№ 417
гр. София, 06.01.2026 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в закрито заседание на
шести януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател:МИХАЕЛА КАСАБОВА-
ХРАНОВА
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА
Гражданско дело № 20251110106059 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от Е. Д. М. против Прокуратура на
Република България, с която се претендира да бъде осъден ответника да заплати на ищеца
сумата от 24 999 лева, представляваща обезщетение за причинените му в резултата на
непозволено увреждане неимуществени вреди.
В исковата молба ищецът твърди, че непозволеното увреждане се изразява в
незаконното му задържане и лишаване от свобода по приключили с влязъл в сила акт
съдебни производства.
Настоящият съд приема така предявения иск за недопустим по следните съображения:
Въз основа на твърденията на ищеца, предявеният иск следва да се квалифицира по
чл.2в ЗОДОВ. По реда на тази разпоредба се разглеждат искове срещу държавата за вреди от
нарушение на правото на Европейския съюз. В сезиращата съда молба ищецът поддържа, че
бил незаконно задържан от прокуратурата и лишен от свобода в нарушение правото на ЕС и
ОНН. Следва да се има предвид, че защитата, която законът указва, че държавата дължи на
граждани по ЗОДОВ се отнася до лица, които са били субекти на прилагане на
принудителни, наказателни или административнонаказателни мерки и наказания, за които е
установено, че са били незаконосъобразни. Твърдението за нарушение на ЕКПЧОС само по
себе си е извън приложното поле на чл. 2в ЗОДОВ, защото ЕС все още не се е присъединил
към ЕКПЧОС, поради което ЕКПЧОС не е част от правото на ЕС. Освен това ЕКПЧОС се
прилагат субсидиарно, доколкото липсва вътрешна правна уредба или норма от вътрешното
право е тълкувана и приложена в нарушение на норма от ЕКПЧОС. В случая обаче липсват
фактически твърдения за тези обстоятелства. Ищецът се е ограничил само да извършва
правна квалификация, която обаче не обвързва съда. С оглед предходното, поради липсата на
твърдения, които да се подвеждат под хипотезата на нормата на чл. 2в ЗОДОВ, съдът
намира, че предявеният иск е недопустим /в този смисъл е определение № 40/12.01.2023 г. по
гр.д. № 4870/2022 по описа на ВКС, III г.о./.
Съдът намира, че с предявяването на настоящия иск ищецът Е. М. не преследва
легитимен интерес и действието представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал.1
от Конституцията, чл. 17 от Европейската конвенция за защита правата на човека и
основните свободи/ по аналогия от чл. 35, т.3, б.“а“от конвенцията/ и само на това основание
искът се явява недопустим.
Съгласно член 35, § 3 (а) – Условия за допустимост от Европейската конвенция за
правата на човека съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба, подадена на
основание член 34, когато счете, че жалбата представлява злоупотреба с правото на жалба.
Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) се разбира в обичайното му значение
според общата правна теория, а именно – като зловредно упражняване на едно право за
цели, различни от целите, за които то е създадено. Съответно всяко поведение на
жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено
от Конвенцията, и което спъва правилното функциониране на Съда и точното провеждане на
1
производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба./ в т. см. ********/.
Приема се, че жалбоподателят злоупотребява с правото на жалба, когато отново и отново
подава досаждащи и явно неоснователни жалби до Съда, подобни на жалба, подадена по-
рано и вече обявена за недопустима./ в т.см. ***********, и двете Решения на Комисията/.
Не може да бъде ангажимент на Съда да разглежда поредица от необосновани и дразнещи
оплаквания или други явно неправомерни действия на жалбоподателите или техните
упълномощени представители, които създават неоправдана работа на Съда, несъвместима с
реалните му функции в съответствие с Конвенцията ./ в т. см. ********** (предварителни
възражения), § 21; Migliore and **************/.
На 11 април 2024 г. е приета Директива (ЕС) 2024/1069 на Европейския парламент и на
Съвета. Същата има за цел да предостави защита на физическите и юридическите лица,
ангажирани в публично участие спрямо съдебни производства, с които се
злоупотребява[1]било то чрез съдебни тактики, предприети от ищеца и използвани
недобросъвестно, като тактики, отнасящи се до избора на юрисдикция, предявяване на един
или повече изцяло или частично неоснователни иска или на прекомерни искове, използване
на тактики за забавяне на производството или искания за прекратяване на делото на късен
етап от производството, започване на множество съдебни дела по сходни въпроси и
причиняване на непропорционални разноски за ответника по производството. Директивата
се прилага само относно граждански и търговски дела с трансгранично значение установява
минимални правила, като по този начин дава възможност на държавите членки да приемат
или запазят разпоредби, които са по-благоприятни за лицата, ангажирани в публично
участие, включително национални разпоредби, с които се установяват по-ефективни
процесуални гаранции.
