РЕШЕНИЕ
№ 717
гр. Казанлък, 26.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми август през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ
при участието на секретаря РАДИАНА Д. ГРОЗЕВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско
дело № 20245510103074 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на А. О. М., ЕГН
**********, с постоянен адрес: общ. ********************, чрез адв. Д. Г.,
вписан в АК-Л. с №********************, служебен адрес:
******************** против „Вивус.БГ" ЕООД, ЕИК202393458, със
седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „********************
Съдът приема, че се касае за иск с правно основание чл. 124 ГПК и чл.
26, ал.1, предл. 3-то от ЗЗД. Претендира се провъзгласяване на нищожност на
Договор за кредит № ******************** от ********************.,
сключен с „Вивус.БГ" ЕООД. Предявен е насрещен иск от ответника с правно
основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД за възстановяване на отпуснатата по договора
сума.
Ищецът А. О. М. чрез пълномощника си адв. Д. Г. твърди, че между него
и ответника „Вивус.БГ" ЕООД, е сключен Договор за кредит №
******************** от ********************. Страните са се договорили
отпуснатият заем да бъде в размер на ***** лева със срок за погасяване 30
дни, ГЛП -40,99 % и 49,6 % ГПР.
Ищецът твърди, че при кандидатстване за кредит на уебсайта на
ответника https://www.vivus.bg/, потребителят имал две опции - дадената по
презумпция „Искам бърз заем до 15 минути" и чак когато потребителят
умишлено махнел отметката на въпросното „Искам бърз заем до 15 минути“
се появявал текст, съгласно който средното време за разглеждане на
кандидатура е 7 дни.
По начина, по който била организирана процедурата за кандидатстване,
1
ищецът още с влизането си на сайта на ответното дружество започнал
кандидатурата си с избрана не от него „допълнителна услуга“ и се изисквало
допълнително действие, за да не използва тази услуга. Съгласно чл. 4.1.-4.5.
от Общите условия към договора за заем Кредитополучателят можел да заяви
изрично бързо разглеждане на подаденото искане за отпускане на кредит, при
което да получи отговор на искането си в срок до 15 минути от изпращането
на запитването. За въпросната услуга кредитополучателят дължал т. нар.
такса за бързо разглеждане, която кредиторът изчислявал спрямо сумата на
кредита. В процесния случай тази такса била в размер на 165.04 лв.
Ищецът счита, че таксата за бързо разглеждане следва да бъде включена в
ГПР. Видно от съдържанието на договора за кредит: „Изчисленият по-горе
ГПР не включва разходите, които кредитополучателят може да се наложи да
заплати при неизпълнение на договорните си задължения и таксите за
допълнителни незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя
по негово искане.", същите определено не били. Счита, че договорът е
недействителен поради неточно посоченото в него ГПР.
Счита, че клаузата, уреждаща такса за бързо разглеждане е в
противоречие с разпоредбите на ЗПК и в частност чл. 10а ал. 2 от ЗПК,
съгласно която разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси
и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита,
каквото представлявала таксата за бързото разглеждане на искането за кредит.
В случая тя представлявала именно такса, свързана с усвояване и управление
на кредита, поради което счита, че същата е нищожна на основание чл. 26, ал.
1 ЗЗД. Тази такса не е включена в годишния процент на разходите по кредита,
съответно била заобиколена е и нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, което било
отделен довод да се прогласи нищожност на клаузата, на основание чл. 19 ал.
5 от ЗПК - задължение на кредитора по договора било да посочи точен (верен,
коректен) процент на общите разходи по кредита, при което всяко неточно
посочване заобикаляло закона. Казаното важало дори в хипотеза, в която
годишният процент на разходите нямало да надвиши законовия праг, ако в
него се включат тези допълнителни плащания по договора, както и в
хипотезата, в която точния процента на разходите е по-нисък от посочения в
договора, тъй като и в двата случая, било налице като резултат заобикалянето
на закона. В българското право общото понятие за такса била стойността на
оказана от администрацията или друго публично тяло услуга, като самата
такса имала за цел единствено да възстанови направените от оказалия
услугата разходи, до себестойността на последните. Таксата нямала и не
можела да има за цел обогатяването на лицето, което оказва тези услуги.
Ищецът твърди, че таксата е в значителен размер в процентно
съотношение от размера на получения заем, с което безспорно се нарушавал
принципът на добросъвестност и справедливост. Понятието добри нрави
предполагал известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното
явно несъответствие се правил извод за нарушение, водещо до нищожност -
така и Решение №452/25.06.2010 г. по гр. д . № 4277/2008 г. на ВКС, IV г.о.
Счита, че дори обработката на искането за кредит да се е случила в рамките на
15 минути, това не обосновавало цена на посочената услуга в размер на почти
1/5 от размера на предоставената главница. Чрез посочената клауза било
налице скрито оскъпяване на кредита и се постигала забранена от закона цел -
2
неоснователното обогатяване на кредитора, поради което, съгл. чл. 21, ал. 1 от
ЗПК, била нищожна.
