РЕШЕНИЕ
№ 1676
гр. Бургас, 14.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА Л. МАВРОДИЕВА
при участието на секретаря КИНА Н. КИРКОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА Л. МАВРОДИЕВА Гражданско
дело № 20242120107577 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на „АПС Бета България“ ЕООД с
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****, представлявано
от всеки двама измежду ****, действащо чрез пълномощника си юрисконсулт ***,
против П. С. П.-Н. с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. Бургас, ж.к.
****, с която се претендира установяването дължимостта на сумите по заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 2466/16.07.2024 г. по ч.гр.д.
№ 4819/2024 г. по описа на Бургаския районен съд, а именно: сумата от 638. 04 лева,
представляваща дължима главница по договор за потребителски кредит предоставен
от разстояние № 669554 от 04.02.2021 г., сключен между „Стик Кредит” АД и
ответника, вземанията по който са прехвърлени на ищцовото дружество с договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 12.07.2023 г., сумата от 102. 30 лева -
възнаградителна лихва по договора за кредит, дължима за периода от 04.02.2021 г. до
04.02.2022 г., сумата от 294. 08 лева - обезщетение за забава, дължимо за периода от
04.02.2022 г. до 28.06.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
15.07.2024 г. до изплащане на вземането. Моли се и за присъждане на направените по
делото разноски, в това число и на юрисконсулстко възнаграждение в размер на 100
лв.
Основанията за длъжимост на търсените суми се основават на твърдения за
1
наличието на договорно правоотношение между ответника и „Стик Кредит” АД по
сключен между тях договор за потребителски кредит предоставен от разстояние №
669554 от 04.02.2021 г. при спазване на изискванията на Закона за потребителския
кредит, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, с който бил предоставен
паричен заем в размер на 750 лева, платими в срок до 04.02.2022 г. Твърди се, че
вземането е изискуемо и не е изплатено на падежа, като съобразно уговорките между
страните са дължими търсените в настоящото производство суми. Впоследствие
вземанията на кредитора по договора са прехвърлени в полза на „АПС Бета България“
ЕООД с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 12.07.2023 г., за
което бил надлежно уведомен по ел. адрес, а при условията на евентуалност с
получаване на исковата молба и приложенията към нея, сред които и уведомлението за
цесията, изходящо цесионера, надлежно упълномощен за това от цедента.
Правното основание на предявените искове е чл. 422 от ГПК във вр. чл. 99
във вр. с чл. 79 и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/.
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от ответника,
с който се сочи, че исковете са неоснователни. Не се оспорва съществуването на
договорното правоотношение и получаването на сумата от 750 лв. Излага се обаче, че
договорът е недействителен по смисъла на 22 във вр. с чл. 19, ал. 4 във вр. с чл. чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, като се излага подробни доводи в тази насока. Поради това и
съгласно чл. 23 от ЗПК се дължала само чистата стойност на кредита т.е. в случая
сумата от 750 лв., която вече била заплатена от ответницата и следвателно исковете
следвало да бъдат отхвърлени. Също се търси присъждане на направените по делото
разноски.
Бургаският районен съд, като взе предвид исковата молба и изложените в същата
факти и обстоятелства, становището на насрещните страни по нея и събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
С процесната заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
разпоредено длъжникът - ответник да заплати на ищцовото дружество търсените в
настоящото производство суми. Длъжникът е депозирал в срок възражение срещу
заповедта, поради което и съдът е указал на заявителя на основание чл. 415, ал. 1, т. 1
от ГПК да предяви иск за установяване на вземанията по заповедта, което и
обосновава правния интерес на ищеца от водене на установителния иск по настоящето
производство.
