РЕШЕНИЕ
№ 2641
гр. Бургас, 25.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Нина Р. Моллова Белчева
при участието на секретаря СВЕТЛАНА П. ТОНЕВА
като разгледа докладваното от Нина Р. Моллова Белчева Гражданско дело №
20252120104644 по описа за 2025 година
Производството е образувано по повод исковата молба на П. К. В., ЕГН **********,
живуща в ***, против „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
***, представлявано от управителя И. Н. Х., за прогласяване на нищожността на сключения
между тях Договор за потребителски кредит № 202406130142580059 от 13.06.2024 г., на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК, а в условията на
евентуалност- нищожността на клаузите на чл.4, ал.3 и чл.6 от договора на основание чл.26,
ал.1 ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 ЗПК и чл.21, ал.1 ЗПК, чл.33 ЗПК и чл.143, ал.1 ЗЗП.
Твърди се, че между В. като кредитополучател и ответникът- кредитодател на
13.06.2024 г. е сключен Договор за потребителски кредит № 202406130142580059, при
следните параметри: размер на предоставената сума- 2000 лв., с уговорен годишен процент
на разходите /ГПР/ в размер на 48,29 % и годишен лихвен процент /ГЛП/- 40,06 %, като
общо дължимата сума по договора е в размер на 4068 лв., платима в уговорения 12-месечен
срок на договора. По силата на чл. 4, ал. 3 от процесния договор ищцата била длъжна да
предостави до деня, следващ сключване на договора, обезпечение- банкова гаранция в
размер на 2460 лв., валидна до 15.06.2025 г.
Сочи се, че процесният договор е нищожен, по следните съображения:
На първо място, макар в договора да е посочен ГЛП, не са посочени условията за
неговото прилагане, липсва изрично посочване дали е фиксиран или променлив, както и
какъв е общият размер на дължимата за срока на договор възнаградителна лихва, в
отклонение от правилото на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
1
На второ място е посочена единствено абсолютната стойност на ГПР, като не е
разписана методика на формирането му, поради което не става ясно какви разходи включва
той, в нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Отделно от това, в отклонение от
изискването на чл.19, ал.4 ЗПК, сумите за такса (представляваща разход по управление на
кредита) и неустойка не са включени нито в ГЛП, нито в ГПР, тъй като, ако те са били
включени, посочения в договор размер е щял да се увеличи значително и това да доведе до
надвишаване на законоустановения максимум, поради което потребителят-ищец е въведен в
заблуждение за действителния му размер.
От изложеното следва, според ищеца, че договорът е недействителен на основание
чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
В условията на евентуалност предявява иск за прогласяване нищожността на клаузите
на чл.4, ал.3 и чл.6 от договора, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. От една страна, се сочи, че
чрез тях е накърнен принципа на добрите нрави поради нееквивалентността на насрещните
престации, целяща търговеца да извлече собствена изгода от потребителя-ищец. От друга
страна, процесните клаузи са нищожни и като противоречащи на добрите нрави и
неравноправни, тъй като сумата за неустойка и гаранция/такса за гаранция, надвишава
сумата на отпуснатия кредит. Сочи се, че уговореното в тях цели да прехвърли риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, в противоречие с
европейското законодателство (Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23.04.2008 г.). Отделно от това, според ищеца, процесните клаузи заобикалят
изискването в чл.33, ал.1 ЗПК, тъй като по този начин се предвижда допълнително
обезщетение от 90 лв. месечно за неизпълнение на акцесорно задължение, което води до
неоснователно обогатяване за ответното дружество.
Твърди се, че с невключването на сумите в ГПР се заобикаля и изискването на
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като евентуалното им включване би довело до
надвишаване на установения размер годишния процент на разходите. Отделно от това
представлява и заблуждаваща търговска практика.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е подаден писмен отговор от ответното дружество, с
който се оспорват предявените искове. Изрично се признават следните обстоятелства: между
страните е сключен процесния договор за кредит, по силата на който на ищеца е предоставен
заем в размер на 2000 лв. Възразява се срещу твърденията за нищожност на договора и на
клаузата за неустойка. Твърди се, че процесният договор отговаря на императивните
изисквания на ЗПК, тъй като посоченият в договора ГПР не надвишава допустимия размер.
Сочи, че лихвеният процент е фиксиран и е включен в ГПР. Предоставена е информация за
размера на ГПР и дължимата обща сума от потребителя в чл.11, ал.4 и ал.5 от договора.
