлежно упълномощаване, като счита, че е налице валидно сключено и действащо писмено съглашение, в което страните са договорили арбитражна клауза. Излага, че жалбоподателят няма качеството на потребител по см. на пар13, т.1 от ЗЗП и не попада под забраната на чл.19, ал.1 ГПК за сключване на арбитражна клауза. Твърди, е дружеството използва предоставената ел.енергия за стопанска дейност. Излага, че договор между клиента и доставчика не се сключва, а е достатъчно подаването на Заявление, в което клиентът посочва по отношение на кой обект и за какви нужди ще се ползва ел. енергията, като в случая такова заявление е било подаден от пълномощник на ищцовото дружество, подписано с ел. подпис. След като в заявлението е посочена арбитражна клауза, а същото е валидно подписано от представител  на ищеца, то е налице действителна арбитражна клауза. По изложените съображения моли частната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение –потвърдено, както и да му бъдат присъдени направените в производството съдебно-деловодни разноски.

               Жалбата е депозирана от легитимирано лице, в срока по чл.275 ГПК и срещу акт, подлежащ на обжалване, предвид което е допустима, а по същество неоснователна, поради следното:

               Производството по гр. дело №7205/2019г. е образувано по предявен от „Куртев“ ООД срещу „Енерго Про продажби“ АД иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, а именно за приемане за установено по отношение на ответника, че ищецът, че не му дължи определена сума, начислена като корекция за потребена ел. енергия  за обект –автомивка.

Чрез депозирания в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор, ответното дружество „Енерго Про Продажби“ АД е направило възражение, че спорът не е подведомствен на съда поради постигната между страните арбитражна уговорка. 

С атакуваното определение, ВРС е прекратил производството по делото след като е счел, че не е компетентен да разгледа спора, тъй като същият не му е подведомствен. За да се произнесе в този смисъл, първоинстанционният съд е съобразил, че заявителят – абонат (ищецът по делото) е приел и се е съгласил „при възникване на спор отношенията между страните да се отнасят за решаване пред Арбитражен съд гр. Варна при Сдружение ППМ“, като видно от заявлението е още, че то е за обект, който ще се ползва за търговски цели – „офис, автомивка“, поради което е приел, че разглежданите документи валидно обвързват страните с постигнатите чрез тях договорености.

Варненският окръжен съд, след като се запозна с доказателствата по делото и доводите на жалбоподателя, за да се произнесе, съобрази следното:

               В разпоредбата на чл.19 ал.1 ГПК е уредена възможност за страните по имуществен спор да уговорят той да бъде решен от арбитражен съд, освен ако спорът има за предмет вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или права по трудово правоотношение или е спор, по който една от страните е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Цитираният §13 т.1 от ДР към ЗЗП предвижда, че "Потребител" е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. От тълкуването на цитираната правна норма се налага извода, че определящо в случая е не качеството „физическо лице“, а целта, за която се придобива стоката или услугата. Така цитираната тълкувателна разпоредба предвижда, че са налице две хипотези, в които едно лице има качеството потребител- в единият случай визира само физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. Във втория случай се предвижда, че това може да е търговец, макар и по смисъла на чл.56 и сл. ТЗ, който макар и да е страна по договор, действа извън рамките на своята търговска дейност.   По аргумент на противното следва да се направи извода, че нямат качеството потребител лицата, независимо от обстоятелството дали същите са физически или юридически, ако те придобиват стоката или ползват услугата именно с оглед реализиране на търговска или професионална дейност.

               Във връзка с изложеното в частната жалба, настоящият състав съобрази следното:

               На първо място счита, че между страните е налице валидно възникнала и действаща облигационна връзка въз основа на заявление, подадено от пълномощника на жалбоподателя „Куртев“ ООД, а именно лицето Стефан Жильов, подписал заявлението с електронен подпис въз основа на надлежно упълномощаване /пълн. На стр. 26, 27 и 28 от делото/. Доколкото пълномощното е във връзка с възможността пълномощникът да „внася, подписва писма, искания, заявления… и др. документи, свързани с регистрацията на дружества на пазара за ел. енергия…от името на „Куртев“ ООД, свързани с получаването, подаването и подписването на договори за достъп, пренос и доставчик последна инстанция, както и да подписва договори за достъп, пренос и доставчик...“ на ел. енергия, съдът намира, че не е имало пречка пълномощникът да подпише заявлението и да изрази правно валидна воля от името на упълномощилото го лице, като следва да се отбележи, че във връзка с възможността спорът да бъде разрешение от арбитраж не е необходимо някакво изрично или специално упълномощаване. Документът е подписан и от двете страни в писмена форма е, респективно отговаря на изискванията на чл.7 ал.2 ЗМТА, който предвижда, че „арбитражното споразумение трябва да бъде писмено, като се смята, че споразумението е писмено, ако се съдържа в документ, подписан от страните, или в размяна на писма, телекси, телеграми или други средства за съобщения“. Затова и съставът приема, че приложеното писмено заявление, подписано от ищеца чрез пълномощник, и прието от ответника, има характер на арбитражно споразумение такова по смисъла на чл.7 ал.1 ЗМТА.

