РЕШЕНИЕ
№ 45
гр. София, 02.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря Диана Г. Димитрова
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Гражданско дело №
20221110145785 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Делото е образувано по искова молба, уточнена с молба от 29.05.2024 г.
(на лист 113 от делото) на „Топлофикация София“ ЕАД срещу Д. Х. Г. и Ч. В.
Х., с която са предявени претенции за признаване за установено по отношение
на ответниците при условията на солидарна отговорност, че дължат на
дружеството следните суми – 2230,57 лева – цена за доставена за периода
месец май 2019 г. – месец април 2021 г. до топлоснабден имот с адрес С., ж.к.
„С. Т.“, бл. ***, вх. *, ет. *, ап. ** топлинна енергия, ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
21.06.2022 г. г., до окончателното плащане; 250,18 лева – лихва за забава за
плащане на посочената по-горе сума за периода 15.09.2020 г. – 10.05.2022 г.;
73,08 лева – цена за услугата „дялово разпределение на топлинна енергия“ за
гореописания топлоснабден имот за периода месец май 2019 г. – месец април
2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 21.06.2022 г. г., до окончателното
плащане, и 13,60 лева – законна лихва за забава за плащане на последната
описана сума за периода 01.07.2019 г. – 10.05.2022 г. – вземания по заповед за
изпълнение, издадена по частно гражданско дело № 33310/2022 г. по описа на
Софийския районен съд, 28. състав.
В исковата молба се излагат твърдения, че ответниците били „клиенти
на топлинна енергия“, тъй като били собственици или титуляри на вещно
право на ползване на топлоснабдения имот, и били длъжни да заплащат
доставената до имота им топлинна енергия съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за
1
енергетиката (ЗЕ). Излагат се доводи, че падежът на задълженията бил
определен в публикувани от дружеството общи условия, които съгласно чл.
150 ЗЕ ставали задължителни за клиентите след одобрението им от Комисията
за енергийно и водно регулиране и публикуване в един ежедневник. Сочи се,
че в общите условия на дружеството от 2016 г. падежът на задълженията бил
определен на 45-ия ден след края на месеца, за който се дължат. Излагат се
доводи, че освен прогнозни месечни сметки за потреблението на топлинна
енергия, в края на всеки отоплителен период (месец май на съответната
година) са изготвяни изравнителни сметки за съответната година от
дружество, извършващо услугата „дялово разпределение“. Излагат се доводи,
че това дружество е „Техем Сървисис“ ЕООД, като поради това се иска
привличането му по делото като трето лице – помагач, у което се намират
доказателства за потреблението на ответниците. Претендират се разноски.
В законоустановения срок е подаден отговор от ответниците – Д. Х. Г. и
Ч. В. Х., чрез адв. Д. С., с който предявеният иск се оспорва като недопустим и
неоснователен. Твърди се, че искът бил недопустим, защото чл. 153 ЗЕ не бил
правна конструкция, а догматична, и затова не можело да се прилага, тъй като
не отговарял на твърдяното от ответниците изискване да има индивидуално
изявление за сключване на договор, а и не било посочено къде било мястото
на продажба на топлинната енергия, като ако било абонатна станция, то
нямало индивидуални потребители. Твърди се и че заповедта за изпълнение
била нищожна, тъй като нямало отделно разпореждане на съда, което да
урежда издаването . Искът бил неоснователен, защото сумите били
„монополни“ и не отговаряли на „реалната им потребност“. Това било така,
защото общите условия на ищеца били форма на недопустима държавна
помощ, и не можело административен орган да определя цени. Оспорва и
съдържанието на общите условия на ищеца като неравноправно, а също така и
че формулите на Наредбата за топлоснабдяването не следвало да се прилагат,
защото противоречали на закона. Не следвало да се допускат експертизи, а
ищецът сам да представи изчисленията си, като се вземат предвид и
обективни закономерности при обмяната на топлина. Счетоводната експертиза
била безсмислена при неправилна техническа такава. Оспорва се и действието
на Наредбата за топлоснабдяването на основание, че била издадена от
некомпетентен орган и не отразявала физичните закони, нарушавала правата
на собственост и предвиждала несправедливо разпределение на разходи. По
отношение на цената за услуга „дялово разпределение“ поддържа, че се дължи
на топлинния счетоводител, а не на ищеца. Възразява, че топломерите в
абонатната станция не са технически изправни, както и че същата е
технически изправна. Възразява се срещу претенциите за лихва, тъй като били
върху прогнозни сметки. Иска се отхвърляне на исковете.
Конституираното трето лице – помагач – „Техем Сървисис“ ЕООД,
поддържа с писмена молба основателност на иска.
В съдебното заседание ищецът поддържа основателност на иска,
ответникът не взема становище по същество. Преди това е оспорил
техническата експертиза по делото, като основаваща се изцяло на данни,
изхождащи от ищеца, поради което последните не могат да се ползват като
2
доказателство по делото.
Като разгледа доказателствата по делото с оглед твърденията и
възраженията на страните съдът намира за установена следната фактическа
обстановка:
Съгласно представен на лист 14 от делото Нотариален акт №
***/**.**.**** г., том ***, рег. № ****, нот. дело № ***/***** г. на нотариус
С. Д. с регистрационен № 358 от регистъра на Нотариалната камара,
ответниците Ч. В. Х. и Д. Х. Г., по време на брака си, за закупили недвижим
имот – жилище, представляващо апартамент с адрес: С., ж.к. „С. Т.“, бл. ***,
вход *, ет. *, ап. № **, заедно с мазе № 32 и 1,854 % идеални части от общите
части на сградата и правото на строеж върху поземления имот. Съгласно
представен на лист 16 – 19 от делото Нотариален акт № */**.**.**** г., том
**, рег. № *****, нот. дело № **/***** г. на нотариус Л. Л. с регистрационен
№ 151 от регистъра на Нотариалната камара, ответниците са учредили на
последната дата ипотека върху същия апартамент в полза на „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД.
На лист 117 – 120 от делото да представени два констативни акта за
установяване на годността на строеж от 21.04.2024 г., с които ищецът е приел
изпълнението на подмяна на абонатната станция на адрес: С., ж.к. „С. Т.“, бл.
***, вход *.
Съгласно представен на лист 23 – 24 от делото Договор от 12.09.2002 г. и
представен на лист 25 – 26 от делото Протокол от общо събрание от
02.08.2002 г. етажните собственици на сградата с адрес: С., ж.к. „С. Т.“, бл.
***, вход *, ет. *, ап. № **, са се съгласили топлинната енергия, доставяна до
сградата им, да се отчита от третото лице – помагач по делото. Срещу
апартамент 32 от списъка на собствениците предишната собственица на
жилището по описания по-горе нотариален акт от **** г. – Л. В. К., е заявила,
че в апартамента има пет радиатора и три разпределителя на енергия.
Съгласно представени на лист 129 – 130 от делото Свидетелства за
проверка на средство за измерване с №№ 49Т-26 и 49Т-27 от 28.09.2017 г. на
„Енбра тест“ ЕООД на последнта дата е установено, че двата измерителя,
монтирани в абонатната станция в жилищна сграда с адрес: С., ж.к. „С. Т.“, бл.
***, вход * – изчислителни блокове №№ 55313747 (долен кръг) и 55376154
(горен кръг), са преминали метрологична проверка и съответстват на
изискванията за тип и отклонения при измерването. Показанията на двата
измерителя към датата на връщането им в абонатната станция – 28.09.2017 г.
са съответно 336 820 кВтч и 431 285 кВтч. Съгласно представени на лист 125
– 128 от делото четири свидетелства за проверка – с №№ С1-661-1; С1-661-2;
С1-644-1, и С1-644-2, всички от 22.04.2021 г. на лаборатория „Арттест – Б“
същите изчислителни блокове с посочени по-горе номера и двойки
термопреобразуватели са преминали метрологична проверка, отново с
резултат за съответствие, като измерванията за двата измерителя при
демонтажа им от абонатната станция през април 2021 г. са съответно 1 365 287
кВтч и 1 892 766 кВтч. На лист 131 – 132 от делото е представен лист с
ежемесечни отчети на двата топломера, за които към началото на месец май
3
2019 г. са отчетени съответно 866 266 кВтч и 1 151 671 кВтч, а след края на
април 2021 г. – съответно 1 366 809 кВтч и 1 895 719 кВтч, които се
установяват и от таблица за отчетени стойности, представена от ищеца на лист
205 от делото.
Настоящият съдебен състав приема, че доколкото свидетелствата за
метрологична проверка се издават от натоварени за това съгласно чл. 38 и 50
ЗИ специализирани сертифицирани лаборатории и същите не са оспорени по
делото, на основание чл. 179, ал. 1 ГПК същите представляват официални
свидетелстващи документи, които, доколкото не са оспорени от ответниците,
имат обвързваща съда доказателствена сила по отношение на отчетените
количества топлинна енергия.
Стойностите от сертификатите са удостоверени и от служител на ищеца
с протоколи за демонтаж на измервателните уреди, представени на лист 183 –
185 от делото.
