№ 12127
гр. София, 21.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20251110104632 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава осемнадесета, Раздел I, чл. 235 ГПК.
Делото е образувано по искова молба на К. П. А., с която срещу "Кредирект“
ЕООД е предявен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 ЗПК за
прогласяване нищожността на договор за кредит № 1160108/02.10.2024 г., сключен
между страните, а в срока за отговор ответникът е предявил насрещен иск по чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, ев. по чл. 23 ЗПК.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника процесния договор за кредит, по
силата на който ответникът му е предоставил сумата 5000 лева, като в договора е бил
посочен размер на ГПЛ 50 % и ГПР 62,96 %. С клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора е
било установено задължение за кредитополучателя да представи обезпечение по
кредита, като при неизпълнение на същото съгласно клаузата на чл. 4, ал. 2 е
предвидена дължимостта на неустойка в размер на сумата от 3556,34 лева. Поддържа,
че още със сключване на договора е била начислена неустойката за непредставяне на
обезпечение. Така сумата, която следвало да върне на кредитора нараснала с
включване на неустойката към общото задължение по кредита. Счита, че
договорът е нищожен поради неспазване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл.
22 ЗПК, тъй като не бил посочен реалният ГПР и по-конкретно без изрично да са
описани основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Твърди, че
действителният ГПР по договора е по-висок от посочения и по този начин са
нарушени правилата на чл. 19 ЗПК. Освен това клаузата за неустойка влизала в
противоречие с разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК и накърнявала добрите нрави.
Същата била и неравноправна по см. на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. В обобщение на
подробните доводи в исковата молба заключава, че целият договор е нищожен с оглед
разпоредбата на чл. 22 ЗПК и иска от съда да прогласи неговата нищожност.
Постъпил е в срок отговор на исковата молба, с която ответникът оспорва
предявения иск. Не отрича сключването на договора и че по силата на същия е
предоставил на ищеца сумата от 5000 лева. Отрича при сключването на договора и със
1
същия да са нарушени императивни норми на закона. Счита, че в договора е посочен
реалният размер на ГПР и то в съответствие с изискванията на ЗПК. Поддържа, че
евентуалната нищожност на отделни клаузи от договора не може да обуслови
нищожност на целия договор. Излага подробни доводи защо оспорената неустойка не
следва да се включва като компонент при формиране на ГПР. Счита, че клаузата е
действителна и същата отговаря на присъщите на института функции. Оспорва
клаузата да е и неравноправна. Намира, че ищецът е недобросъвестен, тъй като бил
сключил с ответника общо 8 договора. Моли за отхвърляне на иска като неоснователен
и за присъждане на разноски по представен списък.
В срока за отговор ответникът е предявил осъдителен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 9 ЗПК, ев. по чл. 23 ЗПК за сумата 5000 лева, представляваща главница по
процесния договор за кредит, ведно със законната лихва от датата на насрещната
искова молба до плащането. Моли за уважаване на този иск и за присъждане на
разноски.
С отговор ответникът по насрещния иск оспорва същия. Оспорва главния, но
намира евентуалния за допустим и основателен. Излага доводи, че причина за
образуване на производството е ищецът по насрещния иск, с оглед което моли в
негова полза да се присъдят всички разноски по делото.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на
първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване
становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна
следното:
С доклада по делото, обявен за окончателен без възражения на страните в
първото и единствено по делото открито съдебно заседание, за безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства: че във връзка с
процесния договор за кредит ответникът е предоставил на ищеца сумата от 5000 лева,
която последният се е задължил да му върне, както и че потребителят не е правил
плащания в изпълнение на поетите с договора задължения. Следва да се посочи също
така, че съдържанието на процесния договор за кредит не е спорно между страните.
Независимо от това, за пълнота и яснота на изложението съдът намира за необходимо
да акцентира върху следното:
С договор за потребителски кредит № 1160108/02.10.2024 г. ответникът е
предоставил на ищеца заемна сума в размер на 5000 лева при посочен в договора ГЛП
50 % и ГПР 62,96 %, която сума потребителят се е задължил да върне за срок от 7
месеца (на 7 броя погасителни месечни вноски) съгласно погасителния план в
договора, последната с падеж 02.05.2025 г. Посочено е в договора, че общата сума,
която потребителят се задължава да плати на кредитора е в размер на 6058,66 лева
(като сбор от дължими главница и договорна лихва). Предвидено е задълженията
на кредитополучателя по договора да бъдат обезпечени чрез представяне на банкова
гаранция или поръчител, отговарящ на изискванията на чл. 6 от договора – банкова
гаранция или поръчители, които следва да отговарят на следните завишени
изисквания: при един поръчител – осигурителен доход в размер не по-малко от 3 пъти
размера на минималната работна заплата, а при двама поръчители - да имат
осигурителен доход в размер на не по-малко 2 пъти размерът на минималната работна
заплата за страната за всеки; не са поръчители по други договори за кредит, сключени
с кредитора; не са кредитополучатели по сключени и непогасени договори за кредит,
сключени със кредитора; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна
бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на
2
получавания от тях доход. Обезпечението е следвало да се предостави в двудневен
срок от сключването на договора.
