Решение по адм. дело №1091/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството по делото е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

Образувано е по искова молба, предявена от А. П. Г., изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора – Пловдив, чрез пълномощника си адвокат В. С., срещу Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”.

Ищецът иска ответника да бъде осъден да му заплати обезщетение в общ размер на 50 000 лв., от които:

- сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени в периода от 01.01.2018 г. до 31.05.2021 г. неимуществени вреди, причинени от бездействията на администрацията на Затвора Пловдив, мораторна лихва в размер на 8000 лв. за периода от 01.01.2018 г. до 31.05.2021 г., както и законната лихва от датата на предявяване на исковата молба /30.05.2025г./ до окончателно изплащане на обезщетението;

- сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени в периода от 14.02.2022 г. до 30.05.2025 г. неимуществени вреди, причинени от бездействията на администрацията на Затвора Пловдив, мораторна лихва в размер на 5000 лв. за периода от 14.02.2022 г. до 30.05.2025 г., както и законната лихва от датата на предявяване на исковата молба /30.05.2025г./ до окончателно изплащане на обезщетението.

По този начин е докладвано делото и от страните не са постъпили възражения.

Твърдените от ищеца, за претърпени от него неимуществени вреди, се изразяват в обида и възмущение в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в Затвора Пловдив, изразяващи се в следното: липса на достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите – „падат се под 3 кв. м. нетна площ на човек“), без санитарен възел с постоянно течаща топла вода; наличие на дървеници, гризачи и хлебарки; зимно време било много студено, а лятото много горещо; наличие на мухъл и влага; ищецът бил назначаван на работа от време на време в обособеното производство, а не по специалността му като зъболекар, с което се твърди да са нарушени правата му по чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека /ЕКЗПЧ/. Претендира се присъждане на сторените по делото разноски.

Ответникът - Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”, чрез процесуалния си представител, оспорва предявените искови претенции като неоснователни и недоказани, поради което моли същите да бъдат отхвърлени. Направено е и възражение за изтекла петгодишна погасителна давност. Претендира присъждане на съответното юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на исковите претенции.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, от фактическа и правна страна намира следното:

Съгласно чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Последният в ал. 1 въвежда забрана осъдените и задържаните под стража да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според ал. 2 за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

Според чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, а според ал. 2, исковете за обезщетение се предявяват пред административния съд по мястото на увреждането или по настоящия адрес на увредения.

Съгласно чл. 205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чиито незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Ответникът - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби "Изпълнение на наказанията" съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби "Изпълнение на наказанията" и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. Следователно, ГДИН има процесуална и материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове.

За да бъде приет за основателен иска за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от ЗИНЗС и настъпила, в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция. Т. е., отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение /чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС/, както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС).

Според чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица.

Според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона, като в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения.

В чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС е установено изискването минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 жк, не съществува легална дефиниция на понятието "жилищна площ", то тя следва да се определя по общоприетите правила, а именно, като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т. н. На лишените от свобода се осигуряват условия за къпане - по възможност всеки ден, но най-малко два пъти седмично съгласно чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС.

В спорното съдебно производство, в т. ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание съдът е указал на страните подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването.

От събраните и неоспорени от страните доказателства, представени с писмо рег. № № 3366/26.06.2025 г. на Началника на Затвора Пловдив, в т. ч. Справка към рег. № 5280/19.06.2025 г. изготвена от Ц. Д. И. „СДВР“ при Затвора Пловдив, Становище към рег. № 5280/19.06.2025 г. изготвена от И.С. – специалист ТРЗ, Справка към рег. № 5280/19.06.2025 г. от 20.06.2025 г. изготвена от В. Ч. – инспектор „СДВР“; Справка към рег. № 5280/19.06.2025 г. от 23.06.2025 г. изготвена от К. П. – инспектор „СДВР“, Справка към рег. № 5280/19.06.2025 г. от 23.06.2025 г., изготвена от НС „ФЛКР“ К. С. и Справка към рег. № 5280/19.06.2025 г. от 27.06.2025 г. изготвена от С. П. – инспектор „СДВР“, се установява следното:

По отношение на първата исковата претенция за сумата от 25 000 лева за периода от 01.01.2018 г. до 31.05.2021 г. вкл., ведно с мораторна лихва в размер на 8000 лв. за периода от 01.01.2018 г. до 31.05.2021 г., както и законната лихва, от 30.05.2025 г. /датата на предявяване на исковата молба/ до окончателното изплащане на сумата:

