№ 7716
гр. София, 17.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Емилия Александрова
Членове:Катя Хасъмска
Таня Кандилова
при участието на секретаря Кристина П. Георгиева
като разгледа докладваното от Емилия Александрова Въззивно гражданско
дело № 20251100512224 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Р. Д. С. срещу Решение №
16867/16.09.2025г., постановено по гр. дело № 50468/2024 г., по описа на
Софийски районен съд, 84-ти състав, с което е издадена заповед за защита по
чл. 15, ал. 8 ЗЗДН в полза на А. П. П. и Й. П. С. срещу Р. Д. С., включваща
мерки по чл. 5, ал. 1, т. 1, т. 3 и т. 8 от ЗЗДН, определяне на режим на лични
контакти между майката и децата, както и осъждане на въззивницата за
разноски и държавна такса.
Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно,
необосновано, постановено при наличие на извършени съществени
процесуални нарушения, като се излагат съображения. Моли да се отмени
обжалваното решение и да се отхвърлят молбите за защита от домашно
насилие, като неоснователни, както и да се присъдят разноски за двете
инстанции.
Въззиваемите стрини -непълнолетната А. П. П. и малолетния Й. П. С.,
действащ чрез своя баща и законен представител П. А. П., оспорват
въззивната жалба и молят за оставянето й без уважение. Претендират
разноски.
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН
от ответницата в първоинстанционното производство, имаща правен интерес
1
от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл.
258 ГПК, във вр.с чл. 17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.
Делото пред първата инстанция е образувано по молба с вх. №
272722/27.08.2024 г. по чл. 8, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН, подадена от А. П. П. и по
молба с вх. № 272733/27.08.2024 г. по чл. 8, ал. 1, т. 2 от ЗЗДН, подадена от П.
А. П. с искане за защита на сина му Й. П. С. П., и двете молби срещу майката
на децата – Р. Д. С., с твърдения за осъществен акт на домашно насилие: на
20.08.2024 г., в ресторант „Хепи“, намиращ се на адрес гр. София, бул. Тодор
Кабелешков, ответницата, докато децата били в тоалетната, изсипал в чашата
на молителката П. лекарствено вещество клоназепам, след което А. П. пила от
лимонадата си, в резултат на което и малко по-късно се почувствала
изключително зле - почувствала се сънена, завило й се свят, след това
започнала да вижда двойно, отишла до тоалетната, за да се освежи с вода и
усетила, че залита. Отишли в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“, където била
хоспитализирана и настанена в противошокова зала, като вечерта на
20.08.2024 г. А. продължавала да вижда двойно, виело й се свят и не била в
състояние да седи седнала в болничното легло; като след пристигане в
болничното заведение ответницата след известно време си тръгнала,
оставяйки Й. сам пред противошокова зала, като той станал свидетел на
горните обстоятелства.
Ответницата е оспорила оспорва молбата за защита.
С Решение № 16867/16.09.2025г., постановено по гр. дело № 50468/2024
г., по описа на Софийски районен съд, III ГО, 84-ти състав, е издадена заповед,
на основание чл. 15, ал. 8 ЗЗДН, в полза на А. П. П. и Й. П. С., действащ чрез
процесуален субституент П. А. П., срещу Р. Д. С., като е задължена, на
основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН Р. Д. С. да се въздържа от извършване на
домашно насилие по отношение на А. П. П. и на Й. П. С.; забранено й е, на
основание чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН, да доближава А. П. П. и Й. П. С. на
разстояние по-малко от 200 метра, като забраната не важи при осъществяване
режим на лични контакти на майката с децата на територията на детски
контактен център във Фондация „Защита правата на децата“, за срок от 14
месеца, считано от 29.08.2024 г. /дата на издаване на Заповед за незабавна
защита № 312 от 29.08.2024 г. по гр. д. № 50768/2024 г., по описа на СРС, 84-
ти състав/; определено е, на основание чл. 5, ал. 4 ЗЗДН, майката Р. Д. С. да се
вижда с децата А. П. П., и Й. П. С. всяка първа и трета събота и неделя от
месеца, за продължителност от не повече от три астрономически часа,