Претендира, че всяка нееквивалентна такса по договор между
равноправни субекти всъщност прикривала възнаграждение на кредитора (ако
се дължи и при точно изпълнение) или неустойка (ако се дължи в хипотеза на
неизпълнение). Затова и таксата, ако е „доброволно“ (а тя не била в настоящия
случай) договорена или платена, следвало да залегне като елемент на
годишния процент на разходите, което не било направено, и оттам -
заобиколена била нормата на чл. 19 от ЗПК в частта, предвиждаща
максимален размер на годишния процент на разходите по кредита. Счита
таксата за бързо разглеждане на искането за кредит, с която кредиторът е
начислил допълнително суми от Договора за заем, за нищожна на основание
чл. 10а ал. 2 и чл. 19 ал. 5 от ЗПК, като противоречаща на добрите нрави по
ЗЗД и неравноправна съгласно ЗЗП. /така и Решение № 3532 от 02.12.2022 г.
по в. гр. д. № 7038 / 2021 г. на Софийски градски съд; Решение № 121 от
17.03.2023 г. по в. гр. д. № 63 / 2023 г. на Окръжен съд-Смолян; Решение №
325 от 14.03.2023 г. по в. гр.д. №3249/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив и
много други относно клаузата за бързо разглеждане в договори между
потребители и същия ответник./
Ищецът твърди, че Договорът за заем е недействителен поради
неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно който договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата
норма годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула
съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания.
Твърди, че уговорената в процесния договор допълнителна услуга „такса
за бързо разглеждане“ в размер на 165.04 лв. е разход по кредита, който следва
да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР
(индикатор за общото оскъпяване на кредита) - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който
съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва, а клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, са нищожни - чл. 19, ал. 5 ЗПК. Същото важало и за и
допълнителните „такса за удължаване на срока“. Този извод следвал от
дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
3
договора за кредит. Съгласно т. 2 "обща сума, дължима от потребителя" бил
сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя. Сочи, че според практиката на СЕС - решение по дело С-686/19,
в понятието "общи разходи по кредита за потребителя" се обозначавали
всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за
кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите, които
кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.
Претендира, че възнаграждението за допълнителни услуги не е отразено
като разход при формирането на оповестения ГПР от 49.60 %. Този начин на
оповестяване на разходите не бил съответен на изискването на чл. 19, ал. 1
ЗПК. Разходът за допълнителна услуга подлежал на заплащане, ведно с
погасителните вноски по кредита, което водело до извод, че по този начин е
установено скрито допълнително възнаграждение на кредитора, което не било
посочено при определяне на годишния процент на разходите. Ответникът -
кредитодател бил обявил параметрите на общо оскъпяване на отпуснатия
кредит по начин, изключващ възможността за възприемане от страна на
потребителя на действително поетата финансова тежест, като бил предложил
отделно цени на кредита и на допълнителни услуги и оповестил годишен
процент на разходите, без да включи в него значителния добавен разход за
възнаграждение за допълнителни услуги. Така уговорената такса не била
включена в оскъпяването на ползваната сума, което водело до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна
обуславяло нищожност на уговорката за плащането й (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и
липса на основание за дължимост на това вземане.
С решение от 21.03.2024 г. по дело С- 714/22 на Съда на ЕС (С.Р.Г. срещу
„Профи Кредит България" ЕООД), било прието, че член 3, буква ж) от
Директива 2008/48 трябвало да се тълкува в смисъл, че разходите за
допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат
в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла
на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения
член 3, буква и), когото закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит.
Ищецът счита, че невключването на разхода за допълнителни услуги в
оповестения ГПР има за цел да прикрие действителните разходи по кредита.
Твърди, че клаузите не били индивидуално уговорени, същите били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия,
какъвто бил настоящият. Такова разрешение било дадено и в Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която била транспонирана в българското
законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива
93/13/ЕИО неравноправни клаузи били договорни клаузи, които не са
4
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти
от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключвал приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на
договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи
условия е договорена индивидуално, негова била доказателствената тежест да
установи този факт. Предвид съдържанието на договора счита, че може да се
направи обоснован извод, че договорът е бланков и изготвен при
предварително посочени от кредитора условия. Счита, че таксите за
допълнителни услуги по процесния договор за потребителски кредит
отговарят на поставените от ЗПК изисквания, за да се включат в общия разход
по кредита (в подкрепа на този аргумент сочи решение № 24 от 10.01.2022 г.
по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, решение № 264616 от 09.07.2021 г.
по в. гр. д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, решение № 260628 от 21.02.2022 г.
