Решение по дело №1769/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.203, ал.1 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.

Образувано е по искова молба с правно основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ, подадена от „EЙС СОФТ“ ООД, ЕИК *********, [населено място], чрез адв. И. З., против Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ - София, за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 475,00лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по КАНД № 1453/2019г. по описа на Административен съд - Варна, ведно със законната лихва, считано от 27.09.2019г. (датата на влизане в сила на решението, с което е отменено наказателното постановление като незаконосъобразно), до окончателното изплащане на претендираното обезщетение.

В исковата молба са релевирани твърдения, че с Решение № 617/04.04.2019г. по НАХД № 5608/2018г. на Районен съд – Варна, е отменено Наказателно постановление № 03-007752/31.05.2017г. Решението на ВРС е потвърдено с Решение на Административен съд - Варна № 1709/26.09.2019г. по КНАХД № 1453/2019г. Позовава се на ТП № 2/2015г. на ОСГК на ВКС и I и II колегия на ВАС, както и на ТР № 1/15.03.2017г. по тълк.д. № 2/2016г. на ОСС на ВАС, І и ІІ колегия, и твърди, че изплатеното адвокатско възнаграждение за производството пред АдмС Варна в размер на 475,00лв., се явява вреда за дружеството, която следва да бъде обезщетена от ответника.

В съдебно заседание ищецът се представлява от адв. З., който поддържа предявения иск и моли да бъде уважен. Претендира присъждане на разноски съгласно списък по чл.80 ГПК.

Ответната страна - Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, чрез юрк. Н. Т., оспорва исковата молба по съображения в писмен отговор с. д. № 14068/07.10.2024г. Счита, че не е изпълнен фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, т.к. ползването на адвокатска защита от страна на ищеца по КНАХД № 1453/2019г. АдмС Варна, се дължи както на отменено НП № 03-007752/31.05.2017г., така и на противоправното му поведение, т.к. не е изпълнил дадените предписания. В тази връзка сочи, че нарушения на трудовото законодателство и предписания за тяхното отстраняване са дадени с протокола за извършена проверка, чиято законосъобразност не е оспорена по реда на АПК и ищецът не е представил доказателства за тяхното изпълнение. Твърди, че дори да се приеме, че са изпълнени предпоставките по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 475,00лв. във връзка с воденото КНАХД № 1453/2019г. АдмС Варна, е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, и изплатеното в повече не се намира в причинна връзка с отмененото наказателно постановление. Позовава се на т.3 от диспозитива на Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22, както и на Решение на ВАС по адм. д. № 9594/2023г. и сочи, че определените в Наредба № 1 от 9 юли 2024г. минимални адвокатски възнаграждения могат да служат само за ориентир при присъждане на възнаграждения, но не са обвързващи за съда, който следва да извърши преценка с оглед вида на правния спор, количеството на извършената работа и фактическата, и правна сложност на делото. Твърди, че между страните в производството са водени множество еднотипни дела във връзка с наложени санкции за нарушения от една проверка, като са извършвани сходни действия по защита от процесуалния представител на ищеца и споровете не се отличават с фактическа и правна сложност. Относно претендираната от ищеца законна лихва възразява, че за същата е изтекла кратката тригодишна давност по чл.111, буква „в“ ЗЗД. По изложените съображения моли исковата претенция да се отхвърли като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура - Варна дава заключение за основателност на предявения иск и моли същият да бъде уважен.

Съдът след съобразяването на становищата на страните, съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и по вътрешно убеждение, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Искът е допустим, предявен е от лице с активна процесуална легитимация, след отмяната на акт на административен орган. Разгледан по същество е частично основателен.

С Наказателно постановление № 03-007752/31.05.2017г. на директора на Дирекция „Инспекция по труда“ - Варна, за нарушение на чл.415 КТ и на основание чл.416, ал.5 и чл.415, ал.1 КТ, на „ЕЙС СОФТ“ ООД, ЕИК ********* е наложена имуществена санкция, в размер на 2500лв.

Наказателното постановление е обжалвано пред Районен съд – Варна. По жалбата е образувано НАХД № 5608/2018г. С Решение № 617/04.04.2019г. ВРС, ХХІІ-ри състав, е отменил НП № 03-007752/31.05.2017г. на съображения за допуснати в производството съществени процесуални нарушения - АУАН не е надлежно връчен на адресата, което е довело до възпрепятстване правото на защита на наказаното дружество.

Решението е оставено в сила с Решение на АдмС Варна № 1709/26.09.2019г. по КНАХД № 1453/2019г.