Съгласно представен на лист 192 от делото от третото лице – помагач
отчет за имот с адрес: С., ж.к. „С. Т.“, бл. ***, вход *, ет. *, ап. № **, който не
носи подпис на потребител, на 13.05.2021 г. в процесния апартамент са
отчетени индивидуални топломери на два радиатора и е посочено, че в
апартамента има две щранг-лири.
Действително този документ не е подписан и не може да се кредитира
като признание по делото, но доколкото отразява приблизително точни отчети,
съдът не може да го игнорира напълно при преценката си. В молба на лист
189 от делото, придружаваща доказателството, третото лице – помагач
посочва, че в имота има топломери с дистанционен отчет.
Съгласно заключението на топлотехническата експертиза по делото,
прието в откритото заседание на 26.06.2024 г. (на лист 197 от делото), а в
писмен вид – на лист 172 – 180 от делото, което съдът кредитира като логично,
последователно и посочващо методите си на изчисление, се установява, че за
процесния период – от началото на месец май 2019 г. до края на месец април
2021 г. е определена за разпределение в целия блок (от абонатната станция)
топлинна енергия в количество от 1 245 050 кВтч. Съдът констатира, че
липсват данни от метрологична проверка, но чрез интерполации и
пропорционално пресмятане се установява, че за периода от малко над три
години и половина от 28.09.2017 г. до 22.04.2021 г. отчетената по данни от
метрологичните проверки енергия в абонатната станция е равна на разликата
между два сбора – този на отчетените при последната проверка общи
количества по двата топломера – на събираемите 1 365 287 кВтч и 1 892 766
кВтч, или 3 258 053 кВтч, от който се изважда сбора при предходното
измерване – на събираемите 336 820 кВтч и 431 285 кВтч, или 768 105 кВтч,
като тази разлика, отразяваща общото потребление за три години и половина с
всички загуби е 2 489 948 кВтч. Процесният период е двугодишен, т.е. около
57 % от продължителността на сигурните отчети, като 57 % от 2 489 948 кВтч
е около 1 419 270 кВтч. Според вещото лице (таблица към експертизата)
отчетените загуби са 12 171 кВтч, като така сумата на постъпилата енергия по
данни от ищеца и със загубите е сбора от 1 245 050 кВтч и 12 171 кВтч, или 1
4
257 221 кВтч, което е число, което се приближава до приблизителните
аритметнични изчисления на съда за разход за същия период от 1 419 270
кВтч. Съгласно заключенията на вещото лице отчетите са съставени според
формулите в Наредбата за топлоснабдяването, действала в периода, като на
ответниците след изравняване са начислени за сезона от май 2019 г. до април
2020 г. 995,52 лева обща сметка за потребена енергия, а за сезона от май 2020
г. до април 2021 г. – 1235,08 лева, или общо 2230,60 лева. В имота има две
щранг-лири, за които изравняването не е направено по данни от индивидуални
топломери в апартамента, а по отопляема кубатура. От данните в експертизата
цената на топлинната енергия, определена от КЕВР за регулирания пазар е: за
периода от май – юни 2019 г. – 92,80 лева без ДДС, или 111,36 лева с ДДС; за
периода от юли 2019 г. до март 2020 г. включително – 85,07 лева без ДДС, или
102,08 лева с ДДС; за април 2020 г. – 70,32 лева без ДДС, или 84,38 лева с
ДДС; за май – юни 2020 г. – 66,70 лева без ДДС, или 80,04 лева с ДДС, а за
периода от юли 2020 г. до април 2021 г. – 82,09 лева без ДДС, или 98,81 лева с
ДДС. За тези периоди потреблението на сградата в кВтч е: за периода от май –
юни 2019 г. – 61 122 кВтч; от юли 2019 г. до март 2020 г. – 485 838 кВтч; през
април 2020 г. – 57 341 кВтч, през май – юни 2021 г. – 56 489 кВтч, а от от юли
2020 г. до април 2021 г. – 584 260 кВтч. В откритото заседание (на лист 195 –
197 от делото) вещото лице обяснява, че нормативно определените
температури на почва и външен въздух имат малко значение за отчитане на
потреблението, като по-важна е температурата вътре в помещението, където е
абонатната станция, но каква ще е тя зависи от поддръжката на това
помещение от етажните собственици (да няма счупени прозорци). Била е
поискана корекция на начислените количества топла вода по искане на
ответниците. Основните загуби са при преминаване на водата през сградната
отоплителна инсталация, които са били отразени в стари методики. Случва се
да се подава и повече енергия от минимално необходимата, но това се
преодолява чрез настройки на абонатната станция.
На лист 206 от делото ищецът е представил температурен график, който
ответниците не са използвали за оспорване на заключенията на вещото лице
или формулиране на други искания, и който вещото лице е приело, че е
отчетен при дяловото разпределение.
Съгласно представени на лист 43 от делото Общи условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на
клиенти в град София, одобрени с Решение на ДКЕВР № ОУ-1/27.06.2016 г.,
които са и служебно известни на съда, абонатите на ищцовата страна са
длъжни да заплащат месечните си сметки в 45-дневен срок от изтичане на
периода, за който се отнасят (чл. 33, ал. 1), а съгласно чл. 33, ал. 2 във връзка с
чл. 32, ал. 3 от същите срокът за плащане на годишните изравнителни сметки е
45 дена от издаването на изравнителната сметка. Съгласно чл. 22, ал. 2
извършените разходи за услугата „дялово разпределение на топлинна
енергия“ се заплащат чрез ищеца. Съгласно чл. 33, ал. 3 във връзка с чл. 32, ал.
3 от общите условия при неплащане в срок на годишната фактура се начислява
законна лихва за забава.
По делото са представени и множество фатури, дебитни известия и
5
други документи, които нямат значение за правилното му решение, извън
представените на лист 190 – 191 две изравнителни сметки от дати 01.10.2020 г.
и 29.06.2021 г.
Съгласно представено на лист 188 от делото писмо от Дирекция „Големи
данъкоплатци и осигурители“ на НАП с изх. № 11-00-6025#1/31.05.2024 г.
всички представени от ищеца по делото фактури са осчетоводени и са
отчетени за данъчни цели.
Въз основа на така установените факти съдът намира следното от правна
страна:
Исковете са допустими, тъй като са предявени на 25.08.2022 г. – в
едномесечен срок от дадените от съда по частно гражданско дело №
33310/2022 г. на Софийския районен съд, 28. състав, указания за предявяване
на иск за установяване на вземания по заповед за изпълнение, получени от
ищеца на 05.08.2022 г., след възражения от двамата длъжници – ответниците
по спора.
Предявени са кумулативно съединени искове за установяване на
задължения за цена на доставена топлинна енергия и стойност на услугата
дялово разпределение, ведно със законната лихва върху тези задължения с
правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 153, ал. 1
ЗЕ; чл. 150 ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Първият иск се уважава, ако съдът установи, че ответникът е собственик
или титуляр на вещно право върху имот в сграда в режим на етажна
собственост, до който ищецът е доставял топлинна енергия; количеството на
доставената енергия и единичната цена на енергията. Искът за цена на
услугата „дялово разпределение“; договорна клауза се уважава, ако се
установи, че такава е предоставена, и е налице клауза, въз основа на която се
дължи заплащането на услугата на ищеца. Лихва се дължи при установяване
на настъпил уговорения падеж на задълженията.
По иска за цена на топлинна енергия:
По делото се установява от представения нотариален акт, че
ответниците са собственици на имота, за който се иска плащане, по силата на
покупка през **** г.
Ответниците оспорват да е доказана доставка на топлинна енергия. От
документите за метрологични проверки по делото се установява, че такава
доставка е имало, а от протоколите от общо събрание от 2002 г. – че
собствениците в сградата са се съгласили в нея да се ползва топлинна енергия
от обща инсталация. Поради това следва да се приеме, че доставката на
топлинна енергия е доказана и искът е основателен.
При това положение искът следва да се уважи за установената цена на
доставено до имота на ответниците количество топлинна енергия. Съдът
намира, че по делото може да се довери на заключенията на вещото лице по
този въпрос, като същите отразяват разпределение по Наредбата за
топлоснабдяването, като доколкото ответник не се е подписал на главен отчет,
съдът ще кредитира това заключение не пряко, а съгласно чл. 162 ГПК, като
6
приема, че изчисленията показват разходи, които са от същия порядък като
точно консумираното.
