№ 18650
гр. София, 16.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ
при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело №
20241110160625 по описа за 2024 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр.
3 ЗЗД.
Ищецът Ж. А. П. твърди в исковата молба от 11.10.2204 г. и в молба уточнение от
29.10.2024 г., че е сключил с първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за
паричен заем № **/17.05.2024 г., по силата на който му била отпусната в заем сумата от 1500
лв. при посочен ГПР 54,27 и лихвен процент 45%. В чл. 4 от договора за заем било
предвидено, че ищцата следва в 3-дневен срок да предостави обезпечение – две физически
лица поръчители, банкова гаранция или договор с одобрено от заемодателя дружество
гарант. Такъв договор с такова дружество – вторият ответник „Файненшъл България“ ЕООД
– бил сключен: договор за предоставяне на гаранция № ** от 17.05.2024 г., с който било
уговорено възнаграждение 704,08 лв. Главниците по двата договора били платими заедно на
вноски. Ищцата счита, че договорът за заем е нищожен като противоречащ на закона и
нарушаващ чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, а договорът за гаранция – нищожен като
противоречащ на добрите нрави. Твърди, че договорът за гаранция накърнявал принципа на
справедливостта и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ето защо ищцата моли съда да прогласи
нищожността на договора за заем като противоречащ на закона, на договора за гаранция –
като накърняващ добрите нрави, а в условията на евентуалност – да прогласи нищожността
на клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем. Претендира разноски.
Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД оспорва предявения иск като
неоснователен. Твърди, че договорът за паричен заем не съдържа нищожни клаузи. Нямало
уредено задължение, а само възможност за сключване на договор за предоставяне на
поръчителство. ГПР бил посочен коректно. Моли за отхвърляне на иска. Претендира
разноски.
1
Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД оспорва предявения иск като
неоснователен. Твърди, че договорът за гаранция не съдържа нищожни клаузи. Нямало
уредено задължение, а само възможност за сключване на договор за предоставяне на
гаранция. Договорът за гаранция не накърнявал добрите нрави. Моли за отхвърляне на иска.
Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните
съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД
По предмета на исковете
Ищецът предявява искове за прогласяване нищожността на два договора. Твърди
различни техни пороци.
Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.
1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е
индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск
ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а
ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно
правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе
наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този
смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с
ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска
„основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.
Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването
на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е
изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.,
2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност
разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.
Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която
се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци
на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова
молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или
правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.
Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе
твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността
си искове.
Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува
правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се
предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявават
искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната
разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на
искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост
или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам
принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на
правна сделка, ако има правен интерес.
В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на
отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният
предмет, какво е тяхното основание.
Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази
сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на
2
такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за
прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото
съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката
за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“
ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще
бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото
време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.
Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда
така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е.
нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението
(порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е.
правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е
налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в
двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират
върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече
или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените
изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като
индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на
пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на
нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на
административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право –
проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.
Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е
правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4
ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че
въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й
представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а
предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните
установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и
съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то
положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus,
като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка,
непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за
нищожност, предвидени в материалния закон.
Следва да се припомни, че самата думичка „правоотношение“ (Rechtsverhältnis) и
самото понятие за правоотношение са измислени през 1840 г. от проф. Карл Фридрих фон
Савини. А искове за нищожност (querela nullitatis, action en nullité) има още от
средновековното право. Опитът да се обяснят исковете за нищожност като разновидности на
установителни искове за несъществуване на правоотношение или право, създадени като
уредба през 1877 г. с Германския гражданскопроцесуален закон (ZPO), реципирани в
България през 1907 г., в тази връзка не е грешен, а е нелеп, смехотворен. Няма как да се
твърди, че един процесуален правен институт, което е съществувал самостоятелно стотици
години, е разновидност на друг институт, който се е появил стотици години по-късно; още
повече, че старият институт е станал излишен или се е „претопил“ в новия, така че
допустимостта на стария зависи от условията на новия институт.
