№ 7290
гр. София, 01.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Вергиния Мичева
Румяна М. Найденова
при участието на секретаря Светлана Г. Кръстева
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20251100506053 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Агенция за събиране на
вземанията“ ЕАД срещу решение № 19684/01.11.2024г., постановено по гр. д. №
2464/2021г. на СРС, 156 с-в.
С обжалваното решение СРС е отхвърлил предявените искове от „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда Лабиринт
срещу Д. И. Г., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж. к. ****, за признаване за
установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗДД, във вр.чл. 9, ал. 1 ЗПК,
във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д. И. Г., ЕГН: ********** дължи на
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, сумата от
6268,58 лева, представляващи главница по Договор за потребителски кредит №
PLUS17469981/29.11.2019 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.“, клон
България, вземанията по който договор са цедирани на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
15.02.2021 г. и Приложение № 1 към рамковия договор от „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С. А.“, клон България, за което Д. И. Г. е уведомена, както и сумата от
4968,81 лева – договорна възнаградителна лихва за периода от 15.09.2021 г. до
11.04.2023 г., както и сумата от 936,03 лева – мораторна лихва за периода от 16.09.2021
1
г. до 27.04.2023 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
12.05.2023 г. по ч. гр. д. № 22930/2023 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав.
В жалбата са развити доводи за неправилност на решението. Твърди се, че в
приложението се съдържат единствено данни за кредитополучателя по договора, но не
и за останалите цедирани вземания по други договори, които касаят трети лица, с
оглед задължението им за защита на личните данни. Счита, че прехвърленото вземане
по отношение на ответника е достатъчно индивидуализирано. Намира за неправилни
изводите на СРС за нищожност на целия договор, тъй като сключването на
застрахователен договор в случая не е предвидено като задължително условие за
сключването на договора за кредит, поради което и този разход не следва да бъде
включен в ГПР. Моли решението да бъде отменено и исковете да бъдат уважени, като
основателни и доказани. Претендира разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната
жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли
решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените
пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество частично основателна.
Първоинстанционното решение е валидно, налице е постановен диспозитив в
съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на
решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т.
1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения
на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и
на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане
на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предявените пред СРС искове са с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр.
чл. 99 ЗДД, във вр.чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест за уважаване
на исковата претенция ищецът следва да установи при условията на пълно и главно
доказване, че между "БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А." и ответника е възникнало
валидно правоотношение по договор за заем, по което "БНП Париба Пърсънъл
Файненс С. А." е предоставил на ответника посочената сума, а последният се е
задължил да я върне в посочения срок, ведно с възнаградителна лихва в уговорения
2
размер; че длъжникът е изпаднал в забава и размера на обезщетението за забава;
настъпване на предсрочна изискуемост на вземането и надлежното й обявяване;
валидно извършване на цесия и съобщаването на ответника.
С оглед наведените във въззивната жалба оплаквания, основните спорни по
делото въпроси са: валидно цедирано ли е вземането от стария на новия кредитор,
предвид приетата от СРС недостатъчна индивидуализация при прехвърлянето, и
установява ли се нищожност на целия договор за кредит.
Настоящият въззивен състав намира, че от събраните по делото доказателства
се установява надлежно прехвърляне на вземането с договора за цесия. В
приложението – л. 30 от делото на СРС е посочен номерът на договора за кредит –
PLUS 17469981. Посочени са трите имена на кредитополучателя и ЕГН-то. Отразени
са общият размер на отпусната главница и остатъкът за плащане по пера: договорна
лихва и лихва за просрочие. Същите изцяло съответстват на сумите, претендирани по
настоящето дело. Единствено се различава сумата за лихва за просрочие, но същата е
изчислена към 15.02.2022г. – към датата на цедиране на вземането, а заповедното
производство е образувано на 02.05.2023г., поради което няма как тази сума да бъде
една и съща. По делото са представени единствено страниците от приложението,
касаещи ответника, като са заличени данните на останалите лица, чиито вземания са
били прехвърлени, но не са предмет на настоящето дело.
