№ 5265
гр. София, 13.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-12 СЪСТАВ, в публично заседание
на седемнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Кирил Ст. Петров
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Кирил Ст. Петров Гражданско дело №
20221100103139 по описа за 2022 година
Съдът намира, че е сезиран с иск предявен от А. Н. Б. срещу Д. И. Ж.-М..
Ищецът твърди, че с ответницата са бивши съпрузи. Бракът им бил прекратен преди
повече от 24 г., като ответницата разполагала с недвижим имот, представляващ УПИ-286, кв.
262, в гр. София, м. Ботевградско шосе, ул. ********. През 2012 г. се споразумяли с
ответника, че ищецът ще търси строител, на който да бъде учредено право на строеж за
построяване на сграда срещу задължение да строи индивидуални обекти. Получил
пълномощно с нот. заверка на подписите и съдържанието рег. № 117 и 118 от 06.01.2012 г. на
нотариус М.К.. Подписали и споразумение от 06.01.2012 г., с което се споразумели, че ако
осигури строител-бенефециер за имота, то ответникът ще получи възнаграждение.
Възнаграждението следвало да компенсира усилията по намиране на строител, воденето на
преговори, определяне на индивидуални обекти и др. Именно с оглед изпълнение на
задълженията си на 20.02.2017 г. подписал предварителен договор за учредяване на право на
строеж с Г.Т.. Не успял да сключи окончателен договор под формата на нотариален акт, тъй
като към пълномощното липсвали декларации по чл. 25 ЗННД и чл. 264 ДОПК. Бил се
разбрал с ответника като се прибере в България лично да подпише окончателен договор и да
му прехвърли половината от запазеното право на строеж – ½ от 22 %. На 21.08.2017 г. без да
го уведоми ответникът учредил право на строеж на Г.Т. и си запазил право на строеж върху 3
индивидуални обекта /апартаменти/. Доколкото окончателният договор бил сключен с
осигурения от ищеца строител, същият счита, че е изпълнител задълженията си по
споразумението, което имало характер на мандатно правоотношение. С уточнителна молба
с вх. № от 01.10.2024 г. и 29.11.2024 г. е отстранено противоречието между обстоятелствена
част и петитум на исковата молба, като ищецът претендира сумата в размер на 77 559 евро,
1
като възнаграждение по споразумение от 06.01.2012 г., която стойност представлявала
половината от стойността на имотите, които ще се запазят за ответника. Претендира законна
лихва от дата на подаване на исковата молба – 25.03.2022 г. и разноски. Сочи банкова сметка
IBAN ********.
В законоустановения срок по чл.131, ал.1 ГПК е подаден отговор на исковата молба.
Намира се искът за недопустим. Прави се възражение за давност. Споразумението от
06.01.2012 г. накърнявало добрите нрави и било в противоречие с чл. 146, ал. 1 и чл. 145, ал.
1 ЗЗП. Клаузата за възнаграждение била неясна и неразбираема. Ищецът не бил изпълнил
задълженията си по споразумението. Разпоредбата на споразумението относно
възнаграждението било нищожна поради неопределяем предмет. Следвало да се приложи
чл. 83 ЗЗД. При евентуалност прави възражение за прихващане за обезщетение за ползване
от ищеца без основание на собствени на ответника недвижими имоти, както следва: ап. 11 с
адрес гр. София, ж. к. ********, ползван от ищеца без основание, вкл. чрез отдаването му
под наем на трети лица в периода 01.06.2017 г. – 12.08.2018 г. и ап. 46 с адрес гр. София, ул.
Кестенова гора, бл. 26, ет. 3, ползван от ищеца без основание, вкл. чрез отдаването му под
наем на трети лица в периода 01.06.2017 г. – 12.08.2017 г. Моли за прекратяване на
производството, евентуално за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
С протоколно определение от 06.06.2025 г. са приети за съвместно разглеждане в
производството възражения за прихващане от страна на Д. И. Ж. срещу А. Н. Б. относно
следните вземания:
- обезщетение за ползване без основание на собствен на ответника апартамент, с
административен адрес: гр. София, ж.к. Красно село, ул. „********, ап. 46 за периода от
01.06.2017 г. до 16.08.2017 г. в размер на общо 869,35 лв.;
- обезщетение за ползване без основание на собствен на ответника апартамент, с
административен адрес: гр. София, ж. к. ******** за периода от 01.07.2017 г. до 12.08.2018 г.