по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа на СГС и др.). В процесния договор не бил
посочен действителният размер на ГПР и кои компоненти са взети предвид
при определянето му. Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следвало да се
възприема буквално, а именно – при посочен, макар и неправилно ГПР, да се
приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Тази част от сделката била особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита била чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят уреждал като порок от толкова висока степен, че
изключвал валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК (така и определение №
60451 от 03.06.2021 г. по гр. д. № 850/2021 г. по описа на ВКС, III г. о„ решение
№ 2449 от 16.05.2023 г. по в. гр. д. № 87/2022 г. по описа на СГС, решение №
4067 от 20.07.2023 г. по в. гр. д. № 9689/2022 г. по описа на СГС, решение №
3609 от 04.07.2023 г. по в. гр. д. № 8049/2022 г. по описа на СГС, решение №
3939 от 17.07.2023 г. по в. гр. д. Ns 12826/2022 г. по описа на СГС, решение №
3764 от 11.07.2023 г. по в. гр. д. Ns 10944/2022 г. по описа на СГС, решение №
3868 от 13.07.2023 г. по в. гр. д. № 62/2023 г. по описа на СГС, решение Ns 874
от 22.02.2023 г. по в. гр. д. № 13474/2022 г. по описа на СГС и др.).
Следвало да се отчете и че с решение от 21.03.2024 г. по дело С- 714/22 на
Съда на ЕС (С.Р.Г. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД) било прието, че
член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябвало да се
тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква
ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускали този договор
да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ето защо нарушаването на
изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК (неточно посочване на ГПР) водело до
5
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК,
включително съгласно тълкуването на европейското право, дадено с
цитираното решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22.
Ищецът счита процесния договор за потребителски кредит за
недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. /така и
Решение № 848 от 26.06.2024 г. по в. гр. д. № 1118 / 2024 г. на Окръжен съд -
Пловдив; Решение Ns 173 от 12.02.2024 г. по гр. д. № 2801 / 2023 г. на Районен
съд - Пазарджик; Решение № 289 от 08.04.2024 г. по гр. д. Ns 5068 / 2023 г. на
Районен съд - Сливен; Решение Ns 2445 от 29.05.2024 г. по гр. д. Ns 12205 /
2023 г. на Районен съд - Пловдив и още много други срещу същия ответник/.
Ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че Договор за кредит N
********************/******************** г., сключен между А. О. М.,
ЕГН ********** и "Вивус.БГ" ЕООД, ЕИК ********* е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
В срока по чл.131 ГПК са постъпила насрещна искова молба от
ответника. Ответникът „Вивус.БГ" ЕООД чрез процесуалния си представител
юрисконсулт Д. Д. счита, че с подписването на процесния Договор
кредитодателят е предоставил на кредитополучателя сума в размер на 800
лева, представляваща главница по кредита. Кредитът бил за период от 30 дни
и с падежна дата ******************** г. Начислените такси и лихви по
кредита били договорна лихва в размер на 26.95 лева и такса за допълнителна
незадължителна услуга за Бързо разглеждане в размер на 165.04 лева. Така
общият размер на кредита, който Кредитополучателят следвало да погаси на
падежната дата, бил на стойност 991.99 лева. Редът и условията, по които в
полза на Кредитополучателят бил отпуснат кредита, се уреждали в Договор за
кредит № ********************/******************** г. и Общите условия
към него. Запознаването с последните бил задължителен етап от
кандидатстването за кредит, императивно поставен от ЗПФУР. Като
задължителна стъпка в процеса по кандидатстване и за да бъде завършена
заявката за кредит, кредитоискателят задължително се запознавал с избраните
специални параметри и Общите условия по кредита. Предоставянето в
собственост на посочената в Договора сума от кредитодателя на
кредитополучателя, съставлявала изпълнение на задължението на
кредитодателя - да предостави поисканата от кредитополучателя сума и
създавал задължение на същия - да заплати на кредитодателя посоченото в
Договор за кредит № ******************** / ******************** г.
задължение така, както е уговорено между страните и спрямо формалната
природа и задължителни реквизити на договора за потребителски кредит.
Срокът на Договора за кредит започвал да тече от датата на превеждане на
сумата по Кредита по сметка на Кредитополучателя. Заявената и отпусната
сума по Договор за кредит № ******************** / ********************
г. била преведена от „ВИВУС.БГ“ ЕООД на А. О. М. на
******************** г. по сметка на каса на „Изипей" АД.
Кредитополучателят бил избрал този начин на получаване на заявената от нея
сума. В основанието за превода бил записан номерът на кредита, както и ЕГН-
то на клиента.Още в начален етап от процеса по кандидатстване и одобрение,
а именно на етап посочени от кредитоискателя конкретни параметри, се
6
предоставял Стандартен европейски формуляр (СЕФ). Това се случва в
момента, в който кредитоискателят е влязъл в личния си профил на сайта
wvvw.vivus.bg и избрал сумата и срока, за който кандидатства. След което бил
предоставен СЕФ на кредитоискателя, който отговарял на всички изисквания
относно информацията, която трябвало да съдържа.
Твърди, че когато кредитоискателят не желае използването на
допълнителна услуга по приоритетно разглеждане на искането за отпускане на
кредит, кредиторът извършвал проверка на кредитоспособността на кандидата
и предоставял отговор в рамките на до 7 календарни дни от момента на
подаване на искането. Преди да бъде одобрена или отказана заявката за
кредит, дружеството извършвало оценка на кредитоспособността на
заявителя, в това число съответните справки в регистрите на БНБ, проверка на
ЦКР, справки в НОИ, НАП, МВР и други. В случая изрично заявената услуга
за Бързо разглеждане гарантирала проверка на искането и получаването на
отговор спрямо резултата от извършената проверка на кредитоспособност в
рамките на до 15 минути, което ангажирало допълнителен финансов и
човешки ресурс. Именно този факт обуславял начисляването на процесната
такса.