единствено в детски контактен център във Фондация „Защита правата на
децата“, с адрес: гр. София, ж.к. „Дианабад“, бл. 36, вх. А, ап. 1-А, тел.:
********** и **********, за срок от 14 месеца, считано от 29.08.2024 г. /дата
на издаване на Заповед за незабавна защита № 312 от 29.08.2024 г. по гр. д. №
50768/2024 г., по описа на СРС, 84-ти състав/, като всяка една от срещите се
провежда в присъствие и под надзор на психолог, продължителността на всяка
среща да се определя от ръководителя на детския контактен център или от
посочен от него експерт-психолог в центъра, който да уведомява поне три дни
2
предварително майката Р. Д. С., както и бащата П. А. П. за началния час на
всяка от срещите, както и за тяхната продължителност; насочени са, на
основание чл. 5, ал. 1, т. 8 от ЗЗДН, пострадалите деца А. П. П. и Й. П. С. към
ползване на специализирана услуга за защита, помощ и подкрепа на деца,
жертви на насилие към Сдружение "Институт по социални дейности и
практики" (ИСДП), централен офис, гр. София, ул. „Пиротска” 175 тел.: +359
2 920 4238; +359 895 567 651; +359 897 011 896; +359 89441 2368 e-mail:
****@******.***; предупредена е, на основание чл. 21, ал. 4 ЗЗДН, Р. Д. С.,че
при неизпълнение на заповедта, полицейският орган е длъжен да я задържи и
незабавно да уведоми органите на прокуратурата, като неизпълнението на
заповедта е престъпление по чл. 296, ал. 1 НК; осъдена е, на основание чл. 11,
ал. 2 Р. Д. С., да заплати на А. П. П. лично и със съгласието на П. А. П. и на Й.
П. С., действащ чрез законен представител П. А. П., сумата в размер на по
1200 лева /хиляда и двеста лева/, представляващи разноски по делото; осъдена
е, на основание чл. 11, ал. 2 ЗЗДН, Р. Д. С. да заплати по сметка на Софийския
районен съд държавна такса за производството в размер на 50,00 /петдесет/
лева; постановено е, че издадената заповед подлежи на незабавно изпълнение
/чл. 20 ЗЗДН/.
Жалбоподателката поддържа, че обжалваното решение на Софийски
районен съд, с което са уважени изцяло молбите на двамата молители (деца
на въззивницата, ответница в първоинстанционното производство) за защита
от домашно насилие, е неправилно, необосновано и постановено при
едностранно и безкритично обсъждане на доказателствата. Поддържа, че
съдът се е основал изцяло на изложеното в молбите за защита, без да прецени
дали твърденията в тях са подкрепени от съответните доказателства.
Жалбоподателката сочи, че двете молби са подадени и написани от
бащата на децата и бивш съпруг, поради което в молбите е изразена неговата
воля и неговите твърдения, а не волята и твърденията на самите деца.
Твърди, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства
безспорно е установено, че отношенията между двамата родители са силно
влошени, като понякога са преминавали и в агресия от страна на бащата, за
което свидетелстват писмените доказателства по делото. Поддържа, че това
обстоятелство е изключително важно при анализа на доказателствата, но
съдът не го е отчел. Твърди още, че съдът не е пожелал да изслуша лично
непълнолетната А., за да се увери непосредствено какво точно се е случило и
дали написаното в молбата е изцяло достоверно.
Жалбоподателката поддържа, че по делото има достатъчно
доказателства, че децата са изцяло под влияние и манипулация от страна на
бащата, който ги настройва срещу майката, вследствие на което те са
емоционално травмирани и имат нужда от психологична помощ. Излага, че за
по-малкото дете Й. е констатирано състояние на объркване и стрес, породени
от родителските конфликти, като осигуряването на стабилна и подкрепяща
среда е ключово за неговото дългосрочно благополучие. Сочи, че за
3
по-голямото дете А. е констатирана необходимост от неутрална и стабилна
социална среда за терапевтична работа и подкрепа, както и че същото е заело
изцяло позицията на бащата, като е отразено и вярване, че „твърде много е
обичана от майка си“. На тази основа прави извод, че действията и
поведението на децата са изцяло повлияни от внушенията на бащата, поради
което съдът е следвало да прецени достоверността на твърденията в молбите
през призмата на влошените отношения между родителите и влиянието на
бащата върху децата.