По възраженията на ответниците за това, че не е правомерно да
заплащат доставената до имота им енергия:
Макар че се е произнесъл вече в определението за насрочване на делото,
съдът отново следва да припомни, че в случая няма непоискана доставка –
Съдът на Европейския съюз (СЕС) изрично е приел в т. 2 от диспозитива на
Решение от 03.02.2021 г. по дело C-922/19 Stichting Waternet, че понятието
„непоръчана доставка“ не се прилага в случаите на заплащане на получавани
по обществени мрежи комунални услуги и правото на ЕС не възпрепятства
възможността да възникне договорно отношение по правилата на
националното право, които го уреждат, а в диспозитивите на Решение от
05.12.2019 г. по съединени дела C-708/17 и C-725/17 Топлофикация София и
ЕВН България Топлофикация – че директивите в областта на енергетиката не
изключват възможността абонати, които не ползват отопление в
домакинствата си, да бъдат задължени да заплащат разходи за отделената в
общите части и от инсталациите по сграда топлинна енергия. В случая има
решение на етажните собственици от 2002 г., че сградата, в която е имотът на
ответниците, ще се отоплява с централно парно, като това решение ги
обвързва по реда на нормативните актове, действали в периода – чл. 108 ЗЕЕЕ
и чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Със закупуването на апартамент в сграда, в която
ответниците няма как да не са знаели, че има централно парно, те са се
съгласили да го заплащат, докато не успеят да убедят мнозинството от
съседите си, че това не е необходимо, и не се вземе по реда на ЗУЕС решение
за изключване на централното отопление. В последното цитирано решение на
СЕС ясно е обяснено за какво става въпрос и за това, че има колективна
легитимация за ползване на услугата. По отношение на доставката на топла
вода в чешмите в апартамента пък въобще не може да става въпрос за
„непоискана доставка“ – с пускането на червения кран на чешмата или душа
(няма как да се приеме, че напълно дееспособен човек две години може да
прави това по непредпазливост и без никакво желание от своя страна)
ответниците са се съгласявали всеки един път индивидуално да ползват топла
вода. Ако съдът приеме, че те не са знаели откъде идва тази топла вода и че
през зимата някой трябва да я затопли, като закупи за това необходимото
гориво, това означава да обиди ответниците, като приеме, че
интелигентността им е далеч под средната, а от поведението им по делото
личи точно обратното – предприели са напълно адекватна защита с
ангажиране на редица доказателства и професионална помощ, което изключва
да не са разбирали откъде идва топлата вода в дома им.
Произволното цитиране на абзаци от решението по съединени дела C-
708/17 и C-725/17 Топлофикация София и ЕВН България Топлофикация
относно наличието на две директиви в материята и периодът им на действие в
случая нямат значение – и Директива 2011/83/ЕО, и Директива 85/577/ЕИО
предвиждат абсолютно идентични правила относно това кога една сделка
може да се смята за „непоискана доставка“, но случаят въобще не е такъв.
Цитираното Решение на СЕС от 18 декември 2017 г. по дело C-129/96 Inter-
7
Environnement Wallonie е изцяло неотносимо, тъй като с т. 2 от Решение от
05.12.2019 г. по съединени дела C-708/17 и C-725/17 Топлофикация София и
ЕВН България Топлофикация е прието изрично, че правилото на чл. 153, ал. 1
ЗЕ не противоречи пряко на правото на Съюза.
По отношение на твърдените пороци на издадената в заповедното
производство заповед за изпълнение, настоящият съдебен състав намира, че
издадената по частно гражданско дело № 33310/2022 г. на Софийския районен
съд, 28. състав, не е нищожна. Заповедта е подписана от районния съдия, с
което е потвърдена волята на същия за издаването . В самата заповед се
съдържат всички реквизити на съдебно разпореждане, поради което с
подписването е изявена волята за издаване на заповед, и не е налице порок
на съдебния акт, който да води до нищожност. Неоснователно е и
възражението, че не били индивидуализирани белезите на търсеното вземане
– посочено е колко пари се искат, за потребление на какво, посочено е мястото
на доставка (адреса на апартамента), и периода на вземането.
Невярно е твърдението на ответниците, че основанията за нищожност на
съдебните актове не били изчерпателно изброени. В закона липсва такова
изброяване, но съдебната практика ясно сочи кои са тези случаи: липса на
писмена форма на решението, подписването му от незаконен състав на съда
(лица, които нямат качество „съдия“ към момента на постановяване на
решението), пълна неяснота на волята на съда, липса на правосъдна
компетентност по предмета на спора, и в случаите на съдебен имунитет. Извън
тези случаи порочното съдебно решение или друг акт може да бъде
единствено недопустимо или неправилно, но не и нищожно. Посочените
основания не се установяват по делото, поради което заповедта за изпълнение
не е нищожна. Неправилното приложение на правна норма, независимо от
нейния характер и ранг не е порок, който прави съдебното решение или друг
акт нищожно, защото не засяга волята на съдебния състав, а евентуално се
преценява във връзка с правилността на решението.
Ответниците оспорват приложимостта на разпоредбите на Закона за
енергетиката, които установяват, че собствениците на жилища в сграда в
режим на етажна собственост дължат заплащане на доставената до имота им
топлоенергия. Твърди се, че законът засягат принципи на правото, както и
противоречи на норми от правото на ЕС, поради което следвало да остане
неприложен. Настоящият съдебен състав намира тези доводи за
неоснователни.
На първо място разпоредбите на ЗЕ относно задължението на
собствениците да заплащат доставената до имотите им топлинна енергия и да
спазват общите условия на топлоснабдителните предприятия, които са приети
от държавен орган (чл. 150 и 153 ЗЕ) не ограничават правото на собственост.
Основните права, уредени в Конституцията, са гарантирани на гражданите в
определени граници, посочени в чл. 57 от Конституцията – това са правата на
останалите правни субекти и нормите, установени в защита на обществени
интереси. Тези граници на основните парва са отдавна признати и в
практиката на Европейския съд за правата на човека. В случая разпоредбите
8
на чл. 150 и 153 ЗЕ уреждат баланса между правото на собственост и
имплицитно заложения в
чл. 19, ал. 1 от Конституцията (чрез гарантирането на стопанската
инициатива) принцип за забрана на неоснователното обогатяване.
Собствениците на топлоснабдени имоти са свободни да ги ползват както
лично, така и чрез други лица – като ги отдават под наем. Законът единствено
предвижда, че титуляр на задълженията за сметките на имота за
топлоснабдяване е собственикът, а той следва да уреди отношенията си с
другите ползватели на имота на основание сключен с него договор. Това е
правило за разпределяне на отговорността по облигационни задължения, а не
ограничение на правото на собственост. В правото съществуват и други
разпоредби, които натоварват собствениците на имоти с определени
задължения за тях – за заплащане на доставени до имота други консумативи
(вода, газ, електрическа енергия), за заплащане на местни данъци и такси.
Представителят на ответниците разглежда правото на собственост не в
съвременния му контекст на едно от всички основни граждански права, а в
римското му разбиране за „абсолютна собственост“ (dominium), което е
изоставено в съвременното право. Чл. 1, пар. 1 от Протокол № 1 към
Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи изрично
предвижда, че правото на свободно ползване на благата (което отразява
широкото разбиране за „собственически“ права) в съвременното
конституционно право, включва възможността да се налагат и определени
ограничения на правото на собственост. съвременното право допуска и
данъчно облагане на собствеността – т.е. натоварване на собственика със
задължения дори и без насрещна престация, поради което не е недопустимо
законодателят да предвиди, че собственикът е отговорен за заплащането на
определени доставени до имота му блага, включително топлинна енергия.
Посочените разпоредби не могат да не бъдат приложени във връзка с начина
на отчитане на количеството топлинна енергия, тъй като същите сами по себе
си не предвиждат система за отчитането . Поради това следва да се приеме,
че разпоредбите на чл. 150 и чл. 153 ЗЕ сами по себе си не противоречат на
разпоредби от правни актове с по-голяма юридическа сила и съдът няма
основание да ги остави неприложени.
По настоящото дело отговорността на ответниците е ангажирана на
основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ, който предвижда в релевантната си част, че
собственикът на топлоснабден имот е длъжен да заплаща доставената до
имота му топлинна енергия. По делото се установява, че ответниците са
закупили имота, с което са придобили собствеността върху него
По доводите във възражението на ответниците в заповедното
производство за нищожност на заповедта за изпълнение поради нарушение на
правилата за държавните помощи, настоящият съдебен състав намира, че
цитираната съдебна практика на Съда на Европейския съюз (ЕС) – Решението
по дело C-119/05 Lucchini е неприложимо по настоящото производство.
Наистина в това решение е посочено, че решението на гражданския съд може
да бъде акт по предоставяне на държавна помощ. Съдът е посочил, че в този
случай държавата не следва да приложи последиците на такова решение,
9
когато държавната помощ е обявена за несъвместима с правилата на
Вътрешния пазар (тогава – Общия пазар) от страна на Европейската комисия.