Ищецът е постъпил в Затвора Пловдив на 24.07.2018 г. и е пребивавал в него до 17.09.2020 г. вкл., след което е бил преведен в Затвора – [населено място], , т. е. по отношение на първия исков период се установява, че от 01.01.2018 г. до 23.07.2018 г. вкл. и от 18.09.2020 г. до 31.05.2021 г. вкл. ищецът не е пребивавал в посоченото от него затворническо заведение, което е самостоятелно основание в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да са разглеждат, наведените твърдения за извършени нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС.

Или, установява се, че ищецът реално е пребивавал в Затвора Пловдив от 24.07.2018 г. до 17.09.2020 г. вкл., като частично са представени данни в коя стая е бил настанен, при какви битови условия и с колко други лишени от свобода е пребивавал съвместно до превода си в Затвора София.

С оглед направеното възражение от страна на ответника за изтекла петгодишна погасителна давност, следва да бъде съобразено:

В случая, преди да изследва наличието на предпоставките по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, съдът следва да обсъди възражението на ответника за неоснователност на исковите претенции, поради изтекла погасителна давност. Настоящият състав счита за основателно в една част от първия претендиран исков период, направеното възражение за изтекла давност в полза на ответника. Съгласно чл. 110 ЗЗД с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Давността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо /чл. 114 ЗЗД/. Предявеният от А. Г. иск се основава за твърдения за бездействие на администрацията в Затвора – [населено място], да подобри жизнените условия, в която пребивават лицата изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“. Правото на обезщетение за вреди възниква за всеки ден, прекаран от задържаните лица в неблагоприятна жизнена среда, по причина проявено от отговорните длъжностни лица незаконно бездействие. Претенцията се счита погасена по давност, ако не е предявена в петгодишен срок, считано от деня, в който е станала изискуема. /виж в този смисъл Решение № 12306 от 16.09.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1569/2018 г., III о., докладчик председателят Ж. П../

Доколкото исковата молба на ищеца е подадена на 30.05.2025 г., и същия претендира обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в периода 01.01.2018 г. до 31.05.2021 г., предявеният иск се явява погасена по давност за периода 24.07.2018 г. до 29.05.2020 г. вкл., поради което в тази част ще следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Казано с други думи, предявеният иск ще бъде разгледан само в частта за периода от 30.05.2020 г. до 17.09.2020 г., за който период е установено, че ищецът се е намирал на територията на Затвора Пловдив и искът му не е погасен по давност.

Към 30.05.2020 г. ищецът е пребивавал в Затвора [населено място] /постъпил от сектор „Арести“ към ОСИН г. Пловдив в Затвора Пловдив на 24.07.2018 г./ и е пребивавал в него до 17.09.2020 г. вкл. /на 18.09.2020 г. е преместен в Затвора – [населено място]/, или, установява се, че ищецът реално е пребивавал в Затвора Пловдив от за 111 дни. През част от посочения период, в който Г. е търпял наказанието си в Затвора [населено място], а именно от 30.05.2020 г. до 30.07.2020 г. няма запазени данни с колко души е бил настанен ищеца и при какви битови условия. От 31.07.2020 г. до 17.09.2020 г. вкл. ищецът е разпределен в шести пост, където е пребивавал в стаи №5 и №9. Няма предоставени данни за броя лишени от свобода, с които е пребивавал съвместно.

При тези данни, съдът приема за доказани твърденията на ищеца за претърпени вреди от наличието на пренаселеност на помещенията, в които е пребивавал в Затвора Пловдив за период от 111 дни, а именно: 30.05.2020 г. до 17.09.2020 г.вкл., с оглед доказателствената тежест в процеса и факта, че нито от ответника, нито от Началника на Затвора Пловдив се представиха доказателства, които да ги оборят.