Жалбоподателката заявява, че следва да се анализират доказателствата
относно събитията на 20.08.2024 г., като излага следната фактология и изводи:
във връзка с режима на лични отношения майката е взела децата за период от
17.08.2024 г. до 23.08.2024 г., като до инцидента на 20.08.2024 г. времето е
протекло нормално и не е констатирано напрежение или конфликт между
майката и децата, нито причина, която да обуславя последвалите събития.
Поддържа, че „безметежното“ време е прекъснато от внезапно влошаване на
състоянието на непълнолетната А. по време на обяд в ресторант „Хепи“, след
като е консумирало „двойна доза суши“, поради което е потърсена медицинска
помощ и детето е заведено, заедно с другото дете, в УМБАЛСМ „Пирогов“,
където е оказана медицинска грижа. Твърди, че в „Пирогов“ не е установено
наличие на токсични или други вещества, които да са причина за влошеното
състояние на по-голямото дете.
Във въззивната жалба се съдържат оплаквания, че постановеното
първоинстанционно решение е неправилно, тъй като не почива на съвкупна и
пълна преценка на всички събрани по делото доказателства, не дава отговор
на конкретните доводи и защитни възражения на ответницата.
Жалбоподателката излага възражения във връзка със
съдебномедицинската експертиза, като твърди, че експертизата приема, че
подобни симптоми могат да се получат при прием на клоназепам, но от
извършените изследвания не е установено наличие на това лекарство. Сочи,
че вещите лица обясняват липсата на установяване с това, че в „Пирогов“ не е
извършен инструментален скринингов анализ на психоактивни медикаменти,
а само имуноаналитично изследване, и че клоназепамът не позитивира
стандартния тест за бензодиазепини, тъй като принадлежи към подгрупата 7-
нитробензодиазепини и се метаболизира до 7-аминометаболит, за който е
нужен отделен тест, който не е правен. Жалбоподателката поставя въпроса как
е възможно лекарите да не са извършили основното изследване за посоченото
от децата вещество, като допуска две възможности: или е извършено
изследване с отрицателен резултат, който не е „показан“, или изследване не е
извършено, което според нея е нелогично при известните на лекарите
обстоятелства при приема. Поддържа още, че при имуноаналитичното
изследване е възможно да се отчете наличие на клоназепам при концентрации,
съответстващи на остра интоксикация, каквато твърди, че е била налице.
Жалбоподателката оспорва извода, че симптомите на по-голямото дете
4
отговарят на токсична енцефалопатия, евентуално дължаща се на клоназепам,
като твърди, че това е хипотеза, изградена изцяло под внушение на
твърденията в молбата за защита и не почива на медицински показатели.
Излага аргументи относно липсата на данни за бензодиазепини и прави
критика към логиката на експертното заключение и към поведението на
лекарите, като поддържа тезата, че е „невъзможно“ да се вмени
некомпетентност на лекуващите лекари. На тази основа твърди, че при
обективен и безпристрастен анализ съдът е следвало да приеме, че няма
доказателства за употреба на клоназепам.
Жалбоподателкака сочи и други „смущаващи факти“, свързани с
видеозаписи, изгледани по делото: твърди, че от трите кратки записа се
установява, че майката и децата сядат на маса, сервитьор взема поръчка, пред
всеки има празни чаши, след което децата стават и отиват „някъде“ (според
нея – до тоалетната), а през това време майката взема една чаша, „махва нещо
от нея“ и я връща, като при връщането на децата чашите продължават да са
празни и поръчката още не е донесена. На това основание поставя въпроси
как, ако е сипала със спринцовка някаква течност в чаша, това не се вижда
ясно и защо чашите остават празни; твърди, че поради отказ на съда да събере
допълнителни веществени доказателства, а именно целия запис от престоя в
заведението, не може да се направи извод, че по-голямото дете е пило от
конкретната чаша. Излага теза, че при поръчване на домашна лимонада тя се
носи в отделна чаша, поради което според нея по-голямото дете не е могло да
е пило от чашата на масата. Сочи като смущаващ факт и това, че от първия
момент, в който по-голямото дете заявява, че се чувства зле, то вече знае
причината и заявява, че майка му го е отровила, като това било заявено и при
приема в „Пирогов“, а по-малкото дете също потвърждавало, че майката е
сипала клоназепам. Поставя въпроса как малолетно дете може да посочи
конкретното име на лекарството и отново излага недоумение защо лекуващите
лекари не са извършили изследвания за установяване на прием на това
лекарство при такава анамнеза.