Тази хипотеза е специфична, доколкото при държавните помощи са възможни
два вида нарушения на правото на Съюза – отпускане на държавна помощ в
нарушение на реда за това и несъвместимост на държавната помощ с
правилата на Вътрешния пазар. В последния случай държавната помощ страда
от тежки пороци, които не позволяват запазването и същата следва да бъде
възстановена на държавата. Прилагането на тези последици обаче става в
изключителни случаи. От практиката на Съда на ЕС, обективирана в
горепосоченото решение по дело C-119/05 Lucchini, следва, че за да може
едно съдебно решение да противоречи на правилата за държавните помощи по
такъв начин, че да допуска несъвместима с правилата на Вътрешния пазар
държавна помощ, то тази несъвместимост трябва да е обявена с акт на орган
или институция на Съюза. Единствено в този случай съдебното решение на
гражданския съд ще се окаже неприложимо. Към момента на постановяване
на съдебното решение, ако не е заведена процедура пред Европейската
комисия, такава преценка не може да се направи. По делото не е установено
Европейската комисия да разследва дали България е допуснала несъвместима
с Вътрешния пазар помощ по отношение на „Топлофикация София“ ЕАД,
поради което настоящият съдебен състав не може да прави такава преценка в
рамките на производството пред себе си. От друга страна настоящият случай
се различава от разглеждания в решението по делото C-119/05 Lucchini и по
това, че държавната помощ се твърди да произтича не от съдебен акт, а от
административен и законодателен такъв – чл. 150 ЗЕ и Наредбата за
топлоснабдяването. Няма пряк акт, с който да е отпусната държавна помощ на
„Топлофикация София“ ЕАД, поради което при неправилна преценка дали
приложимата се нормативна уредба води до държавна помощ, съдебният акт
на заповедния съд няма да бъде нищожен, а евентуално неправилен поради
противоречие с приложимия се материален закон. В случая не се установява в
какво се изразява държавната помощ за ищеца освен в облекчаване на реда на
доказване на вземането му, компенсирано обаче от редица задължения за
контрол на измервателните средства под държавен надзор.
Във възражението си в заповедното производство ответниците излагат
твърдения, че нормативната уредба в областта на енергетиката предоставяла
държавна помощ на топлоснабдителните предприятия, тъй като налагала на
собствениците на топлоснабдени имоти да им заплащат доставената енергия,
а така се подпомагала нискоефективна система за разпределение на енергия.
Тук следва да се има предвид, че понятието „държавна помощ“ не пряко
свързано с обстоятелството дали дадена система за производство и продажба
на един продукт е ефективно или не. Това е въпрос на икономическа
целесъобразност, който се решава от пазарните субекти, а не на правна
регламентация. Забраната на държавна помощ цели единствено да не изкриви
пазарните решения, свързани с икономическата целесъобразност, като
позволи на държавата да се намеси в полза на определен пазарен субект.
Поради това правилата относно държавните помощи са част от защитата на
конкуренцията – те целят да се предостави равнопоставеност на субектите. В
10
случая се установява, че разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, която предвижда
собствениците да заплащат доставената до имота им топлоенергия, не
представляват държавна помощ, нито пък начините на изчисляване на
задълженията на потребителите. Съгласно дефиницията на чл. 107 ДФЕС,
тълкувана съобразно практиката на Съда на ЕС – вж. напр. § 13 от решението
по дело C-150/16 Fondul Proprietatea SA, „държавна помощ“ представлява
облекчение, дадено от държавата, което може да засегне пазарните правила,
което се предоставя селективно на определени предприятия и може да доведе
до пазарно предимство за последните. В случая разпоредбата на чл. 153, ал. 1
ЗЕ се прилага за всички топлоенергийни предприятия в България, а освен това
същата кореспондира на правилата относно други предприятия – доставчици
на енергия – чл. 98а, ал. 4 ЗЕ за крайните снабдители с електроенергия и чл.
183б, ал. 4 ЗЕ за крайните снабдители с газ. Следователно за всички видове
енергийни предприятия, които доставят енергоносители до дома на
потребителите е предвидено одобряване на общи условия от държавен орган,
като същите общи условия обвързват потребителите, независимо дали са били
приети писмено и предварително от тях. Уредба, която улеснява пресмятането
на сметките и облекчава в известна степен отчитането им пък съществува във
всички сектори на доставката на енергия, вода или газ за битови нужди и при
всички подобни мрежи, а и съответства на абстрактно приложимото правило
на чл. 162 ГПК, което се прилага по искове на каквито и да е лица и
предвижда, че ако е установена доставка на нещо, но не е ясно за какъв размер
следва да се уважи иска, съдът ще прилага собствената си преценка по
въпроса.
Следователно не е налице държавна помощ, която да облагодетелства
топлоснабдителните предприятия спрямо другите енергийни предприятия по
отношение на начина на възникване на задълженията на потребителите
спрямо тях.
По отношение на възражението на ответниците за това, че Законът за
енергетиката предвиждал отклонение от принципния законов ред за приемане
на общи условия, настоящият съдебен състав намира следното: На първо
място по делото общите условия на жалбоподателя-ищец – „Топлофикация
София“ ЕАД, намират ограничено приложение, доколкото количеството на
потребената топлинна енергия се отчита по нормативен път, а в закона
изрично е въведена разпоредба (чл. 153, ал. 1 ЗЕ), която урежда основното
задължение на собственика или титуляра на вещно право на ползване на
жилище, свързано с абонатна станция – да заплаща топлинната енергия,
доставена до имота. С оглед на изложеното дори и общите условия на
„Топлофикация София“ ЕАД да не обвързваха ответниците, то фактическият
състав, от който възниква задължението е определен от закона с основните
си параметри – доставка на топлинна енергия и цена на доставката
(регулирана, определена към процесния период от Комисията за енергийно и
водно регулиране).
На следващо място отклонението от общите разпоредби на ЗЗД и ТЗ
относно начина на приемане на общи условия и обвързващия им характер за
страните по договора е уредено с нормативен акт от същия вид – закон,
11
какъвто представлява ЗЕ, и наличието на общ законодателен принцип не
изключва възможността законодателят в определени ситуации да уреди
отклонения от този режим. В този случай изключенията ще се регулират от
специалната норма, а не от общата, т.е. прилагат се специалните правила на
чл. 150 ЗЕ, а не общия режим по ЗЗД и ТЗ.
Настоящият съдебен състав споделя възгледа на ответниците, че общите
условия на „Топлофикация София“ ЕАД не представляват нормативен акт, но
това не означава, че същите не могат да обвържат потребителя. Съдът следва
да извърши контрол за това дали същите не съдържат неравноправни клаузи,
доколкото същите общи условия имат отношение към претенцията по делото –
в частта, с която се определя падежът на задълженията на потребителите. В
останалата им част съдът не намира, че са налице неравноправни клаузи, а
задължението за плащане на топлинна енергия, както вече беше посочено,
следва не само от общите условия, а и пряко от закона при осъществяване на
доставка на енергия по силата на разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Поради всичко изложено следва да се приеме, че е налице валидно
основание за задължаване на ответниците да платят цената на доставената до
нейния имот от „Топлофикация София“ ЕАД топлинна енергия.
Ответниците оспорват и размера на задължението си, като отричат да са
потребявали топлинна енергия, и оспорват количеството, доставено до дома
им да е равно на претендираното от жалбоподателя-ищец – „Топлофикация
София“ ЕАД.
На първо място няма основание да се приеме, както се твърди във
въззивната жалба, че в дома на ответницата няма инсталирани отоплителни
уреди. В протокола от общо събрание от 2002 г. ясно са посочени отоплителни
уреди, които са били инсталирани в имота на ответниците, като няма
доказателства същите да са поискали да се констатира свалянето им пред
представител на ищеца, както това се изисква от чл. 46, ал. 2 от Наредба № 16-
334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването (отм.) и чл. 46, ал. 2 от сега
действащата Наредба № Е-РД-04-1 от 12 март 2020 г. за топлоснабдяването.
Поради това следва да се приеме, че ответниците имат качеството на
потребител на топлинна енергия за имота си, тъй като апартаментът им е бил
отопляван от отоплителни тела, свързана към отклоненията на абонатната
станция в имота. По делото са представени документи за въвеждане на
абонатната станция в експлоатация, както и за проверка на топломерите, от
които се прави извод, че до абонатната станция е доставяна топлинна енергия,
тъй като е налице положителна разлика между показанията на топломера при
инсталирането и свалянето му.