Принципно предявяването на един иск за цели различни от разрешаването на
гражданскоправен спор със сила на пресъдено нещо следва да бъде третирано като
недобросъвестно упражняване на правото на иск. Макар и с тесен предметен обхват
Директива (ЕС) 2024/1069 на Европейския парламент и на Съвета предлага следните
индикации за производства, с които се злоупотребява: а)непропорционалният, прекомерен
или неразумен характер на иска или на част от него, включително прекомерната стойност на
спора; б)наличието на множество производства, започнати от ищеца или от свързани страни
във връзка със сходни въпроси; в)сплашване, тормоз или заплахи от страна на ищеца или
неговите представители преди или по време на производството, както и сходно поведение
на ищеца по сходни или паралелни дела; г)недобросъвестното използване на процесуални
тактики, като например забавяне на производството, търсене на най-юрисдикция чрез
злоупотреба или измама или недобросъвестно прекратяване на делата на по-късен етап от
производството. Неизчерпателно посочените индикации не са чужди за националната
съдебна практика. Например в Разпореждане № 321 от 04.12.2018 г. по ч. гр. д. № 3772 /
2018 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. Отделение е посочено, че многократното
сезиране на съда с едни и същи жалба, когато те са процесуално недопустими не води до
упражняване на предоставените от законодателя процесуални права в съответствие със
закона, чиято цел е споровете да намират своето разрешение. В практиката си ВКС
нееднократно/ например в определения № 761 от 30.11.12г. по ч.т.д.№ 497/12г. на І т.о.на
ВКС и № 376 от 10.05.10г.по ч.т.д.№ 350/10г.на І т.о.на ВКС/ е посочвал , че последователно
създаваната верига от частни жалби, съставлява злоупотреба с право по смисъла на чл.3 от
ГПК. Законодателят не е въвел ограничение на броя частни жалби, които могат да бъдат
подадени срещу акт на съда за връщане на недопустима жалба. Липсата на подобно
ограничение обаче не означава, че това може да се прави до безкрай. Нормите се създават
при презумпцията, че адресатите им са добросъвестни. Общият разум на закона изключва
осигуряване на възможност на страната да подава неограничен във времето брой нередовни
или недопустими жалби. Когато превратно се упражняват права, увреденият може да иска и
следва да получи преустановяване на увреждащата го злоупотреба. Съгласно приетото в
постановено по реда на чл.290 от ГПК решение № 257 от 14.07.2011г. по гр.д.№ 1149/09г.на
ІV г.о. на ВКС – превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед
обществения интерес и правните последици са отказ от защита им, като в зависимост от
естеството на действията, чрез които злоупотребата на правото се извършва, увреденият
може да иска съответно или обезщетение, или преустановяване на увреждащата
злоупотреба, или и двете. Съдът, от друга страна, има задължението да поддържа баланса
между страните и да гарантира, че всяка от тях ще получи справедливо изслушване,
разглеждане и произнасяне. В този смисъл, съдът е длъжен да вземе мерки да организира
адекватно своевременното разглеждане на делото, в разумен срок, вкл. да преустановява
2
действия, съставляващи злоупотреба с право. (така Определение № 5794 /11.12.2025 г.,
постановено по ч.к.гр.д. № 4694/2025 г. по описа на ВКС, IV г.о. и др.).
В процесният случай следва да се посочи, че ищецът е един от т.н. „масови ищци“,
който със завеждането на съдебни искове не преследва разрешаване на гражданскоправен
спор.
При извършена служебна деловодна справка, към настоящия момент ищецът има
заведени общо над 1200 бр. дела само пред Софийския районен съд със сочени различни
ответници (Прокуратурата, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДНИ и др.), по повече от
99% от делата са с един и същи предмет - иска се обезщетение за неимуществени вреди
поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдения като:
непроизнасяне по молба за възобновяване; незаконно предпазени от наказателна
отговорност други лица, спрямо които не били повдигнати обвинения; незаконно задържане
поради осъждане по непредявено обвинение и др.), претърпени в различни периоди на
увреждане.
