№ 7717
гр. София, 17.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Вергиния Мичева
Румяна М. Найденова
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20251100504441 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от В. Н. Б. срещу решение №
22421/10.12.2024г., постановено по гр. д. № 5398/2024г. на СРС, 61 с-в в частта, в която
са отхвърлени предявените от В. Н. Б., ЕГН ****, със съдебен адрес: гр. ****, срещу
„Финтрейд Файнанс“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. ****, искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на
сумата в общ размер на 39016,16 лв., от които сумата от 8973,87 лв., платена от ищцата
без правно основание по Договор за кредит № 7003550/21.10.2016 г., сумата от
12214,96 лв., платена от ищцата без правно основание по Договор за кредит №
7008564/19.10.2018 г., и сумата от 17826,33 лв., платена от ищцата без правно
основание по Договор за кредит № 7013573/06.03.2020 г., ведно със законната лихва
върху главниците, считано от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното плащане.
В жалбата са развити доводи за неправилност на решението в обжалваната част.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на
материалния и процесуалния закон. Счита, че СРС не е обсъдил всички доводи на
ищеца и не е анализирал приетите доказателства в цялост. Намира, че липсва мотиви
за отхвърляне на претенцията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Моли решението да бъде отменено
в обжалваната част и исковете да бъдат уважени, като основателни и доказани.
Претендира разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият не е депозирал отговор на
въззивната жалба.
Предмет на въззивна проверка е и въззивна жалба, подадена от „Финтрейд
1
Файнанс“ АД срещу решение № 22421/10.12.2024г., постановено по гр. д. №
5398/2024г. на СРС, 61 с-в в частта, в която е прогласена по предявените от „Жест
2014“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
‚Витиня“ № 11, вх. Б, ап. 1 и от В. Н. Б., ЕГН ****, със съдебен адрес: гр. ****, срещу
„Финтрейд Файнанс“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. ****, искове с правно основание чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД за нищожни
Договор за бизнес линия „Fintrade оборот 6%” № 7003550/21.10.2016 г., Договор за
бизнес линия „Fintrade оборот 6%” № 7008564/19.10.2018 г. и Договор за бизнес линия
„Fintrade оборот 6%” № 7013573/06.03.2020 г., поради нищожност на уговорената в ч.
3, ал. 1, т. 1 от договорите клауза за дължимост на „такса ангажимент“ поради
нееквивалентност на престациите и противоречие с добрите нрави.
В жалбата са развити доводи за неправилност на решението в обжалваната част.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на
материалния и процесуалния закон. Счита, че по делото изобщо не е установена
печалба на кредитора. Поддържа, че търговецът не може да се ползва със защитата, с
която се ползват потребителите. Клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от договорите е ясна и
разбираема, като търговецът е в състояние да разбере икономическите последици от
същата, а при невъзможност, същият е следвало да положи дължимата грижа. Моли
решението да бъде отменено в обжалваната част и исковете да бъдат отхвърлени, като
неоснователни и недоказани. Претендира разноски.
В установения от закона срок, въззиваемите са депозирали отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната
жалба. Молят решението на районния съд да бъде потвърдено в обжалваната част,
като им бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са процесуално
допустими, а разгледани по същество - неоснователни.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материалноправни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства.
По наведените в жалбата твърдения, съдът намира следното.
СРС е бил сезиран с искове с правно основание чл. 26 ЗЗД. По така предявените
искове, в тежест на ищците е да установят, че са налице сключени договори за
кредитни линии, че договорите накърняват добрите нрави, тъй като създават явна
нееквивалентност на насрещните престации.
2
Страните не спорят, а и от представения по делото Договор за бизнес линия
„Fintrade оборот 6%” № 7003550, се установява, че на 21.10.2016 г. между „Финтрейд
Файнанс“ АД като кредитодател и „Жест 2014“ ЕООД като кредитополучател, и В. Н.