Следователно, ако ищцата беше предявила установителен иск за признаване, че не
дължи платени суми на ответниците, този иск би бил недопустим поради липса на интерес –
може да води иск по чл. 55 ЗЗД, но тя не е предявила установителен иск за признаване, че не
дължи суми по договорите, а за признаване нищожността на договорите. Такива искове при
това не са отрицателни установителни, а положителни. Те не се дублират с осъдителен
кондикционен иск за връщане на платени суми по договорите. Съгласно мoтивитe нa
3
Tълĸyвaтeлнo peшeниe oт 27.04.2022 г. пo тълĸ.д. № 1/2020 г., OCГTK, „Πpинципът нa
диcпoзитивнoтo нaчaлo ce пpoявявa в пълнoтa пpи пpeдявявaнe нa иcĸ пo peдa нa чл. 124, aл.
1 ГΠK зa пpoглacявaнe нищoжнocт нa пpaвнa cдeлĸa или нa oтдeлни ĸлayзи oт нeя. Koгaтo e
ceзиpaн c тaĸъв иcĸ, cъдът e oбвъpзaн дa ce пpoизнece caмo пo пocoчeния в иcĸoвaтa
мoлбa пopoĸ нa cдeлĸaтa. Aĸo иcĸът ce oтxвъpли пopaди нeocъщecтвявaнe нa твъpдяния oт
ищeцa oпopoчaвaщ фaĸт, caмo тoзи фaĸт ce oбxвaщa oт oбeĸтивнитe пpeдeли нa cилaтa нa
пpecъдeнo нeщo. Ocтaнaлитe oпopoчaвaщи cдeлĸaтa фaĸти, aĸo имa тaĸивa, нe ce
пpeĸлyдиpaт и мoгaт дa бъдaт пpeдмeт нa нoв иcĸ.“
По основателността на исковете
В случая ищцата е предявила иск за нищожност за договора за заем поради
противоречие на закона и иск за нищожност на договора за гаранция поради накърняване на
добрите нрави.
Двата договора са с една дата, с еднакъв номер, като с договора за заем, сключен с
първия ответник – в чл. 4 – длъжникът потребител е поел задължение да осигури
обезпечение, вкл. да сключи договор за гаранция именно с втория ответник в тридневен срок
от подписването на договора за заем. Същия ден, длъжникът потребител е сключил договор
за гаранция с втория ответник, в който вторият ответник обезпечава задълженията на
длъжника потребител по договора за заем – чл. 1 от договора. Нещо повече, плащанията по
втория договор отиват не у гаранта, а у заемодателя по първия договор.
На практика, става дума за две тясно свързани помежду си и предварително
подготвени правоотношения от търговците, без възможност за индивидуално уговаряне от
страна на потребителя, по силата на който потребителят поема заплащането на
допълнителен разход, за да получи заем. Рискът от неплатежосподобността и зле
преценената кредитоспособност на потребителя се възлага върху самия потребител, като
върху него се прехвърля още един допълнителен разход. Всеки разход обаче в тежест на
потребителя по договора за потребителски кредит трябва ясно да е описан в договора и да
бъде посочен в ГПР.
В константната практика на СЕС се приема, че правилното посочване на ГПР в
договора с потребителя е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за
възможностите на потребителя да вземе информирано решение – решение по дело С-
377/2014 г., Radlinger и Radlingerova, решение по дело C-714/2022 г., Профи Кредит
България, и др. Съгласно т. 55 от решението от 21.03.2024 г. по дело C-714/2022 г., Профи
Кредит България, неправилното посочване на ГПР задължително трябва да се приравни на
липсващо ГПР с последиците, които националното право свързва с това обстоятелство.
Съгласно чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК целият договор за потребителски кредит е
недействителен и потребителят дължи връщане само на чистия размер на кредита.
ГПР по договора за заем е посочено в размер на 54,27%, ако не се отчитат вноските
по договора за гаранция, но ако се отчитат, с помощта на общодостъпен онлайн калкулатор
за бързи кредити https://www.calculator.bg/1/barzi_krediti.html – се установява, че ГПР е
302,54%. Така всъщност в процесния договор за заем е нарушено изискването па чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК в самия договор ясно и недвусмислено да се посочи действителният размер на
ГПР. Съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК целият договор за паричен заем е
нищожен на това основание – противоречие на закона.
Акцесорният договор за гаранция е нищожен поради липса на основание, защото той
всъщност не съставлява договор за поръчителство, нито е сключен, за да се обезпечават
задължения на потребителя, а с друга – противозаконна цел. Този акцесорен договор е
нищожен и поради заобикаляне на закона, по същите мотиви. Обаче искове за прогласяване
нищожността на договора на такива основания ищцата не е предявила. Тя твърди, че
договорът е нищожен накърняване на добрите нрави. Няма накърняване на добрите нрави.