На следващо място следва да се има предвид, че съгласно приетото в Решение
№ 60256 от 7.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3590/2020 г., IV г. о., ГК "длъжникът не е
легитимиран да оспорва валидността на цесия по иск относно цедираното вземане,
освен в изрично предвидените от закона случаи", които в случая не са налице – когато
прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично
установени условия, които не са спазени. Това е така, защото длъжникът не е страна по
договора за цесия и поради тази причина, той не може да се възползва от правата,
които законът е предоставил на страните по договора. Нищожността е съществен
порок и на нея длъжникът, като всяко друго трето лице може да се позове, но само ако
има интерес, т. е. ако цели да отрече съществуването на право на страна по
оспорваната сделка, което е противопоставимо на негово право, засяга или ограничава
същото или когато по силата на закона, сделката поражда задължение за това лице,
макар и то да не е страна по нея. Такъв интерес не може да се породи от сключването
на договор за цесия, защото единствената промяна до която той води – по отношение
на длъжника - е смяната на кредитора. На новия кредитор длъжникът може да
противопостави възраженията, които е имал към стария кредитор въз основа на
прехвърленото вземане. Законът не е вменил в задължение на длъжника да извършва
проверка дали новият кредитор е придобил вземането валидно. Освен това, за
валидността на неговото изпълнение е без значение дали договорът за цесия страда от
пороци и какви са те. Длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора за
3
цесия – нито преди, нито след получаване на уведомлението за цесия, тъй като
изпълнението на новия кредитор може да бъде отказано само поради липса на
уведомление. В този смисъл и Определение № 4876 от 29.10.2024 г. на ВКС по гр. д.
№ 489/2024 г., III г. о., ГК. Длъжникът не оспорва да е валидно уведомен за
извършената цесия от стария кредитор, а това се установява и от приложените по
делото доказателства, поради което носител на вземането и материално правно
легитимиран е новият кредитор.
Предвид факта, че кредитът е предоставен на физическо лице, за което не са
налице данни да е действало като професионалист, то кредитополучателят се явява
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП и чл. 9, ал. 3 от ЗПК, при което процесният
договор за кредит попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит и
общата императивна потребителска закрила. Наред с това договорът е сключен от
търговско дружество, което предоставя кредити на потребители в рамките на своята
професионална и търговска дейност. Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Законът въвежда задължителни изисквания относно формата и съдържанието на този
вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 и чл.11 ЗПК. Разпоредбата на чл. 22
ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12
и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен. С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в
оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи
произнасяне, дори ако нарушението на тези норми не е въведено като основание за
обжалване /в този смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г.
от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При извършената служебна проверка относно действителността на сключения
между страните договор и като взе предвид наведените в тази насока правни доводи
на страните, въззивният съд констатира следното:
Императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според която годишният
процент на разходите не може да бъде по - висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България, е в сила от 23.07.2014 г. и е
приложима по отношение на процесния договор за потребителски кредит, който е
сключен на 29.11.2019 г. Към датата на сключване на договора за потребителски
кредит размерът на законната лихва е 10 % при основен лихвен процент, определен от
БНБ 0 %, плюс 10 пункта отгоре.
4
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК „годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците при сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит“. Съгласно легалното
определение на „общ разход по кредита за потребителя“, дадено в т. 1 от § 1 от ДР на
ЗПК, това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора, и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по – специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредит е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия.
В случая, формално определеният в договора размер на ГПР – 32,99 % не
надвишава пет пъти размера на законната лихва. Същевременно от посоченото в поле
„Параметри и условия“ на процесния договор е видно, че е предвидено и заплащането
на такса ангажимент – 245 лв., както и на застрахователна премия в размер на 3486.84
лв.
В самия договор за кредит е предвидено заплащане на застрахователна премия
като част от общата стойност на плащанията по кредита. В този смисъл е т.2 от
Условията по договора, в която се посочва, че посочената сума в поле
"Застрахователна премия" се разделя на равен брой вноски, съответстващи на
посочения брой вноски в поле "Брой погасителни вноски" и е част от всяка месечна
погасителна вноска, посочена в поле "Месечна погасителна вноска".
Съгласно чл. 5 от ОУ от застраховка „Защита на плащанията“ – л. 20 от делото
на СРС, „кредитополучателите едновременно с попълването и подписването на
договора за кредит изразяват своето изрично писмено съгласие да се застраховат и
приемат настоящите ОУ. Декларацията за приемане на застраховането и ОУ е
включена в застрахователния сертификат, който е неразделна част от всеки договор за
кредит“. Тълкуването на посочената разпоредба от ОУ за застраховка „Защита на
плащанията“, води до извода, че те са приложими за всички кредитополучатели,
сключили договор за кредит с въззивника.
Съвкупната преценка на посочените обстоятелства води до извода, че
сключването на договор за застраховка представлява задължително условие за
получаването на кредита, а заплащането на застрахователната премия е част от
условията по договора за кредит, поради което приложените сертификат и Общи
условия за застраховка „Закрила на плащанията” съставляват елементи от договора за
5
кредит. Ето защо, заплащането на застрахователната премия е следвало да бъде
включено в ГПР /арг. от т. 1 от § 1 от ДР на ЗПК/, което не е сторено. В ГПР е следвало
да бъде включена и таксата ангажимент, като разход, пряко свързан с договора за
кредит, което също не е направено.