Б. като солидарен длъжник, е сключен договор за кредит, по силата на който
„Финтрейд Файнанс“ АД предоставя на кредитополучателя паричен заем под формата
на кредитна линия в максимален размер до 1000 лв., който може да се усвоява на
части, съгласно условията на договора, като срокът на договора е определен на две
години, считано от датата на подписването му. Съгласно чл. 2 от договора с
подписването му кредитодателят предава в собственост на получателя сума в размер
на 1000 лв. в брой, като кредитополучателят удостоверява, че е получил заемната сума
и договорът има силата на разписка. Договорена е в чл. 3, ал. 1 такса за ползване на
кредита 6% от усвоената главница за всеки 14-дневен период от ползването на кредита,
но не по – малко от 30,00 лв., като таксата се начислява на всеки първи ден от всеки
14-дневен период върху усвоената, но непогасена главница към този ден.
Кредитополучателят заплаща таксата в срок до 14 дни от датата на нейното
начисляване. Уговорено е, че погасителните вноски се заплащат на кредитодателя или
чрез „Изипей“ АД, или по банков път по банкова сметка на кредитодателя в
„УниКредит Булбанк“ АД или в брой чрез търговски представител, който посещава
кредитополучателя.
На 19.10.2018 г. между „Финтрейд Файнанс“ АД като кредитодател и „Жест
2014“ ЕООД като кредитополучател, и В. Н. Б. като солидарен длъжник е сключен
втори Договор за бизнес линия „Fintrade оборот 6%” № 7008564, по силата на който
„Финтрейд Файнанс“ АД предоставя на кредитополучателя паричен заем под формата
на кредитна линия в максимален размер до 10000 лв., като условията по кредита,
включително и относно такса ангажимент са идентични на първия.
На 06.03.2020 г. между същите страни е сключен нов договор за бизнес линия
„Fintrade оборот 6%” № 7013573, по силата на който „Финтрейд Файнанс“ АД
предоставя на кредитополучателя паричен заем под формата на кредитна линия в
максимален размер до 10000 лв., отново при идентични условия на първите два
договора. Не се спори и, че страните са сключили приложените към договорите за
кредит анекси, с посоченото в исковата молба съдържание.
От приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
съгласно уговореното в чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора за кредит при така уговорения %
на такса ангажимент, кредитът се оскъпява годишно със 156,43%.
Основният спорен въпрос е налице ли е нищожност на договорите за кредитна
линия. В исковата молба ищците твърдят нееквивалентност на престациите, която
влече нищожност на договорите в цялост.
Търговският закон не съдържа специална правна регламентация на основанията
и правните последици при недействителност на търговските сделки и по силата на
препращащата норма на чл. 288 от ТЗ приложение следва да намерят установените в
чл. 26 и следв. от ЗЗД общи правила за недействителност на договорите /Решение №
88 от 22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009 г. на ВКС, I ТО/. Константна е съдебната
3
практика, че договарянето в нарушение на добрите нрави е основание за нищожност и
на търговските сделки по чл. 26, ал. 1, пр.3 ЗЗД.
Съгласно чл. 26 ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат на закона или
го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и
договорите върху неоткрити наследства. Нищожни са и договорите, които имат
невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона
форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до
доказване на противното. Нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или
когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните
части – ал. 4 на чл. 26 ЗЗД.
Макар търговското право да защитава сигурността в оборота за сметка на
обогатяването на кредитора чрез получаване на една прекомерна неустойка или
печалба по договора, отчитайки търговското качество на субектите по
правоотношенията, то тези отделни негови правни норми не могат да противоречат на
онези основни принципи на правото, чието спазване е условие за действителността на
сделките. В съдебната практика противоречието с добрите нрави при сключването на
сделките се свързва с нарушаване на общоприетите в обществото нравствено-етични
морални правила, които, наред с императивните законови правила, поставят граница
на договорната свобода, предвидена с разпоредбата на чл. 9 ЗЗД. При възмездните
сделки, какъвто е и процесният договор, доколкото престацията на едната страна
предполага насрещно задължение, съответстващо на полученото, от значение за
преценката дали е налице противоречи на добрите нрави, е изследването на
еквивалентността при размяната на дължимото. За да се приеме, че е налице съставът
на чл. 26 ал. 1 т.3 ЗЗД по отношение на конкретните оспорени клаузи, следва
неравностойността на престациите да е в степен, близка до изобщо липсваща
насрещна такава.