С клаузата на чл. 18 от договора е предвидено възникване на вземане за
неустойка - в случай че заемателят не предостави обезпечение в двудневен срок от
сключване на договора, той дължи на кредитора неустойка в размер на сумата 3556,34
лева, платима разсрочено по начин, подробно посочен в погасителния план. Не е
спорно, че сумата 5000 лева е получена от ищеца, както и че съгласно договора
потребителят е следвало да върне сума в общ размер на 9615 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че
договорът, сключен с ответника, е нищожен на заявените с исковата молба основания,
а именно поради нарушение на императивни норми на закона.
По иска по чл. 9 ЗПК в тежест на ищеца е да установи, че е предоставил сумата
5000 лева на ответника потребител, а последният се е задължил да му я върне съгласно
условията и сроковете, посочени в договора.
В тежест на ответника по първоначалния иск е да докаже основателността на
възраженията си, че при сключването на договора са били спазени особените
изисквания на ЗПК, както и че на потребителя при сключването на договора е
предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да
прецени икономическите последици от сключването на договора.
По иска по чл. 9 ЗПК в тежест на ответника е да установи, че е погасил изцяло
задължението си за главница по процесния договор за кредит, каквито твърдения не са
наведени в производството.
С оглед предмета на процесния договор за кредит съдът приема, че страна по
същия е лице, притежаващо качеството „потребител“, предвид което приложими в
настоящия случай са разпоредбите на ЗПК.
По отношение на доводите на ищеца за нищожност на договора за кредит съдът
приема следното:
Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда
дължимостта на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето им с естеството на
сключения договор за потребителски кредит, налага извод, че така наложената от
кредитора неустойка представлява скрито възнаграждение за него. Въведените
изисквания за вида обезпечение, което следва да се предостави по избор на заемателя:
физическо лице - поръчител, отговарящо на изключително завишени изисквания към
финансовия и кредитния им статус или банкова гаранция в двоен размер на цялото
задължение на заемателя по договора и срока за представянето му- двудневен,
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението на това задължение
до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза
въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да
осигури банкова или физическо лице - поръчител, отговарящ на всички поставени
изисквания към него, при положение, че кандидатства за отпускане на кредит с размер
от 5000 лева с кратък срок на погасяване. С други думи, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се
обогати, въвеждайки основание за договорна отговорност на потребителя, който да
дължи неустойка в размер по-голям от този на главницата по съответния договор, като
още към момента на сключване на договора съдът приема, че за кредитора е било ясно,
че задължението на потребителя няма да бъде изпълнено, съответно ще са налице
3
предпоставките за дължимост на тази сума.
Следва да се акцентира на задължението на кредитора преди сключването на
договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши
справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно
платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. В случая
потребителят е декларирал доходи в размер на сумата 1200 лева месечно, като ако
кредиторът е преценил, че би сключил договор за кредит с конкретния длъжник само
при условията на осигурено обезпечение, то изискването за предоставяне на
обезпечение следва да е било изпълнимо преди сключването на договора, а не след
него. На практика се получава така, че с тези клаузи кредиторът прехвърля риска от
неизпълнение на задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични
средства чрез сключването на договора, като с последното се освобождава от своето
преддоговорно задължение. Последното обаче води до значително нарастване на
цената на кредита и възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие
както със закона - чл. 16 ЗПК.
Основателно също така от страна на ищеца по предявените искове се поддържа,
че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет. В конкретния случай не са необходими специални знания, за да
приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия неустойката, не
нарушава това изискване, а при тяхното включване с положителност би бил
надхвърлен законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В договора е
посочено, че неустойката се заплаща на равни части към всяка от погасителните
вноски по договора, като увеличава нейния размер. Както се посочи, съдът счита, че
вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора
и като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по договора,
така и в годишния процент на разходите.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на
неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за
допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя
разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и
едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва
и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в
тежест на потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е
включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този
договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не
4
нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че вземането за неустойка бъде
включено, то несъмнено процентът на разходите ще надхвърли допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно и сами по себе
си клаузите за неустойки се явяват нищожни с оглед нормата на чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия
договор за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР (с
включена неустойка).
Както се посочи и по-напред, след като неустойката не е включена като разход
по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа
реалния размер на процента на разходите. Следователно с процесния договор за
кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в
договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния
продукт. Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта
за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води
до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В аналогичен смисъл е и решение по дело C 714/22 от 21.03.2024 г. на СЕС,
относимо към изискването за реално посочване на ГПР в договор за кредит, сключен с
потребител.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е
уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което доводите на
ответника в обратен смисъл се явяват неоснователни.
Ето защо и предявеният установителен иск е основателен и следва да бъде
уважен.
По насрещния иск:
С доклада по делото съдът е указал на страните, че на основание чл. 7, ал. 3
ГПК следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в договора, страна по който
е потребител, както и че с оглед разрешението, дадено с ТР № 1/2022 г. ОСГТК, ВКС и
доколкото са предявени искове за реално изпълнение на задължения по договор следи
служебно за нищожност на същия поради противоречието му със закона, поради
заобикаляне на закона и поради противоречието му с добрите нрави. На страните е
предоставена възможност да допълнят становищата си във връзка с валидността на
договора за потребителски кредит и оспорените клаузи от същия.
