№ 8286
гр. София, 09.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Б В
при участието на секретаря С В
като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20241110150110 по
описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Ищецът М. И. Д. е предявила срещу ответника „С.." АД кумулативно съединени искове
с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 ЗЗД, с които се иска да бъде прогласен за нищожен
договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ../05.04.2024 г. поради
противоречие със закона на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а при условията на
евентуалност да бъде прогласена за нищожна клаузата на чл. 29 от същия договор на
основание чл. 26, ал. , пр. 1 и пр. трето ЗЗД поради противоречие със закона и добрите
нрави.
Ищецът твърди, че на 05.04.2024 г. е сключил договор за потребителски кредит от
разстояние № .. с ответника. Страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на
1000 лева, със срок за погасяване 12 месеца. В договора било посочено, че ГПР е в размер на
42, 58 %, а договорната лихва е в размер на 36 %. В чл. 19 от договора било уговорено, че
потребителят следва в тридневен срок от сключване на договора да предостави обезпечение
под формата на поръчител или банкова гаранция, като се излагат доводи, че при
кандидатстване онлайн софтуерният продукт винаги генерира договор, в който е предвидено
такова обезпечение, т.е. на практика потребителят няма избор дали да предостави
обезпечение или не, ако иска да сключи договора. Сочи, че в чл. 29 от договора е предвидена
неустойка при неизпълнение на задължението по чл. 19 в размер на 0, 9 % от стойността на
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение.
Поддържа, че така предвидената неустойка не е включена в годишния процент на разходите,
въпреки че е посочена в погасителния план като месечен размер, като по този начин не е
спазено законовото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което договорът е изцяло
нищожен на основание чл. 22 ЗПК. При условията на евентуалност претендира прогласяване
нищожност на чл. 29 от процесния договор.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, с който предявените искове се оспорват като неоснователни. Изложени са доводи,
че уговорената в чл. 29 от процесния договор неустойка не е нищожна, както и че такава
неустойка реално не е била начислявана, нито събирана от ищцата. Моли исковете да бъдат
отхвърлени.
Ишецът е подал две идентични становища по отговора на исковата молба, с които
1
оспорва отговора и излага съображения по съществото на делото.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
По иска с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че
между страните е възникнало е възникнало облигационно отношение по процесния договор
за потребителски кредит, който е съдържал клауза за неустойка при непредоставяне на
уговореното обезпечение, както и че същата противоречи на закона и добрите нрави. В
тежест на ответника е да установи, че договорът е бил сключен при спазване на
законоустановените изисквания по отношение неговото съдържание, както и че процесната
клауза за неустойка е валидна.
От фактическа страна:
По делото е приет договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия №
../05.04.2024 г., съгласно който ответното дружество се е задължило да предостави на ищеца
потребителски кредит под формата на кредитна линия с общ размер на максимално
разрешения лимит по кредитната линия от 1000 лв. В договора е посочен лихвен процент по
кредита в размер на 36 % и годишен процент на разходите от 42, 58 %, като общата сума,
дължима по първия отпуснат транш от 1000 лв., се равнява на 1191, 77 лв. Като обезпечение
на договора са посочени поръчител или банкова гаранция. С чл. 19 от договора ищецът се е
задължил в тридневен срок от сключване на договора да осигури поръчител – физическо
лице или да предостави банкова гаранция, а съгласно чл. 29 при неизпълнение на това
задължение потребителят дължи неустойка в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената по
кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. Предвидено е тази
неустойка да се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска.
Приет е и погасителен план, в който са посочени следните вземания: 1000 лв. главница,
общо дължима сума главница плюс кредит в размер на 1191, 77 лв. и общо дължима сума
главница плюс лихва плюс неустойка в размер на 2527, 80 лв..
От приложеното на л. 41 и л. 79 по делото преводно нареждане се установява, че на
05.04.2024 г. ответното дружество е предоставило на ищеца главница по договора за кредит
в размер на 950 лв., а от приложените на л. 42, л. 43, л. 80 и л. 81 преводни нареждания – че
ищцата е превела в полза на ответното дружество сумата от 672 лв. на 22.05.2024 г. и сумата
от 278 лв. на 05.08.2024 г.
По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което след
преценка по чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано като пълно, обективно и компетентно
изготвено. Вещото лице е посочило, че ищцата е извършила две плащания по процесния
договор за кредит в общ размер от 950 лв., с която сума са били погасени главница в размер
на 131, 47 лв., договорна лихва в размер на 108, 96 лв. и неустойка в размер на 709, 57 лв.
Установило е, че посоченият в договора годишен процент на разходите в размер на 42, 58 %
включва единствено дължимата договорна лихва, а ако при изчисляването му се включи и
предвидената в договора неустойка от 1336, 03 лв., размерът на годишния процент на
разходите се равнява на 176, 58 %.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира
Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е
неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение, е
необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с
което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.
Съгласно приложения по делото разходен касов ордер уговорената сума е била предадена на
ищеца, поради което договорът се счита за сключен.
Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда задължение
за потребителя да предостави обезпечение и неустойка в полза на кредитора при
неизпълнение на това задължение, и съпоставянето им всяка с естеството на сключения
2
договор за заем, налага извод, че по силата на същите ответникът е договорил скрито
възнаграждение за себе си. Въведените изисквания за вида обезпечение, което следва да се
предостави по избор на заемателя: физическо лице - поръчител, или банкова гаранция в
размер на цялото задължение на заемателя по договора (включващо главница, лихви,
неустойки и всички други обезщетения и такси) и тридневен срок за представянето му,
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението на това задължение до
степен, че то изцяло да се възпрепятства. Така се стига до значително нарастване на цената
на кредита и възлагане на потребителя финансова тежест. На практика такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го
направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на
длъжника. Нищожността на такава уговорка за неустойка е разгледана в т. 3 от
Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК, в което е
посочено, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Обстоятелствата, обуславящи възникването на задължение за заплащане на посочената
неустойка, водят до извод, че с нея се цели постигане на забранен от закона правен резултат,
като тя води до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, тъй като
длъжникът изначално е изправен пред невъзможността да изпълни задължението, чието
изпълнение обезпечава неустойката.
Основателен е и доводът на ищеца, че е налице нарушение на императивното
изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход,
свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото де факто се явява за
потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо
наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната
лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е
включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не
съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че бъдат включени, то процентът на разходите
надхвърля допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер, като
съгласно заключението на вещото лице при включването на неустойката се получава
годишен процент на разходите в размер на 176, 58 %, вместо посочения в договора 42, 58 %.
Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор
за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. Както се посочи и по-
напред, след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора
за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите.
Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че тези
вземания бъдат включени, то процентът на разходите надхвърли допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за
кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за
3
кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният
процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл са и решение от
21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС и решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС,
според които за да осигури по-голяма защита на потребителите законодателят на Съюза е
възприел широко определение на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" /§
40/. Разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането
му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният
размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по
смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива (чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО
на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета) разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват
неоснователни. Ето защо и предявеният главен установителен иск е основателен и следва да
бъде уважен. Предвид уважаването на главния иск, не следва да бъде разглеждан
предявеният под условие евентуален иск.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да
бъдат присъдени направените разноски за държавна такса и депозит за експертиза в размер
на общо 412 лв. Освен това, ответникът следва да бъде осъден по реда на чл. 77 ГПК да
заплати в полза на Софийски районен съд сумата от 4, 30 лв., представляваща държавна
такса за служебно изготвени преписи от исковата молба и приложенията към нея съгласно
справка, приложена на л. 55 по делото, изготвена от деловодителя на състава на основание
Заповед № АС-180/23.04.2024 г.
В полза на адв. А. Д. следва на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в размер на 480 лв. с вкл.
ДДС.
Съдът намира, че на процесуалния представител на ищцата се дължи този размер на
възнаграждението за осъщественото безплатно процесуално представителство по следните
съображения. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни
тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в
светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива 2004/48
прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и
пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен
ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е
4
посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея
мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв
начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от
Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено
на "разумни" съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния
характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като
предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото
страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални
обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата
делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която
допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на
съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-
428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния
размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на
СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител
бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение.
При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази наличните обективни
фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените
действия от процесуалния представител. Производството по делото се е развило в
минимални рамки. Не без значение е обстоятелството, че делото касае потребителски спор
по т. н. масови дела във връзка с нищожност на клаузи от договори за потребителски
кредити и извършените по тях плащания. Тоест, делото не се отличава с никаква фактическа
и правна сложност.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от М. И. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк
„С..., БЛ.., вх. Б, ет. 3, ап. 6, срещу "С.." АД, ЕИК ... със седалище и адрес на управление: гр.
Ш.., пл. "О..." № ..., иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК нищожността на договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №
../05.04.2024 г. поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА "С.." АД, ЕИК ... със седалище и адрес на управление: гр. Ш.., пл. "О..." №
..., да заплати на М. И. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк „С..., БЛ.., вх. Б, ет. 3, ап.
6, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по делото в размер на 412 лв.
ОСЪЖДА "С.." АД, ЕИК ... със седалище и адрес на управление: гр. Ш.., пл. "О..." №
..., да заплати на адв. А. Д. от САК, личен номер ..., със съдебен адрес: гр. София, ул. „Ха...“
№..., ет. 1, ап. 1, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 480 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС за осъществена безплатна правна защита на ищеца
М. И. Д..
ОСЪЖДА "С.." АД, ЕИК ... със седалище и адрес на управление: гр. Ш.., пл. "О..." №
..., да заплати в полза на Софийски районен съд на основание чл. 77 ГПК сумата от 4, 30 лв.,
представляваща държавна такса за служебно изготвяне на преписи по делото.
5
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6