в размер общо на 4335,48 лв.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Правна квалификация на предявения иск – чл. 286 ЗЗД вр. чл. 79 ЗЗД;
По възраженията за недопустимост на производството:
Производството е прекратено с определение от 11.05.2023 г., като прекратителното
определение е отменено и са дадени указания на настоящия съд по ч. гр. д. № 1987/2024 г.
по описа на САС.
С оглед дадените указания исковата молба е оставена без движение с разпореждане
от 25.07.2024 г. и 29.08.2024 г. Поради неизпълнение на указанията в дадения срок с
разпореждане от 19.11.2024 г. отново са дадени указания на ищеца да посочи изрично дали
претендира сумата като обезщетение за пропуснати ползи в резултат на неизпълнението на
споразумението или претендира сумата като договорно възнаграждение въз основа на
2
сключения договор за поръчка.
За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът
следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически
твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума
искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския
процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна
квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти.
Твърденията на ищеца в множеството уточнителни молби след отмяната на
прекратителното определение и указанията на съда са следните: 1./ от споразумението не
може да се извлече категорично и недвусмислено задължение за ответника да прехвърли в
собственост недвижими имоти – виж уточнителна молба с вх. № от 27.08.2024 г. /л. 91/; 2./
при дадени изрични указания от съда ищецът да посочи уговаряно ли е между страните
възнаграждение за извършените действия, ищецът сочи, че от споразумението не могат да се
извлекат елементи на предварителен договор, а по-скоро на мандатно правоотношение –
възлагане да се осигури строител-супефициар за имота на ответника срещу възнаграждение,
посочено като стойността на половината от имотите, които суперфициарят ще построи на
ответника – виж уточнителна молба с вх. № от 01.10.2024 г. /л. 97/; 3./ определеното в
споразумението възнаграждение страните са посочили като половината от стойността на
имотите, които ще се запазят за ответника, като моли ответникът да бъде осъден да му
заплати възнаграждение по споразумението в размер на ½ от стойността на индивидуалните
имоти, за които ответната страна си запазва право на строеж – виж уточнителна молба с вх.
№ 29.11.2024 г. /л. 102/;
Ищецът е длъжен да посочи в основанието на исковата молба единствено факти и
обстоятелства, а в петитума – да индивидуализира претендираното право като посочи
неговото съдържание. Правна квалификация на предмета на делото ищецът не е длъжен да
сочи и дори да го е направил, това не обвързва съда, който е длъжен сам да определи
вярната правна квалификация. Съдът е длъжен, съгласно чл. 146, ал. 1 т. 2 ГПК, още в
доклада по делото служебно да определи вярната правна квалификация на правата,
претендирани от ищеца. Дори в исковата молба такава квалификация да е дадена, тя не
обвързва съда. Правораздавателният орган е обвързан от изложените в исковата молба
основания на претенцията, но не и от сочените от ищеца правни норми.
С оглед посочените по-горе твърдения при отстраняване на нередовностите по
предявения иск в уточнителните молби на ищеца, съдът е определил правната квалификация
на претенцията – чл. 286 ЗЗД вр. чл. 79 ЗЗД. Твърденията на ищеца са, че с процесното
споразумение страните са уговорили възнаграждение в размер на ½ от стойността на
индивидуалните имоти, за които ответната страна си запазва право на строеж. Предявен е
иск за реално изпълнение, в уточнителните молби ищецът последователно твърди, че от
споразумението не може да се извлече задължение за ответника да прехвърли в собственост
недвижими имоти, а напротив, уговорено е възнаграждение парично, което се определя
съобразно стойността на имотите. Дали тези твърдения на ищеца са основателни е въпрос по
3
съществото на спора, но доколкото предметът на делото се определя от ищеца, то съдът
намира, че с оглед описаните фактически твърдения и формулирания петитум в
уточнителната молба с вх. № от 29.11.2024 г., следва да разгледа претенцията съобразно
посочената по-горе правна квалификация.