Съгласно допустимата възможност в Общите условия към Договора, А.
М. се била възползвала от правото си и била заявила получаването на
допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане на искането за
отпускане на кредит, за която била начислена горепосочената такса.
Допълнителната услуга за Бързо разглеждане не било задължително условие
за получаване на заявената сума и не повишавала шансовете на
Кредитополучателя да получи Кредит. Същата била дължима във връзка с
краткият срок, в който била направена кредитна оценка на лицето и преценка
за кредитоспособността му посредством съответните справки, които
стандартно отнемали 7 дни и била съобразена с принципа за свобода на
договаряне (чл. 9 ЗЗД), тъй като същата се уговаряла, начислявала и дължала
единствено по изрично заявено желание на кредитополучателя и не била
задължително условие за възникване на кредитно правоотношение. След
сключването на Договора за кредит вътрешната система на Дружеството
автоматично изпащала в PDF формат Договора за кредит заедно с общите
условия към него на посочената от Кредитополучателя e-mail поща за контакт
с него, а именно: ******************. С настъпването на падежната дата -
******************** г. ищцата не била погасила своето задължение, по
повод на което същата била изпаднала в забава. Към днешна дата
задължението на А. О. М. оставало изцяло непогасено, тя била длъжник по
неудовлетворено вземане на кредитора, представляващо паричен заем,
отпуснат по силата на Договор за кредит № ******************** /
******************** г. Като част от клиентски ориентираната политика на
Дружеството до момента не били предприети действия по съдебен ред и
депозиране на Заявление по чл. 410 от ГПК, както и други способи за
принудително събиране на вземане на дължимата сума от длъжника.
Понастоящем ищцата била в просрочие, а падежиралото задължение - изцяло
изискуемо, тъй като по повод възникналото правоотношение не били
получавани никакви плащания. Към днешна дата възникналото по повод
валидно сключен Договор за кредит № ******************** /
7
******************** г. в общ размер на 991.99 лева било изцяло непогасено
и изискуемо.
Ответникът твърди,че предвид фактите и обстоятелствата, ищцата имала
качеството на длъжник спрямо „ВИВУС.БГ' ЕООД. Това било така, тъй като в
процесния случай бил налице валидно сключен реален и формален договор за
кредит - Договор за кредит № ******************** от
******************** г., по силата на който Кредитодателят бил отпуснал
заемната сума в общ размер от 800 лева, а Кредитополучателят се е задължил
да върне сумата, заедно с всички такси и лихви по договора, които
предварително била избрала, за които предварително била уведомена и с
които изрично се е съгласила, че са дължими и следва да бъдат заплатени.
Твърди, че към днешна дата отпуснатото по кредита задължение било
изцяло погасено. Оттук следвал и изводът че „ВИВУС.БГ“ЕООД, в качеството
си на кредитор, чието вземане е дължимо и изискуемо по настоящия договор,
имал правно основание и интерес да предяви настоящия насрещен иск,
доколкото от страна на ищцата по първоначалния иск не било извършено
погасяване на договорно задължение за отпуснат заем и на практика с
настоящото производство се целяло главно да бъде осуетено правото на
кредитора да търси изпълнение от страна на длъжницата, било то доброволно
или принудително. „ВИВУС.БГ“ЕООД било насрещна страна по валидно
сключен Договор за кредит № ******************** от
******************** г., поради което предявява претенция за сумата от 800
лева - отпусната по Договор за кредит № ******************** и непогасена
главница. По отношение на изложената фактическа обстановка, а именно - че
ищцата е длъжник по Договор за кредит № ********************, по силата
на който, освен главницата, чието връщане се претендира, същата е била
задължена да престира още и сумата от 165.04 лева - такса за допълнителна
незадължителна и изрично заявена услуга и 26.95 лева - договорна лихва за
срока на кредита, „ВИВУС.БГ“ ЕООД изрично заявява, че настоящата
насрещна искова претенция касае единствено и само отпуснатата в полза на
ищцата главница. Доколкото първоначално предявеният от г-жа М. иск по гр.
д. № 3074 / 2024 г. бил за прогласяване на нищожност на целия Договор за
кредит, в настоящото „ВИВУС.БГ“ ЕООД нямал претенции да получи
заплащане на изискуемите такси и лихви, но запазвал правото си да предяви
отделен иск, в случай че настоящата претенция за нищожност на договора
бъде отхвърлена.
Считам, че с иницииране на настоящото производство и отказ от
осъществяване на контакт с кредитора, се търсел неоснователен отказ от
престиране на предварително уговорено парично задължение спрямо
„ВИВУС.БГ ЕООД. Така на практика чрез осъществените процесуални
действия и повдигане на процесния спор, се целяло външно валидиране на
неправомерно поведение, представляващо бездействие от страна на длъжника
по отношение на реално възникнало задължение по Договор за кредит. До
настоящият момент „ВИВУС.БГ ЕООД бил разчитал на доброволни способи
за изпълнение на задължението, което било в унисон с клиентски
ориентираната му политика. Въпреки това обаче ищцата не била погасила
своето задължение. Така на практика кредиторът бил лишен от възможността
да получи по доброволен способ дължимото му по реална форма.