По отношение на възраженията за това, че липсвали точни измервания
на топлинната енергия на границата на собственост на топлоснабдения имот,
настоящият съдебен състав намира, че изискванията на правната уредба не
следва да се абсолютизират, когато изпълнението им не е възможно по
обективни причини. Следва да се има предвид, че към процесния период е
била приложима е Директива 2012/27/ЕС относно енергийната ефективност,
която в разпоредбата на своя чл. 9, пар. 1 предвижда задължение за
12
осигуряване на индивидуални измервателни уреди при крайните потребители
само когато „това е технически осъществимо, финансово обосновано и
пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания при крайните
потребители на електроенергия, природен газ, централно топлоснабдяване
и/или охлаждане и гореща вода за битови нужди“. Следователно
задължението за поставяне на измервателни уреди на границата на
собственост не е абсолютно, а при енергийните системи, които са били
изградени преди 2006 г. (датата на влизане в сила на Директива 2006/32/ЕО,
която в чл. 13 съдържа същото изискване относно точността на сметките и
отчетите), какъвто е настоящият случай, следва да се вземе предвид доколко
всяка индивидуална система позволява инсталиране на индивидуални
измервателни уреди и дали това не би изисквало за потребителите прекомерни
разходи спрямо ползите от индивидуално отчитане. Българският закон –
разпоредбата на чл. 156, ал. 2, т. 3 ЗЕ, също не предвижда задължение за
инсталиране на измервателни съоръжения след общата за етажната
собственост абонатна станция. Следователно не съществува общо нормативно
задължение за поставяне на измервателни уреди за всеки потребител на
топлинна енергия. С оглед обстоятелството, че по настоящото дело се
претендира цена за топлинна енергия, доставена до панелен блок, построен
преди 2000 г., когато е общоизвестно, че са се строяли само сгради с обща
вертикална инсталация и без индивидуални измерителни уреди или
отклонения за всеки от абонатите, не може да се изведе и такова специфично
задължение. Обстоятелството относно това на какъв принцип е била въведена
в експлоатация инсталацията за отопление в процесната сграда няма значение
по делото, тъй като съдът не може да изследва икономическата
целесъобразност на определени отношения. Единственото значимо
обстоятелство в случая (а това е известно на всички български граждани,
които ползват топлинна енергия в сгради в режим на етажна собственост,
строени преди 1990 г.) е, че преустройството на системата от вертикални
щрангове без индивидуални отклонения за всеки апартамент, които да
позволяват фактическо измерване на енергията напълно отделно за всеки
потребител, би означавало огромни разходи за изграждане на цялостната
система на практика изцяло от нулата. Тези разходи ще следва да се понесат от
потребителите, поради което настоящата ситуация на липса на индивидуален
измерител и възможност за индивидуално определение на потреблението
представлява случай на неизбежно съобразяване на предписанията на правото
с наличната фактическа ситуация, въпреки промяната на икономическата
система в страната от такава с по-колективистични към такава с по-
индивидуалистични определящи черти.
При това положение е допустимо законодателят да уреди с правни
норми начина на изчисляване на топлинната енергия, която се отдава от
сградната инсталация. При липса на обективна възможност да се въведе
индивидуално измерване законодателят трябва да определи правило, по което
да се разпределя енергията между абонатите в сграда в режим на етажна
собственост. Това следва от характера на етажната собственост като особен
колективен режим на управление и стопанисване на общите за една сграда
13
разходи. Прилагането на такива правила не противоречи на чл. 9, ал. 2 от
Директива 2012/27/ЕС, както се твърдят в отговора си ответниците, тъй като
посочената разпоредба изисква действително измерване на отдадената
енергия единствено в случаите, когато това „е уместно“. При сградите в
режим на етажна собственост изчисляването на индивидуална консумация
единствено по отдадените от отоплителните тела в отделните апартаменти
количества енергия е невъзможно, тъй като намиращите се между тези тела
тръби също отдават топлинна енергия, както посочва и самата
жалбоподателката-ответница Янкулова-Донкова в писмените си бележки –
оспорва се само дали нормативно установената формула отговаря на начина,
по който се изчислява отдаваната от тръбите на сградната инсталация
топлина. В случая следва да се има предвид, че критерият за „уместност“,
който Директива 2012/27/ЕС въвежда не може да бъде изпълнен чрез
действително отчитане на отдадената от тръбите топлина, тъй като от една
страна разходите за този реален отчет биха били твърде големи, тъй като се
изисква замерване на всички тръби във всяка топлофицирана сграда през
дълъг период от време със специална техника, а от друга такива реални
отчитания биха били свързани и с твърде голямо засягане на личната сфера,
тъй като измерванията следва да се извършват в домовете на абонатите през
продължителен период от време (вж. в тази насока и разсъжденията в
заключенията на генералния адвокат на Съда на Европейския съюз по
съединени дела C-708/17 и C-725/17 Топлофикация София и ЕВН България
Топлофикация). Поради това законодателят следва да направи компромис с
начините за измерване и да предвиди нормативно формула, която да облекчи
доказването и да осигури отчитане както на индивидуалното потребление,
така и на общата отдадена за отопление на сградата енергия. В случая следва
да се има предвид, че всяка сграда представлява отделна термодинамична
система, която е изолирана от околния флуид (въздуха) чрез своите стени,
врати и прозорци. В рамките на тази система обитателите правят усилия да
изолират колкото е възможно по-добре външните стени, за да запазят
топлината, която преминава през отделните обекти и общите части и затопля
сградата като цяло. При това всеки от обитателите използва топлина от
останалите и отдава топлина към тях. Следователно въвеждането на формула,
с която да се заплащат разходите за затопляне на сградата не представлява
правило, което не съответства на фактическата ситуация и при това
положение разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ, която задължава всеки
собственик в етажната собственост да заплаща за отдадената от сградната
инсталация топлина, не нарушава изискванията за уместност на чл. 9, ал. 1 от
Директива 2012/27/ЕС. Не е налице и нарушение на друг правен принцип,
което да води до основание за неприлагане на посочената разпоредба.
Настоящият съдебен състав не приема за основателно възражението във
отговора на ответниците, че „Топлофикация София“ ЕАД било дружество,
което не продавало топлинна енергия, а само я доставяло. По българското
право след отпадането на правилата на СИВ за договорите между
социалистическите организации не съществува понятие „договор за доставка“.
Единственият договор, при който стоки (т.е. движими вещи с търговска
14
стойност) се заменят срещу пари (обозначавани като „цена“) е договорът за
продажба, който има обща уредба в чл. 183 и сл. ЗЗД, а в някои случаи се
урежда от специалните правила на ТЗ и ЗЗП. Не е ясно и каква е целта на
излагането на този аргумент в отговора – понятието „непоръчани доставки“
по чл. 62 ЗЗП се отнася до стоки и услуги, които обхващат и вещите – предмет
на продажба. Както обаче беше посочено, в случая не се касае за непоръчана
доставка.
В отговора на исковата молба се излагат доводи, че общото събрание на
сградата в режим на етажна собственост не можело да бъде потребител на
топлинна енергия, като оттук се прави извод, че собствениците в етажната
собственост не били обвързани от неговите решения. Макар да е вярно, че
общото събрание на етажната собственост не може да е потребител на
топлинна енергия, тъй като същото не е физическо лице, а според § 13, т. 1
ЗЗП „потребителят“ е само физическо лице, това не означава, че решенията на
общото събрание не могат да обвързват отделните потребители. Етажната
съсобственост представлява ситуация, при която обстоятелството, че всеки от
обитателите притежава част от общата сграда, налага съобразяване на
отделните обитатели с волята на мнозинството за въпросите относно
ползването на общата сграда, включително и за начина на отоплението . В
случая решението за отопление на сградата чрез обща отоплителна система,
при която част от топлинната енергия се отдава и от преминаващите през
апартаментите на неползващите собственици тръби, влияе негативно на тези
съсобственици, които са принудени да търпят това положение и да заплащат и
консумираната от тях енергия от самата сградна инсталация. Заплащането на
тези разходи е следствие от задължението на всеки от етажните съсобственици
да заплаща разходите за общите части на сградата, каквато е и системата за
отопление с подгрята вода, като това задължение е нормативно установено
при уредбата на етажната собственост – чл. 51, ал. 1 ЗУЕС във връзка с § 1, т.
11 от допълнителните разпоредби на същия закон. При това положение
правилото на чл. 153, ал. 6 ЗЕ всъщност урежда отношенията между
собствениците в етажната собственост по повод отоплението на общите части,
а не дава някакви права на топлоснабдителното дружество, на което се
заплаща енергията, доставена до абонатната станция.
Във връзка с това следва да се посочи, че заплащането на отдадената от
сградната инсталация топлинна енергия също не представлява държавна
помощ, както се твърди в отговора на исковата молба. Както вече беше
посочено, на топлоснабдителното дружество отделните клиенти заплащат
енергията, която е доставена до тяхната сграда, и която повишава
температурата в тяхната сграда. Същият принцип важи и при останалите
видове доставчици на енергия до домакинствата – крайните снабдители с газ и
електрическа енергия. Обстоятелството, че при топлоснабдителните
дружества част от подадената енергия отива за отопляване на сградата, не
поставя топлоснабдителните дружества в по-благоприятно положение спрямо
техните конкуренти. Правилата за заплащане на топлинната енергия засягат
само отношенията между потребителите в сградата, а същите нямат
качеството предприятие, поради което спрямо тях не се предоставя държавна
15
помощ. Неефективността на системата за отопление пък е проблем на самите
собственици, които общо следва да поддържат и подобряват сградата си – вж.
чл. 41 ЗС, като ако централното отопление (между впрочем, чисто теоретично
– една от отоплителните системи с най-висок КПД) не е ефективно,
отговорност на етажните собственици е да изберат по-добър вариант да се
отопляват и така да постигнат целите за по-висока енергийна ефективност
(вж. отново и заключенията на генералния адвокат на Съда на Европейския
съюз по съединени дела C-708/17 и C-725/17 Топлофикация София и ЕВН
България Топлофикация).