По отношение на втората искова претенция за сумата от 25 000 лева за периода от 14.02.2022 г. до 30.05.2025 г. вкл., ведно с мораторна лихва в размер на 5 000 лв. за периода от 14.02.2022 г. до 30.05.2025 г. вкл., както и законната лихва, от 30.05.2025 г. /датата на предявяване на исковата молба/ до окончателното изплащане на сумата:

Ищецът е постъпил в Затвора Пловдив на 21.06.2022 г. от сектор „Арести“ към ОСИН [населено място] и е пребивавал в него до 06.11.2024 г. вкл./на 07.11.2024 г. е преместен в Затвора – [населено място]/. От 19.03.2025 г. /съгласно направено уточнение на л.89/ отново е приведен в Затвора Пловдив и към 30.05.2025 г. /датата на предявяван на ИМ/ пребивава в пенитенциарното заведение. Т. е. по отношение на втория исков период се установява, че за периода от 14.02.2022 г. до 20.06.2022 г. вкл. и от 07.11.2024 г. до 18.03.2025 г. ищецът не е пребивавал в посоченото от него затворническо заведение, което е самостоятелно основание в тази част исковата молба да бъде отхвърлена, без да са разглеждат, наведените твърдения за извършени нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС.

Или, установява се, за конкретния исков период ищецът реално е пребивавал в Затвора Пловдив от 21.06.2022 г. до 06.11.2024 г. вкл. (870 дни) и от 19.03.2025 г. до 30.05.2025 г. вкл. (73 дни). От цитираните по-горе справки се установява, че за периодите: от 21.06.2022 г. до 23.06.2022 г. вкл. (общо 3 дни), от 05.09.2024 г. до 06.11.2024 г. вкл. (общо 63 дни), от 03.04.2025 до 07.04.2025 /5 дни/ от 17.04.2025 до 22.04.2025 /6 дни/ и от 23.05.2025 до 30.05.2025 г./8 дни/, ищецът е пребивавал с брой лишени от свобода, при съотношение квадратура на стаята към брой пребиваващи лишени от свобода, като се установява „пренаселеност на килиите“ тъй като са се падали под 4 кв. м. нетна площ на човек.

При тези данни, съдът приема за доказани твърденията на ищеца за претърпени вреди от наличието на пренаселеност на помещенията, в които е пребивавал в Затвора Пловдив през посочените по-горе периоди (85 дни), с оглед доказателствената тежест в процеса и факта, че нито от ответника, нито от Началника на Затвора Пловдив се представиха доказателства, които да ги оборят.

За останалите части от претендирания период, при съотношението квадратура на стаите към брой пребиваващи лишени от свобода, не се установява „пренаселеност на килиите“ като са се падали 4 кв. и повече метра нетна площ на човек.

Що се касае до битовите условия в пенитенциарното заведение и през двата искови периода за Затвора Пловдив, следва да се съобрази следното:

Няма нарушение и на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, тъй като във всички помещения на Затвора Пловдив, в т. ч. и тези, в които е пребивавал ищецът Г., е осигурен достъп до санитарен възел и течаща студена вода. А по отношение наличието на топла течаща вода, от приложеното от ответника становище се установява, че в Затвора Пловдив на л. св. е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група (така графици за разпределение на времето на лишените от свобода от Пети пост, в който е вписано и разпределението на времето на лишените от свобода от Приемно отделение, График за разпределение на времето на лишени от свобода от Шести пост – л. 23), което е съобразено с изискванията на чл. 151, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС. Във всеки санитарен възел всеки лишен от свобода има достъп до течаща студена вода, като имат право да притежават и нагреватели, с които могат да си топлят вода, а санитарните възли са плътно преградени от спалните помещения и нямат визуален контакт с тях. Банята пък се установи, че е обща, подът на която е с мозайка, а стените – с фаянсови плочи. В банята има обособена съблекалня за преобличане и не се налага лишените от свобода да се придвижват без дрехи по карето, а всички лишени от свобода, които работят, имат право да ползват баня всеки ден.

Във връзка с твърдението, че дрехите се перат на ръка и се простират в килиите, в резултат на което има мухъл и плесен и дишат влага, независимо, че от страна на ищеца не са ангажирани доказателства, ответникът е представил Седмичен график на служебната пералня в Затвора Пловдив (л. 28), от който се установява, че за различните групи л. св. е предвидено ползване, както за пране за спално бельо, така и за лични и/или служебни дрехи. Отделно от това, се установява, че за сушенето на дрехите е направена организация, съгласно която, когато те се перат в пералнята, се сушат в сушилната машина, когато се перат на ръка от л. св., има пригодени простори в общото помещение на поста или отвън на карето за престой на л. св. на открито, поради което и настоящият съдебен състав приема за недоказани наведените в тази връзка твърдения. Няма данни и ищецът да е подавал оплаквания за наличието на мухъл в килиите.