8
Ответникът оспорва изцяло исковата претенция като неоснователна и
недоказана.В исковата си молба ищцата се позовавала на редица специални
основания, предвидени в Закона за потребителския кредит, включително и
недействителност на договорни клаузи на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
По същество, ответникът намира твърденията за неоснователни и недоказани.
Видно от условията на задължението, посочени в Договора за кредит,
елементите на дълга били ясно, точно и константно дефинирани, а процесният
Договор не съдържал възможности за промяна на ГПР. Посочването от
кредитора при сключване на Договора на непроменливите параметри на
лихвения процент и годишния процент на разходите по прозрачен и
недвусмислен начин, ведно с фиксирането им в Специалните условия на
Договора, било именно действие по избягване на всякакви съмнения на
потребителя, че би възникнало каквото и да било изменение или увеличение
на първоначално уговорения лихвен процент. Видно от представения Договор
за потребителски кредит, бил посочен фиксиран лихвен процент в размер на
40.94 %. В Общите условия бил пояснен и начинът за изчисляване на
годишната лихва за предоставяне на кредита - на база 365 дни в годината,
състояща се от действителния брой дни във всеки месец, като лихвата за
предоставяне на кредита била дължима на датата на погасяване, посочена в
Специалните условия по Договора. От така предоставената информация било
ясно, че годишната лихва от била фиксирана и определена на база 365 дни в
годината. Тази информация била напълно достатъчна и всеки потребител би
могъл лесно и еднозначно да определи и лихвения процент на ден, като
раздели годишния лихвен процент. Договорът следвал всички
законоустановени условия, включително и правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, доколкото нормата изисквала ГПР изобщо да не е посочен, какъвто
видно било недвусмислено обявено в процесния Договор. Единствен
обективен и задължителен показател за максималния размер на ГПР, било
действащото правило на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По силата на посоченото
императивно изискване, ГПР можел да се уговаря свободно до размер от пет
пъти законната лихва за забава от главницата по кредита (вр. с Постановление
№ 426 от 18 декември 2014 г. за определяне на законната лихва за просрочени
парични задължения). В процесния случай при съблюдаване принципа за
свобода на договаряне, страните се били съгласили да сключат Договор за
кредит с ГПР 49.6%, което не надвишавало пет пъти размера на законната
лихва за забава. В обхвата на така уговореното ограничение законът не
предвиждал ограничение на отделните компоненти, от които можел да се
формира ГПР, нито налага задължителни такива.
Основният спорен въпрос по настоящото производство бил свързан с
основателността на твърденията на ищцата, по повод клауза, предвиждаща
допълнително заплащане на такса за Бързо разглеждане на заявлението за
отпускане на кредит, на посочените в исковата молба основания. От
представените и приети като писмени доказателства по делото общите
условия към договора за потребителски кредит и по-конкретно от т. 4 на
същите, било видно, че искането/заявлението за отпускане на кредит се
разглежда в рамките на седем календарни дни от датата на получаването им,
като в посочения срок кредиторът се задължавал да предостави отговор на
заявителя. В т. 4.2 от ОУ било предвидено още, че заявителят разполага с
9
възможността да заяви допълнителна услуга за Бързо разглеждане на
заявлението, при която заявлението за отпускане на кредит се разглеждало и
заявителят получавал отговор от кредитора в рамките на до 15 минути от
подаване на заявлението. По-нататък в т. 4.4 от ОУ, изрично било посочено как
се формира таксата за Бързо разглеждане на заявлението за отпускане на
кредит, като в т. 4.5. било изрично посочено, че заявяването на същата услуга
нямало отношение към преценката по отпускане на кредита (оценката на
кредитоспособността на заявителя), като използването на същата не било
задължително условие за отпускане на кредит. Конкретният размер на таксата
била изрично посочена като дължима, както и на какво правно основание се
дължи в самия договор за кредит.С оглед на гореизложеното в настоящата
хипотеза неприложимо се явявало изискването на §1, т.1 от ЗПК - към общия
разход по кредита за потребителя да се включват и всички видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на
договора за услугата било задължително условие за получаване на кредита.