По отношение на молбата на малолетното дете Й. поддържа, че по
делото липсват каквито и да е доказателства или твърдения за извършено
насилие спрямо него, като счита, че основателността й се базира единствено
на това дали е основателна молбата на по-голямото дете и е производна от
нея, поради което счита, че молбата на по-малкото дете е недоказана.
Сочи също, че първоинстанционният съд е отказал да й бъде издаден
запис от приетите и приложени като доказателствени записи, предоставени от
ресторант „Хепи“, което според нея представлява съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и ограничаване правото на защита на майката.
Жалбоподателката по същество иска отмяна на първоинстанционното
решение и отхвърляне на молбите по ЗЗДН, като в изложението си поддържа,
че при правилен анализ на доказателствата не са налице доказателства за
твърдяната употреба на клоназепам/„отравяне“, както и че молбата на по-
5
малкото дете е недоказана и производна от твърденията на по-голямото дете.
Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводи на
страните, прие за установено следното:
Наведените доводи за неправилност на обжалваното решение са
неоснователни.
С обжалваното решение Софийският районен съд е уважил молбите за
защита по реда на Закона за защита от домашното насилие, като е приел за
доказано, че на 20.08.2024 г. майката на молителите А. П. П. и Й. П. С. - Р. Д.
С. е осъществила акт на домашно насилие спрямо непълнолетното дете А. П.
П., довел до увреждане на здравословното му състояние и до необходимост от
спешна хоспитализация, като деянието е осъществено в присъствието на
малолетното дете Й. П. С. и съставлява и психическо насилие спрямо него по
смисъла на чл. 2, ал. 2 ЗЗДН.
След цялостна и самостоятелна проверка на правилността на
първоинстанционното решение, въззивният съд намира, че релевантната
фактическа обстановка е установена правилно и въз основа на допустими и
относими доказателства, а направените правни изводи обосновават крайния
резултат -налагане на мерки за защита.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че
първоинстанционният съд е разгледал доказателствата едностранно и
безкритично и е основал решението си изцяло на твърденията в молбите. От
мотивите на решението е видно, че съдът е обсъдил всички събрани по делото
доказателства -писмени, гласни, експертни, медицинска документация,
социален доклад, индивидуални оценки на децата, както и видеозаписите от
ресторант „Хепи, които са били предмет на съдебен оглед по реда на чл. 204
ГПК. Изложени са съображения относно доказателствената стойност на всяко
от тях, включително защо част от свидетелските показания не са кредитирани,
поради което не може да се приеме, че съдът е подходил формално или
тенденциозно.
Неоснователно е и възражението, че молбите за защита не отразяват
волята на децата, а единствено тази на бащата. Макар по делото да е
безспорно установено наличие на силно влошени отношения между
родителите, този факт сам по себе си не е достатъчен да обясни настъпването
на остро и обективно установено здравословно състояние при непълнолетното
дете, наложило спешна хоспитализация и престой в противошокова зала.
Влошаването на състоянието е удостоверено с официални медицински
документи и е потвърдено от експертното заключение, поради което не може
да бъде сведено до резултат от внушение или манипулация.
По отношение на декларациите по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН
първоинстанционният съд е направил правилна доказателствена преценка,
която въззивният съд споделя. Декларацията, подадена от бащата като законен
представител на малолетното дете Й., законосъобразно не е кредитирана като
годно доказателствено средство, доколкото не изхожда от самото пострадало
6
лице и не е скрепена с лична наказателна отговорност. За разлика от това,
декларацията, подписана лично от непълнолетното дете А., представлява
годно доказателствено средство, тъй като същото е навършило 14 години и
носи наказателна отговорност за неверни данни. Декларацията съдържа
конкретни данни за време и място на инцидента и кореспондира с останалия
доказателствен материал. Съдът правилно я е кредитирал в тази й част, като с
необходимата критичност е подходил към твърденията относно конкретното
вещество, доколкото те не са били лично възприети от детето.