Съдът вече по-напред изложи становището си, че процесният договор за кредит
е недействителен. Ето защо и предявеният главен насрещен иск следва да се отхвърли
и да се уважи на евентуално заявеното основание – чл. 23 ЗПК за пълния предявен
размер на главницата, представляваща чистата стойност на кредита, получена от
ответника по този иск. Съгласно актуалната съдебна практика съдът не следва да
присъжда лихва за забава от предявяване на иска до плащането (Решение по дело С-
520/21 СЕС, Решение № 129/30.07.2024г. по т.д. № 630/2023г. по описа на ВКС).
Единствено за пълнота на изложението съдът намира за необходимо да посочи,
че изложените в отговора на исковата молба доводи относно добросъвестността в
гражданските отношения и възраженията, че била налице злоупотреба с права от
5
страна на ищеца, тъй като между страните са били сключени множество договори за
кредит, въз основа на което следвало да се приеме, че ищецът познава кредитния
продукт на ответника, като от поведението му и трайните им отношения ставало ясно,
че ищецът изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечения по кредитите, а
целял да се обогати неоснователно за сметка на дружеството, като впоследствие води
дела като процесното, не променят изводите на съда за изхода от спора. Ответникът е
този, който съдът приема, че като икономически по-силна страна е предопределил
съдържанието на процесния договор, в т.ч. е начислил допълнително възнаграждение в
своя полза, именувайки същото неустойка, което е оскъпило цената на кредитния
продукт (независимо дали параметрите му са били известни на потребителя).
Действията на потребителя, предприети в защита на субективните му права, не могат
да бъдат дефинирани като злоупотреба с права. А възражението, че ищецът въобще не
е имал намерение да предостави обезпечения по договора за кредит, а е целял да води
искови производства като настоящото, за да се обогати, съдът не следва по-подробно
да анализира, предвид че по-напред в мотивите си прие, че поставените изиквания от
кредитора, на които е следвало да отговарят тези „обезпечения“, са фактически
неизпълними от потребителя, кандидатстващ за получаване на „бърз кредит“ при
високи стойности на ГЛП и ГПР, и на кредитора изначално е следвало да е ясно, че
потребителят няма да изпълни задължението си да предостави обезпечение,
отговарящо на разписаните условия, независимо от намеренията му.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат само на ищците (по първоначалния,
респ. по нарещния иск).
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца по първоначалния иск се следват
разноските за заплатена държавна такса размер на 242,35 лева и заплатено адвокатско
възнаграждение. Последното е в размер на 670 лева, като ответникът по този иск е
заявил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът, съобразявайки критериите,
изведени в съдебната практика: фактическа и правна сложност на спора, достъп до
правосъдие, качество на услугата, справедливост и необходимост насрещната страна да
понесе тежестта на разноските на насрещната страна (разумност и обоснованост на
разноските) и не на последно място икономическите условия в страната, измерител на
които се явява МРЗ и цената на исковете, срочното разглеждане на спора в едно
съдебно без събиране на други доказателства освен писмените и без явяване на
процесуалните представители на страните, намира за основателно и намалява до
сумата 500 лева.
Ищецът по насрещния иск също има право на разноски на основание чл. 78, ал.
1 ГПК. Същите са в размер на сумата 170 лева за държавна такса и 480 лева с ДДС за
заплатено адвокатско възнаграждение или общо 650 лева.
Заявено е искане за извършване на прихващане на разноските, като не е налице
пречка то да бъде уважено. На ищеца по първоначалния иск се следва разликата в
размер на 92,35 лева.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от К. П. А., ЕГН **********, със съдебен адрес:
гр. София, бул. „С., срещу „С., ЕИК . със съдебен адрес: гр. София, ул. „О. иск с правно
6
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 ЗПК, НИЩОЖНОСТТА
на договор за потребителски кредит № 1160108/02.10.2024 г., сключен между страните,
поради противоречието му със закона.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „С., ЕИК . със съдебен адрес: гр. София, ул. „О.,
срещу К. П. А., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, бул. „С., иск с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за сумата 5000 лева, представляваща
непогасена главница по договор за потребителски кредит № 1160108/02.10.2024 г.
ОСЪЖДА К. П. А., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, бул. „С., да
заплати на основание чл. 23 ЗПК на „С., ЕИК . със съдебен адрес: гр. София, ул. „О.,
сумата 5000 лева, представляваща чистата стойност на сумата, получена от
кредитополучателя по договор за потребителски кредит № № 1160108/02.10.2024 г.,
като ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за присъждане на законна лихва от
предявяването на насрещния иск до плащането.
ОСЪЖДА „С., ЕИК . със съдебен адрес: гр. София, ул. „О., да заплати на К. П.
А., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, бул. „С. на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата 92,35 лева, представляваща разноски по компенсация за производството
пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните чрез процесуалните им представители.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7