Настоящият съдебен състав не споделя доводите на ответника, че се касае до
недопустимо едновременно изменение на основанието и на петитума на иска, доколкото се
касае до отстраняване на нередовности на исковата молба. Когато исковата молба е неясна, в
нея се излагат противоречиви или дублиращи се твърдения за обстоятелства, за които
ищецът дава невярна правна квалификация, а също и когато искането за защита не
съответства и не следва от тези обстоятелства – при подобна фактическа обстановка е
налице нередовна искова молба, която е изправена с последващите уточнителни молби – виж
решение № 142 от 14.01.2021 г. по гр. д. № 3067/2019 г. на IV г. о. на ВКС. Няма как да се
сподели твърдението, че уточненията на исковата молба касаят единствено нови факти и
обстоятелства и нямат отношение към твърденията в исковата молба. Указанията дадени на
ищеца от съда по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК стъпват на фактическите твърдения в исковата
молба. Именно с оглед уточняване на исковата претенция с определение по ч. гр. д. №
1987/2024 г. по описа на САС е отменено определението за прекратяване на производството
по делото. Когато исковата молба е останала нередовна, то предприетото от ищеца /по
негова инициатива или по указание на съда по реда на чл. 129 ГПК/ уточнение на исковата
молба, не съставлява изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК, и посочените в
тази разпоредба изисквания не важат в тези случаи. Това е така, защото спазването на тези
изисквания може да се провери от съда само при редовна искова молба – решение № 105 от
09.09.2021 г. по гр. д. № 2256/2020 г. на IV г. о. на ВКС.
На следващо място, ответникът твърди, че в случай че кредиторът е предявил иск за
обезщетение за неизпълнение /компенсаторно обезщетение/, той не може впоследствие да
предяви иск за реално изпълнение. Позовава се на разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, според
която, ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска
изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение.
По делото е изискан и приет заверен препис от влязлото в сила на 15.04.2022 г.
решение по гр. д. № 61462/2018 г. на СРС, с което Д. И. Ж.-М. е осъдена да заплати на А. Н.
Б. сумата от 5000 евро, предявен като частичен иск от сума в общ размер на 82559 евро,
представляваща обезщетение за пропуснати ползи за получаване на договорен процент за
обезщетение върху построената жилищна площ, в резултат на неизпълнение от страна на
ответника на задължение по сключеното между страните споразумение от 06.01.2012 г.
Съдът намира, че разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД сочи възможностите, които има
кредиторът, като използването на една възможност не води до недопустимост на
претенцията на другото основание. Така, ако по иск за изпълнение длъжникът е бил осъден
и въпреки това не извърши престацията на кредитора, на кредитора не може да се откаже
правото да получи обезщетение чрез втори иск. Разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД указва, че
кредиторът може да получи или реално изпълнение, или обезщетение за неизпълнение, но
4
никога и двете с оглед принципа за недопускане неоснователно обогатяване. Т. е., ако
кредиторът е удовлетворен на едното основание, претенцията на другото основание би била
неоснователна. Ако кредиторът, обаче е избрал веднъж иск за парично обезщетение, това
трябва да се тълкува като отказ от другата възможност да получи от съда изпълнение на
началната престация. След като срещу него е предявен иск за обезщетение длъжникът има
основание да предполага, че кредиторът се е отказал от началната престация. Силата на
пресъдено нещо по гр. д. № 61462/2018 г. на СРС не се отразява на допустимостта на
настоящото производството, доколкото се касае за частичен иск, който е уважен на друго
различно основание. Исковата молба е допустима, като доводите на ответника са относими
към основателността на претенцията.