Това било така, тъй като видно от събраните по делото писмени доказателства
се установило, че заявяването на допълнителна услуга, каквато се явявала и
процесната, не представлявало условие за сключването на договора и
отпускането на заявената сума от кредитора, а била предвидена допълнителна
възможност в полза на кредитополучателя, за относително кратко по своята
продължителност време, да получи отговор на заявлението си от кредитора. В
допълнение, ОУ - неразделна част от процесния договор за потребителски
кредит, предвиждали и начина, по който се формирал размерът на тази такса,
като в конкретната хипотеза бил посочен и конкретния й размер. Съгласно
решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 разходите за допълнителни
услуги, уговорени в договор за потребителски кредит, попадали в обхвата на
ГПР само когато тяхното ползване, респективно заплащане на посочените
услуги е задължително условие за получаване на кредит. В допълнение,
същото решение ясно сочело и следното: клаузите относно допълнителни
услуги, които били уговорени към договор за потребителски кредит и давали
на ползвателя на тези услуги - потребител приоритет при разглеждане на
искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на
заетата сума, по принцип не спадали към основния предмет на този договор и
следователно подлежали на преценка за неравноправност.Основните
престации по Договора за кредит се състоели в това, че кредитодателят се
задължава да предостави на разположение на кредитополучателя определена
парична сума, а последният от своя страна се задължавал да възстанови
същата, ведно с лихва, съгласно срока на Договора, като задължението за
заплащане на възнаграждение за услугите по проучването, одобряването и
разглеждането на искане за заем или за други подобни услуги, присъщи на
дейността на кредитодателя по отпускането на заема, не можело да се счита за
попадащо в обхвата на основните престации по договор за кредит. В случая
клаузата от договора включваща такса за Бързо разглеждане освен че не
попадала в обхвата на основната престация, тя не представлявала и условие за
отпускане на кредита, а била опция пред ищцата-кредитополучател да избере
между две възможности - да предпочете проверката за кредитоспособност да
бъде извършена в относително кратък срок от до 15 минути или да получи
10
отговор в общо уговорения 7-дневен срок за проверка, с които опции същата
била запозната и била приела именно варианта да заплати такса за Бързо
разглеждане. Видът, размерът и действието на процесната такса било ясно и
точно определено както в договора, така и в преддоговорната информация и
била разбираема за ищцата. Твърди, че според посоченото решение на СЕС
фактът, че в общите разходи по потребителски кредит били включени
различни видове разходи, не бил определящ, за да се установи, че тези разходи
спадат към основните престации по съответния договор за кредит. Ето защо и
с оглед на установените по делото конкретни фактически данни, атакуваната
клауза по договора за кредит кореспондирала с разпоредбата на чл.10а ЗПК и
не била неравноправна по смисъла на 143 ЗЗП, доколкото тя не била условие
за отпускане на кредита, а единствено опция - възможност пред ищцата, т.е. в
случая не било налице накърняване на добрите нрави, а свободно договаряне
между страните по делото. Размерът на таксата с оглед размера на кредита
също не обосновавал извод, че таксата е необосновано висока. Предвид
изложеното, процесният договор не се явявал нищожен на нито едно от
посочените в исковата молба основания, като същата била заявена съобразно
принципа на чл. 9 ЗЗД, респ. уредена ведно с дължимата главница по договора
за потребителски кредит, с оглед на което исковата претенция с правно
основание чл. 26 ЗЗД била неоснователна и недоказана, доколкото бил налице
валидно сключен Договор за кредит. Моли съдът да определи адвокатското
възнаграждение под приетия с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения минимален размер с оглед
задължителните предписания на СЕС, дадени с Решение от 25 януари 2024 г.
по дело С-438/22.
Ответникът моли съда да уважи и постанови решение по предявения
насрещен иск срещу А. О. М., с който претендира да му бъде заплатена
общата дължима сума от 800 лева, представляваща непогасено задължение
(главница) по Договор за кредит № ******************** /
******************** г., ведно с законната лихва за забава, считано датата на
предявяване на насрещния иск.
В предвидения от закона срок ищецът подава отговор на насрещната
искова молба, в която моли съда да отхвърли насрещната претенция относно
главница на договорно основание като неоснователна.
От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в
съвкупност съдът намира за установено следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложените по
делото писмени доказателства, че са сключили Договор за кредит №
******************** от ********************. с който на ищцата е
предоставен паричен заем в размер ***** лв. Срокът за изплащане на кредита
е 30 дневен и е до ******************** г. Фиксираният лихвен процент по
договора е в размер на 40,99 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ е в
размер на 49,6 %. Между страните не се спори и относно обстоятелството, че
ищцата е усвоила пълния размер на кредита.
От приетата по делото съдебносчетоводна експертиза е видно, че
ищецът е усвоил изцяло отпуснатата по кредита сума в размер на ***** лв.
11
След извършени изчисления се установява, че определеният ГПР в договора
не съвпада с реално приложения по договора, който възлиза на 1269,55 % при
положение, че бъде прибавена таксата за бързо разглеждане на кредита. При
изчисленията е съобразена установената формула в Приложение № 1 към чл.
19, ал. 2 от ЗПК. Според изчисленията на вещото лице годишният лихвен
процент възлиза на 291,98%.
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави
следните изводи:
Безспорно е между страните, че са били обвързани от облигационно
правоотношение по силата на Договор за кредит № ******************** от
********************. с който на ищцата е предоставен паричен заем в
размер ***** лв. Срокът за изплащане на кредита е 30 дневен и е до
******************** г. Фиксираният лихвен процент по договора е в размер
на 40,99 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 49,6 %.
Между страните не се спори и относно обстоятелството, че ищцата е усвоила
пълния размер на кредита.
