РЕШЕНИЕ
№ 2219
гр. Варна, 06.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Христина В. Тодорова Колева
при участието на секретаря Цветелина Пл. Илиева
като разгледа докладваното от Христина В. Тодорова Колева Гражданско
дело № 20213110116216 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по предявени от Д. М. ЗЛ.
срещу „Н.“ ООД искове с правно основание чл. 26 ЗЗД за прогласяване
нищожността на чл. 4, ал. 3 и чл.6 от Договор за потребителски кредит
№***/11.05.2021г., сключен между Д. М. ЗЛ. и „Н.“ ООД, които клаузи на
договора предвиждат неустойка в размер на 1080лв. на основание чл. 26, ал.
1, пр. 3 ЗЗД, евентуално на основание чл. 143 и чл.146 ЗЗП, вр. чл. 26, ал.1,
пр.1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК.
Твърди се в исковата молба, че между ищеца и ответника е сключен
Договор за потребителски кредит № *** от 11.05.2021 г. с общ размер на
кредита от 1000 лв. Общата сума дължима от потребителя по договора за
кредит била в размер на 1236,00 лв., съгласно погасителен план. В договора
била предвидена неустойка в размер на 1080 лева, в случай, че заемателят не
предостави договорената в чл. 4, ал.3 от договора до края на следващия ден
от сключване на договора гаранция по кредита за сума в размер на 1236.00 лв.
Намира, че така уговорената неустойка излиза извън присъщата й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Излага подробни
твърдения, че тази клауза противоречи на добрите нрави. Налице е значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение.
Неустойка за непредоставена гаранция/такса за гаранция в размер на 90.00 лв.
ежемесечно е нищожна, тъй като сумата, която се претендира в размер на
1080 лв., е над сумата по отпуснатия кредит в размер на 1000.00 лв. Твърди,
че по отношение на процесния договор следва да се прилагат и правилата на
ЗПК, като излага доводи за нарушения по сключения договор съобразно ЗПК.
Сочи, че клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от Договора за потребителски кредит
съдържат уговорки, които прехвърлят риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водят до
1
допълнително увеличаване размера на задълженията. Излага се също така, че
чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ответникът
калкулира допълнителна печалба към уговорената възнаградителна лихва.
При тези съображения ищецът моли за уважаване на предявения иск и
присъждане на сторените разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответника „Н.“ ООД, в който се изразява становище за
неоснователност на предявения иск. Сочи се, че уговарянето на неустойка
при неизпълнение на съществено договорно задължение, поето доброволно
от ищеца, не нарушава добрите нрави съгласно чл. 9 ЗЗД. Излага се, че видът
на предоставената гаранция зависи изцяло от преценката на
кредитополучателя, като същата е могла да бъде сторена чрез банкова
гаранция, гаранция от нефинансова институция и чрез ангажирането на
поръчители, като нито едно от посочените действия не е извършено. Сочи се,
че на осн. чл. 29 ГПК ищецът е разполагал с правото по чл. 29 ЗПК да се
откаже от сключения договор за потребителски кредит в 14 – дневен срок от
сключването му, като и това му право не е упражнено. Навежда се довод, че
размерът на уговорената в чл. 6 от договора за кредит неустойка не
противоречи на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, доколкото посочената сума от 1080 лв.
е максималният възможен размер на неутойката, а задължнието за
предоставяне на обезпечение е могло да се изпълни във всеки един момент,
като по този начин би се дължала неустойка само за периодите, в които не е
предоставено обезпечение. В този смисъл моли за отхвърляне на предявения
иск. Претендират се и сторените разноски.
Настоящият състав на съда, въз основа на твърденията и възраженията
на страните, с оглед събраните по делото доказателства и по вътрешно
убеждение, формира следните фактически и правни изводи:
Предявен е установителен иск за прогласяване нищожността на клауза
от договор за потребителски кредит с правно основание чл. 26 ЗЗД.
Съобразно разпределената в процеса доказателствена тежест, ищцата е
следвало да установи твърдяните положителни правнорелевантни факти, на
които основава искането си: че с ответника са страни по договор за паричен
заем, сключен на 11.05.2021 г. с уговорка за заплащане на неустойка в размер
на 1080 лв. Съответно в тежест на ответника по делото бе да установи
наведени от него положителни правоизключващи и правопогасяващи
възражения по исковете, от които черпи благоприятни за себе си правни
последици, а именно: - съществуването на твърдяното вземане в негова полза
по основание /в т.ч. валидно учредено между страните договорно
правоотношение, изправността си по договора/, както и по размер и длъжник;
наличието на действителна уговорка за плащане на неустойка при
неизпълнение на поетите задължения; както и размер на дължимата
неустойка.
Между страните няма спор, че са сключили Договор за потребителски
кредит № *** от 11.05.2021 г., в който е уговорена процесната клауза за
заплащане на неустойка /чл. 6/.
Като доказателства по делото са представени договорът за
потребителски кредит и погасителния план към него. От тях се установява, че
страните са сключили договор за потребителски кредит, по силата на който
ответникът е отпуснал на ищцата кредит в размер на 1000 лв. за срок от 12
месеца, при уговорена фиксирана годишна лихва в размер на 41,05 % и ГПР в
2
размер на 49,72%. В чл. 6 от Договора страните са уговорили, че
кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай че
не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл. 4, ал. 3
от Договора, която неустойка е в размер на 1080 лв.
Страните не спорят, че ищцата не е изпълнила задължението си по чл. 4,
ал. 3 от Договора, поради което и са настъпили предвидените в договора
условия кредиторът да претендира уговорената неустойка.