Разрешението, дадено в т. 3 от ТР № 1/2009г. от 15.06.2010г. по тълкувателно
дело № 1/2009г. на ОСТК на ВКС приема, че автономията на волята на страните при
сключването на договора е ограничена, като отделните клаузи не може да
противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречието
с императивни правни норми и добрите нрави е основание за нищожност, както на
гражданските, така и на търговските сделки. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, съответно в случая следва да намерят приложение именно защото
при сключването на договор за търговско кредитиране няма специален нормативен
акт, който да лимитира размер на възнаградителните лихви.
В конкретния случай, при договорите за кредитна линия, кредитополучателят
4
дължи такса ангажимент само върху неусвоената сума от кредитната линия, а в случая
в процесните договори е посочено, че таксата ангажимент за ползване на кредита
съставлява 6% от усвоената главница за всеки 14-дневен период от ползване на
кредита, но не по-малко от 30 лв. и по същество има характер на печалба за
кредитодателя, въпреки наименованието си. Именно като „възнаградителна лихва“ е
дефинирана тази такса ангажимент и в подадената от „Финтрейд файнанс“ АД
въззивна жалба. Ето защо, съдът намира, че уговорената такса ангажимент безспорно
по същността си представлява възнаградителна лихва, дължима по договорите.
В настоящия случай, кредитодателят попада в обхвата на определението за
небанковите финансови институции по смисъла на ЗКИ. Върху небанковите
институции не се упражнява постоянен надзор, а тяхната дейност е уредена с
подзаконов нормативен акт – Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите
институции. Основната им характеристика, която предпоставя и посочените различия с
банките е, че те отпускат кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими начини. Поради тази причина тяхната
дейност не би могла да бъде финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни
средства, поради което и лихвите по тях са по-високи от тези предлагани от банките.
От друга страна, в случая се касае за договор, при който едната страна е по-слаба
икономически и недостигът на материални средства за един субект не бива да се
използва за облагодетелстване на друг.
Вярно е, че в съдебната практика е възприето становище, че противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити, какъвто е процесният
– двукратния размер на законната лихва. Въпреки това, посоченият критерий не може
да бъде възприет за абсолютен, тъй като противоречието на добрите нрави следва да
се прецени съобразно всеки конкретен случай, но при изследването на този въпрос,
трябва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на
възнаградителна лихва и законната лихва, наред с останалите условия и
характеристики на договора, вкл. срока на договора, размер на предоставената в заем
сума и др. Съдът съобразява като ориентир и нормативно въведени горни прагове на
възнаграждения на специализирани в кредитирането търговци, достигащи до 36 %
годишно при заеми, обезпечени със залог (чл. 18 от НАРЕДБА за дейността на
заложните къщи) и до 50 % при потребителски кредити (чл. 19, ал. 4 ЗПК).
В случая, отчитайки, че възнаградителната лихва (наричана такса за
ангажимент) е цена за предоставеното ползване на кредита, величината от 156,43%
на година, както и конкретният размер на лихвата на фона на предоставената в заем
сума, относително краткия срок на ползване – 24 месеца, наличието на обезпечение
чрез физическо лице и липсата на други данни, увеличаващи риска, настоящият състав
счита, че размерът на лихвата, наречена в договора „такса ангажимент“, от 6% за
5
всеки 14 дни противоречи на добрите нрави, тъй като е необясним с разходите, които
прави ответникът и с размера на добросъвестно очакваната от търговската сделка
печалба. Висока възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити, когато,
независимо от обезпечението, рискът на кредитора е увеличен поради възможните
инфлационни процеси, които биха намалили стойността на даденото обезпечение.
