Р Е Ш
Е Н И Е
гр.
София, 20.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети
март през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Д.
при секретаря Михаела Митова, като
разгледа докладваното от съдия Д. в.гр.д. № 10521 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение
№76111 от 24.04.2020 г., постановено по гр. дело № 64556/2017 г. по описа на
СРС, 54 състав, е признато за установено по предявените искове на основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Б.К.Г. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 345,93 лв., представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м. 01.201З г. до м.
04.2015 г., доставена до топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*****,
аб. № 244483; сумата от 5,44 лв., представляваща такси за дялово разпределение
за периода от м. 01.2013 г. до м. 04.2015 г., ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -
22.02.2016 г. до окончателното изплащане на вземанията; сумата от 24,87 лв.,
представляваща обезщетение за забава в погасяване на цената на топлинната
енергия върху главницата за периода от м. 01.201З г. до м. 04.201З г. - за
период на забавата от 05.03.2013 г. до 05.02.2016 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
9424/2016 г. по описа на СРС, 54 състав, като са отхвърлени исковете за
установяване на вземане за такси за дялово разпределение за разликата над
сумата от 5,44 лв. до пълния предявен размер от 17,24 лв., иска за установяване
на вземане за обезщетение за забава върху цената на топлинна енергия - за
разликата над сумата от 24,87 лв. до пълния предявен размер от 50,99 лв. и за
периода от 28.02.2013 г. до 04.03.2013 г., и иска за установяване на вземане за
обезщетение за забава върху таксите за дялово разпределение за сумата от 2,28
лв. - за периода от 28.02.2013 г. до
05.02.2016 г. С оглед изхода на спора ответникът е осъден да заплати на ищеца
съдебни разноски за исковото производство от 414,67 лв. и 67,76 лв. за
заповедното производство.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.“
ООД.
Срещу решението
в частта му, в която са уважени предявените искове за стойността на доставената
топлинна енергия, цената на услугата дялово разпределение и обезщетение за
забава върху главницата, представляваща стойност на топлинна енергия, е
подадена въззивна жалба от ответника Б.К.Г.. Въззивникът поддържа, че СРС се е произнесъл по съществото на спора без да
вземе под внимание нито един от аргументите, изложени от него. По делото
останало недоказано наличието на сключен договор между него и ищеца, като на
последния не били връчени приложените по делото сметки. Начислените суми
представлявали извлечения от справки на ищцовото дружество и като частни
документи не съставлявали доказателство за наличието на основание за дължимо
плащане. Твърди се, че е останало неустановено обстоятелството, че ответникът е
ползвал процесния топлоснабден имот. Предвид изложеното моли решението на СРС
да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Въззиваемият –
ищец „Т.С.” ЕАД не е подал отговор на въззивната жалба. В хода на
производството е депозирал писмена молба, в която, без да се излагат конкретни
съображения, оспорва въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да
бъде потвърдено като правилно.
Привлеченото на
страната на ищеца трето лице – помагач „Т.“ ООД не изразява становище по
въззивната жалба.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните във въззивната жалба оплаквания.
Решението е
валидно, а в обжалваната част и допустимо, като постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Софийски
градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира подадената
въззивна жалба за неоснователна, а обжалваното решение за правилно. На
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС,
а по конкретно изложените във въззивната жалба оплаквания е необходимо да бъде
добавено и следното:
Посочените
по-горе ограничения по чл. 269 ГПК в обсега на въззивната дейност, касаещи
проверката относно правилността на първоинстанционното решение, се отнасят само
до установяване на фактическата страна на спора, и не намират приложение при
субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма (така
и мотивите на т. 1 от ТР №1 от 09.12.2013 г., по тълк. дело № 1/2013 г., на
ОСГТК на ВКС).
Въззивната
жалба съдържа конкретно оплакване срещу крайните правни изводи на СРС относно
наличието на съществуващо между страните облигационно правоотношение по договор
за доставка на топлинна енергия за битови нужди, но ответникът не е оспорил
установените от СРС факти, че в процесния период м. 01.2013 – 04.2015 г. Б.Г. е
титуляр на ограничено вещно право, учредено му с нотариален акт № 195, том I,
рег. № 6613, нот. дело № 186 от 29.10.1999 г., върху апартамент №185, находящ се в гр.
София, ж.к. „*****, аб. № 244483, който имот е в режим на етажна
собственост и присъединен към абонатна станция. При наличието на тези
обстоятелства разпоредбата на чл. 153, ал. 1
от ЗЕ придава на ответника качеството клиент на топлинна енергия и му
вменява в задължение да монтира средства за дялово разпределение по чл. 140,
ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имота си и да заплаща цена за топлинна
енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36,
ал. 3 от ЗЕ. Съгласно нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от комисията (КЕВР), като тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл.
150, ал. 2 ЗЕ). По делото не се спори, че за процесния период са приети и
приложими общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на
потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение № ОУ001/07.01.2008
г., както и общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.”
ЕАД ***, приети от топлофикационното дружество на 28.03.2013 г. и одобрени с
решение № ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г.
Следователно,
ответникът поради притежаваното вещно право на ползване върху имота се явява битов
клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ по силата на самия закон (чл. 150,
ал. 1 и чл. 153, ал. 1), респ. страна по договорно правоотношение с „Т.С.” ЕАД за продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и
общите условия. Именно защото при възникването на облигационно връзка между топлопреносното
дружество и клиента нормативната уредба отдава значение единствено на
обстоятелството кой е носител на право на собственост или на ограничено вещно
право на ползване, то и поначало ирелевантно е съдържащото се във въззивната
жалба оплакване за недоказаност, че въззивникът фактически е ползвал имота. По
същите аргументи без значение за възникване на задълженията във връзка с
потребената топлинна енергия е и оплакването на въззивника, че сметките не са
му били връчени, тъй като това обстоятелство има отношение към изискуемостта,
респективно изпадането в забава и начисляването на лихви, и районният съд, прилагайки
действащите в процесния период общи условия от 2008 г. и 2014 г. е съобразил
върху каква част от вземането за главница се дължат мораторни лихви – извод,
срещу който във въззивната жалба липсва конкретни оплаквания за неправилност. Макар
и съдебната практика да е извела по тълкувателен път (т. 1 от ТР №2/2017 г. на
ОСГК на ВКС) принципната възможност, извън посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ лица,
задължен да заплати цената на доставената топлинна енергия за битови нужди да
бъде и ползвателят на имота на договорно основание, то по делото ответникът
нито твърди, нито доказва подобно обстоятелство. Предвид изложеното не могат да
бъдат споделени оплакванията на въззивника за неоснователност на ищцовата
претенция поради липсата на сключен между страните договор за продажба на
топлинна енергия и поначало ответникът дължи заплащането на потребеното
количество.
Некореспондиращо
със събрания по делото доказателствен материал е възражението във въззивната
жалба, че начислените суми представляват извлечения от справки на ищеца, които
са частни документи и не могат да служат за основание за дължимото плащане без
да бъдат доказани. С молба от 09.07.2019 г. пред СРС са представени от третото
лице помагач „Т.“ ООД в качеството си на фирма за дялово разпределение по чл.
139а ЗЕ и приложени като писмени доказателства, неоспорени от ответника, главни
отчети и изравнителни сметки, касаещи разпределението на потребената топлинна
енергия в жилищната сграда, в която се намира процесния апартамент. Въз основа
на тези документи е приета пред СРС, без възражения от страните, съдебно-техническа
експертиза, която е установила, че претендираните суми за топлинна енергия са
начислени съгласно изискванията на действащата нормативна уреда в областта на
енергетиката – Наредба №16-334/06.04.2007 г. и изменението с ДВ бр. №94/2013
г., влезли в сила от 01.06.2014 г.
Несъответстващо
със съдържанието на мотивите на обжалваното решение е и посоченото във
въззивната жалба допуснато от СРС процесуално нарушение, изразяващо се в
непроизнасяне по възраженията, релевирани в отговора на исковата. Съдът е изложил
съображения, че качеството на ответника като потребител на топлинна енергия
възниква по силата на закона и щом той се явява титуляр на учредено му вещно
право на ползване, то и дължи потребената топлинна енергия. Съобразил е в
съответствие с приложимата нормативна уредба моментът, от който ответникът
изпада в забава по отношение на всяко едно от претендираните вземания и
правилно е счел за неоснователно възражението за настъпила погасителна давност с оглед
задължителните разяснения, дадени в ТР №3 от 12.04.2012 г. на ОСГТК на ВКС по
тълк. дело №3/2011 г.
С оглед горните
мотиви обжалваното решение се явява правилно и следва да бъде изцяло
потвърдено.
По аргумент от чл. 280, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК,
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение №76111 от 24.04.2020 г., постановено по гр.
дело № 64556/2017 г. по описа на СРС, 54 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на привлеченото от
ищеца „Т.С.” ЕАД трето лице-помагач „Т.“ ООД с ЕИК *********.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.