По делото няма спор за сключения между ответницата и „Стик Кредит” АД
договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 669554 от 04.02.2021 г.,
съгласно който ответницата е получила сумата от 750 лв. Сумата следва да бъде
върната на 12 месечни вноски от по 156. 47 лв. , като падежът на първата вноска е на
2
04.03.2021 г., а на последната такава на 04.02.2022 т.е. вече е настъпил уговорения
краен падеж по договора. Посочен е фиксиран лихвен процент в размер на 36 %, както
и ГПР в размер на 542. 58, както и че общия размер на всички плащания по договора
възлиза на 937. 94 лв.
Съгласно договор за продажба и прехвърляния на вземания /цесия/ от
12.07.2023 г. и приложение към него, идентифициращо вземанията, по силата на който
договор кредитора "Стик Кредит“ АД, в качеството му на цедент, прехвърля на ищеца
по делото – "АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ" ЕООД, в качеството му на цесионер, процесното
вземане към ответницата. Наред с това по делото е представено и пълномощно,
съгласно което цесионера е изрично уведомен от цедента да уведомява длъжниците за
извършеното прехвърляне на вземанията от негово име.
Не се спори, че в изпълнение на поетите задължения по договора ответницата
вече е заплатила на „Стик Кредит“ АД още преди сключването на договора за цесия
сумата от 900 лв., което се установява и от представената счетоводна справка от
ищцовото дружество в този смисъл.
Въз основа на така установените факти, релевантни за решаването на делото,
съдът намира от правна страна:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: наличието на валидно договорно отношение между ответницата
и „Стик Кредит“ АД по сключен между тях договор за потребителски кредит от
разстояние, изпълнение на задълженията на кредитора по него т.е. предоставянето на
ответника на сумата от 750 лева, както и момента и начина, по който това е сторено,
дължимостта на търсените от ответника суми, съгласно договора, ведно с техния
размер, наличието на валиден договор за цесия за процесните вземания и надлежно
уведомяване на длъжника за прехвърляне на вземането. Не се спори в тази връзка, че
сумата от 750 лв. е била предоставена на ответницата и усвоена от нея. Не се оспорва и
уведомяването й за извършената цесия, като в крайна сметка същата следва да се
счита и за надлежното уведомена с получаването на исковата молба и приложения към
нея, което следва да бъде отчетено съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК.
Спорът е досежно действителността на договора. В тази връзка следва да се
отбележи, че кредитополучателят е потребител, по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП,
поради което същият се ползва от закрилата на закона и посочените по-горе
разпоредби, освен ако търговецът не установи, че клаузата по договора е била
индивидуално уговорена /чл. 146, ал. 4 ЗЗП/. Затова, доколкото не е налице
изключението по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, следва да бъде извършена преценка за
противоречието на процесните договори с изискването за добросъвестност и
наличието на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
3
потребителя.
Спорен по делото е въпросът за действителността на договора за кредит, повод
на което съдът е длъжен да разгледа основанията за нищожност според тежестта на
сочения от ищеца порок в поредност от най-тежкия (противоречие със закона или
заобикалянето му) към по-лекия – противоречие с добрите нрави.