               На второ място следва да се име предвид, че като страна, подписала заявлението, „Куртев“ ООД би следвало да разполага с копие от същото, като съдът не споделя възражението му, че за първи път се е запознал с неговото съдържание при представянето му с писмения отговор на ответната страна. Следва да се отбележи също, че в заявлението е изрично посочено, че заявителят е запознат с Общите условия на доставчика, като с подаването на заявлението клиентът се е съгласил със същите.

               Действително, с Решение №595 от 17.01.2017 г. ВАС отменя Решение №ОУ-05 от 21.07.2014г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране  /сега КЕВР/, с което са одобрени Общи условия за достъп и пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа на ЕНЕРГО-ПРО Мрежи АД, действащи от 07.09 2014г.  Следователно, приложими при  отношенията с клиентите си предходните Общи условия на договорите за пренос на електрическа енергия през електроразпределителните мрежи на ЕНЕРГО-ПРО Мрежи АД, одобрени от ДКЕВР през 2007 и допълнени през 2009 година, което не прави договорът за достъп и пренос недействителен, а само променя Общите условия, приложими към него

               От представеното заявление /стр.23-24/, се установява, че  жалбоподателят, в качеството си на търговец, чрез своя пълномощник е заявил желанието си за снабдяване с ел. енергия от „Енерго- Про Продажби“ АД за  стопански обект „офис и автомивка“, които ще бъдат използване за небитови нужди.

               Предвид което съдът приема, че ползваната услуга е за осъществяване на търговска дейност, което води до извод, че ищецът няма качеството на потребител по смисъла на §13 т.1 ЗЗП и не попада под забраната на чл.19 ал.1 ГПК за сключване на арбитражна клауза.

               По изложените съображения съставът приема, че приложение намира разпоредбата на чл.8 ал.1 ЗМТА /приложим на осн. пар. 3 от с.з./, която предвижда, че съдът, пред който е предявен иск по спор, предмет на арбитражно споразумение, е длъжен да прекрати делото, ако страната се позове на него в срока за отговор на исковата молба. Възражението за наличие на арбитражно споразумение е направено в срока за отговор от ответника и доколкото същото е основателно, ВРС  правилно е прекратил производството по предявения от жалбоподателя осъдителен иск.

               Формулираните в допълнителната молба въпроси за отправяне на преюдициално запитване до СЕО не са от значение за правилното решаване на спора по см. на чл. 628 ГПК, поради искането не следва да се уважава. В тази връзка, съставът на ВОС счита, че въпросът за контрол върху законосъобразността на арбитражно решение е извън предмета на настоящия спор, който касае наличието на споразумение за арбитражна клауза, а не  постановено по арбитражно споразумение решение. Вторият формулиран въпрос се отнася до тълкуването на определения за различни видове „клиент“, съдържащи се в чл. 2, т.7, 8,9, 10 и 11 в Директива 2009/72. В чл.3, т. 3 е вменено задължение на Държавите-членки да гарантират, че всички битови клиенти, а когато държавите-членки сметнат за подходящо, и малки предприятия се ползват от универсална услуга, т.е. правото да им се доставя електроенергия с определено качество в рамките на тяхната територия на разумни, лесно и ясно съпоставими, прозрачни и недискриминационни цени, т.е. посочената разпоредба касае прозрачност и недискриминационност на цените, а не на договорите, сключвани във връзка с предоставянето на тези услуги, поради което съдът намира, че и по този въпрос  липсва връзка между искането тълкуване на общностното право и настоящия спор. Отделно от това следва да се има предвид, че съгласно чл. 288 ДФЕС, директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите-членки, до която е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат. Доколкото в същата са определени различни срокове за това, част от които все още не са изтекли, то изобщо е спорно дали е допустимо тълкуване досежно съответствието на националното право с този инструмент на общностното право във връзка с евентуални бъдещи законодателни промени, срокът за извършване на които не е настъпил.

               Предвид изложеното, жалбата се явява неоснователна, а първоинстанционният акт следва да бъде потвърден като законосъобразен, тъй като са на лице всички предпоставки спорът да бъде разрешен от арбитраж, на осн.чл. 19 ГПК и съобразно договореното между страните.

               При този изход на спора, въззиваемата страна има право да ѝ бъдат присъдени разноски за въззивното производство, които съдът, с оглед представения списък и доказателства определя в размер на 240.00 лв., на осн. чл. 78, ал. 4 вр. чл. 81 ГПК.

 

               Водим от горното, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

               ПОТВЪРЖДАВА определение №9843/31.07.2019г. постановено  гр. дело  №7205/19г. по описа на ВРС, 25-ти състав, с което производството по делото е прекратено поради неподведомственост на осн. чл.14 вр. чл. 19 ГПК.

               ОСЪЖДА“Куртев“ ООД, ЕИК *********, адрес на управление: гр. вана, бул. Мария Луиза №26, ап.19, представлявано от управителя Георги Проданов Куртев ДА ЗАПЛАТИ на „Енерго Про Продажби“ АД, ЕИК *********, адрес на управление: гр. варна, Варна Тауърс-Г, представлявано от Георги Коршия, Пламен Ст. Стефанов и Яна М. Димитрова сумата от 240.00 /двеста и четиридесет/ лв. на чл. 78, ал. 4 вр. чл. 81 ГПК.

              

               Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.



 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                           2.