РЕШЕНИЕ
№ 1874
гр. Велико Търново, 18.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, IX СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ
при участието на секретаря ПАВЛИНА ХР. ПАВЛОВА
като разгледа докладваното от ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ Гражданско дело
№ 20254110101553 по описа за 2025 година
За да се произнесе взе предвид :
Предявени са установителен иск за нищожност на договор за паричен заем с твърдения за
наличие на обстоятелства, попадащи в хипотезите на чл. 22, вр. с чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.10,
вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, както и осъдителен иск за връщане на платените по договора суми над
главницата с правна квалификация , изведена от нормата на чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД, вр.с
чл.23 от ЗПК.
Ищецът Д. К. Д. , с ЕГН: ********** от гр. ***, ул. “***“ № **, вх. *, ет. *, ап. *
чрез пълномощника си адвокат П.-М. Б. от *АК, твърди, че на **.**.**** г. е сключил с
ответното дружество „Стик- Кредит“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление :
гр.Шумен , ул.“Оборище“ № 13Б договор за потребителски кредит от разстояние във формата на
кредитна линия № ******, въз основа на който му е предоставено правото да усвои за
потребление сума в размер на 400 лева , при лихвен процент в размер на 36% и дължима
възнаградителна лихва от 12 лева , ГПР в размер на 42,58 %, със срок за погасяване: 30 дни за
всяко усвояване / транш/ , с общ размер на плащанията – 412 лева , предвиждащ в чл.19, ал.1 /
вр. с чл.1, т.11/ , че ако страните са договорили обезпечение , потребителят се задължава в срок
от 3 дни от сключването на договора да предостави обезпечение като осигури действието на
трето физическо лице , отговарящо на условията предвидени в ОУ, изразяващо се в сключване на
договор за поръчителство в полза на кредитора или да предостави банкова гаранция и ако
задължението не бъде изпълнено в срока , дължи на основание чл. 29, ал.1 от договора неустойка
в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден на неизпълнение , възлизаща на
108 лева. В изпълнение на договора твърди да е платил сумата от 120 лева над главницата/ лихва
и неустойка/ .
Излага възражения /доводи / за недействителност на договора и моли съда да го
обяви за такъв въз основа на положения/ обстоятелства на опороченост , поставящи го в
1
нарушение на повелителните изисквания на нормите на чл.10, ал.1 ,вр. с чл.11, ал.2, чл.11, ал.1,
т.10 , чл.19, ал.4 от ЗПК: тъй-като в части от договора се препраща към общите условия на
търговеца- кредитор, те не са подписани на всяка страница от потребителя; липсва пълна
информация относно лихвения процент , годишния процент на разходите и за правото на
потребителя при погасяване на главницата; посочените обща сума , дължима от потребителя и
ГПР не са действителните, тъй-като не включват размера на неустойката, представляваща по
същество „скрито възнаграждение“ за кредитора/ добавка към възнаградителната лихва/ , а не
обезщетение , за което потребителя не е предварително информиран и не му се позволява да
прецени икономическите последици от сключването на договора , понеже така се заобикаля
ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК ; така наречената неустойка не изпълнява типичните й по
закон обезпечителна и обезщетителна функции, защото е свързана със санкция за неизпълнение,
не на основно, а на вторично задължение и непредоставянето на обезпечение не може да доведе до
вреди за първия, който е бил длъжен преди да сключи договора да оцени кредитоспособността на
втория /чл.16 от ЗПК/, което не е направил ; не е посочено в ГПР кои разходи са включени/ всичко
това е заблуждаваща практика по смисъла на чл. 6 параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО/;
въведените в договора условия към изискваното обезпечение , както и срокът за предоставянето
му създават значителни затруднения за потребителя да изпълни това задължение.
В резултат на установяване на недействителността на договора , моли съда да
постанови решение , с което да осъди ответното дружество да му върне сумата от 120 лева
като недължимо платена над главницата , заедно със обезщетение за забава в размер на законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и
направените по производството разноски .
Ответникът чрез пълномощника си Адвокатско дружество „***“- гр. ***, действащо чрез
адвокат Х. М. от *АК, оспорва исковете и моли да бъдат отхвърлени с възражения / доводи/ за
съответствие на договора за потребителски кредит с всички изисквания и ограничения на
съответните приложими повелителни норми на ЗПК, с добрите нрави и несъществуване на
твърдените основания за нищожност на оспорените клаузи.