Неоснователни са оплакванията, свързани с медицинската експертиза и
причините за здравословното състояние на непълнолетното дете.
Комплексната съдебномедицинска и химико-токсикологична експертиза,
която не е оспорена от страните, категорично изключва възможността
симптомите да са резултат от хранителна интоксикация, включително от
консумация на суши. Установено е, че клиничната картина съответства на
токсична енцефалопатия, характерен за прием на бензодиазепини,
включително клоназепам. Обстоятелството, че не е бил проведен специфичен
тест за 7-нитробензодиазепини, е подробно разяснено от вещите лица и не
води до опровергаване на направените медицински изводи.
В тази връзка неоснователно е и възражението откъде децата са знаели,
че непълнолетната е „отровена“, както и как малолетното дете е посочило
наименованието на медикамента. Съдът не е основал изводите си на
субективните възприятия на децата относно химичния състав на приетото
вещество, а на съвкупност от обективни доказателства - медицински данни,
експертно заключение, поведение на ответницата и хронологична връзка
между действията и настъпилия резултат. Начинът, по който децата са
възприели или формулирали преживяното, е ирелевантен за предмета на
доказване.
По отношение на видеозаписите от ресторант „Хепи“ въззивният съд
намира, че първоинстанционният съд е извършил правилна доказателствена
преценка. От огледа по реда на чл. 204 ГПК се установява манипулиране на
чашата, поставена пред непълнолетното дете, в негово отсъствие. Макар
записите да не визуализират директно поставяне на вещество, те
представляват част от система от косвени доказателства, които, разгледани в
съвкупност с останалия доказателствен материал, обосновават причинно-
следствена връзка между поведението на майката и настъпилия резултат.
Неоснователно е и оплакването за нарушение на правото на защита
поради отказ да бъде предоставено копие от видеозаписите. Същите са били
приети като доказателства по делото, били са предмет на съдебен оглед в
открито съдебно заседание и ответницата е имала реална и пълноценна
възможност да се запознае със съдържанието им и да изрази становище по
тях. В хода на съдебния оглед ответницата изрично е разпознала себе си и
децата на част от видеозаписите, което допълнително потвърждава, че
съдържанието им й е било известно и възприето. При тези обстоятелства не е
7
налице ограничаване на правото й на защита, нито съществено процесуално
нарушение.
По отношение на възражението, че съдът е следвало да изслуша лично
непълнолетното дете, въззивният съд намира това оплакване за
неоснователно. Детето е страна в производството и е упражнило
процесуалните си права чрез подадена молба и декларация по чл. 9, ал. 3
ЗЗДН. При наличие на обилен и разнороден доказателствен материал
първоинстанционният съд е разполагал с достатъчна основа за формиране на
вътрешното си убеждение, като видно от Определение № 1509/13.01.2025 г., в
което е обективиран отказът на СРС да изслуша детето, съдът е взел предвид
постъпило по делото писмо от 08.01.2025 г. на Дирекция „Социално
подпомагане“, към което са приложени индивидуални оценки на децата,
изготвени от ИСДП, гр. София. От индивидуалната оценка на непълнолетното
дете се установява, че същото е въвлечено в родителския конфликт, като
изрично е застъпено становището, че участието на детето в съдебни и
административни процедури следва да бъде сведено до минимум и да се
допуска само в крайни случаи, с оглед ограничаване на вредните последици от
т.нар. инструментализация на детето. Съдът е съобразил това становище,
както и характера на производството по ЗЗДН, в което са ангажирани и други
доказателства, достатъчни за изясняване на релевантните факти, и е приел, че
изслушването на детето би могло да доведе до накърняване на психо-
емоционалното му състояние и не би било в негов интерес. При тези
обстоятелства изводът на първоинстанционния съд, че изслушването би могло
да накърни психо-емоционалното състояние на непълнолетното дете и не би
било в негов най-добър интерес, е правилен и съответства както на принципа
за защита на интереса на детето, така и на целите на производството по ЗЗДН.
По отношение на събраните гласни доказателства въззивният съд
намира, че първоинстанционният съд е извършил правилна и законосъобразна
преценка на свидетелските показания, в съответствие с изискванията на чл.