В останалата част на отговора си ответниците развиват доводи относно
целесъобразността на прилаганата от законодателя (т. 6.1.1. от Приложение №
1 към Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването (отм.) и от Наредба №
Е-РД-04-1 от 12 март 2020 г. за топлоснабдяването) формула за определяне на
отдадената от сградната инсталация топлинна енергия и нейното съответствие
с начина, по който инсталацията реално отдава топлина, както и за това дали
измерването на енергията, достигнала до сградата, в която се намира имота на
ответниците, е извършено в съответствие с техническите изисквания.
По възраженията на ответниците за нищожност на части от Приложение
№ 1 към Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването съдът намира, че с
Решение № 11603/31.07.2019 г. по административно дело № 13721/2017 г. на
Върховния административен съд, VI отделение, големи части от методиката,
вкл. т. 6.1.3. за това, че отделената енергия, отдадена от сградната инсталация,
се определя спрямо кубатурата на имотите, е отменена поради процесуални
нарушения, а обявените за нищожни разпоредби – чл. 61, ал. 2 и 4; чл. 63, ал.
2, т. 1, ал. 3 и 4; чл. 64, ал. 1, т. 3 и ал. 2; чл. 67; чл. 68, ал. 2 и 3; чл. 69, ал. 1; чл.
70, ал. 1 – 6 и 8; чл. 71, ал. 2 – 5; чл. 72, ал. 2 – 4, и чл. 73 от Наредба № 16-
334/2007 г. за топлоснабдяването и т. 6.4.1. и 6.7. от приложението към нея –
методика за дялово разпределение, не са приложими по делото, тъй като
разпоредбите касаят липса на техническа възможност за дялово
разпределение; обмяна на данни между извършващото дялово разпределение
дружество и ищеца; ред за упълномощаване на представител за водене на
преговори от етажната собственост; делът на стопански помещения в
сградата; изчисляване на разходи за подгряване на вода в новопостроени
сгради; общия принцип за разпределяне на цената за подгряване на вода
според обема , който обаче е уточнен в разпоредби, които не са нищожни;
задължения за осигуряване на достъп, както и изготвяне на прогнозни сметки
или равни такива за отоплителен период, или такива при отделни топломери
за всеки дом, като в случая по делото не са налице повечето хипотези, обменът
на информация или прогнозните сметки вече нямат отношение към предмета
на делото, тъй като е извършено вече изравняване, а нищожната принципна
разпоредба за определяне на цената на водата според потребения обем няма
нужда от подзаконова регламентация, а следва логиката на пресмятане на цена
за измерими величини, намира, че съдът може да прецени дали да приложи
останалите отменени норми, тъй като отмяната на нормативен акт има
действие занапред, а чл. 15 ЗНА в случая ще се приложи по преценка за
настоящия съд, тъй като ВАС не е разглеждал съответствието на отменените
16
разпоредби със закона по същество, а само на процесуално основание.
Решението на ВАС е влязло в сила след влизането в сила на Наредба № Е-РД-
04-1 от 12 март 2020 г. за топлоснабдяването, поради което е възможно съдът
да приложи след 2020 г. текстовете на последната.
По отношение на първата група доводи по същество – че формулите в
методиката не отразяват физичните закони, настоящият съдебен състав
намира, че същите не са основателни. Вярно е, че методиката за изчисляване
на дължимата се енергия за подгряване на сградната инсталация не отчита
напълно и точно количеството енергия, отдавана от всяка сградна инсталация
във всяка сграда. Липсва обаче задължение законодателят да приеме такава
формула, която при всички случаи да отговаря абсолютно на измереното
отдадено от сградната инсталация количество – както беше посочено по-горе
това налага установяването на такова количество, което може да е съпътствано
с прекомерни разходи. Всъщност, нормативната уредба – т. 6.1.2. от
Приложение № 1 към Наредба № 16334/2007 г. (в редакцията след ДВ, бр.
58/2007 г.) и чл. 63, ал. 2, т. 2, б. „е“ от Наредба № Е-РД-04-1 от 12 март 2020 г.
за топлоснабдяването допускат изчисляване на такова количество по решение
на общото събрание на етажната собственост. В тези случаи не се прилага
нормативно установената формула, но етажните собственици следва да са
наели и заплатили на правоспособно лице да извърши това изчисление.
Предвидената от законодателя формула по т. 6.1.1. се прилага в останалите
случаи – когато етажните собственици отказват да извършат разходи за
определяне на действително отдадената от сградната инсталация енергия.
Поради това и настоящият съдебен състав намира, че действащата
нормативна уредба дава достатъчна възможност на потребителя, който не е
доволен от изчисленията по предвидената от законодателя формула за
установяване на разходите за отдадената от сградната инсталация топлинна
енергия, да поиска изчисляване съобразно действителни показания, като
направи съответните разходи за това, като ако не го направи, именно с цел да
му се спестят разходи, се прилага нормативно установена формула. Поради
това следва да се приеме, че действащата формула на т. 6.1.1. от методиката не
засяга прекомерно правата на потребителите, които имат възможност да
поискат и отчитане на база реалните разходи, ако същите бъдат установени, и
доколкото този избор им е оставен, правилата няма как да са
незаконосъобразни.
По отношение на възраженията, че формулата за изчисляване на
отдадената от сградната инсталация енергия, определена в методиката към
наредбата за топлоснабдяването, не отговаря на физичните величини, от които
се определя действителното количество отдадена топлина, настоящият съд
намира, че възраженията също не са основателни. Както вече беше посочено,
законодателят не е длъжен да приеме формула, която напълно отговаря на
действителните отдадени количества топлина, тъй като изчисляването на
променливите, от които същите зависят е невъзможно по нормативен път (ако
потребителите поискат това те могат да извършат реален отчет за своя сметка
и да се приложат изключенията, описани по-горе). От своя страна ответниците
признава, че формулата за отдадената от сградната инсталация топлоенергия
17
по т. 6.1.1. от Приложение № 1 към Наредбата за топлоснабдяването (и в двете
редакции) отчита компонентите разлика между външна и вътрешна
температура, и площ, чрез която се отдава топлоенергия. Възраженията са, че
параметрите, определени от законодателя не били съответствали на реално
доставяния топлоносител и неговата температура, както и че за вътрешна
температура в сградата била приета презумирана стойност от 19 градуса по
Целзий. Сочи се, че законодателят не вземал предвид един елемент от
формулата, а именно коефициента на конвекция на отделните видове
материали. Тук следва да се посочи, че този коефициент е строго специфичен
и зависи от материала, от който са направени тръбите, поставената върху тях
боя, изолация и т.н. При това положение личи, че този коефициент не може да
бъде установен нормативно. Затова и законодателят е приел, че той следва да
се определи като 0,15 части от отдаваната от цялата система за топлоподаване
енергия. Това законодателно решение вероятно не съответства на
действителната ситуация във всяка една сграда, но както беше посочено по-
горе, ако потребителите смятат, че в тяхната сграда са налице други параметри
на отдадена от сградната инсталация топлинна енергия, те могат да поискат
изчисляването им. В заключение, настоящият съдебен състав не констатира
резки различия в използваната от законодателя методика и представения от
жалбоподателката-ответница Янкулова-Донкова физичен закон, тъй като и
двете използват едни и същи изходни величини на измерване, но
законодателят използва някои презумпции (например, че средната
температура в сградата е + 19 градуса по Целзий), за които обаче също не се
констатира рязко разминаване с обичайната ситуация. При това положение и с
оглед липсата на задължение законодателят пряко да отрази действителната
отдадена енергия с оглед на невъзможността за фактическото измерване без
поемане на сериозни разходи от потребителите, се констатира като цяло
балансиран подход на законодателя при определяне на презумптивните
разходи за подгряване на сградната инсталация спрямо цялостното
потребление в сградата. По тази причина следва да се приеме, че определената
в Наредбата за топлоснабдяването формула не противоречи на закона и следва
да се приложи по делото.
Не следва да се приема, че невъзможността на отделния потребител да
определи по кой метод да се изчислява отдаваната от сградната инсталация
енергия, води до изчисляването в тежест на потребителите. Сградната
инсталация представлява обща част на сградата, тъй като свързва всички
топлоснабдени апартаменти. Поради това е невъзможно разходите за
затоплянето да се изчисляват по различна методика за всеки потребител.
Обвързаността на живущите в сграда в режим на етажна собственост от
общите за тях системи и елементи на сградата налага и вземане на решението
за начина, по който да се определя отчитането на топлоенергията да става с
общо решение, а не индивидуално. Поради това формулата за изчисляване на
отдаваната от сградната инсталация енергия, която не е безалтернативна, а
може да бъде изменяна, но по общо решение на етажните собственици, не
ограничава правата на потребителите отвъд разумното и необходимо с оглед
поддържането на избраната от мнозинството от тях система за отопление.
