Р
E Ш Е
Н И Е
№
………., 20.05.2021
година, град София,
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IІ-ри
брачен въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и първи май през 2021 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Галя Митова
ЧЛЕНОВЕ
: Валентина Ангелова
Милен Евтимов
При секретаря Мариана Ружина,
след
като разгледа докладваното от съдия В.
Ангелова,
въззивно гражданско дело № 2746 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е въззивно - по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
С решение № 259867 от 30.10.2020 г., постановено по гражданско дело № 51489 по описа за 2018 г., на Софийски районен съд,
ІІІ ГО, 91 състав, бил отхвърлен предявения на основание чл. 144 от СК от Х.А.Т.
срещу А.В.Т. иск за заплащане на месечна издръжка от 250 лева като недоказан и
неоснователен.
Недоволен от така постановеното решение останал ищецът
в първоинстанционното производство и въззивник в настоящото производство Х.А.Т.,
които обжалва същото изцяло с оплаквания за неправилност и необоснованост, като
излага подробни съображения. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да уважи исковата му претенция. Претендира сторени по делото разноски.
В хода на съдебното дирене, чрез пълномощника си по
делото, поддържа въззивната си жалба и пледира за нейното уважаване. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК ответникът в
първоинстанционното и въззиваема страна в настоящото производство А.В. Тодор не
е депозирал писмен отговор.
В хода на съдебното дирене, редовно призован, не се
явява и представлява, не сочи причини за неявяването си.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1
от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, имащо интерес от
обжалването, като отговаря на изискванията на чл. 261 от ГПК, поради което
същата е процесуално допустима и следва да бъдат разгледана по същество.
При
произнасяне по спора, въззивния съд съобрази следното :
Първоинстанционният Софийски районен съд бил сезиран с
иск с правно основание чл. 144 от СК, предявен от пълнолетния Х.А.Т. срещу А.В.Т.
– за осъждане на ответника да заплаща на пълнолетния си учащ във висше учебно
заведение син месечна издръжка в размер на 250 лева, с лихви и разноски,
начиная от датата на предявяване на исковата молба. Ищецът поддържал, че е
студент, редовно обучение в УНСС, като не можел да се издържа от доходите и
имуществото си.
В писмения си отговор, ответникът оспорвал иска по
основание и размер, считайки го за неоснователен, като поддържал, че не
разполага с достатъчно доходи, както и че даването на издръжка на ищеца ще
представлява затруднение за него.
За да постанови обжалвания съдебен акт,
първоинстанционния съд приел за установена следната фактическа обстановка:
Ищецът е пълнолетен син на ответника, като през
учебната 2018/2019 г. бил записан за първи летен семестър в УНСС, специалност
„Икономика, общество и човешки ресурси“.
Видно от удостоверение за семейно положение и членове
на семейството – лист 35 от делото, ответникът имал и друго дете – М., родено
на *** г., което е малолетно.
Ответникът декларирал липса на трудови доходи, както и
на собственост върху недвижими имоти и моторни превозни средства, която не била
оспорена от ищеца и не се опровергавала от други, събрани в производството
доказателства.
По делото били събрани гласни доказателства, с разпита
на свидетелката И.И.В., майка на ищеца, която установила с показанията си, че
синът й е студент, редовна форма на обучение, като в последните 20 години тя
полагала основните грижи за него, без финансовата помощ на ответника.
Други доказателства за твърденията на страните не били
ангажирани, като за твърденията на ищеца, че ответникът има участие в две
търговски дружества не са представени доказателства. Такива не били представени
и по издаденото на ищеца съдебно удостоверение, което му било връчено в открито
съдебно заседание на 29.05.2019 г., като му била указана възможността да
представи доказателства по него най-късно в следващо съдебно заседание. Липсват
и доказателства за заплащане на такси за обучението на ищеца в посоченото висше
учебно заведение, макар в исковата молба да е описана квитанция за платена
такса за такса за обучението му, без такава реално да е представена и да се
намира по делото.