Уговорената договорна възнаградителна лихва не е обяснима със сравнително краткия
срок на договора, нито с разходите, които прави дружеството, нито с риска, който
носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. При действие
на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД съдът приема, че се касае до нищожни клаузи по
договора, сключени при нееквивалентност на престациите, в това число и
необосновано висок размер на възнаграждение за кредитодателя – Решение № 153 от
24.07.2015 г. по гр. д. № 3014/2014 г на ВКС, III ГО.
Предвид изложеното, така уговорената клауза по договора съдът приема, че
противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна на основание цитираната
разпоредба на чл. 26, ал. 1, пр. 3. Икономическата цел на отпуснатия заем е
придобиване на парични средства и за двете страни. За заемополучателя целта е
получаване на средства за покриване на текущи стопански нужди, за заемодателя
целта е да покрие разходите по заема и да получи печалба чрез получаване на
възнаградителна лихва. Извън тази цел, всеки получен доход излиза извън присъщата
функция. Възнаградителната лихва е възнаграждението за предоставянето на
финансовия ресурс. В случая уговорената лихва не е установено да съответства на
присъщата функция. Този извод се налага при съобразяване на размера на
предоставената сума, срок за който е предоставена и размера на възнаградителната
лихва, обстоятелства, че задължени лица по договора за кредит са двама правни
субекта, тоест имущество на двама длъжника е обезпечение за задължението по
договора.
Настоящият съдебен състав счита за неотносима към процесния случай
съдебната практика, на която се позовава жалбоподателят. В решение №
60080/16.09.2021г., постановено по т.д. № 466 от 2020г. по описа на ВКС, Първо ТО и
решение № 135 ог 19.11.2020г., постановено по т.д. № 1066/2019г. по описа на ВКС,
Второ ТО, е дадено разрешение на въпроса относно критериите за установяване дали
договорни клаузи накърняват добрите нрави в хипотезата на определяне на лихвата по
кредит, когато тя е променлива и промяната се определя едностранно от самата банка
при липса на предварително определени компоненти и методика. В цитираните
решения е прието, че в този случай, кредитополучателят-търговец трябва да положи
най-голямата грижа – тази на добрия търговец, поради което има възможност да
разбере обхвата на поетото задължение и икономическите последици от сключването
на договор, съдържащ клауза за промяна на възнаградителна лихва едностранно от
банката по нейна преценка, като спрямо търговеца тази клауза е ясна и разбираема и
6
не накърнява добрите нрави. Направен е извод, че уговорена по тази начин клаузата за
възнаградителна лихва, ако е ясна и разбираема, не е налице нарушение на принципите
на справедливост и добросъвестност и тя не противоречи на добрите нрави. В
процесния случай обаче изложените в исковата молба твърдения, обосноваващи
сочения порок за нищожност на клаузата, касаят нарушаване на друг принцип – този
за недопускане на несправедливо облагодетелстване, поради което цитирината съдебна
практика на ВКС е неотносима. Същото се отнася до решение № 34/12.03.2024г.,
постановено по к.т.д. № 161/2023г. ВКС, което също разглежда уговорената
възможност за едностранна промяна в лихвения процент от страна на кредитора.
Ето защо, нищожността на клаузата относно уговорения лихвен процент (такса
ангажимент) влече като последица нищожност на целия договор за заем. Като изхожда
от целта и предмета на договора за потребителски кредит, съдът намира, че
търговецът, който по занятие упражнява дейност по предоставяне на финансови
услуги, не би сключил договора без уговорката за насрещно възнаграждение.
Обратното би противоречало на характера на сделката на търговска сделка – кредит.
При така възприетото от съда, че установената по делото нищожност на клаузата от
договора, уговаряща размер на възнаградителната лихва (такса ангажимент) води до
нищожност на договора в неговата цялост, предявеният иск по чл. 26 ЗЗД правилно е
бил уважен от СРС.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго, както в настоящия случай се твърди получаването на нещо въз
основа на нищожен акт. Освен това основанието трябва да липсва не само при
получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за
реституция на даденото. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищеца е
било да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на
процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването,
съответно задържане на полученото.