ЗЗД не съдържа максимален размер на възнаградителната лихва, а и такава лихва – в явния,
4
или в скрития размер – се дължи по договора за заем. Да се уговори възнаграждение по
договор за гаранция не е неморално. Съгласно Директива 2008/48 възнаградителната лихва и
уговорките за нея подлежат на преценка за неравноправност – но и да бъдат неравноправни,
това по чл. 146, ал. 1 ЗЗП може да доведе до нищожност на договора поради нарушение на
закона, а не паради неморалност. Просто ищцата не е преценила кой от визираните в чл. 26
ЗЗД искове да предяви против втория ответник. А съдът – съгласно Tълĸyвaтeлнo peшeниe
oт 27.04.2022 г. пo тълĸ.д. № 1/2020 г., OCГTK – не може да разгледа иск за нищожност на
непредявено основание. Следва да се има предвид, че съгласно чл. 119 ЗЗД с погасяването на
главното задължение се погасяват и акцесорните, но от това не следва, че при нищожността
на един договор е нищожен и акцесорният договор, нито пък на същото основание – при
същия порок! Ищцата, както многократно се посочи, че е предявила иск за признаване за
установено, че не дължи по договора, а за нищожността му – и то на конкретно основание –
порок.
Предявеният иск за нищожност против втория ответник на договора за гаранция
поради накърняване на добрите нрави следва да се отхвърли.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на разноски има ищцата и вторият ответник.
Ищцата е сторила разноски от 110 лв. за държавна такса, от които първият ответник
„Изи Асет Мениджмънт“ АД следва да й възстанови сумата от 129,84/184 част, или 77,62 лв.
Адв. Г., представлявал безплатно ищцата, претендира разноски по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в
размер по Наредба № 1/2004 г.
Както е посочено в чл. 38, ал. 2 ЗАдв., възнаграждението е съобразено с минимумите
по Наредба № 1/2004 г. Тези минимуми са установени в национална правна норма. Съдът
обаче има задължение да прилага правото на Европейския съюз, което е с примат над
националното. При това да го прилага служебно, а не по възражение, каквото напр. е
възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно отговора на преюдициално запитване по решение от 25.01.2024 г. по дело
С-438/2022 г. на СЕС: 1. Чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи
тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2. Чл. 101, § 1 ДФЕС
във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики. 3. Чл. 101, § 2 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по чл. 101, § 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
5
Обобщението на горното е, че минимумите по Наредба № 1/2004 г. не са пазарни,
нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да
откаже да я приложи. Същевременно, горното решение на СЕС не отрича нуждата от
осигуряването на качествени адвокатски услуги за обществото.
Съдът приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени
адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантират доход на адвоката,
достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и
възможност за усъвършенстване. При настоящите социално-икономически условия в
столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 7000 лв. При
нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30 дни на
година за почивка за адвоката), това прави около 96 лв./час.
Съдът намира, че консултацията на клиента е отнела 1 час, проучването на практиката
и законодателството и изготвянето на исковата молба – 1,5 часа, изготвянето на молби преди
съдебни заседания – общо 1,5 часа. С оглед вече установената съдебна практика, типовия
характер на спора и липсата на правна сложност и липсата на явяване в съдебно заседание,
дейността на адвоката се свежда до общо 3 часа труд, респ. възнаграждението му общо
трябва да бъде 4х96=384 лв. Възнаграждение се дължи от първия ответник в съотношение
129,84/184, т.е. сумата от 270 лв.
Вторият ответник „Файненшъл България“ ЕООД е представляван от юрисконсулт и
има право на възнаграждение в определен от съда размер. На осн. чл. 78, ал. 8 ГПК съдът
определя размер от 50 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД нищожността на договор за
паричен заем № ** от 17.05.2024 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, и Ж. А. П., ЕГН **********, поради противоречие на закона.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ж. А. П., ЕГН **********, против „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за
прогласяване нищожността на договор за предоставяне на гаранция № ** от 17.05.2024 г.,
поради накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, да заплати на Ж. А. П.,
ЕГН **********, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 77,62 лв., разноски, сторени по делото.
ОСЪЖДА Ж. А. П., ЕГН **********, да заплати на „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК *********, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 50 лв., разноски, сторени по
делото.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, да заплати на адв. Д. Г.,
АК-Ловеч, с № **, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 270 лв., възнаграждение за безплатно
представителство на ищцата Ж. А. П..
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването на препис
от същото пред Софийския градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6