В касационното производство пред АдмС Варна ищецът е представляван от адв. И. З.. Съгласно представения по КНАХД № 1453/2019г. АдмС Варна договор за правна защита и съдействие № **********/20.05.2019г., ищецът е направил разноски за адвокатски хонорар в размер на 475,00лв., изплатени в брой видно от изричното отбелязване в договора.

Претендираните вреди са от незаконосъобразен акт на Дирекция „Инспекция по труда“ Варна, който е отменен с влязъл в сила съдебен акт

Претендираните вреди са претърпени в хода на касационното обжалване на въззивното решение, с което е отменено НП № 03-007752/31.05.2017г. издадено от директора на ДИТ Варна.

Съгласно разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.

За да бъде ангажирана отговорността на ответника по иск, с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, следва да бъдат установени в кумулативност следните елементите на фактическия състав, предвиден от правната норма, а именно:

1. издаден административен акт, действие или бездействие на административен орган,
2. установена по съответния ред незаконосъобразност на административен акт, действие или бездействие на административен орган,
3. настъпването на вреди от акта, съответно действието или бездействието на административния орган и
4. причинно-следствена връзка между издаването на акта, съответно действието или бездействието на административния орган и настъпилия вредоносен резултат.

Вредата трябва да се явява пряк и непосредствен резултат от отменения като незаконосъобразен акт, действие или бездействие на административния орган.

От доказателствата по делото са констатирани следните факти релевантни за претендирания иск:

1.издадено е НП № 03-007752/31.05.2017г. от Директора на ДИТ Варна, с което на дружеството е наложена административна санкция;

2.НП № 03-007752/31.05.2017г. издадено от Директора на ДИТ Варна е обжалвано пред ВРС и е отменено, като решението на ВРС е оставено в сила с Решение на АдмС Варна № 1709/26.09.2019г. по КНАХД № 1453/2019г., влязло в сила, поради което са налице първият и вторият елемент от фактическият състав на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ;

3.за обжалването на НП пред въззивната инстанция и за производството по обжалването на въззивното решение пред касационната инстанция, ищецът е сключил договори за правна защита и съдействие с адвокат, като в договора, приложен по касационното дело, са налични данни за извършването на плащанията на уговореното възнаграждение – арг. от съдържанието на договор за правна защита и съдействие № **********/20.05.2019г., т.е. ищецът е направил разноски за адвокатски хонорар в размер на 475,00лв., изплатени в брой, съгласно изричното отбелязване в договора, поради което може да бъде прието, че вредата е настъпила за ищеца и е налице третият елемент от фактическият състав на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ;

4.видно от доказателствата по делото, сключването на договора за правна защита и съдействие е предпоставено от първо, издаденото НП, срещу което дружеството е предприело защита по съдебен ред и второ, обжалването на въззивното решение от издателя на НП.

Разходът за адвокатска защита в хода на обжалването на НП е свързан със спецификите на съдебното производство и сложността на нормативната уредба, поради което е налице и причинно-следствената връзка между издаденото НП и направените разходи за заплащането на адвокатско възнаграждение в касационното производство, поради което е налице и четвъртият елемент от фактическия състав на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.

За да направи преценката относно наличието на причинно-следствената връзка между направеният от дружеството разход за заплащане на възнаграждение за адвокат и необходимостта от осъществяване на правна защита от адвокат за обжалването по административен ред на действията на органите по приходите, съдът съобрази и разпоредбата на чл.7 от Конституцията на Република България, съгласно която: „Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.“, както и даденото й тълкуване в мотивите на Решение №6/05.06.2025г. на Конституционния съд на Република България, постановено по конституционно дело №28/2024 г. (Oбн. ДВ, бр. 48 от 2025 г.). В цитираното решение относно чл.7 от Конституцията на Република България е посочено, че “Систематичното място на разпоредбата в Конституцията – в глава първа „Основни начала“ – затвърждава въздигането на отговорността на държавата за причинени вреди в конституционен принцип и доказва фундаменталното  значение за цялостното функциониране на държавната власт. … Принципът на дължимата обезвреда не позволява ограничения относно кръга лица, спрямо които държавата отговаря за вреди, както и относно юридическите факти, от които е възможно да настъпят вредни последици за правните субекти.“

Съгласно чл.122, ал.1 от Конституцията на Република България, находящ се в Глава шеста „Съдебна власт“: „Гражданите и юридическите лица имат право на защита във всички стадии на процеса.“ Съгласно чл.134, ал.1 от Конституцията на Република България „Адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се. Тя подпомага гражданите и юридическите лица при защитата на техните права и законни интереси.“

От изложеното следва, че правото на адвокатска защита на лицата е конституционно закрепено и включва получаването от тях на правна помощ, при обжалването пред съд на актовете на административните органи, които влекат неблагоприятни последици за адресатите им.