При тази фактическа установеност, Първоинстанционния
съд постановил обжалвания съдебен акт.
Настоящият
състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид
становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства,
прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази приложимия закон и по
свое убеждение, приема за установено следното :
Въззивният съд споделя изцяло установена в
първоинстанционното производство фактическа обстановка, като не счита за
необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание чл. 272 от ГПК.
Същата се установява и от ангажираните в хода на първонстанционното
производство писмени доказателства, а именно: решение № 221/24.07.2002 г.,
постановено по гражданско дело № 1647 по описа за 2002 г. на СРС, 81 състав,
влязло в сила на 01.09.2002 г.; идентификационен картон на въззивника, издаден
от УНСС; декларация на въззиваемия от 27.02.2019 г.; удостоверение за семейно
положение, съпруг и деца на въззиваемия; уверение № 304/05.06.2019 г., издадено
на въззивника от УНСС.
Въззивният съд, като прецени показанията на
свидетелката И.И.В. по реда на чл. 172 от ГПК, кредитира същите в обсъдените от
първоинстанционния съд части.
С жалбата са представени извлечения от Търговския
регистър, касаещи „Спортен клуб по бойни спортове Несебър“ Сдружение, с ЕИК********,
„Е Т.Е.Е.Г.“ ООД, с ЕИК ********, и „М.И.К.“ ООД, с ЕИК********. Данните за
посочените юридически лица са публично достъпни, като при служебна проверка на
същите в Търговския регистър, се установява, че първото юридическо лице има
нестопанска цел да извършва обществено полезна дейност, представлява се от
въззиваемия, който участва в Управителния съвет на това сдружение. Същото
сдружение няма капитал, учредено е през 2015 г., като няма данни въззиваемият
да реализира доходи от това сдружение. Второто юридическо лице е търговското
дружество „Е Т.Е.Е.Г.“ ООД, като негов управител е въззиваемият, който заедно с
трето на спора лице – Р.С.Д.е съдружник в същото. Дружеството е с капитал от
200 лева, от който дела на въззиваемия е 100 лева. Върху дружествения дял на
въззиваемия в това дружество са наложени запори, първият от които в полза на
въззивника е за сумата от 10660,68 лева към 13.10.2014 г., а вторият е наложен
в полза на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е в размер на 3097,03 лева. Последното
дружество, съобразно справката в ТР също развива търговска дейност,
представлява се от М.П.Н., има внесен капитал в размер на 3 лева, като М.П.Н.,С.
Ж.Н.и въззиваемият са съдружници в него, като всеки от тях притежава дяволо
участие от 1 лев. Върху дружествения дял на въззиваемия е наложен втори по ред запор
в полза на въззивника в размер на 10662 лева, а запорът в размер на 7728,67
лева главница, 139,39 лева присъединени публични вземания, вписан като първи по
ред е вдигнат.
Други доказателства за твърденията на страните не се
представени в настоящото въззивно производство.
При тази
фактическа установеност, съдът достигна до следните изводи от правна страна :
Жалбата е неоснователна
по изложените в нея доводи.
Въззивният съд изцяло споделя изводите, изложени в
мотивите към обжалвания съдебен акт постановен от първоинстанционния съд, като
не счита за нужно да ги преповтаря, а препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи
следното:
Съобразно разпоредбата на чл. 144 от СК родителите
дължат издръжка на пълнолетните им деца, ако последните учат редовно в средни и
висши учебни заведения, за предвидения срок на обучение, до навършване на 20 -
годишна възраст при обучение в средно и на 25 - годишна възраст при обучение
във висше учебно заведение, и не могат да се издържат от доходите си или от
използване на имуществото си. Съобразно изложеното, за да бъде уважен
осъдителният иск за издръжка на пълнолетно учащо дете от неговия родител,
самият въззивник - ищец, чиято е доказателствената тежест съгласно чл. 154, ал.