По делото се установява, че на кредитополучателя е предоставен кредит в
размер на 7000 лв., а сумата, която следва да върне на кредитора, е 19477.08 лв. /84
вноски от по 231.87 лв. всяка, видно от погасителния план/, т. е. налице е надвишване с
повече от 50 % на заетата сума. Горното обуславя извода, че реалното оскъпяване на
кредита /показател, за което е ГПР/ надвишава пет пъти размера на законната лихва
/чл. 19, ал. 4 ЗПК/.
Същите изводи мота да бъдат направени и по отношение на „такса
ангажимент“. Съгласно т. 2 от договора за кредит кредитополучателят заплаща "такса
ангажимент", срещу което кредиторът сключва договор при фиксирана лихва, която
такса се заплаща при усвояване на кредита и се удържа от кредитополучателя. В
случая таксата е в размер на 245 лв. и съгласно заключението по съдебно-счетоводната
експертиза е удържана при усвояването на кредита. Съдът намира, че така уговорената
такса ангажимент пряко противоречи на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, съгласно
която, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а според ал. 2 на същата
разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Уговорената такса за
предоставяне на договор за кредит при фиксиран лихвен процент не попада в
изключението по чл. 10а, ал. 1 ЗПК, доколкото това не представлява допълнителна
услуга, а представлява такса, свързана с усвояването и управлението на договора.
Таксата за предоставянето на фиксиран лихвен процент е свързана с поетия кредитен
риск от страна на кредитодателя, свързан с възможни съществени промени в
икономическите условия, които в друг случай биха довели до повишаване на лихвата,
поради което този разход следва да намери отражение в лихвата, респективно да бъде
включен в годишния процент на разходите. Или казано с други думи, при поемане на
кредитния риск от страна на кредитодателя да предостави кредит с фиксирана лихва,
последният има основателна причина да предостави кредита при по - висока от
стандартната лихва при договори с плаващ лихвен процент. Следователно таксата
ангажимент по съществото си представлява разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите- индикатор за общото
оскъпяване на кредита- чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на
понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора, и
6
които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
На следващо място, в договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/,
но единствено като абсолютна процентна стойност. Липсва посочване на взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. В договора
липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият процент ГПР,
което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна
е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем
начин - чл.10, ал.1 ЗПК.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките, съдът намира, че макар формално процесният договор да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10- годишният процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата
на поетите от него задължения.
От друга страна разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК предвижда, че всяка клауза на
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на закона, е нищожна. Посочването на неверен годишен процент на
разходите, който е по-нисък от действителния, може да доведе не само до заобикаляне
изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, но и да се окачестви като нарушаване правата на
потребителя и нелоялна търговска практика, тъй като е възможно да подтикне
потребителя да вземе решение, което не би взел при посочване действителния размер
на ГПР. В разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК е предвидено, че ГПР по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит, а според § 1, т.1 от ДР на ЗПК, в понятието
"общ разход по кредита за потребителя" се включват всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
7
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В случая получаването на кредита при предлаганите условия /т. 2 от условията по
договора/ включва заплащането на застрахователна премия за покупка на застраховка
"Защита на плащанията". Следователно застрахователната премия представлява
разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора
при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК /в този смисъл и Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д.
№ 578/2022 г., III г. о., ГК/.
Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от
толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето- чл. 22 ЗПК. В този
смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, ищецът е
нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка.
Съгласно т. 2 от Решение на Съда на Европейския съюз от 21.03.2024 г., по дело
С-714/22, чл. 10, параграф 2, буква ж) и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се
тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница.
В този смисъл е и даденото разрешение по гр. д. № 1626/2022 г. на ВКС, II ТО-
"установената недействителност /нищожност/ на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР
съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата
липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит.
Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора
за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им".
Предвид гореизложеното, съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК сключеният договор е недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, в тази хипотеза потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
От приетата по делото ССЕ се установява, че размерът на отпуснатия кредит е
6755 лв. /макар че е уговорен за сумата от 7000 лв., реално отпуснатата сума е 6755
лв./, а извършените плащания от Д. Г. възлизат в размер общо на 6038.66 лв. Ето защо,
8
искът е основателен до сумата от 716.34 лв. – невърнатият остатък от получената
чиста стойност от кредита.
По тези съображения, въззивната жалба на дружеството е частично основателна
и решението следва да бъде отменено в отхвърлителната част за сумата от 716.34 лв. –
главница по договора за кредит и потвърдено в останалата част.
По разноските и частната жалба:
Доколкото въззивната жалба е частично основателна, право на разноски за
въззивното производство имат въззивникът и въззиваемият, а пред районния съд
същите подлежат на преразпределяне.