Установява се също така и че спалните помещения, в които е пребивавал ищецът, са добре осветени и с отваряеми прозорци за естествена вентилация, като проветряването на помещенията се извършва от лишените от свобода, настанени вътре и няма проблем стаята да бъде проветрявана, за да не се избегне образуването на мухъл. В този смисъл като недоказани следва да се приемат твърденията му, че липсва вентилация, чрез която да се пречиства въздухът, което, наред с пренаселеността, е довело до липса на достатъчно свеж въздух, а оттам че в помещенията има мухъл.

Неоснователно е оплакването на Г., че през зимата е много студено, а през лятото е горещо. На първо място, установява се от представеното от ответника становище, че в затвора отоплението през отоплителния сезон се осъществява посредством централно-локално парно. На следващо място, общите твърдения изложени, че през зимата е студено, а през лятото е горещо, като се има предвид, че се касае до характерни температурни стойности за съответните сезони и съответното географско място, не може да бъдат свързани пряко с неизпълнение на задължения на администрацията на Затвора-Пловдив и в тази насока да съставляват обстоятелство, обуславящо отговорност за вреди от незаконосъобразно бездействие. Независимо, че от страна на ищеца, комуто е доказателствената тежест, не са ангажирани конкретни доказателства от страна на ответника са представени данни, че отоплението се осъществява чрез централно локално парно отопление през отоплителния сезон, като при постъпването в затвора на всички лишени от свобода се предоставят за ползване дюшек, възглавница и спално бельо и е осигурена възможност лишените от свобода да ползват и лично спално бельо. Ето защо и с оглед доказателствената тежест в процеса, съдът намира за недоказани коментираните тук твърдения.

Като недоказани следва да се приемат и твърденията за претърпени вреди от наличието на дървеници, хлебарки и гризачи в обсъжданите периоди в Затвора Пловдив, доколкото от страна на затворническата администрация е налице нарочно изявление, че ГДИН сключва централен договор за ДДД обработки на всички помещения в затворите и общежитията към тях, като има утвърден график, по който се извършва дезинсекция и дератизация на помещенията в затвора, в подкрепа на което са представени конкретни данни за извършвани периодично дезинфекция, дезинсекция и дератизация, които се установи, че касаят целите периоди на престой на ищеца в Затвора Пловдив (л. 43 – л. 88). Обработката се извършва от нарочно обучен служител. Периодът на обработване е на два месеца или при необходимост, като се третират само определени сектори в МЛС. В протоколите са описани размера на третираната площ („всички части“), препаратът, с който е третирано и неговото количество, срещу какви вредители, имената и/или подпис на лицето извършило описаните в протокола дейности и имената и/или подпис на лицето приемащо извършената работа. Отделно от това, от страна на ищеца не се твърди, а и липсват ангажирани доказателства да е подавал оплаквания за хигиената в помещенията в Затвора Пловдив, в т. ч. и за наличието на инсекти.

По отношение на наведеното от ищеца оплакване за противоправно бездействие на затворническата администрация, изразяващо се в това, че не е бил назначен на работа по своята специалност – зъболекар, съдът намира следното:

По данните от делото се установява, че Г. е назначен на работа в особено производство към ДП ФЗД ТП Пловдив, като ръчник /зачистване на детайли от термоактивна пластмаса/ със Заповед № Л-2515/30.09.2022 г. При започване на работа на лишените от свобода се прави инструктаж , раздава им се работно облекло и периодично им се дават ръкавици и маски срещу подпис. Липсват данни за оплаквания от страна на ищеца по време на работа. Г. е работил в Обособеното производство до преместването му в Затвора- [населено място].

Съгласно разпоредбите на чл. 179–187 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, администрацията назначава лишените от свобода на работа съобразно наличните работни места, нуждите на заведението, здравословното им състояние и квалификацията им, доколкото това е възможно. От нормата не произтича субективно право на лишения от свобода да бъде задължително назначен на работа по конкретна професия или специалност, нито задължение на администрацията да разкрива работни места, съответстващи на заявената от него квалификация.