Съгласно тълкуването дадено в решение № 1 от 15.03.2017 г. по тълкувателно дело № 2/2016 г. на ВАС, след като едно от условията на АПК за образуване на производство по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е административния акт да е отменен по административен и/или съдебен ред и след като в тези производства гражданинът е ползвал адвокатска защита, защото не е могъл сам да се защити, то възнаграждението, платено на адвокат за осъществяване на тази защита не е нищо друго, освен имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен административен акт (в случая НП) и е непосредствена последица от него, а не е разход направен от дружеството за неприсъщи или луксозни доставки.

Предвид съдържанието на разпоредбите на чл.7 от Конституцията на Република България и дадените тълкувания от Конституционния съд на Република България и от Върховния административен съд на Република България, неоснователни са доводите на ответника, че вредата, представляваща заплащането на адвокатско възнаграждение за обжалването на НП издадено от директора на ДИТ Варна, не е в пряка причинно- следствена връзка с издаденото НП.

Предвид констатираните факти и изведените изводи, съдът намира, че е осъществен фактическият състав по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, поради което искът следва да бъде уважен като основателен и доказан, в претендирания размер.

Неоснователни са възраженията на ответника за намаляването на размера на искането обезщетение, основани на т.3 от диспозитива на Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22, както и на Решение на ВАС по адм. д. № 9594/2023г. В цитираното решение на СЕС е прието, че 1.Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.; 2.Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. И 3.Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

От изложеното следва, че съдът при преценката на размера на адвокатското възнаграждение, което следва да присъди на страната не следва да съобразява определените в Наредба № 1 от 9 юли 2024г. минимални адвокатски възнаграждения могат да служат само за ориентир при присъждане на възнаграждения. Това означава, че съдът при преценката на размера на възнаграждението на адвоката, съобразява фактическата и правна сложност на спора и количеството на извършената работа. Съдът намира, че спорът се отличава с фактическа и правна сложност. На установяване в хода на съдебното производство са подлежали множество факти, вкл. и относно действията на административния орган по започване на производството по издаване на НП. Приложими към спора са множество нормативни актове – ЗАНН, КТ, Наредба № 7 за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд, АПК. Предвид изложеното, възнаграждението договорено между страните по договор за правна защита и съдействие № **********/20.05.2019г. се явява разумно и отговарящо на сложността на делото. В този аспект възражението на ответника, че между страните в производството са водени множество еднотипни дела във връзка с наложени санкции за нарушения от една проверка, като са извършвани сходни действия по защита от процесуалния представител на ищеца и споровете не се отличават с фактическа и правна сложност се явява, първо бланкетно и общо и, второ, неоснователно. Бланкетно и общо е, т.к. липсва анализ на броя дела водени между страните и постановените по тези дела решения. Неоснователно е, т.к. всяко НП, предполага установяване на различни факти и извеждането на съответните им правни изводи.

По отношение на претендираната лихва, съдът намира следното:

Съгласно т. 4 от ТР№3/2004г. на ОСГК на ВКС, При незаконни актове на администрацията началният момент на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни актове.

В случая НП е отменено с решение на ВРС, потвърдено с решение на АдмС Варна, влязло в сила на 26.09.2019г., поради което законната лихва е дължима от 26.09.2019г. Исковата молба е подадена на 13.08.2024г. Обосновава се предвид чл.111, б. “в“ ЗЗД, вр. §1 ЗОДОВ, при съобразяване на решение № 5557/28.05.2025г. на Върховният административен съд на Република България – Трето отделение постановено по адм. д. 96/2025г., докладвано от съдията Ю. К., че погасителната давност е започнала да тече на 26.09.2019г., исковата молба е подадена 13.08.2024г., поради което давността за вземането за лихви е изтекла за периода преди 13.08.2021г. и в тази част искът следва да бъде отхвърлен, като следва да бъде уважен за периода след 13.08.2021г.

При този изход на спора и предвид направеното искане за присъждането на сторените разноски на ищца, съдът намира, че ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 25 лв. – д.т. и 343.40лв. - адвокатско възнаграждение, изчислено съразмерно уважената част от иска – главница и лихви.

По изложените съображения и на основание чл.203 и сл. АПК, Съдът,

РЕШИ:

ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ - София да заплати на „EЙС СОФТ“ ООД, ЕИК *********, [населено място], чрез адв.И. З., против Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ - София, за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 475,00лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по КАНД № 1453/2019г. по описа на Административен съд - Варна, ведно със законната лихва, считано от 13.08.2021г., до окончателното изплащане на обезщетението.

ОСЪЖДА Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ - София да заплати на „EЙС СОФТ“ ООД, ЕИК *********, [населено място], направените по делото разноски в размер на 368.40 (триста шестдесет и осем лв. и 40ст.) лева.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.