172 ГПК. Показанията на свидетелката Р.А.Й. - съпруга на бащата на децата,
са обсъдени с необходимата критичност, като съдът ги е кредитирал само в
частта относно личните и непосредствени възприятия на свидетелката във
връзка със състоянието на непълнолетното дете при хоспитализацията му и
обстоятелството, че майката не е присъствала в болничното заведение. В тази
част показанията са последователни, вътрешно непротиворечиви и намират
подкрепа в медицинската документация по делото.
От друга страна, правилно първоинстанционният съд не е кредитирал
показанията на свидетелката И. в частта, в която същата възпроизвежда
твърдения на ответницата относно консумацията на храна и причините за
влошеното здравословно състояние на детето, доколкото тези показания не
почиват на лични и непосредствени възприятия, а представляват преразказ на
обяснения на страна по делото. Същевременно съдът законосъобразно е
кредитирал показанията й относно здравословното състояние на ответницата
след инцидента, тъй като в тази част те се подкрепят от приетите медицински
8
документи.
При така направената диференцирана оценка не може да се приеме, че
съдът е подходил едностранно или безкритично към гласните доказателства.
Напротив, първоинстанционният съд е извършил разграничение между
показания, основани на лични възприятия, и такива, които имат характер на
косвени твърдения, като е изложил ясни и мотивирани съображения кои части
от свидетелските показания кредитира и кои не, и поради какви причини.
Въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че макар
първоинстанционният съд да е приел наличие на целенасочено поведение от
страна на майката, въззивната инстанция не споделя този извод в частта
относно формата на проявеното поведение. От събраните по делото
доказателства безспорно се установява поведение, довело до прием от
непълнолетното дете А. на лекарствено вещество и до настъпване на тежки
последици за здравето й (токсична енцефалопатия, наложила
хоспитализирането й, като симптомите на отпадналост, забавяне на
реакциите, световъртеж, нестабилна походка, двойно виждане продължили
около два дни), като това поведение е осъществено в среда, в която майката е
носела пълна грижа и контрол за детето. Същото е реализирано в
присъствието на малолетното дете Й., което е възприело последиците от
настъпилото събитие и е било поставено в състояние на страх, тревожност и
емоционална несигурност, т.е. налице е осъществен акт на психическо
насилие спрямо това дете по смисъла на чл. 2, ал. 2 ЗЗДН.
Независимо че поведението на майката не следва да бъде
квалифицирано като умишлено, а като резултат от недопустимо и тежко
отклонение от дължимата родителска грижа, това не променя крайния извод за
наличие на акт на домашно насилие по смисъла на ЗЗДН. Съгласно чл. 2, ал. 1
от ЗЗДН домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо
или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното
ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени
спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в
семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство или в интимна
връзка., а по силата на ал. 2 за психическо насилие върху дете се счита и всяко
домашно насилие, извършено в негово присъствие. Разпоредбата на чл. 2, ал.
3 ЗЗДН изрично предвижда, че тези актове могат да бъдат осъществени както
чрез действие, така и чрез бездействие.
В конкретния случай установеното поведение, независимо от липсата на
доказан умисъл, е довело до обективно увреждане на физическото и
психическото здраве на децата и е осъществено в обстановка, в която
родителят (майката) е носела пълната отговорност за тяхната защита и
безопасност. Именно отклонението от изискуемото ниво на грижа, внимание и
контрол при упражняване на родителските функции, включително чрез
недопускане на рисково поведение и своевременно предотвратяване на
опасност за децата, обосновава приложението на защитния механизъм на
9
ЗЗДН.