С оглед установените по делото факти, съдът намира, че оспореният договор за
кредит противоречи на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, поради
което е нищожен. Това е така, тъй като съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР от 42. 58 %, с което
формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и формално отговаря и на
изискането на чл.19, ал.4 ЗПК. В случая, обаче, така посочения размер на ГПР не
отразява действителния такъв, тъй като в него не са включени част от разходите по
кредита, а именно неустойката, която възлиза на 939. 71 лв., съгласно погасителния
план т.е надхвърля общите плащания по договора, без да е включена в общите разходи
по кредита по смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗПК. Неустойката е разход, свързан с
предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по него, като съгласно чл. 17 от договора ако потребителят не изпълни
задължението си да предостави обезпечение, да дължи неустойка в размер на 0.9 % от
стойността на усвоената от кредита сума за вески ден през който не е представеното
договорно обезпечение. Чл. 7 предвижда в срок от три работни дни от сключване на
договора да бъде осигурено действието на трето физическо лице, изразяващо се в
сключване на договор за поръчителство; респективно банкова гаранция, съобразно
изискванията на общите условия към договора. В тази връзка съдът намира, че
предвид съдържанието на неустоечната клауза и съобразявайки разпоредбата на чл. 43,
т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, която гласи, че неравноправна клауза
в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя
при неизпълнение на гореописаните задължения да заплати неустойка, независимо
дали изпълнява в срок другите поети по договора задължения, при което така
4
уговорената клауза за неустойка е нищожна. В случая неустойка е уговорена за
неосигуряване на обезпечение и всъщност като такава излиза извън типичната й
функция, като дължима при неизпълнение на поетите насрещни задължения по
договор. Дори при изпълнение на поетите задължения за връщане на заетата сума
ведно със съответната възнаградителна лихва, както е и в настоящия случай,
кредитополучателят отново съобразно уговорките по договора дължи уговорената
неустойка, което противоречи на същността на неустоечната клауза т.е на закона и на
това основание се явява нищожна. Наред с това същата се явява при това положение
уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 Закона за
потребителския кредит, уреждащ максимален размер на годишния процент на
разходите, поради което на основание чл. 21 ЗПК също е нищожна и плащане по нея
не се дължи. Аргумент за това е и обстоятелството, че още изначално при подписване
на договора, без изчакването на уговорения в чл. 7 тридневен срок същата е включена
като част от месечната погасителна вноска. Т.е. налага се извода, че неустойката
следва да бъде взет предвид при определяне на ГПР по договора за потребителски
кредит, което не е сторено в процесния договор за кредит. Липсата на този разход при
изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК. Ето защо,
следва да се приеме, че определеният в процесния договор за кредит ГПР не отразява
всички общи разходи по кредита и лишава потребителя от възможността на прецени
обхвата на своето задължение, поради което договорът за потребителски кредит е
нищожен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, при което и съгласно закона се
дължи връщане само на чистата стойност на кредита т.е. в случая на сумата от 750 лв.,
която вече е заплатена от ответницата на „Стик Кредит“ АД още преди сключването на
договора за цесия.
При това положение исковете като неоснователни следва да бъдат отхвърлени.
При този изход на спора се явява неоснователна претенцията на ищцовото
дружество за присъждане на разноски по делото. Процесуалния представител на
ответницата има право да получи търсеното от него адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 3 от ЗАдв. в минималния размер от 300 лв.
Мотивиран от горното, Бургаският районен съд
РЕШИ:
Отхвърля исковете на „АПС Бета България“ ЕООД с ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. ****, представлявано от всеки двама измежду
****, действащо чрез пълномощника си юрисконсулт ***, против П. С. П.-Н. с ЕГН
**********, с постоянен и настоящ адрес: гр. Бургас, ж.к. ****, за установяването
5
дължимостта на сумите по заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК № 2466/16.07.2024 г. по ч.гр.д. № 4819/2024 г. по описа на Бургаския районен
съд, а именно: сумата от 638. 04 лева, представляваща дължима главница по договор
за потребителски кредит предоставен от разстояние № 669554 от 04.02.2021 г.,
сключен между „Стик Кредит” АД и П. С. П.-Н., вземанията по който са прехвърлени
на „АПС Бета България“ ЕООД с договор за продажба и прехвърляне на вземания от
12.07.2023 г., сумата от 102. 30 лева - възнаградителна лихва по договора за кредит,
дължима за периода от 04.02.2021 г. до 04.02.2022 г., сумата от 294. 08 лева -
обезщетение за забава, дължимо за периода от 04.02.2022 г. до 28.06.2024 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 15.07.2024 г.
Осъжда на „АПС Бета България“ ЕООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. ****, представлявано от всеки двама измежду ****, да
заплати на адвокат Н. В. Р. адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв.
/четиристотин лева/ платимо по следната банкова сметка с IBAN: ****.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Бургаския
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
6