1 ГПК, е следвало, на първо място, да докаже кумулативната наличност на
следните три предпоставки: 1/ че ответникът е негов родител; 2/ нуждите му от
издръжка за релевантния период, т.е. след 03.08.2019 г. (когато е заведена
исковата молба и от която дата се претендира издръжката) и до приключване на
устните състезания във въззивното производство, доколкото задължението за
издръжка е повтарящо се задължение и въззиваемият-ответник следва да бъде
осъден за издръжка и след посочения период и 3/ че учи редовно във висше учебно
заведение за предвидения срок на обучение, както и, че не е навършил 25 години.
По отношение на тези обстоятелства въззивникът - ищец е следвало да проведе
главно и пълно доказване, което да създаде в съда сигурно убеждение за тяхното
съществуване. Тези три предпоставки са доказани от ищеца, който е ангажирал
писмени доказателства установяващи по безспорен начин обстоятелствата, че е
навършил пълнолетие, че същият се явява по рождение низходящ от първа степен на
въззиваемия, както и, че към датата на приключване на устните състезания в
първоинстанционното производство е имал качеството на студент, редовна форма на
обучение в УНСС.
Освен това, ищецът е следвало да наведе и твърдения,
че не разполага със собствено имущество и доходи или, че имуществото му не е
достатъчно, за да се издържа от него. В сезиращата съда искова молба ищецът е
посочил тези обстоятелства, като те не са били оспорени от другата страна, като
са безспорни в отношенията им.
В хипотезата, обаче на чл. 144 СК условие за
задължението за издръжка на пълнолетни учащи деца е и родителите да могат да я
дават без ”особено затруднение”, като тази четвърта предпоставка също следва
кумулативно да е налице. Въпреки, че в закона няма легално определение за
понятието „особени затруднения”, същността му лесно може да се изясни като се
има предвид същността на издръжката като задължение за доставяне на средства за
съществуването на нуждаещия се. Следователно, дали са налице особени
затруднения или не, се преценява с оглед на материалните възможности на
родителя, срещу когото е насочен искът, както и с оглед на наличието на други
обстоятелства, които пряко рефлектират върху тези материални възможности.
Изложеното води на извод, че родителят трябва да притежава средства над
собствената си необходима издръжка, които да му позволяват без особено
затруднение да отделя средства и за издръжка на пълнолетното си дете.
В случая при постановяване на обжалвания съдебен акт,
първоинстанционният съд прецизно е обсъдил доказателствата по делото и е приел,
че въззиваемият не разполага с такава материална възможност, която да му позволява
да престира претендираната издръжка без особено затруднение за самия него, след
задоволяване на собствените му екзистенциални нужди и осигуряване на издръжката
на малолетното му дете. В случая, съдът е оказал съдействие на въззивника за
снабдяването му с доказателства за доходите на въззиваемия, като му издал
поисканото от него съдебно удостоверение, но въззивникът не ангажирал
доказателствата, за които същото е било издадено. Представените с жалбата и
служебно направени от съда справки от ТР не обуславят различни изводи, като не
установяват въззиваемия да реализира доходи от участието си в посоченото
сдружение с нестопанска цел, както и в търговските дружества, още повече,
че върху дружествените му дялове в тях са
наложени запори още през 2014 г., които не са вдигнати и сега.
Същевременно въззивникът не установи ответната страна
да разполага с доходи от друго естество или пък да разполага с достатъчно
имущество, посредством използването на което да е в състояние да си набави
приходи.
С оглед на така установеното би могло да се направи
категоричния извод, че не е налице сума, която да надхвърля минималния размер
на алиментните задължения на въззиваемия към малолетното му дете и нормалните
средства, нужни за издръжката на един човек на средна възраст от 44 години, в
който случай би било налице основание за уважаване на иска.