При тези данни въззивният съд намира, че са налице предпоставките за
ангажиране на защитата по ЗЗДН, като наложените от първоинстанционния
съд мерки са адекватни и съразмерни с оглед защитната и превантивната
функция на закона. Този извод на настоящия съд не може да бъде разколебан и
от представеното становище от въззивницата, както и приложенията към него,
представляващи копие от телеграм разговор с бабата на децата по бащина
линия, копие от решение за пътуване с децата, както и копия от писма на
организации, където въззивницата осъществява доброволчески функции
(Мисионерките на любовта и Gold - USA), като относно същите настоящият
съд намира, че са неотносими към спора по настоящото дело. Това е така, тъй
като от значение за спора са единствено факти и доказателства които се
отнасят до конкретно поведение на страните във взаимоотношенията помежду
им, времето, мястото и начина на извършване на твърдяното насилие, както и
неговите последици. Сведенията относно участието на въззивницата в
посочените организации, макар да характеризират нейната обществена
ангажираност или личности качества, не установяват релевантни факти
относно осъществяването или неосъществяването на твърдения акт на
домашно насилие. Те не опровергават и не доказват пряко липсата на
противоправно поведение от страна на въззивницата /ответница в
първоинстанционното производство/.
Във връзка с всичко изложено и поради съвпадане на крайния правен
извод на двете инстанции, въззивният съд оставя в сила обжалваното решение.
Въззивният съд постанови въззивницата Р. Д. С., ЛНЧ 70011036295, да
заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса за въззивната
жалба в размер на 25 лв.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл.11, ал. 2
ЗЗДН, въззивницата дължи на въззиваемите направените разноски за
въззивното производтво. От страна на въззиваемите - две деца, едното
непълнолетно, другото малолетно, действащо чрез своя баща и законен
представител, е претендирано адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция в общ размер на 4000 лв., т.е. по 2000 лв. за всеки въззиваем, като и
двете деца са били представлявани от един и същ процесуален представител.
В последното съдебно заседание, проведено на 08.12.2025 г., процесуалният
представител на въззивницата е направил своевременно възражение за
прекомерност, по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. При това положение,
настоящият въззивен състав, като съобрази направеното възражение, намира
претендирания размер на адвокатско възнаграждение за прекомерен.
Въззивното производство не се отличава с повишена фактическа или правна
сложност. Фактическите основания, въз основа, на които е постановено
решението на Софийски районен съд, са ясно очертани и не са били предмет
на разширено доказване във въззивната фаза. В частност, твърденията за
10
поемане от непълнолетната на лекарствен медикамент, предназначен за
майката, както и обстоятелството, че малолетното дете е било свидетел на
случилото се, не са наложили извършването на допълнителни или
специфични процесуални действия във въззивното производство.
Процесуалната дейност на пълномощника на въззиваемите се изчерпва с
изготвяне на един писмен отговор на въззивната жалба и участие в едно
съдебно заседание на преупълномощен адвокат, без събиране на нови
доказателства, без разпит на свидетели и без поставяне на нови правни
въпроси извън обсъдените от първата инстанция. Макар защитата да е
осъществявана в полза на две лица, същата е реализирана от един и същ
адвокат, при напълно идентична фактическа основа, поради което не може да
се приеме, че е налице обем на адвокатски труд, който да обоснове
присъждане на адвокатско възнаграждение в претендирания размер. Съдът
отчита и защитния характер на производството по ЗЗДН, при който
присъждането на разноски следва да бъде съразмерно на действително
извършената процесуална работа и да не води до неоснователно обременяване
на страна, срещу която са насочени. С оглед изложеното, както и на основание
чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. § 1а от ЗР на ЗЗДН, съдът намира за справедлив и
съразмерен размер на дължимото адвокатско възнаграждение за въззивното
производство сумата от 300 (триста) лева на всеки въззиваем, или общо 600
(шестстотин) лева, представляващи адвокатско възнаграждение за
производството пред въззивната инстанция.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 16867/16.09.2025г., постановено по гр.
-ти
дело № 50468/2024 г., по описа на Софийски районен съд, 84 състав.
ОСЪЖДА Р. Д. С., ЛНЧ **********, да заплати по сметка на Софийски
градски съд държавна такса в размер на 25 лева.
ОСЪЖДА Р. Д. С., ЛНЧ **********, да заплати на А. П. П., ЕГН
**********, действаща лично и със съгласието на своя баща П. А. П., ЕГН
**********, и на Й. П. С., ЕГН **********, действащ чрез своя баща и
законен представител П. А. П., ЕГН **********, сумата от 300 (триста) лева
на всеки въззиваем, или общо 600 (шестстотин) лева, представляващи
адвокатско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Р. Д. С., ЛНЧ **********, за
присъждане на разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
11
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12