Претендира присъждане на направените по производството разноски .
Съдът след като прецени събраните по делото доказателства , приема за
установено и обосновава следните правни изводи:
Юридическият факт на сключен от разстояние между страните / чл. 6, чл.7, чл.8,
чл.10, чл.11 на ЗПФУР, вр. с чл.10, ал.1 от ЗЕДЕП/ договор за потребителски кредит във
вид на паричен заем по смисъла на чл. 9, чл.10 ЗПК, вр. с чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД с
оспорената част от съдържанието му е признат и документиран .
Тъй-като срокът за погасяване на заемния дълг не надхвърля три месеца и
разходите по договора, съотнесени към предоставената в заем сума не я надхвърлят дори
съвкупно и затова са незначителни по размер/ 12 лева- възнаградителна лихва и 108 лева за
неустойка- разход , който обаче при сключването на договора не е съществувал и не е било
известно на кредитора дали ще възникне или не / прилагането на разпоредбите на ЗПК
относно конкретния договор за потребителски кредит е изрично изключено с правилото на
чл.4, ал.1 , т.6 от същия и следователно както действителността му в неговата цялост,
така и действителността на отделни негови клаузи не може да се преценяват от гледна
точка на повелителните му изисквания. Законодателят е преценил, че незначителността на
разходите не оправдава подход/ нормативен режим на засилена строгост/ информационна
пълнота, позволение и ограничение / към формата и съдържанието към договора , еднакъв с
този , който е приложим при договори за кредит , предвиждащи значителни разходи за
потребителя.
Дори и да биха се прилагали / оттук надолу разсъжденията са хипотетични/
правилата на закона , включени в предмета на спора, основанията на исковете/ причините за
твърдяната нищожност/ пак подлежат на отрицание.
2
Голословно е възражението , че при сключването на договора не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК: законът не изисква потребителят да подписва всяка негова
страница, а и сключването му по електронен път чрез процедура / стъпки/ от разстояние / чл. 6,
чл.7, чл.8, чл.10, чл.11 на ЗПФУР, вр. с чл.10, ал.1 от ЗЕДЕП/ обезсмисля възможността да се
преценява спазването на тези изисквания.
Договорът напълно съответства на повелителната норма на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, въвеждаща изисквания каква минимална информация за потребителя задължително
трябва да съдържа, като в нея не попада какви точно разходи се включват в обхвата на годишния
процент на разходите, а какъв е той и общата сума, дължима от потребителя, с посочване на
взетите предвид допускания , използвани при изчисляването му по определения в приложение №
1 начин – и двата елемента безспорно ги има в договора.
Невключването на размера на неустойката в общия размер на кредита и в годишния процент
на разходите не е нарушение на нормите на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.1 от ЗПК , нито
заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК, защото тя, наречена така е по начало вземане с
определеност на обезщетение за имуществени вреди и то без да e необходимо да се доказват/
чл.92, ал.1 от ЗЗД/, предвидено да се дължи при неизпълнение на задължението на потребителя да
осигури обезпечението по чл.19 от договора , а такъв вид разход правилото на чл.19, ал.3, т.2
от ЗПК изрично указва, че не елемент от ГПР в съответствие с указанието – предмет на чл.19,
т.2 от Директива 2008/48/ЕО, като при това особено съществено е обстоятелството , че не
уточнява , че в приложното му поле попадат само разходи, свързани с неизпълнение на основни
задължения , а не и на аксесорни / добавъчни /.
Поради липсата на разграничение между тях в закона , недопустимо е да се прави такова от
страните и съда и да се „стеснява“ приложното поле на нормата съобразно изложеното в исковата
молба.
Не е може да бъде и елемент на понятието общ размер на кредита , защото законодателят го
е определил като максималният размер/ лимит/ или общата сума , предоставена по договора за
кредит- параграф 1 , т.3 от ДР на ЗПК.
Но ако и да би се приело хипотетично , че този вид вземане като друг разход за
потребителя, трябва да се включи в обхвата на ГПК при изчисляването му , невключването му
няма да води до недействителност на целия договор, а до нищожност на самата клауза , щом
именно с добавянето й би се надвишил максимално допустимия му размер от 5 пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута – извод, произтичащ от
тълкувателния прочит на специалните правила на чл.19, ал.5 и ал.6 от ЗПК/ първата предвижда ,
че клаузи в договори , надвишаващи определения в чл.19, ал.4 от ЗПК праг на ГПР са нищожни
, а втората , че надвзетите средства над прага по ал.4 се удържат при последващи плащания по
кредита, т.е. юридическата съдба на самия договор за потребителски кредит не е тази по чл. 22
ЗПК/, както и от прочита на чл.22 от същия закон, в който текст сред всички изчерпателно
изредени нарушения на норми , не попада тази на чл.19, ал. 4 от ЗПК.