В този смисъл следва да се разгледат и наведените оплаквания в частната жалба
срещу определение № 18146/22.04.2025г., постановено по гр. д. № 2464/2021г. на СРС,
156 с-в., с което СРС е изменил Решение от 01.11.2024 г., постановено по гр. д. №
2464/2024 г. по описа на СРС, II Г. О., 156-ти състав в частта за разноските, като на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., във вр. чл. 36 ЗАдв.
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: ********* е осъдена да
заплати на адв. Р. Е. П., л. № **********, с адрес: гр. София, ул. „Дамян Груев“ № 10-
12, сумата от 200,00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство. Адв. П. навежда оплаквания, че следва да й се
присъди възнаграждение в по – голям размер от определения.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С 438/22,
което е задължително за всички съдилища в Република България на основание чл.633
ГПК, е прието, че чл.101, пар.1 от ДФЕС във връзка с чл.4, пар.3 от ДЕС следва да се
тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби,
националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от
съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по
смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на
изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
След постановяване на посоченото решение на СЕС са постановени множество
съдебни актове на ВКС, в които се приема, че регламентираните от Наредба № 1/2004
9
г. не представляват обвързващи съда правила, а могат да служат единствено като
ориентир при определяне служебно на възнаграждения. Тези размери подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да
са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди
всичко фактическата и правна сложност на делото.
В конкретния случай спорът не се отличава с фактическата и правна сложност
на делото, по този вид дела има установена константна практика, а извършените
процесуални действия не обуславят извод за присъждане на по – високо
възнаграждение.
Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че при използването като
ориентир на Наредба № 1/2004 г. правилно районният съд е присъдил адвокатско
възнаграждение в размер на 200 лв.
С оглед частичното несъвпадане на изводите на двете инстанции обаче,
решението следва да бъде отменено в частта за присъдените в полза на Г. разноски за
разликата над 47.07 лв. до присъдените 50 лв., както и за присъдените в полза на адв.
П. разноски за разликата над 188.28 лв. до присъдените 200 лв.
Въззиваемата Г. следва да бъде осъдена да заплати на въззивника сумата от
47.07 лв. в производството пред СРС, както и сумата от 17.27 лв. в заповедното
производство, съразмерно на уважената част на исковете.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззивника, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, следва да бъдат
присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 20.21 лв. за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение /което съдът определя на 100 лв. за
настоящето производство/, съразмерно на уважената част на исковете.
На адв. П., на основание чл. 38 от ЗА следва да се определи адвокатско
възнаграждение в размер на 200 лв. за настоящата инстанция, като относно така
определения размер препраща към изложените по – горе мотиви.
Съразмерно на отхвърлената част на исковете, на адв. П. следва да се присъди
адвокатско възнаграждение в размер на 188.28 лв.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 19684/01.11.2024г., постановено по гр. д. № 2464/2024г. на
СРС, 156 с-в в частта, в която е отхвърлен предявеният от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ
НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда Лабиринт срещу Д. И. Г., ЕГН:
10
**********, с адрес: гр. ****, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 99
ЗДД, във вр.чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за разликата над 5552.24 лв. до
сумата от 6268,58 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит
№ PLUS-17469981/29.11.2019 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.“,
клон България, вземанията по който договор са цедирани на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
15.02.2021 г. и Приложение № 1 към рамковия договор от „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С. А.“, клон България, за което Д. И. Г. е уведомена, както и в частта за
присъдените в производството пред СРС в полза на Д. Г. разноски за разликата над
47.07 лв. до присъдените 50 лв., както и в частта за присъдените в полза на адв. П.
разноски за разликата над 188.28 лв. до присъдените 200 лв., като вместо това
постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ
НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда Лабиринт срещу Д. И. Г., ЕГН:
**********, с адрес: гр. ****, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 99
ЗДД, във вр.чл. 9, ал. 1 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че Д. И. Г., ЕГН: **********
дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, сумата
от 716.34 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит №
PLUS-17469981/29.11.2019 г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А.“, клон
България, вземанията по който договор са цедирани на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД с Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
15.02.2021 г. и Приложение № 1 към рамковия договор от „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С. А.“, клон България, ведно със законната лихва от 28.04.2023г. – датата на
подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 19684/01.11.2024г., постановено по гр. д. №
2464/2024г. на СРС, 156 с-в в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Д. И. Г., ЕГН: **********, с адрес: гр. **** да заплати на
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда
Лабиринт, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 47.07 лв., представляваща
направените в производството пред СРС разноски, както и сумата от 17.27 лв.,
представляваща направените в заповедното производство разноски, съразмерно на
уважената част на исковете, както и на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 20.21 лв. представляваща направените във въззивното производство
разноски.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“
11
№ 25, офис – сграда Лабиринт да заплати на адв. Р. Е. П., личен № **********, на
основание чл. 38 от ЗА вр. чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 188.28 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна
помощ във въззивното производство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при предпоставките на чл.
280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12