18
Наведените от ответниците в отговора доводи за нарушение на
технически стандарти не са относими към делото. Държавните стандарти не
са нормативен акт и прилагането им е доброволно (чл. 5, ал. 1 от Закона за
националната стандартизация), освен ако нормативен акт не предвижда друго
(чл. 5, ал. 2 ЗНС). Следователно съдът няма задължение служебно да
установява съдържанието на българските държавни стандарти, а страната не е
приложила доказателства за съдържанието на цитирания от нея стандарт
БДС:EN 834, поради което и не може да се установи дали същият е приложен
по делото.
По отношение на доводите за това, че измерванията на топлинна енергия
през процесния период, които са дали основание за прилагане и на
установените в Наредбата за топлоснабдяване формули, не били точни,
настоящият съдебен състав намира, че тези възражения не следва да се
разглеждат от съда като направени след изтичане на рекламационния срок за
това. Съгласно чл. 70, ал. 8 от Наредба № Е-РД-04-1 от 12 март 2020 г. за
топлоснабдяването, при чието действие са изготвени всички изравнителни
сметки по делото, клиентите имат срок, за да направят възражения срещу
отчетения си разход, до 31 август на годината, в която приключва
отоплителният сезон. Смисълът на този срок е именно такъв – да е възможно
да се извърши проверка на място в сравнително близък до отоплителния сезон
период, за да се установи дали се доставя топлинна енергия с необходимите
качествени параметри от страна на топлоснабдителното дружество. С оглед
изминалия дълъг период от време между процесния период (2019 - 2021 г.) и
завеждането на делото (юни 2022 г.), вече е невъзможно да се установи дали
качествените параметри на топлоенергията са били спазвани. С бездействието
си да възразят срещу размера на определените с изравнителните сметки
задължения ответниците са проявили недобросъвестно поведение, като са
създали пречки да се установи действителното положение на доставката на
топлоенергия, поради което и нормативната уредба свързва поведението им
със забрана да се позовава на възражения за липса на доставка на топлинна
енергия с необходимото качество. Този рекламационен срок е нормативно
установен и не препятства правата на добросъвестните потребители, за които
е предвиден достатъчен срок за реакция, поради което съдът няма основание
да не го приложи. С оглед на изложеното възраженията за температурата на
водата, влизаща в абонатната станция, загубите по трасето и параметрите на
доставяната топлина не следва да се разглеждат по същество. В допълнение и
както беше посочено – ако се приеме тезата на представителя на ответниците
за абсолютна необходимост да се изчислява потреблението вътре в сградата до
последния киловат, без да се вземат предвид никакви допускания и
отклонения, ще се стигне дотам разходите за отчитане на топлинната енергия
да бъдат по-големи от цената на самата енергия – регулаторен подход, който
не би следвало да се допуска, тъй като е неикономичен и във вреда на
потребителя.
Настоящият съд не намира за основателно и възражението за това, че
ищецът доставял три отделни услуги, които били напълно отделени една от
друга – битово горещо водоснабдяване, отопление на имотите на
19
потребителите, и поддръжка на сградната инсталация, като поради това
следвало цената за затопляне на сградната инсталация да се смята за отделна
услуга. Действително законодателят третира тези три услуги като отделни и
предвижда отделен начин на плащане на всяка от тях, но не може да се
приеме, че е възможно отопление на индивидуалните обекти при вертикална
система на отопление с топла вода, при която няма подгряване на сградната
инсталация. Затоплената вода не може да се появи в жилищата на
потребителите от нищото и поради това ползването на тази услуга е
неизменно свързано с подгряване на инсталацията в сградата, от която, както
беше посочено, също се излъчва топлина, която се заплаща от всички
обитатели на сградата. Въведеното деление е изкуствено и цели да обслужи
тезата на ответниците, без да държи сметка за действителното фактическо
положение.
По възраженията, формулирани като въпроси до Съда на ЕС, следва да
се посочи следното – правилата за отчисление на разходите за загуби не са в
тежест на потребителя, а в негова полза. Потребителите заплащат онова, което
постъпва в сградата – загубите до абонатната станция по правило са за
доставчика на енергия, като следва да се има предвид, че в самата абонатна
станция, ако настройките са правилни, има достатъчно измервателни уреди,
които отчитат температурата на постъпващия и отдадения флуид и дават
приблизителна стойност на реално потребление. Както вече беше посочено, на
възражението на ответниците, че уредите можело и да не са монтирани
правилно, съдът следва да им укаже, че са имали срок да направят възражение
за това, преди да се образува съдебно дело, и е следвало добросъвестно да
възразят при узнаване за сметките, а не 2 години след това. Т.нар. от
ответниците „технологични разходи“ в самата сграда са въпрос на поддръжка
на сградната инсталация, за което отговарят етажните собственици, а не
доставчиците на енергия (отново – в този смисъл има мотиви в заключението
на генералния адвокат, цитирано два пъти). По въпроса за писменото съгласие
за заплащане на енергия от сградна инсталация и за това дали потребителите
следва да я плащат, вече е даден положителен отговор в т. 2 от по решението
съединени дела C-708/17 и C-725/17 Топлофикация София и ЕВН България
Топлофикация, което няма основание да се променя поради липса на каквато и
да е промяна в правното и фактическо положение в последните шест години от
постановяването му – крайно време е процесуалният представител на
ответниците да се примири, че не е бил и не е прав и да престане въпреки вече
разрешения тълкувателен въпрос да настоява на противната теза. По въпроса
дали тези разходи могат да се определят по формула, съдът вече даде отговор,
че потребителите могат сами да изберат друг подход, което напълно
обезсмисля възраженията. Останалите въпроси или повтарят предишните
възражения, на които съдът вече отговори, или искат повтаряне на вече
отдавна установени правни принципи, които обаче нямат връзка с
установеното по делото и вече даденото тълкувание по последните цитирани
съединени дела.
При това положение, доколкото съдът няма основание да не приеме, че
изчисленията на вещото лице са извършени въз основа на разпоредби, които
20
са били действащо право в процесния период (преди отмяна на първата
наредба и след влизане в сила на новата), като по реда на чл. 162 ГПК
преценява, че има основание да се приеме, че изчисленията на топлинния
счетоводител са приблизително съответстващи на установеното при
метрологичните проверки, макар и показанията по месеци да не са снемани от
лица, независими от ищеца, но годишните изравнявания към датите на
проверките са правени по обективно проверими данни, намира, че следва да
ползва данните на вещото лице за потреблението, като да приеме, че
ответниците дължат на ищеца общо 2230,60 лева за цена на доставената
топлинна енергия за два сезона. Поради това първият иск следва да се уважи
съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК за предявения си размер от 2230,57 лева.
За да обоснове преценката си по чл. 162 ГПК, че изчисленията на
дяловото разпределение са приблизителни до реалното потребление, съдът ще
направи и проверка при използване на напълно различен метод за изчисление,
който не взема предвид наредбите за топлоснабдяването. Това може да стане,
като за всеки от периодите на потребление с еднаква цена, в които
потреблението на цялата сградата в кВтч е: за периода от май – юни 2019 г. –
61 122 кВтч; от юли 2019 г. до март 2020 г. – 485 838 кВтч; през април 2020 г.
– 57 341 кВтч; през май – юни 2021 г. – 56 489 кВтч, а от юли 2020 г. до април
2021 г. – 584 260 кВт, се умножи количеството по дела на апартамента на
ответниците от общите части – 1,854 %, се получава потребление за
апартамента съответно: за май – юни 2019 г. – 1133, 202 кВтч; от юли 2019 г.
до март 2020 г. – 9007,437 кВтч; през април 2020 г. – 1063,102 кВтч; за май –
юни 2021 г. – 1047,306 кВтч, и от юли 2020 г. до април 2021 г. – 10 832,180
кВт. Ако тези стойности се умножат по регулираната цена за съответните
периоди получаваме разход съответно: за май – юни 2019 г. – 1133, 202 кВтч
по 0, 1136 лева, или 128,73 лева; от юли 2019 г. до март 2020 г. – 9007,437 кВтч
по 0,102 лева, или 918,76 лева; през април 2020 г. – 1063,102 кВтч по 0,08438
лева, или 89,70 лева; за май – юни 2021 г. – 1047,306 кВтч по 0,08 лева, или
85,94 лева, и от юли 2020 г. до април 2021 г. – 10 832,180 кВтч. по 0,09881
лева, или 1 070,33 лева, то общата стойност на задължението за цена би била
2293,46 лева, което почти съвпада с изчисленията на дяловото разпределение.
Между другото, това показва и колко безсмислено е да се държи на абсолютно
точни изчисления на потреблението, тъй като ако има много малко изключени
абонати в сградата, то и разликите при използване на различни методи на
преизчисление – по общи части, кубатури, замерено потребление и прочее, са
минимални – под 3 %.
Доколкото задължението е на съпрузи за отопление на жилище, на
основание чл. 32, ал. 2 СК те отговарят пред ищеца за сумата от 2230,57 лева
солидарно.