На първо място, следва да се отбележи, че противно на изложеното във
въззивната жалба, СРС не е допуснал нарушение на процесуалните правила, като
правилно е квалифицирал иска и разпределил доказателствената тежест. В изготвения
по делото проекто – доклад, приет за окончателен в първото по делото заседание без
възражение на страните, на В. Б. изрично е указано, че в нейна тежест /на В. Б./ е да
установи, че е заплатила на „Финтрейд Файнанс“ претендираната сума – л. 27 от гр. д.
№ 63593/21 на СРС, 61 с-в. Ищцата Б., сега въззивник, е ангажирала относимите
според нея доказателства към предмета на доказване и съгласно разпределената
7
доказателствена тежест. Неоснователното е възражението във въззивната жаба за
липса на оспорване относно лицето, извършило плащанията, тъй като още с отговора
на исковата молба ответникът е оспорил същата да е извършвала плащанията като
физическо лице, а е посочено, че всички плащания са направени в полза на „Жест
2014“ ЕООД.
СРС е приел, че е налице признание от страна на Б., обективирано в изпратената
покана, че сумите по договорите са внасяни от името на дружеството. Действително в
така представената покана от Б., действаща лично и от името на „Жест 2014“ ЕООД,
изрично е посочено, че сумите по трите договора са заплатени от „Жест 2014“ ЕООД и
дори е извършено прихващане от името на това дружество с дължими по третия
договор суми.
Отделно от това, следва да се има предвид и следното. От представените
приходни касови ордери, намиращи се по т. д. № 1810/2021г. на СГС /под който номер
първоначално е било образувано делото/ на л. 15 до л. 20, от л. 22 до 26, л. 29 и л. 33,
л. 36 до л. 40, л. 43 до л. 51, л. 54 до л. 62, е видно, че са извършвани плащания от
„Жест 2014“ ЕООД в полза на „Финтрейд Файнанс“ АД с основание договор №
7003550. На л. 72 до л. 78, л. 80, л. 83 до л. 85, л. 87, л. 97, л. 99 – л. 100, 102 – 110, л.
112 са извършвани плащания от „Жест 2014“ ЕООД без посочено основание. На л. 81 –
82, л. 198, л. 101 и л. 111 се намират приходни касови ордери, от които е видно, че са
извършвани плащания по другите договори за кредитна линия - № 7008564 и №
7013573.
Единственото доказателство за извършено от В. Б., като физическо лице
плащане, са представените приходен касов ордер, находящ се на л. 30 от делото за
сумата от 45 лв. и ПКО, на л. 32 за сумата от 70 лв. Същите обаче са внесени в полза
на друго дружество – „Провидент файненшъл България“ и с основание различен
договор.
Ето защо, правилни са изводите на СРС, че ищцата Б. не е доказала
извършеното плащане, предмет на исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД по трите отделни
договора.
Поради съвпадане крайните изводите на двете съдебни инстанции, решението
следва изяло да се потвърди.
По частната жалба:
Предмет на въззивна проверка е и частна жалба, подадена от В. Н. Б. и „Жест
2014“ ЕООД срещу определение № 6838/10.02.2025г., постановено по гр. д. №
5398/2024г. на СРС, 61 с-в, с което СРС е оставил без уважение искането на ищците за
изменение на решението в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК.
Намират за неправилен извода на съда, че адвокатското възнаграждение следва
да бъде намалено до посочения размер. Считат, че с оглед предявения брой искове и
8
предвид фактическата и правна сложност на делото, размерът на платеното
възнаграждение не следва да бъде намаляван. Твърдят, че СРС е изчислил разноските
математически невярно, като не е взет предвид внесения пълен размер на депозита за
ССЕ.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е депозиран отговор на частната жалба от
насрещната страна.
Съдът, като прецени доводите на страните и обсъди представените по делото
доказателства, приема следното:
Жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 275, ал.1
ГПК от страна, имаща правен интерес и против подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество жалбата е частично основателна.