В доказателствена тежест на ищеца по така предявени иск е указано да докаже
възникване на валидно правоотношение по договор за поръчка /споразумение от 06.01.2012
г./ с твърдяното съдържание, с който му е възложено да осигури суперфициар-строител,
който да построи за своя сметка сграда върху процесния имот собственост на ответника,
изпълнение на собствените си задължения по договора, валидната уговорка за
възнаграждение в претендирания размер, както и размера на претенцията.
Относно съдържанието на споразумението и уговорката за възнаграждение, съдът
намира следното:
Източник на силата на пресъдено нещо е правораздавателната воля на съда, изразена
в диспозитива на съдебното решение, като следва да се има предвид, че тя се формира по
отношение на спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на исковата
молба. Предмет на силата на пресъдено нещо не е само субективното право, откъснато от
конкретния юридически факт, въз основа на който се претендира. Тъй като диспозитивът на
решението не може винаги да обхване всички тези белези, мотивите са допълнителен
източник на данни относно предмета на решението, когато не противоречат и изясняват този
диспозитив. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на
правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички
негови характеризиращи белези. Със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно
установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право
чрез основанието и петитума на иска. Според чл. 297 ГПК влязлото в сила решение е
задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за всички съдилища,
учреждения и общини в Република България, при което всеки от посочените органи при
упражняване на служебната си дейност е длъжен да зачете постановеното с влязлото в сила
решение на съда, без да има право да пререшава въпросите, разрешени със сила на
пресъдено нещо, когато същите следва да бъдат съобразени при последващ правен спор
между страните.
Забраната за пререшаемост /чл.299 ГПК/ е приложима за всяко отделно
правоотношение, обхванато от на делото. Когато между едни и същи страни са възникнали
няколко спора, основани на едно и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете
има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи
5
факти съдът се е произнесъл окончателно. В отношенията между страните е формирана сила
на пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ
спор. Забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на
него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били
известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. В последващ
процес по предявен иск на различно основание или на различно искане, но произтичащ от
материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила решение, от съдебната
проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на
пресъдено нещо. В случай, че предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този
на обуславящото дело и, въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на
двете решения възниква съотношение, по силата на което предметът на единия диспозитив
имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. Когато в последващ процес е
предявен иск за вземане, произтичащо от договор, чиято действителност е установена с
влязло в сила решение между същите страни, с което е присъдено друго вземане,
произтичащо от същия договор, от съдебната проверка е изключена както действителността
на договора на изследваното от съда основание, така и съдебно установените общи
правопораждащи факти на вземането – виж решение № 73 от 17.06.2024 г. по т. д. №
377/2023 г. на I т. о. на ВКС.
Решението по гр. д. № 61462/2018 г. на СРС, с което Д. И. Ж.-М. е осъдена да заплати
на А. Н. Б. сумата от 5000 евро, като обезщетение за пропуснати ползи за получаване на
договорен процент за обезщетение върху построената жилищна площ, в резултат на
неизпълнение от страна на ответника на задължение по сключеното между страните
споразумение от 06.01.2012 г., формира между страните сила на пресъдено нещо относно
наличието на действителен договор за поръчка между страните, с валидни уговорки в него,
изпълнението на поетите от ищеца задължения, както и неизпълнение от страна на
ответника на задължението за прехвърлянето на половината от обектите, предназначени от
строителя за учредителя на правото на собственост – виж изрично мотивите в определение
№ 301 от 15.04.2022 г. по гр. д. № 4678/2021 г. на III г. о. на ВКС, с което не е допуснато до
касационно обжалване въззивното решение, с което е потвърдено решението по гр. д. №
61462/2018 г. на СРС.
Действително уговорката, че А. Н. Б. „се задължава да договори условия в договора
за отстъпено право на строеж, съгласно които Д. И. Ж.-М. да получи половината от
договорения процент за обезщетение върху построената жилищна площ, а А. Н. Б. получава
останалата половина“ би могла да подлежи на тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД относно
характера на уговореното възнаграждение за довереника. В случая обаче, предвид вече
формираната СПН, настоящият съд е обвързан от пределите на СПН на решението по гр. д.