По иска за лихва за забава върху цената за топлинна енергия:
Съгласно цитирания по-горе чл. 33, ал. 2 от общите условия на ищеца
падежът на задълженията е на 45-ия ден след издаване на съответната сметка,
но лихва за забава се начислява единствено от изтичането на този срок от
изравнителните сметки за годината. По делото се установява, че последните са
21
издадени на 01.10.2020 г. и 29.06.2021 г., т.е. падежът на двете задължения е
съответно на 15.11.2020 г. (т.е забавата настъпва на 16.11.2020 г.) и 13.08.2021
г. Ищецът обаче претендира за втората годишна сметка лихва от 15.09.2021 г.
Неоснователно е възражението на ответниците за това, че се начисляват
лихви върху прогнозни сметки (на лист 72 от делото), като изчисленията са
правени според изричната клауза на общите условия само след изравняване.
Определена по реда на чл. 162 ГПК с лихвения калкулатор на НАП –
единствен такъв на държавна институция, размерът на законната лихва върху
сметка от 995,52 лева за периода от 16.11.2020 г. до последната претендирана
дата – 10.05.2022 г. е в размер на 149,62 лева, а върху сметка от 1235,08 лева за
периода от 15.09.2021 г. до 10.05.2022 г. – 81,66 лева, т.е. претенцията за лихва
е основателна за 231,28 лева от предявените 250,18 лева, като следва да се
уважи за първата от девете посочени суми и да се отхвърли до размера на
последната, като се отхвърли и за периода от 15.09.202.
Тъй като и двамата длъжници са били в забава по аргумент от чл. 126,
ал. 2 ЗЗД следва да дължат сумата от 250,18 лева солидарно.
По претенцията за цена на услугата „дялово разпределение“:
Съгласно изложеното от ищеца в уточнението на исковата молба с молба
от 29.05.2024 г. (на лист 114 от делото) съгласно чл. 22, ал. 2 от общите му
условия, които обвързват потребителите съгласно чл. 150 ЗЕ, цената на
услугата „дялово разпределение“ следвало да се заплаща от потребителите на
ищеца, а не на дружествата, които извършват услугата.
Неоснователно е възражението на ответниците, че с това се нарушава
правилото на чл. 149б, ал. 3 ЗЕ. Те поддържат, че по силата на посочената
разпоредба топлоснабдителното предприятие било задължено да извършва
услугата „дялово разпределение“ за своя сметка. Разпоредбата обаче урежда
две алтернативи – отчитане от страна на доставчика на топлинна енергия или
определяне на друго лице да извършва разпределението. В случая етажната
собственост в сградата, където се намира имота на ответниците, е взела
решение да използва друг ред за отчитане и да избере трето лице да извършва
дяловото разпределение. Това лице е конституираното по делото трето лице
помагач – „Техем Сървисис“ ЕООД, за което се констатира, че е извършвало
посочената дейност (представени са отчети и изравнителни сметки за
процесния период).
Неоснователни са и доводите, че системата за определяне на разходите за
отопление от сградната инсталация следвало да се поемат непременно от
доставчика на топлинна енергия, който сам да извършва измерванията за своя
сметка. Вярно е, че такъв принцип съществува в общото облигационно право
при договора за продажба (чл. 186, ал. 2 ЗЗД), но разпоредбата на чл. 149б, ал.
3 ЗЕ предвижда изключение от това правило във втората си хипотеза – когато
е избрано лице, което да извършва топлинно счетоводство по реда на чл. 139б
ЗЕ (ответниците неправилно приемат, че изразът „от и за сметка на“ се отнася
и за двете хипотези). В този случай отношенията между топлинния
счетоводител и потребителите се уреждат от договора между тях, като
22
разходите за измерване могат да се поемат и от потребителите. Уреденото
изключение представлява специално правило на закона, което дерогира
общата норма.
С определението за насрочване на делото на лист 102 съдът е указал на
ищеца, че не сочи доказателства за цената, на която е предоставяна услугата
на ответниците. Такива не са представени по делото, поради което
претенциите за цена на услугата „дялово разпределение“ следва да се
отхвърлят. С отхвърлянето им следва да се отхвърлят и обусловените
претенции за законна лихва.
Относно разноските:
При този изход на спора право на разноски имат ищецът
пропорционално на уважената част от исковете (2461,85 лева от общо
предявен размер от 2567,43 лева, или 95,89 %) и ответникът –
пропорционално на отхвърлената част (4,11 %) на основание чл. 78, ал. 1 и 3
ГПК.
Ищецът е доказал разноски в размер на 400 лева – депозит за вещо
лице; 56,85 лева – държавна такса (вкл. 5,50 лева за копиране), като са платени
в повече, но с тях не следва да се натоварват ответниците, а има друг ред за
възстановяване, и претендира юрисконсултско възнаграждение, което съдът
по чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с фактическата сложност на делото определя
на 150 лева, като в заповедното производство е направил 101,35 лева
разноски, поради което следва да му се присъдят от общо 606,85 лева разноски
в исковото производство пропорционално 581,91 лева, а в заповедното – от
101,35 лева пропорционално 97,18 лева, от които всеки длъжник дължи
разделно (солидарността не се предполага – чл. 121, ал. 1 ЗЗД) съответно –
290,96 лева за ответника, и 290,95 лева – за ответницата, и 48,59 лева.
Ответникът е доказал разноски в размер на 60 лева – хонорар по
договор от 19.07.2022 г. (на лист 20 от заповедното дело), който съдържа
разписка за плащане, поради което следва да се присъдят на всеки от тях
пропорционално 2,46 лева от общо 60 лева – разноски в исковото
производство, или по 1,23 лева на всеки ответник.
Разноските следва да се компенсират, като ответникът дължи на ищеца
290,96 лева в исковото производство, ответницата – 290,95 лева, а всеки от тях
– и по 47,36 лева – за заповедното.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Топлофикация
София“ ЕАД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правна квалификация чл.
79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 153, ал. 1 ЗЕ; чл. 150 ЗЕ, и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД по отношение на Ч. В. Х., с ЕГН: **********, с адрес: С., ж.к. „И.“,
бл. ***, вх. *, ет. *, ап. **, и Д. Х. Г., с ЕГН: **********, и адрес: С., ж.к. „Л.“
*, бл. ***, вх. *, ет. *, ап.**, и двамата представлявани от адв. Д. С. от САК, че
23
дължат солидарно на „Топлофикация София“ ЕАД, с ЕИК: *********, и
адрес: София, ул. „Ястребец“ № 23б, сумите от 2230,57 лева (две хиляди
двеста и тридесет лева и 57 стотинки) – цена за доставена за периода месец
май 2019 г. – месец април 2021 г. до топлоснабден имот с адрес С., ж.к. „С. Т.“,
бл. ***, вх. *, ет. *, ап. ** топлинна енергия, ведно със законната лихва от
21.06.2022 г. г., до окончателното плащане, и 231,28 лева (двеста тридесет и
един лева и 28 стотинки) – лихва за забава за плащане на посочената по-горе
сума за периода 16.11.2020 г. – 10.05.2022 г. – вземания по заповед за
изпълнение, издадена по частно гражданско дело № 33310/2022 г. по описа на
Софийския районен съд, 28. състав, като ОТХВЪРЛЯ последната претенция
за законна лихва за разликата между уважения размер от 231,28 лева и
пълния претендиран размер от 250,18 лева (двеста и петдесет лева и 18
стотинки) и за периода от 15.09.2020 г. до 15.11.2020 г., както и претенциите
за 73,08 лева (седемдесет и три лева и 8 стотинки) – цена за услугата „дялово
разпределение на топлинна енергия“ за гореописания топлоснабден имот за
периода месец май 2019 г. – месец април 2021 г., и 13,60 лева (тринадесет
лева и 60 стотинки) – законна лихва за забава за плащане на последната
описана сума за периода 01.07.2019 г. – 10.05.2022 г. 250,18 лева – лихва за
забава за плащане на посочената по-горе сума за периода 15.09.2020 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК Ч. В. Х., с ЕГН:
**********, с адрес: С., ж.к. „И.“, бл. ***, вх. *, ет. *, ап. **, да плати на
„Топлофикация София“ ЕАД, с ЕИК: *********, и адрес: София, ул.
„Ястребец“ № 23б, сумите от 290,96 лева (двеста и деветдесет лева и 96
стотинки) – разноски в исковото производство, и 47,36 лева (четиридесет и
седем лева и 36 стотинки) – разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК Д. Х. Г., с ЕГН:
**********, и адрес: С., ж.к. „Л.“ *, бл. ***, вх. *, ет. *, ап.**, да плати на
„Топлофикация София“ ЕАД, с ЕИК: *********, и адрес: София, ул.
„Ястребец“ № 23б, сумите от 290,95 лева (двеста и деветдесет лева и 95
стотинки) – разноски в исковото производство, и 47,36 лева (четиридесет и
седем лева и 36 стотинки) – разноски в заповедното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на
страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД, с ЕИК: *********.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийския
градски съд в двуседмичен срок от получаване на препис от страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
24