Въззивният съд изцяло споделя изложените от СРС съображения, че съдът не е
обвързан от праговете, посочени в Наредбата за адвокатските възнаграждения. В
Решения на Съда на ЕС (напр. решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и
C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата
камара на CEO), които са задължителни и за националните съдилища, сочат на общ
извод, че националната юрисдикция (в случая съда) не е задължена да се съобразява с
ограниченията, наложени относно минималните размери на адвокатските
възнаграждения, определени с акт на адвокатско сдружение (в случая с Наредба №
1/2004 г. на ВАдвС) и забраната съда да определя възнаграждение под минимума,
определен с такъв акт, тъй като това ограничаване „би могло да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1
ДФЕС“.
Във всеки конкретен случай съдът следва да прецени дали минималният размер
на адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и критерии:
фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на услугата,
справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от
разноските на противната страна, направени за защита по делото.
Следва да се вземе предвид, че делото не се отличава с фактическа и правна
сложност за този вид дела. Действително са предявени искове за установяване на
нищожността на три договора за кредитна линия, но те са между същите страни, с
абсолютни идентични клаузи, като с всеки следващ договор се рефинансира част от
задължението по предходния. Поради изложеното правилно СРС е приел, че не следва
да се определя отделно възнаграждение по всеки от договорите. По делото са
проведени 2 съдебни заседания. Изслушана е и е приета ССЕ, като други
доказателства не са събирани. Ето защо, с оглед фактическата и правна сложност на
делото, извършените процесуални действия и материалният интерес, съдът намира, че
правилно адвокатското възнаграждение е намалено до сумата от 900 лв. по исковете за
9
установяване на нищожност на договорите.
Основателни са възраженията относно твърдените разминавания в сумите за
държана такса и депозит за ССЕ. Дължимата държавна такса по предявените
отрицателни установителни искове е в размер на 1219.20 лв. С оглед уважаване на
трите установителни иска, дължимата държавна такса в размер общо на 1219.20 лв.
следва да бъде присъдена изцяло в полза на ищците. На ищците следва да бъде
присъдена и сумата от 165 лв. /половината от 330 лв. предвид уважената част на
исковете/. Така общият размер на разноските възлиза на 2284.20 лв. /1219.20 лв. + 165
лв. + 900 лв./ СРС е присъдил сума в размер на 2150.28 лв., тоест остава дължима
разликата от 133.92 лв., която следва да бъде присъдена допълнително на ищците.
Неотносими към настоящия спор са изложените в писмените бележки,
депозирани пред настоящата инстанция, съображения относно разноските, които не
следва да се присъждат в тежест на потребител, доколкото в настоящия случай
кредитополучателят не е потребител по смисъла на ЗЗП, а търговско дружество.
По разноските за въззивната инстанция:
С оглед изхода на спора и неоснователността на въззивните жалби на В. Б. и
„Финтрейд файнанс“ АД, разноските във въззивното производство не следва да се
присъждат, а същите оставени за сметка на страните така, както са направени.
На „Жест 2014“ ЕООД следва да бъдат присъдени разноски в размер на 450 лв.,
предвид направеното възражение за прекомерност и като взе предвид изложеното по –
горе във връзка с частната жалба, фактическата и правна сложност на делото,
извършените процесуални действия както и, че делото пред въззивна инстанция е
приключило в едно съдебно заседание без събиране на доказателства.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 22421/10.12.2024г., постановено по гр. д. №
5398/2024г. на СРС, 61 с-в в обжалваните части.
ОТМЕНЯ определение № 6838/10.02.2025г., постановено по гр. д. №
5398/2024г. на СРС, 61 с-в, като вместо това постановява
ИЗМЕНЯ решение № 22421/10.12.2024г., постановено по гр. д. № 5398/2024г. на
СРС, 61 с-в в частта за разноските, като ОСЪЖДА „Финтрейд Файнанс“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. ****, да заплати на
„Жест 2014“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. ‚Витиня“ № 11, вх. Б, ап. 1 и В. Н. Б., ЕГН ****, със съдебен адрес: гр. ****, на
основание чл. 78, ал. 1 ПК сумата от още 133.92 лв. разноски в производството пред
10
СРС.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11