Исковете с правно основание чл. 26 ЗЗД са установителни искове, с
които се цели установяване по съдебен ред, че определен договор страда от
порок, обосноваващ неговата нищожност. Съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД
нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят,
както и договорите, които накърняват добрите нрави, вкл. и договорите върху
неоткрити наследства, а според чл. 26, ал. 2 ЗЗД нищожни са и договорите,
които имат невъзможен предмет, при които липсва съгласие, предписана от
закона форма, основание, както и привидните договори.
Съобразно задължителната практика на ВКС, обективирана в решения,
постановени по реда на чл. 290 ГПК за уеднаквяване на съдебната практика,
начинът на съединяване на искове зависи от естеството на материалните
правоотношения. Начинът за съединяване на искове за недействителност на
сделка, независимо от поредността и съотношението, които е посочил
ищецът, са предявени в условията на евентуалност - ако сделката е нищожна
на едно основание, то последващото прогласяване на недействителност на
друго основание е безпредметно. Съдът е длъжен да разгледа основанията за
нищожност според тежестта на сочения от ищеца порок в поредност от най-
тежкия (противоречие със закона или заобикалянето му) през по-леките,
каквито са липсата на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен
предмет, противоречие на морала или липсата на форма. /Р № 199 от
12.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 583/2016 г., IV г. о., ГК/.
По предявения иск за прогласяване нищожност на сочените клаузи
поради противоречие на материалния закон:
Основанието за нищожност на сделките по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД -
противоречие на закона представлява несъобразяване с предписанията на
императивни правни разпоредби. То е налице, когато има обективно
несъответствие на договора с повелителна правна разпоредба, свързана със
съдържанието, формата и фактическия състав на сключване на сделката.
Основанието за нищожност "противоречие на закона" е общо и е налице само
тогава, когато конкретното нарушение на закона не е предвидено като
специално основание за недействителност, каквито са тези по чл. 26, ал. 2
ЗЗД и чл. 27 ЗЗД
Настоящият състав намира, че процесната клауза чл. 6 вр. чл. 4, ал. 3 от
сключения между страните Договор за потребителски кредит № *** от
11.05.2021 г. е нищожна поради противоречие на закона, като съображенията
са следните:
Съгласно нормата на чл.22 от Закона за потребителския кредит когато
не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е недействителен. Ищецът е навел доводи, че
процесният договор е недействителен на основание чл.22 във вр. с чл. 11, ал.
1, т. 10 и чл.19 ЗПК.
Клаузата за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
3
представяне на обезпечение съдът намира, че е в противоречие с чл. 19 ЗПК.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при
неизпълнение на договорно задължение, същата е предвидена да се кумулира
към погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката по същество е
добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала
сигурна печалба за заемодателя. Както разходите на кредитора, така и
печалбата му би следвало да се включат в годишния процент на разходите.
Следва да се има предвид начинът на уговаряне на неустойката (като
глобална сума, начислявана след изтичане на деня от подписването на
договора за предоставяне от страна на заемателя на обезпечение на
задълженията му по договора) и обосновано би могло да се приеме, че
претендираната неустойка не се отнася до вредите от неизпълнението на
главното задължение на заемателя, а съставлява уговорено отнапред
заместване на обещанието за предоставяне на поръчителство или банкова
гаранция с оскъпяване на заема, т.е. компенсира се рискът за кредитора от
необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.
На следващо място, съдът намира, че договорът за кредит не отговаря и
на изискванията по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК досежно посочване на годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Според
нормата на чл.19, ал.1 от Закона за потребителския кредит годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съгласно дефиницията дадена в §1,
т.1 „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следователно не е
достатъчно само формалното посочване на ГПР в процентно изражение. В
случая в договора за кредит не е отразено как е формиран годишния процент
на разходите, като не са посочени кои допускания /вид на разхода по смисъла
на §1, т.1 / и в какъв процент се включват в него, чийто общ размер да е равен
на 49.72 %. От съдържанието на договора не може да се извлече дори
процента на договорната лихва, която участва при формирането на годишния
процент на разходите. Още по-малко ясно е какво друго се включва в
годишния процент на разходите.
С оглед на всичко изложено, съдът намира, че клаузата за неустойка е
недействителна /нищожна/, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД и предявеният иск следва да се уважи.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на
ищеца следва да се присъдят направените от него разноски по делото в
размер на 50 лв. държавна такса.
4
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в
размер на 50 лева за платена държавна такса. Предвид че адв. Д.М. е
предоставил на ищеца безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2
от Закона за адвокатурата (ЗА), то ответникът следва да бъде осъден да
заплати на същия сумата от 305.60 лева за адвокатско възнаграждение, на
основание 38, ал.2 от ЗА, определено съобразно минималния размер, предвид
в чл.7, ал.1, т.2 от Наредба №1 от 2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, Варненският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл.6 от
Договор за потребителски кредит №***/11.05.2021г., сключен между Д. М. З.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. *** и „Н.“ ООД, ЕИК ***, със
седалище и здраве на управление: гр. *****, поради противоречие на закона,
на основание чл. 22 ЗПК във връзка с 26, ал.1, предл.1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и здраве на управление:
гр. ********, ДА ЗАПЛАТИ на Д. М. З., ЕГН **********, с постоянен адрес:
гр. ***, сумата от 50 лв. /петдесет лева/, представляващи дължими разноски в
производството за заплатена държавна такса, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „Н.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и здраве на управление:
гр. ******* на адв. Д.В. М., АК- П., адрес на кантора: гр. *******, сумата от
305.60 лв. /триста и пет лева и 0.60 ст./, представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение, на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
5