Иск за нищожност на клаузата за неустойка няма предявен, поради което съдът не
може да се занимава с обсъждане на горния въпрос/ чл.6, ал.2 от ГПК/
По начало по общо правило , щом е допустимо договаряне между кредитора и длъжника ,
вторият да предостави на първия обезпечение за изпълнение на поетите по договора задължения/
чл. 71 от ЗЗД/ и такова договаряне не само не е забранено от ЗПК, а е допустимо / вж. чл.29, ал.1
чл.11, ал.1, т.18 от ЗПК/ , правно логически е очевидно, че е допустимо и уговаряне на неустойка
за непредоставяне на обещаното обезпечение, тъй-като правилото на чл.92, ал.1 от ЗЗД дава
свобода за прилагане при всякакъв вид неизпълнение на договорно задължение, без да прави
разлика дали е основно или допълнително.
3
Възражението, че неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва ,
т.е. по своята действителна цел представлявала допълнителна печалба на ответника/ „скрито
възнаграждение“/, като с нея се постигало заобикаляне на максимално допустимия праг на ГПР
и тази й цел е основание да бъде отречена валидността й , не може да бъде споделено.
Щом това вземане изрично е предвидено да изпълнява функцията на неустойка , която според
модела на обезпечението не би могло да има друго обезщетително покритие , освен риска от
вреди във вид на допълнителни разходи, свързани със събирането на всички дължими суми ,
които би могло да настъпят, тогава когато потребителят не изпълни задължението си да го
осигури и предостави, неговото съществуване/ на вземането/ от гледна точка на действителността/
недействителността на оспорената клауза, трябва да се прецени на „собствено“ основание , т.е.
отделно от клаузата за възнаградителната лихва.
И това е така, поради изричното им разграничение в договора по вид и
предназначение, което не позволява тяхното „обединение“, т.е. първата клауза с „прикритото си
предназначение“ да се „влее“ във втората с явното й предназначение.
По този начин би се стигнало до опасни прецеденти на обезсмисляне на
външното, облечено в изискуемата писмена форма изявление на волята, заради субективни
схващания по логически предположения за несъответствие с „истинското й“/ вътрешно/
съдържание и би се стигнало до подкопаване на всякаква правна сигурност.
Не може по силата на едно предположение да се направи категорично заключение, че щом
плащането на неустойката е предвидено да става заедно с погасителните вноски , то това е
направено не с цел за обезщети вреди , а с цел да доведе и води единствено до скрито
„оскъпяване“ на кредита и неоснователно обогатяване на кредитора.
Както бе казано по-горе, предназначението й е да обезпечава и обезщетява вреди, които
могат да възникнат като допълнителни разходи при събиране на неизпълнение на
необезпечените кредитни парични вземания за главница и лихва и няма никакъв конфликт с
ограничението на чл.33, ал.2 от ЗПК, отнасящо се до максимално допустимия размер/ законната
лихва / на правото на мораторна лихва при неизпълнение на паричните задължения по договора
за потребителски кредит .
По общо начало законът гледа на прекомерността на размера на вземането за
неустойка като на правно явление, представляващо основание за неговото намаляване чрез
упражнено от длъжника субективно преобразуващо право за това/ чл.92, ал.2 от ЗЗД/ , стига този
размер да не е свръх неморален/ отвъд всякакви естествени граници на нормалност и
справедливост/ и затова - особено и всеобщо нетърпим от гледна точка на здравия обществен
разум, в който случай би било оправдано неустойката да бъде направо отречена като нищожна
поради накърняване на добрите нрави, изразено в грубо погазване на принципа за недопустимост
на неоснователното обогатяване от позицията на икономически по силната страна - чл.26, ал.1,
пр.3-то от ЗЗД.
Тук размерът на неустойката/ 108 лева / съотнесен към усвоената в заем сума е
значително по-малък и разбираемо не попада в тази категория на свръхогромност , неморалност и
обществена нетърпимост .