№ 61462/2018 г. на СРС и не може да приема за установени факти, които да й противоречат.
Силата на пресъдено нещо на решението преклудира всеки факт, от който се извежда
искане да се установи, че към деня на приключване на устните състезания съдебно
признатото право не е съществувало в полза на посочения в решението негов носител с тези
6
белези, които съдът е установил. Съдът по предходното дело с оглед твърденията на А. Б.,
вече е приел с влязлото в сила решение, че Д. И. Ж.-М. не е изпълнила задължението си
спрямо А. Б. за прехвърлянето на половината от обектите, предназначени от строителя за
учредителя на правото на собственост. Този факт вече не може да се оспорва от страните по
делото заради формираната сила на пресъдено нещо. След като веднъж е съдебно
установено, че клаузата на т. 1.2 от споразумението има посоченото по-горе съдържание, то
само поради изтеклата погасителна давност да се претендира обезщетение за неизпълнение
за разликата над уважения размер на частичния иск, не може при различни твърдения от
страна на ищеца за съдържанието на клаузата по настоящото производство, съдът да не
зачете формирана на СПН.
По така изложените съображение, ищецът по делото не установява соченото от него
съдържание на договора и наличието на уговорка за заплащането му на парично
възнаграждение. Още повече, както се посочи по-горе, след като веднъж е предявен иск за
обезщетение от неизпълнението, то кредиторът се е отказал от реалното изпълнение.
Неизпълнението на задължението, насища облигационната връзка с допълнително
съдържание, което не произтича пряко от договора. Правоотношенията между кредитора и
длъжника от неизпълнението са вторични и могат да търпят развитие във времето.
Обезщетението, предвидено в чл. 79 във вр. чл. 82 ЗЗД, е винаги парично и представлява
оценимия в пари позитивен интерес на кредитора от неосъществяването на дължимата по
договора престация – виж решение № 24 от 19.04.2017 г. по т. д. № 50 147/2016 г. на I г. о.
на ВКС. С предявения частичен иск кредиторът е направил своя избор от предвидените
възможности за защита от неизпълнението на договора, поради което и при формирана СПН
за неизпълнение на договора и наличие на пропуснати ползи, представляващи обезщетение
за неизпълнение, то искът за реално изпълнение е неоснователен.
Липсата на елемент от фактическия състав на претенцията обуславя неоснователност
на предявения иск, като съдът намира за безпредметно да обсъжда от фактическа и правна
страна останалите предпоставки в доказателствена тежест на ищеца.
Изявлението за съдебно прихващане е евентуално, под условие, че предявеното с
иска вземане ще бъде уважено. Доколкото претенцията е неоснователна, то не е настъпило
вътрешно-процесуалното условие за произнасяне по възраженията за прихващане на
ответника, поради което и съдът не следва да се произнася по същите.
По разноските:
При този изход на спора разноски се дължат на ответната страна.
Представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за направата на разноски в общ
размер на 3800 лв., от които 3500 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение и 300 лв. за
депозит за вещо лице. Сумата от 3800 лв. ще се възложи в тежест на ищеца.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
РЕШИ:
7
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. Н. Б., ЕГН **********, с адрес гр. София, бул.
********, иск срещу Д. И. Ж., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж. к. ********, за
осъждането на Д. И. Ж. да му заплати сумата в размер на 77 559 евро, представляваща
възнаграждение по споразумение от 06.01.2012 г. /договор за поръчка/, сключено между А.
Н. Б. и Д. И. Ж., уговорено като половината от стойността на имотите, които суперфициарят
ще построи и ще останат в собственост на Д. И. Ж..
ОСЪЖДА А. Н. Б., ЕГН **********, с адрес гр. София, бул. ********, да заплати на
Д. И. Ж., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж. к. ********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 3800 лв. за разноски по производството.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването на препис на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
8