Основателността на иска предполага наличие на сочените от ищцата
основания за нищожност на Договор за кредит № ******************** от
********************., които следва да бъдат установени при условията на
пълно и главно доказване по делото.
Сключеният между страните Договор за кредит №
******************** от ********************. има правната
характеристика на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1
ЗПК, поради което действителността на неговите клаузи следва да се съобрази
с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за
валидност на договорите съгласно ЗЗД.
С оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се
произнесе по съответствието на клаузите на договора с изискванията за
неговата действителност в рамките на наведените от ищцата основания.
Ищцата оспорва действителността договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно
нарушаването на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за
кредит.
Съдът намира, че направеното искане за прогласяване на
недействителността на договора за потребителски кредит е основателно. От
анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения начин.
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
12
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на
това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на
ГПР, респ. цялата дължима сума по договора.
В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият
размер на ГПР 49,6 %/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Следователно в посочената величина,
представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които
заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща
изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо. В случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно
какво се включва в общите разходи за потребителя, доколкото е предвидена
дължимост и на такса за допълнителна услуга /бързо разглеждане/. Липсва
яснота дали тези разходи са включени при формиране на ГПР. Следователно
неясни остават както компонентите, така и математическият алгоритъм, по
който се формира годишното оскъпяване на заема.
От заключението съдебно-счетоводната експертиза по делото е видно, че
разходът, включен при определяне на ГПР, е единствено възнаградителната
лихва. Не е включен в ГПК размерът на начислената такса за бързо
разглеждане. По този начин се нарушава и императивното изискване на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК за максималния размер на ГПР по потребителски кредити, който
в случая надхвърля допустимия петкратен размер на законната лихва. Видно
от приетата по делото съдебносчетоводна експертиза при положение, че се
включат всички допълнително начислени такси по договора ще възлиза на
1269,55 %.
В съдържанието на Договор за кредит № ******************** от
********************., е предвиден годишен лихвен процент в размер на
40,99% (възнаградителната лихва). Тази клауза е нищожна на основание чл.
146, ал. 1 ЗЗП, тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП
- не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Това е така, защото в размера на възнаградителната
лихва не е включено вземането за начислената такса за бързо разглеждане на
кредита, което е довело до неточно посочване на действителния размер на
лихвата и така ищцата-потребител не е могла да прецени реалните
икономическите последици от сключването на договора за потребителски
кредит. Вземането за такса за бързо разглеждане на кредита, посочено в
договора, е следвало да бъде включено при изчисляването на
13
възнаградителната лихва, тъй като по своята същност представлява
допълнително възнаграждение по кредита. Основното задължение на
кредитополучателя по договора за потребителски кредит е да върне
предоставените му в заем парични средства и да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им, а не да предоставя обезпечение. Така
уговорената клауза само товари кредитополучателя с допълнителни парични
задължения, независимо от изпълнението на основните задължения по
договора, които допълнителни парични задължения представляват скрито
начисляване на допълнително възнаграждение по кредита. Уговорената такса
за бързо разглеждане всъщност представлява разход по кредита.
По аналогични съображения е нищожна, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП - не позволява
на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора, и клаузата посочваща ГПР в размер на 49,6 %. Това е така, защото в
размера на ГПР не е включено вземането по начислената такса за бързо
разглеждане на кредита, което е довело до неточно посочване на
действителния размер на ГПР и така ищцата-потребител не е могла да
прецени реалните икономическите последици от сключването на договора за
потребителски кредит. Вземането за начислената такса за бързо разглеждане
на кредита от договора е следвало да бъде включено при изчисляването на
ГПР по Договор за кредит № ******************** от
********************., тъй като по своята същност представлява
допълнителен разход по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. При изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща за такса за бързо разглеждане на кредита (чл. 19, ал. 3,
т. 1 ЗПК).
Клаузата на посочваща ГПР в размер на 49,6 %. от Договор за кредит №
******************** от ********************. е нищожна и на основание
чл. 21 ЗПК, тъй като е сключена с цел заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4
ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. С непосочването на действителния ГПР ответното дружество е
целяло да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, а според чл.
146, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена
индивидуално. Клаузите в договора за потребителски кредит не са
индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца
типизирано, а търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
14
С оглед гореизложеното съдът намира, че Договор за кредит №
******************** от ********************. за потребителски кредит
между А. О. М. и „Вивус.БГ“ ЕАД се явява недействителен на основание чл.
22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не поражда целените правни последици.
По предявения насрещен иск чл. 55, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК съдът
намира, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Същевременно, съобразно
нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Следва да се посочи, че с
цитирания текст е разписана последицата от прогласяването на
недействителността на правоотношението, по която съдът следва да се
произнесе в същото производство, ако е налице предявен иск за това. ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в нормата на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита (изрично
в тази връзка- Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. по описа
на ВКС, IV- то г. о.). С нормата на чл. 23 ЗПК законодателят е предвидил, че
длъжникът ще следва да върне само чистата стойност на получения финансов
ресурс - доколкото в противен случай би се стигнало до неоснователно
обогатяване на длъжника (в тази насока е и практиката на Окръжен съд-
Пловдив, обективирана в Решение № 260570 от 18.12.2020 г. по в. гр. д. №
1603/2020 г. на Окръжен съд Пловдив, Решение № 260498 от 08.12.2020 г. по в.