Сочи, че неустойката, представляваща разход при неизпълнение на договора, не е включена
в размера на ГПР, тъй като тя не е съществен елемент от договора и същата представлява
сума, дължима при неизпълнение, каквото е и предписанието на текста на чл.19, ал.3, т.1
ЗПК, според който ГПР не включва разходи, които потребителят заплаща при неизпълнение
2
на договора. Сочи, че клаузата за неустойка цели да мотивира потребителя да предостави
обезпечение по договора възможно най-бързо, защото кредитодателят няма друга
възможност да обезпечи договора, тъй като заемната сума е вече предоставена на
потребителя. Отделно от това, предвид факта, че ответното дружество е финансова
институция и отпуска кредити със средства, които не са публично набрани, за него е
необходимо да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, което е извършено
преди сключване на договора чрез предоставена от ищеца информация. Възразява срещу
твърдението, че е начислявана неустойка за дружество-гарант и че е налице кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва. Признава се, че ищецът му е заплатил сумата от 1996
лв. по процесния договор.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, приложения по делото
доказателствен материал и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Правното основание на главният иск е чл.26, ал.1, предл. 1 и 3 от ЗЗД, вр. чл.22 от
ЗПК и чл.19, ал.4, вр. чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК.
Предявеният в условията на евентуалност кумулативно съединен иск носи правното
си основание в чл.26, ал.1, предл.1 и 3 от ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 и чл.21, ал.1 ЗПК, вр. чл.33
ЗПК и чл.143, ал.1 ЗЗП.
Не се спори по делото, а това се установява и от приложения договор №
202406130142580059 от 13.06.2024 г., сключен между страните, че на ищцата е предоставен
кредит в размер на 2000 лв., със срок на издължаване 12 месеца, лихвен процент за срока на
кредита- 40,06 %, ГПР- 48,29 %, общо дължима сума за лихва в размер на 460 лв., общо
дължима сума за връщане- 2460 лв., дата на връщане на сумата по кредита- 14.06.2025 г.
Визирано е и в чл.11/1/ от договора, че годишния размер на лихвата е 40,06% и
същият е фиксиран за целия срок на договора. В чл.11/4/ се сочи, че годишният процент на
разходите по кредита е в размер на 48,29% от заетата сума, като при изчисляването му е
взето предвид, че началната дата на изчисляване е датата на подписване на договора, като се
приема, че годината има 365 дни, независимо дали е високосна. Посочено е, че се допуска,
че договора ще е валиден, за срока, за който е сключен, и двете страни ще изпълняват всички
свои задължения в съответствие с условията и сроковете по договора.
В чл.4/3/ е визирано задължение на кредитополучателя, в срок до края на следващия
ден от сключването на договора да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно
реда и условията, предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция или
гаранцията, издадена от небанкова институция, трябва да бъде за сума в размер на 2460 лв.,
със срок на валидност до 15.09.2025 г.
Съобразно чл.6/1/, в случай, че кредитополучателят не предостави гаранция по
кредита дължи на дружеството неустойка в размер на 1608 лв., която се начислява месечно и
се заплаща със следващата погасителна вноска по кредита съобразно погасителния план.
Съдът е приел за безспорно между страните сключването на договора със сочените
3
по- горе параметри, както и получаването на сумата от 2000 лв. от страна на ищеца.
С оглед на така представените писмени доказателства съдът намира от правна страна
следното:
Касае се за договор за потребителски кредит, почиващ на уредбата в Закона за
потребителските кредити /ЗПК/.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
Нормата на чл.19, ал.1 от ЗПК сочи какво включва годишния процент на разходите по
кредита, а именно общите разходи по кредита за потребителя- настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Ал.2 визира, че ГПР по кредита се изчислява по
формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания, а ал.3- че при изчисляването му не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора
за потребителски кредит; разходите, различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо
дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; разходите за поддържане на сметка във
връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен
инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или
погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията,
ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са
посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
изрично цитирани разпоредби, измежду които и чл.11, ал.1, т.10, договорът за потребителски
кредит е недействителен, при което за потребителя възниква задължение да върне само
чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита.
Нормата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК изисква договорът да съдържа лихвения процент
по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти.
В настоящия случай в процесния договор за потребителски кредит е посочено, че
лихвения процент е в размер на 40,06%, същият е фиксиран за целия срок на договора, като
общия размер на лихвата, която следва да се заплати е 460 лв. В този смисъл не се споделя
твърдението на ищеца, че не са посочени условията за неговото прилагане, като липсвало
4
изрично посочване дали е фиксиран или променлив, както и какъв е общият размер на
дължимата за срока на договор възнаградителна лихва, в отклонение от правилото на чл.11,
ал.1, т.9 ЗПК.
По отношение на ГПР, същият е уговорено да е в размер на 48,29%. Ответното
дружество направи изрично изявление, че предвидената в чл.6 неустойка не е включена в
ГПР. От съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения
договор за потребителски кредит, се налага разбирането, че по своето същество тя има за
цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, заобикаляйки
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, според която годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения.
Както бе посочено по- горе ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Според § 1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
От изложеното следва, че в ГПР задължително трябва да са описани всички разходи,
които потребителят трябва да заплати, а не да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са
посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може
да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран
ГПР. Предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл.6 от Договора
„неустойка“, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при
формирането на ГПР. Поставянето на кредитополучателят- потребител в неравностойно
положение спрямо кредитора, поради липса на данни колко е конкретният размер на
оскъпяването му по кредита, се явява в директно противоречие с чл.3, § 1- в случаите, когато
дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато
въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора и чл. 4,
касателно преценката за неравноправни клаузи от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. На
потребителя трябва да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран
и икономически обоснован избор дали да го сключи.