В конкретния случай ищецът твърди, че е зъболекар по образование, поради което счита, че администрацията е следвало да го назначи на работа като такъв. По делото обаче не са представени никакви доказателства относно професионалната му квалификация – нито диплома за завършено висше образование по “Дентална медицина”, нито документи за правоспособност, нито удостоверение за регистрация в съответния професионален орган. Липсват данни тези документи да са били предоставяни и на затворническата администрация.

При така установеното съдът приема, че ищецът не е доказал наличието на специална професионална компетентност, въз основа на която администрацията да е била длъжна да го назначи на работа като зъболекар. Още повече, упражняването на медицинска дейност, респективно дентална практика, е строго регулирана и изисква валидна правоспособност и съответни условия, каквито в местата за лишаване от свобода се осигуряват единствено чрез назначени служители или външни медицински заведения. Следователно дори и да бе доказал квалификацията си, това не би създало задължение за администрацията да му възлага медицинска дейност.

Предвид липсата на доказателства както за заявената специалност, така и за неправомерно бездействие от страна на администрацията, съдът намира предявената претенция за изцяло неоснователна.

Изложеното до тук в пълна степен важи и за двата искови периода, доколко възраженията наведени в исковата молба са еднакви.

Като свидетел по делото е разпитан П. Т. К., чиито показанията съдът приема за логични, последователни и почиващи на непосредствени впечатления и спомени на свидетеля. Същите обаче не следва да бъдат кредитирани, доколкото показанията на К. са твърде общи и от тях не може да се установи точно коя килия са обитавали заедно с ищеца, нито конкретен период, през който твърдените условия са били налице. В показанията е упоменат единствено широк времеви интервал – „2019–2020 г.“, без уточнение на месеците или продължителността на пребиваването. Не се посочват конкретни факти относно площ, оборудване, санитарни условия, наличие или липса на мухъл, осветление или проветряване, които биха позволили на съда да приеме, че описаните условия са били реални, трайни и относими към исковите периоди посочени от ищеца.

С оглед на всичко, изложено до тук, съдът намира, че са налице конкретно установените бездействия от страна на служителите на ответника ГДИН, изразяващи се в неосигуряване на достатъчно жилищна площ в Затвора Пловдив, както следва:

- по отношение на първия исков период (от 01.01.2018 до 31.05.2021 г.) за периода от 30.05.2020 г. до 17.09.2020 г. вкл., или общо за 111 дни в рамките на установеното време на престой, който не е погасен по давност. За останалите оплаквания в рамките на периода, който не е погасен по давност, съдът счита, че не следва да уважава исковата претенция, предвид нейната недоказаност.

- по отношение на втория исков период (от 14.02.2022 г. до 30.05.2025 г.) за периода от 21.06.2022 г. до 23.06.2022 г. вкл., от 05.09.2024 г. до 06.11.2024 г. вкл., от 03.04.2025 до 07.04.2025, от 17.04.2025 до 22.04.2025, от 23.05.2025 до 30.05.2025 г.. вкл., или общо за 85 дни в рамките на установеното време на престой. За останалите оплаквания в рамките на периода, съдът счита, че не следва да уважава исковата претенция, предвид нейната недоказаност.

Това от своя страна води до извода, че битовите условия в това затворническо заведение за тези периоди създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, както и за уронване на човешкото им достойнство. Тези неблагоприятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че Г. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния.

Според цитираната разпоредба на ЗЗД (чл. 52), размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице.

Отчитайки посочените по-горе обстоятелства, периода на увреждането, характерът и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, следва да се присъди обезщетение по справедливост в размер на 8 лв. на ден, за който се установява нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС.

По първия предявен иск да се присъди обезщетение по справедливост в размер на 888 лв., за периода от 30.05.2020 г. до 17.09.2020 г., който най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените от него неимуществени вреди, като искът до пълния му размер от 25 000 лв. и за останалите периоди в обхвата на претендирания - 01.01.2018 г. до 31.05.2021 г., следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