Същевременно ищецът Е. Д. М. не е лишен от достъп до правосъдие по основното му
твърдение, изложено в исковите молби по всички дела, че е осъден от ВКС по непредявено
обвинение с Решение № 242 от 16.04.2020г., постановено по КНОХД № 1018/2019г. по описа
на ВКС, III н.о., НК, ВКС. Това е така, защото с искова молба от 01.02.2022г., въз основа на
която е било образувано гр.д. № 5050/2022г. по описа на СРС, 125-ти състав, ищецът е
предявил осъдителен иск срещу ВКС за сумата от 23 000 лева, представляваща
неимуществени вреди от съществено нарушение на общностното право, изразяващо се в
осъждане на ищеца по непредявено обвинение по КНОХД № 1018/2019г. на ВКС. След
връщане на делото от СГС за ново разглеждане от първоинстанционния съд, това дело е
образувано под № 23618/2024г. по описа на СРС, 175-ти състав. Понастоящем делото е
изпратено на ВКС по касационнана жалба и е висящо под № 4672/2025г. по описа на ВКС,
IV г.о.
Доколкото влезлите в сила присъди са задължителни за всички съдилища, на съда е
служебно известно, че на ищеца Е. Д. М. е наложено наказание „лишаване от свобода“ по
силата на Решение № 242 от 16.04.2020г., постановено по КНОХД № 1018/2019г. по описа на
ВКС, III н.о., НК, ВКС, с което е оставена в сила въззивната присъда на АСНС по ВНОХД №
102/2018г. в частта, с която е отменена присъда от 09.01.2018г. по НОХД № 646/2015г. на
СНС и ищецът е признат за виновен в престъпление по чл.199, ал.2, т.3 вр. с чл. 198, ал.1,
вр.с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК, затова, че на 12.03.2010г. в град София, пред „Прокредит банк
България“ АД, клон Люлин, като извършител, в съучастие с Е. Д. П. и Л. Т. Л. –
извършители и други неустановени лица – извършители, е отнел чужди движими вещи –
сумата 136 072 лева, собственост на „Прокредит банк България“ АД и огнестрелно оръжие,
марка „Байкал“ № ****** с 12 броя патрони в пълнителя, собственост на О. Б. Б., от
владението на Б., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил затова сила и
заплашване, движимите вещи са в особено големи размери и деецът е бил въоръжен с
огнестрелно оръжие.
С оглед гореизложеното съдът намира, че е налице очевидна злоупотреба с правото на
иск на ищеца, доколкото генерирането на огромен брой дела с едно и също твърдение не
преследва легитимната цел – търсене на защита срещу противоправно поведение по
гражданскоправен ред. Видно от броя и характера на исковите претенции, ищецът цели от
една страна да изрази несъгласието си с влязлата в сила присъда срещу него и
неудовлетворението си от органите на съдебната власт, които са я постановили.
В хипотезата на предявен недопустим иск, основан на ненадлежни твърдения, от
които претендираното право е принципно невъзможно да бъде породено, в полза на ищеца е
неоправдано да бъде допусната правна помощ, съгласно чл. 24, т. 2 ЗПП, тъй като
претенцията е очевидно недопустима.
Ето защо искането на ищеца за предоставяне на правна помощ, изразяваща се в
безплатна защита по делото от адвокат, е неоснователно и следва да бъде оставено без
уважение. Доколкото от гореизложеното се установява, че противоречащата с изискването за
добросъвестност цел на ищеца е да се затрудни правоприлагащата дейност на съда чрез
образуването на все по-голям брой дела, тази цел не следва да бъде удовлетворявана от съда
чрез генериране на още по-голям брой частни производства пред СГС във връзка с всяко
гражданско дело. Задължението на съда да предприеме мерки за ограничаване злоупотребата
с право обосновава отклонение от общия процесуален ред, поради което в настоящата
хипотеза съдът следва да се произнесе едновременно по искането за допускане на правна
3
помощ и по допустимостта на иска.
Искането за освобождаване от задължението за внасяне на държавни такси в
производството следва да се остави без уважение, доколкото въпреки предоставената
възможност ищецът не е представил декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ВРЪЩА на основание чл. 130 ГПК исковата молба с вх. № 34950/03.02.2025 г.,
подадена от Е. Д. М., въз основа на която е образувано гр.д. № 6059/2025г. по описа на СРС,
182 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ищеца Е. Д. М. за предоставяне на правна
помощ, изразяваща се в безплатна защита по делото от адвокат.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ищеца за Е. Д. М. освобождаване от
задължението за внасяне на държавни такси в производството.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на ищеца.
Препис от определението да се връчи на ищеца на посочения в ИМ адрес.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4