От посоченото се следва, че за да е спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
5
то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формирането му.
Видно от договора неустойката се начислява поради неизпълнение на задължението
да предостави обезпечение- еднократно и във фиксиран размер. В тази връзка всичко
изложено по- горе налага извод, че е нарушена нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, досежно
формирането на размера на ГПР, както и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като
този процент не е ясно и коректно посочен, съответно и не е определен при съблюдаване на
изискванията на закона.
Съдът счита, че уговорената неустойка в размер на 1608 лв. е нищожна и като
противоречаща на чл.92, ал.1 ЗЗД, тъй като излиза извън рамките на нейния обезпечителен,
обезщетителен или санкционен характер, придаден от законодателя с посочената
нормативна разпоредба. Въвеждането на кумулативните изисквания, на които следва да
отговаря определеното обезпечение, както и на изключително краткия срок за
предоставянето му от длъжника- еднодневен от сключване на договора за кредит, налагат
извод за неизпълнимост на условията изначално, т.е. за дължимостта и още към момента на
сключването на договора. Наред с това размера й е близък до главницата по договора и по
никакъв начин не е съобразен с очакваните от неизпълнението вреди, а това създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на насрещната страна.
В случая с неустойката не се обезпечава вземането на кредитора и по-специално
вредите от неизпълнението, каквато е основната функция на неустойката (арг. от чл.92, ал.1,
изр.1 ЗЗД). В т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009г. на ОСТК на
ВКС е предвидено, че условията и предпоставките за нищожност на клауза за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои
от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и
размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи- поръчителство, залог,
ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението- съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за
която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. В случая самият характер на неустойката е извън посочените нейни функции и
цели да обезпечи едно непарично задължение- да се предостави обезпечение. Както се
посочи на практика не се обезпечава вземането на кредитора и целта не е да се обезщетят
предвидимите вреди от неизпълнението на договора, а да се компенсира една възможна
6
бъдеща неплатежоспособност на кредитополучателя и то чрез обезпечение. С уговарянето
на тази неустойка кредиторът получава освен обезщетение за очакваните вреди от
неизпълнението на задължението за връщане на кредита, така и допълнително обезщетение
за вреди, несвързани с неизпълнението на това задължение. Налага се извод, че
присъждането на такава неустойка би довело до несправедлив резултат, несъвместим с
добрите нрави и водещ до прекомерно обезщетяване за кредитора, извън нормалното при
подобни случаи (предвидено в чл.33 от ЗПК).
С оглед гореизложеното основателен се явява предявеният главен иск, поради което
не следва да се пристъпва към разглеждане на евентуалния такъв.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищцата се дължат сторените разноски, които
възлизат на сумата от 162,72 лв.- заплатена държавна такса, и таса в размер на 1,20 лв.- за
възпроизвеждане на ИМ.
От страна на процесуалният представител на В. се претендира и адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, в размер на 848 лв. с
ДДС.
Съдът намира, че възнаграждението, което следва да бъде присъдено на адвокат М.
М. следва да бъде в размер на 480 лв. с ДДС по следните съображения:
Съгласно константната практика на съдилищата, вкл. на върховната инстанция, за да
упражни правото си да получи възнаграждение в определен от съда размер за оказана
адвокатска помощ и съдействие при условията на чл.38, ал.1 и ал.2 от ЗА, адвокатът следва
да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да
посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание изрично посочена
хипотеза по чл.38, ал.1 ЗА, без да е необходимо да доказва наличието на това основание. В
настоящо случай, при определянето на конкретния размер съдът се съобрази с вида на спора,
интереса, вида и количеството на извършената работа, проведеното само едно заседание, на
което адв. М. не се е явил, липсата на фактическа и правна сложност на делото, отчитайки и
постановките на решение по дело С-438/22 на СЕС, включително и постановената след това
решение практика на ВКС. Ето защо намира, че възнаграждение в размер на 400 лв. в
достатъчна степен ще овъзмезди положения труд. Следва да се присъди и сумата от 80 лв.,
представляваща ДДС върху дължимото възнаграждение съобразно решение на СЕС по дело
C‑744/23.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на сключения между П. К. В., ЕГН **********,
живуща в ***, и „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от управителя И. Н. Х., Договор за потребителски кредит №
202406130142580059 от 13.06.2024 г.
7
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
да заплати на П. К. В., ЕГН **********, живуща в ***, сумата от 163,92 лв.,
представляваща направени разходи.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
да заплати на адв. М. В. М. от АК-П., с адрес на кантората ***, адвокатско възнаграждение
по чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в размер на 480 лв. с ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Бургас в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: ______(П)_______
8