По втория предявен иск, на ищеца следва да се присъди обезщетение по справедливост, в размер на 680 лв., който най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените от него неимуществени вреди за периода от 21.06.2022 г. до 23.06.2022 г. вкл., от 05.09.2024 г. до 06.11.2024 г. вкл., от 03.04.2025 до 07.04.2025 вкл., от 17.04.2025 до 22.04.2025 вкл. от 23.05.2025 до 30.05.2025 г. вкл., като искът до пълния размер от 25 000 лв. и за останалите периоди в обхвата на претендирания - 14.02.2022 г. до 30.05.2025 г. вкл, следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Акцеснорната претенция за мораторна лихва,от датата на преустановяване на бездействието на органите на ГДИН, по първия обективно съединен иск, в размер на 8 000 лв. за периода 01.01.2018 до 31.05.2021 г., така както е заявена в ИМ е изцяло погасена по давност за периода, тъй като е изтекъл тригодишния период по чл. 111 б. "в" от ЗЗД. В тази връзка се съобрази и направеното от ответника с писмения отговор възражение за погасителна давност. На ищеца следва да се присъди мораторна лихва върху уважения размер върху главницата, по втория обективно съединен иск, считано от всяка една дата, на която е преустановявано незаконосъобразното действие, изразяващо се в поставяне на ищеца в условия на пренаселеност - от 24.06.2022 г., от 07.11.2024 г., от 08.04.2025 г., от 22.04.2025 и от 23.05.2025 г. до предявяване на исковата молба на 30.05.2025 г., изчислена върху съответния размер на обезщетението за всеки отделен период за забавата. Съответно следва да се присъдят сумите в размер на 8,97 лв. за периода от 24.06.2022 г. до 30.05.2025 г., в размер на 39,12 лв. за периода от 07.11.2024 г. до 30.05.2025, в размер на 0,80 лв. за периода от 08.04.2025 до 30.05.2025 г., в размер на 0,71 лв. за периода 22.04.2025 до 30.05.2025 г. и в размер на 0,19 лв. за периода 23.05.2025 до 30.05.2025 г., като съдът изчислява общия размер на мораторната лихва в размер на 49,79 лв. За останалата част до пълно предявения размер от 5 000 лв., претенцията за мораторна лихва следва да се отхвърли.

Спрямо уважения размер от главницата, ще следва да бъде уважена акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забавено плащане на парично задължение, в размер на законната лихва върху уважения размер от главницата, считано от 30.05.2025 г. – датата на постъпване на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата.

На основание чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС, на ищеца ще следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски. Те се констатираха в размер на 10 лв. - заплатената държавна такса

По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като производството по делото е водено по специалния ред по чл. 286 от ЗИНЗС, а в ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 143, ал. 3 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи, поради което и искането на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.

Водим от горното, Съдът

Р Е Ш И:

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, да заплати на А. П. Г., изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора – Пловдив, сумата от 888 (осемстотин осемдесет и осем) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС по време на престоя в Затвора Пловдив за периода от 30.05.2020 г. до 17.09.2020 г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.05.2025 г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер от 25 000 лв., за периодите от 01.01.2018 г. до 29.05.2020 г. вкл. и от 18.09.2020 г. до 31.05.2021 г. вкл., както и иска за мораторна лихва в размер на 8 000 лв. за периода 01.01.2018 до 31.05.2021 г. като неоснователни.

ОСЪЖДА Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" - София, да заплати на А. П. Г. сумата от 680(шестотин и осемдесет) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС по време на престоя в Затвора Пловдив за периода от 21.06.2022 г. до 23.06.2022 г. вкл., от 05.09.2024 г. до 06.11.2024 г. вкл, от 03.04.2025 до 07.04.2025 г. вкл., от 17.04.2025 до 22.04.2025 вкл. от 23.05.2025 до 30.05.2025 г. вкл., ведно с мораторна лихва за забава в размер на 49,79 лв./четиридесет и девет лева и седемдесет и девет стотинки/, за периодите от 24.06.2022 г., от 07.11.2024 г., от 08.04.2025; от 22.04.2025 г. и от 23.05.2025 до датата на предявяване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.05.2025 г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 680 лв. до пълния предявен размер от 25 000 лв., както и за периодите от 14.02.2022 г. до 20.06.2022 г., от 24.06.2022 г. до 04.09.2024 г. и от 07.11.2024 до 02.04.2025 г., от 08.04.2025 до 16.04.2025, от 23.04.2025 до 22.05.2025 г., както и иска за мораторна лихва над присъдения размер от 49,79 лв. до пълно предявения размер от 5000 лв. като неоснователни.

ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията” - София, [улица], да заплати на А. П. Г., изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора – Пловдив, сумата от 10 (десет) лв., представляваща направените по делото разноски за ДТ.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив.