№ 1563
гр. София, 23.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на втори юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Йоана Генжова Въззивно гражданско дело №
20211100513627 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20173786/18.08.2021г., постановено по гр.д. №60605/2016г.
по описа на СРС, 60 състав, е осъден Н. К. да заплати на „Т.С.“ ЕАД, както
следва: по иска с правно основание чл.79, ал.1, предл.1 от ЗЗД във вр. с чл.149
от ЗЕ сумата от 515,89 лева, представляваща стойността на доставена
топлинна енергия за периода от 01.11.2013г. до 30.04.2015г. до следния
топлоснабден имот: апартамент №15, находящ се в гр. София, бул. „****, с
абонатен №234871, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба в съда – 27.10.2016г. до окончателното плащане на дължимата
сума; по иска с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 25,02 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 31.12.2013г.
до 30.06.2016г., като е отхвърлен искът с правно основание чл.79, ал.1,
предл.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 и сл. от ЗЕ за разликата над уважения размер
от 515,89 лева до пълния предявен размер от 571,64 лева, а иска с правно
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над уважения размер от 25,02 лева
до пълния предявен размер от 90,99 лева. Осъден е на основание чл.78, ал.1 и
ал.8 от ГПК Н. К. да заплати на „Т.С.“ ЕАД разноски в размер на 753,05 лева
1
за внесена държавна такса, депозити за вещи лица и за особен представител и
юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице –
помагач „Т.С.“ ЕООД.
Постъпила е въззивна жалба от Н. К., чрез адв. С.С., назначен за особен
представител по реда на чл.48, ал.2 от ГПК. Въззивникът излага оплаквания,
че решението е неправилно, тъй като уважените претенции не били доказани
по основанието си. Излагат се доводи, че по делото не е представена в цялост
заявление-декларация, с оглед възможността в същата да е посочено, че трето
лице ползва имота и е налице съгласие именно това трето лице да отговаря за
задълженията, свързани с доставката на топлинна енергия. Ищецът не
изпълнил указанията на съда да представи в цялост този документ, поради
което се поставяло под съмнение твърдението за наличие на облигационна
връзка между ищеца и ответника, което било несъвместимо с пълното и
главно доказване на това обстоятелство. Излагат се и доводи за прекомерност
на присъденото в полза на ищеца юрисконсултско възнаграждени.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на жалбата
от насрещната страна „Т.С.“ ЕАД, с който са изложени съображения за
нейната неоснователност.
Третото лице – помагач „Т.С.“ ЕООД не е изразило становище по
жалбата.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства
и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
2
Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Събраните в първата инстанция
доказателства са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд
към релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството,
че пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по
смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената от
първостепенния съд фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва да се преповтарят отново приетите по делото доказателства.
Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу
Н. К. осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с
чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за присъждане на вземания за доставена
топлинна енергия по аб. №234871, такси за извършена услуга дялово
разпределение и мораторна лихва.
Основният спорен въпрос в производството по делото е дали през
процесния период между страните по делото е съществувало валидно
договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия.
Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012
г. всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е
определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо
лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или
горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в
сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на
топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител
на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
действаща през исковия период м.05.2016г. – м.04.2018г., всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
3
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират
средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г. постановено по тълк. дело № 2/2017 г.
на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153 ЗЕ,
какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно
решение е посочено, че, предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за
битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия.
С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване
на имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата
топлинна енергия. По силата на закона между битовия потребител и
топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на
топлинна енергия при публично известни общи условия без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на
Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
Ищецът свързва качеството на ответника на потребител на топлинна
енергия за битови нужди с качеството му на собственик на топлоснабден
имот. В случая от приетия като доказателство по делото нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот №124, том І, рег. №4699, дело
№113/2008г. по описа на нотариус А.Г., се установява по несъмнен и
категоричен начин, че ответникът Н. К. е собственик на процесния
топлоснабден имот, намиращ се в гр. София, бул. ****, аб. №234871. Поради
4
това въззивният съд приема, че същият е битов клиент за доставка на
топлинна енергия по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, аб. №234871.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР
/писмена форма на договора не е предвидена/. Съответно според нормата на
чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия
потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране
в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите
условия. Дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните
отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от
ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.
Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на
ВКС поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване
на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права
върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли
сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или
титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен
собственик, независимо дали е съгласен с него.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
5
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на
имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая индивидуално измерване на потреблението на топлинна
енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода е
възложено на третото лице – помагач „Т.С.“ ЕООД.
С оглед на така действащата нормативна уредба следва да се приеме за
установено, че за ответника е възникнало задължение по силата на закона и
договор при общи условия да заплаща на ищцовото дружество количеството
подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот.
От заключението на вещото лице по съдебно – техническата експертиза
се установява и стойността на доставената топлинна енергия през исковия
период, която възлиза общо на 515,89 лева. Ответникът, чиято е
доказателствената тежест в процеса да установи, че е платил на ищцовото
дружество дължимите суми за доставената топлинна енергия за процесния
период, не е ангажирал по делото доказателства за извършени плащания.
Поради изложеното, решението на първоинстанционния съд в частта, с която
е уважен предявеният иск за стойността на доставената топлинна енергия в
посочения размер, е правилно и следва да бъде потвърдено.
Във въззивната жалба липсват съответни доводи за неправилно
приложение на материалния закон от СРС при присъждане на сумата за
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия, поради което и на
основание чл. 269 ГПК този въпрос стои извън пределите на въззивния
контрол и не следва да се обсъжда.
Поради съвпадане на крайния извод на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК, разноски се дължат на въззиваемата страна, но процесуално
6
представителство от юрисконсулт, което да обуславя присъждане на
възнаграждение за същото по делото не е осъществено, тъй като са подадени
бланкетен отговор на въззивната жалба и бланкетна молба преди провеждане
на открито съдебно заседание по делото, в които не са изложени никакви
доводи, относими към конкретния правен спор, и страната не е била
представлявана от процесуален представител в проведеното открито съдебно
заседание пред въззивния съд, поради което съдът намира, че разноски за
юрисконсултско възнаграждение не следва да й се присъждат.
Изложените във въззивната жалба доводи за прекомерност на размера
на присъденото от първоинстанционния съд юрисконсултско възнаграждение
в полза на ищцовото дружество и направеното искане за намаляването им, по
същество представляват искане за изменение на решението в частта за
разноските, по което компетентен да се произнесе е първоинстанционният
съд.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО – въззивни състави,
ІV-Е състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20173786/18.08.2021г., постановено по
гр.д. №60605/2016г. по описа на СРС, 60 състав, в обжалваната част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице – помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7