В случай, че въззиваемия доставя месечна издръжка на
въззивника в какъвто и да е размер, при тази своя материална възможност, то той
би бил изпаднал в значително затруднение да осигурява издръжка на малолетния си
син, както и да обезпечава собствените си нужди. Все пак възможността за
плащане на издръжка следва да се преценява обективно и конкретно като се
определя не само от имуществото и доходите, но и начин на живот на задълженото лице,
още повече, че не се установи същия да работи и да реализира доходи. Все пак
идеята на законодателя е да не поставя родителя в такова затруднение, което да
го лиши от задоволяване на собствените му жизнени потребности от храна и
нехранителни стоки и услуги. Както е изяснено и в Решение № 199/17.05.2011г. по
гр.д. № 944/2010 г., ІІІ г.о. на ВКС, родителят отговаря по чл. 144 СК тогава,
когато притежава средства над собствената си необходима издръжка, които да му
позволят, без особени затруднения да отделя средства и за издръжка на
пълнолетното си дете.
Задължението на родителите да издържат децата си
безспорно е в основата си морално задължение, но докато задължението за
издръжка по чл.143 от СК – при ненавършилите пълнолетие деца е безусловно от
гледна точка на положението на детето, то при издръжката на пълнолетен учащ,
пълна безусловност на задължението не е налице. Необходимо е детето да не може
да се издържа от доходите респ. имуществото си и даването на издръжка да не
създава особено затруднение за родителя. В настоящият случай се установи, че въззивникът
не притежава имущество и доходи, но даването на издръжка представлява особено
затруднение за въззиваемия, който има алиментно задължение за издръжка към
друго свое малолетно дете. Няма спор, че за поддържане на пълнолетен учащ са
необходими средства за издръжка, но това автоматично не означава, че част от
тях следва да се поемат от родителя, от когото се търсят, защото принципно
пълнолетните деца поначало са длъжни сами да се грижат за издръжката си. Доказателствената
тежест за установяване възможността на
родителя да предоставя издръжка без особени затруднения се носи от ищеца. Касае
се за правопораждащ факт да получи претендираната издръжка, поради което и
същият следва да бъде установен по изключващ каквото и да е съмнение начин -
при условията на пълно и главно доказване. Както беше посочено, този факт не
беше доказан по делото. Поради това и съдът приема, че по делото не беше
доказано, че претендираната издръжка не представлява особено затруднение за
ответника.
Предвид че не се събраха доказателства за
възможностите на въззиваемия да дава
издръжка без особени затруднения съдът намира, че жалбата, като неоснователна,
следва да се остави без уважение, а обжалвания съдебния акт следва да се потвърди
като правилен и законосъобразен. В хода на въззивното производство не се
събраха такива доказателства, които да разрушат убеждението на въззивния съд в
правилността на обжалваното решение. Решението е валидно и допустимо. Съдът не
констатира противоречие на същото с материалния закон, както и съществени
процесуални нарушения, допуснати в производството пред Първоинстанционния съд.
Съобразно изложеното и поради съвпадение на крайните
изводи на въззивния съд, с тези на първоинстанционния съд, настоящият въззивен
състав намира, че обжалваното първоинстанционното Решение следва да бъде
оставено в сила.
По разноските
:
Претенция за присъждане на сторените в настоящето
производство разноски има само от страна на въззивника, като с оглед изхода на
спора, същата се явява неоснователна и като такава следва да се отхвърли.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд,
Гражданско отделение, IІ-ри брачен въззивен състав, на основание чл.
271, ал. 1, изречение 1, предложение първо от ГПК
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 259867 от 30.10.2020 г., постановено по гражданско дело № 51489 по описа
за 2018 г., на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 91 състав.
ОТХВЪРЛЯ
претенцията на въззивника Х. А.Т. за
присъждане на сторените по водене на делото разноски, като НЕОСНОВАТЕЛНА.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ……………… ЧЛЕНОВЕ: 1. ……………
2. ……………