Ищецът е имал право на избор на свободния финансов пазар на кредитиране и съгласно
предоставения му стандартен европейски формуляр за потребителските кредити/ безспорно
обстоятелство/ е придобил изчерпателна предварителна информираност за задълженията си към
ответното дружество/ каквато подробно се съдържа и в самия договор/ при всяко възможно
развитие на правоотношението им, т.е. бил е наясно при какви условия и последици на
неизпълнение се сключва договора, включително и за неустойката / вж.4.3 , част III на формуляра
/, както и за предоставеното му право и да се откаже от него в 14 –дневен срок от сключването му
, щом е преценил, че няма възможност в предвидения 2- дневен срок да осигури обезпечение чрез
поръчител в изпълнение на поетото за това задължение, както и точно какви суми ще трябва да
плати .
Неговата добра информираност е извод, основан и на факта/ служебно известен на съда
поради заведените дела от негово име / на опита му, състоящ се в множество сключени
4
договори за потребителски кредит със същата и други небанкова/ небанкови финансова/ ви
институция/ институции за периода от **** г. до **** г. с еднакво съдържание относно
оспорената му част.
Доводът , че било значително затруднително за длъжника да осигури
обезпечение на кредитора в предвидения 3- дневен срок от подписването на договора за
потребителски кредит, използван , за да се покаже цел на вземането , различна от типичната за
неустойката, също не може да бъде споделен.
Няма нищо невъзможно или значително затруднително в това , щом дадено лице
желае да получи пари в заем срещу лихва от небанкова финансова институция , да проучи
предварително при какви условия и обезпечителни тежести може да ги получи и още преди да
сключи договора да уговори някого да поръчителства пред кредитора в негова полза, а и дори да
не е взел предварително съгласие на такъв , да потърси и намери поръчител след сключването му.
Няма нищо непозволено от закона и морала да поеме подобен неустоечен риск,
който би настъпил, ако не намери поръчител в предвидения срок- това е въпрос на собствен
избор.
Без желаната от пълномощника на ищеца правна стойност са възражението и
извода му , че щом непредставянето на обезпечение не е неизпълнение на основно, а на
вторично задължение по договора, то неизпълнението му не можело да доведе до претърпяване
на вреди от кредитора във връзка с неизпълнението на основното му задължение , който в тази
връзка е бил длъжен да оцени неговата кредитоспособност съгласно чл.16 от ЗПК , а не да я
санкционира с такава неустойка .
Неизпълнението на задължението на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя не е предвидено в закона обстоятелство, водещо до
недействителност на договора, или поне до недействителност на клаузата за неустойка. В
договора изрично е казано / чл.29, ал.1, изр.2-ро / , че „оценката на кредитоспособността на
потребителя и одобрението на кредита са основани на предположението, че последният ще
предостави в срок договореното обезпечение“.
Какво друго е могъл да направи кредиторът , вместо да предвижда неустойка /
предсрочна изискуемост , отлагане на даването на паричните средства/ е без всякаква правна
стойност относно преценката дали съществува недействителността , за чиято наличност настоява-
това са изборни правни възможности в собствен интерес.
По изложените съображения да се отрича валидността на целия договор , би било чужда
на истинското правно мислене/ което трябва да е съвместимо на точния смисъл на закона – чл.5 от
ГПК/ проява, поради което исковете подлежат на отхвърляне като неоснователни .
При този изход на делото , ответникът има право на разноски / чл.78, ал.3 от ГПК/ , но не е
представил списък по чл.80 от ГПК, нито доказателства, поради което съдът не може да го
удовлетвори с осъдителна санкция.
Предвид горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените на основание чл.22, вр. с чл.10, ал.1 , чл.11, ал.1,
т.10, чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД от Д. К. Д. , с ЕГН: ********** от гр. ***,
ул. “***“ № **, вх. *, ет. *, ап. * против „Стик- Кредит“ АД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление : гр.Шумен , ул.“Оборище“ № 13Б да бъде прието за установено , че
5
договор за потребителски кредит от разстояние № ******, сключен на **.**.**** г. е
недействителен, както и да бъде осъдено дружеството да му върне сумата от 120 лева ,
представена да е недължимо платена над главницата , заедно със обезщетение за забава в
размер на законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане, като неоснователни .
Решението може да се обжалва пред ВТОС в двуседмичен срок от
връчването му на страните .
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
6