гр. д. № 2513/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, Решение № 260464 от
03.12.2020 г. по в. гр. д. № 2151/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, Решение №
260416 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 2269/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, и
др.).
В процесния случай, между страните не съществува спор, поради което
по делото съдът приема като безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че потребителят А. О. М. е усвоил сума в размер от ***** лв.
и не е осъществил плащания по процесния Договор за кредит №
******************** от ********************. Предвид това, той дължи
връщане на пълната стойност на усвоения финансов ресурс (арг. чл. 23 ЗПК),
след приспадане на изплатените суми. В тази връзка, с факта на обявяване на
нищожността на договора за кредит, то се поражда задължението на
потребителя да върне на кредитора пълния размер на усвоения финансов
ресурс, без оглед на това дали отделните анюитети за главница са падежирали
съобразно погасителния план.
От приложената по делото съдебносчетоводна експертиза и
допълнителна съдебносчетоводна експертиза се установява, че не са
извършените плащания по договора, като дължимата сума на отпуснатия заем
възлиза на ***** лв.
Предвид изложеното, предявения насрещен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК, с който се претендира ответникът по насрещния
иск да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от ***** лв. следва да бъде
уважен изцяло. В тази връзка, присъждането на сумата по предявения
насрещен иск напълно удовлетворява интереса на кредитора.
15
По отношение на претендираните от страните разноски, съдът
възприема следното:
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от
исковете ответникът следва да заплати на ищеца разноски за настоящото
исковото производство.
Ищецът е представил Договор за правна защита и съдействие от
26.11.2024 г., сключен между него и адв. Д. Г.. Стойността на адвокатското
възнаграждение, определено в договора е по реда на чл.38, ал.1, т.3, предл. 2
от Закона за адвокатурата.
В този случай съдът намира, че следва да бъде определено
възнаграждение за предоставената прана помощ по реда на чл.38, ал.1, т.3,
предл. 2, от ЗА в размер на 400,00 лв. по предявения установителен иск срещу
ответника. Делото не представлява правна и фактическа сложност, при което
страните не са изпратили представител. По делото са представени
доказателства, че адвокатът е регистрирано лице по ЗДДС, поради което
следва да бъде начислен и дължимият ДДС в размер на 20 % в размер на 80,00
лв.
Неоснователни се явяват възраженията на двете страни за прекомерност
на адвокатските възражение претендирани в настоящото производство.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от
исковете ответникът следва да заплати на ищеца разноски за настоящото
исковото производство и направените разноски за заплатената държавна такса
в размер на 50,00 лв. и за възнаграждение за предоставената прана помощ по
реда на чл.38, ал.1, т.3, предл. 2, от ЗА в размер на 480,00 лв.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от
насрещния иск ответникът по насрещния иск следва да заплати на ищеца по
насрещния иск разноски за настоящото исковото производство за заплатената
държавна такса в размер на 50,00 лв. и за възнаграждение на вещото лице по
назначената съдебносчетоводна експертиза в размер на 200,00 лв., както и
юрисконсутско възнаграждение в размер на 100,00 лв., което съдът определя
за процесуалното представителство на ищеца по насрещния иск.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с
чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК Договор за кредит № ********************
от ********************., сключен между А. О. М., ЕГН **********, с
постоянен адрес: общ. ******************** и „Вивус.БГ" ЕООД,
ЕИК202393458, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.
„******************** представлявано от управителя З.С.Р..
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 23 ЗПК А. О.
М., ЕГН **********, с постоянен адрес: общ. ******************** да
заплати на „Вивус.БГ" ЕООД, ЕИК202393458, със седалище и адрес на
управление: гр.С., ул. „******************** представлявано от управителя
З.С.Р., сумата в размер на ***** лв. – главница, представляваща чистата
16
стойност по Договор за кредит № ******************** от
********************., сключен между страните, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на насрещната искова молба
в съда (03.02.2025 г.) до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Вивус.БГ" ЕООД, ЕИК202393458, със седалище и адрес на
управление: гр.С., ул. „******************** представлявано от управителя
З.С.Р., да заплати на адв. Д. Г., вписан в АК-Л. с №********************,
служебен адрес: ********************, сумата от 480,00 лв., представляващи
адвокатско възнаграждение за предоставената правна помощ по реда на чл. 38
ал.1, т.3, предл. 2 от ЗА на А. О. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: общ.
********************.
ОСЪЖДА „Вивус.БГ" ЕООД, ЕИК202393458, със седалище и адрес на
управление: гр.С., ул. „******************** представлявано от управителя
З.С.Р., да заплати на А. О. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: общ.
********************, сумата в размер на 50,00 лв. представляваща
направените разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА А. О. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: общ.
******************** да заплати на „Вивус.БГ" ЕООД, ЕИК202393458, със
седалище и адрес на управление: гр.С., ул. „********************
представлявано от управителя З.С.Р., сумата в размер на 350,00 лв.,
представляващи разноски в настоящото производство.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд-С.З. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
17