№ 6002
гр. София, 04.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Елена Иванова
Членове:Иванина Ив. Пъстракова
Петър Милев
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно гражданско дело №
20231100503642 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 20044498 от 25.06.2022 г., постановено по гр.д.№ 88 645/2017 г. по
описа на СРС, ІІ ГО, 123 състав е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с чл.415, ал.4 във вр. с ал.1, т.1 от ГПК и чл.79, ал.1 ЗЗД и на основание чл.422, ал.1
ГПК във връзка с връзка с чл.415, ал.4 във вр. с ал.1, т.1 от ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, че А. И. К.,
ЕГН ********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ******* сумата 653,22 лева –
стойност на незаплатена топлинна енергия, доставена от „Топлофикация София“ ЕАД и
ползвана в периода от м.12.2012 г. до м.04.2014 г. в топлоснабден имот, находящ се в
гр.София, ул.“*******, абонаментен № *******, вкл. и стойност на услугата „дялово
разпределение“ за същия период в размер на 12,24 лева, ведно със законната лихва върху
тази сума за периода от 10.09.2015 г. – датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, въз основа на което е образувано ч.гр.д.№ 54 729/2015
г. по описа на СРС, 123 състав до изплащане на вземането, както и сумата от 109,77 лева –
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от
31.01.2013 г. до 06.08.2015 г. по предявен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр.
чл.415, ал.4 във вр. с ал.1, т.1 от ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Със същия съдебен акт А. И. К. е осъдена да заплати на „Топлофикация София“
ЕАД сумата 25,00 лева – разноски за държавна такса в исковото производство, 100,00 лева –
юрисконсултско възнаграждение за исковия процес, 25,00 лева – разноски за държавна такса
в заповедното производство и 300,00 лева – възнаграждение на юрисконсулт в заповедното
производство.
Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца
„Бруната” ООД, гр.София.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ответницата А. И. К.,
гр.София. В жалбата се поддържа, че атакуваното решение е неправилно, тъй като е
постановено в неприсъствен ден и при незадълбочен анализ на представените доказателства,
като първоинстанционният съд не е взел предвид, че с всяко парично постъпление се
погасяват първо по-старите задължения, като с оглед този основен принцип е ясно, че част
от постъпилата до 28.04.2017 г. сума от 955,00 лева е покрила задължението, претендирано
1
за исковия период: м.12.2012 г. – м.04.2014 г.; че в мотивите на атакувания акт не е посочено
сумата от 955,00 лева за какъв период се дължи, както и точното задължение за този
неконкретизиран период; че за времето от м.05.2015 г. до м.11.2016 г. никъде не е посочен
дълг в този размер в издадените в този период фактури, за да се приеме, че с тази сума не е
ликвидирана и процесната сума. Твърди се и че същата не е търсена от експерти, въпреки
отразените й претенции към тях; че в обжалваното решение не се обсъждат данни от
експертизи и не се сочи въз основа на доказателства съдът е стигнал до извода, че искът е
основателен; че не е обърнато внимание, че представеното извлечение не съдържа данни за
конкретно лице, както и че договорът с „Бруната България“ ООД е сключен след исковия
период и е неотносим към процеса; че решението е постановено при липса на поединично и
съвкупно обсъждане на доказателствата.
Моли въззивния съд да отмени решението на СРС и да постанови ново, с което да
отхвърли изцяло предявените срещу жалбоподателката искове, като й се присъдят
направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата – „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София в подадения отговор
на въззивната жалба срока по чл.263, ал.1 ГПК, е оспорил същата като неоснователна и
недоказана. Релевирани са съображения, че първоинстанционният съд подробно и съобразно
константната съдебна практика по този вид типови правни спорове е взел мотивирано и
обосновано решение в обжалвания от ответника съдебен акт, както и че твърденията за
неправилност на решението произтичат от разширително тълкуване и по аналогия на
материалното право и се явяват несъществени и необосновани. Претендира присъждането на
разноски. .
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Бруната” ООД, гр.София – с
настоящо наименование „Д.“ ООД, не е взело становище по жалбата.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото
до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в
процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно
решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, поради което съдът дължи
произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи и
изискванията на приложимите в случая императивни материалноправни норми, попадащи в
едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС. Наведените доводи относно датата
на постановяване на решението са неотносими към валидността, допустимостта и
правилността на решението.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с във
връзка с чл.415, ал.4 във вр. с ал.1, т.1 от ГПК и чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във
връзка с във връзка с чл.415, ал.4 във вр. с ал.1, т.1 от ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Със заявление вх.№ 3061319/10.09.2015 г. „Топлофикация София“ ЕАД е заявила
пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу А. И. К., ЕГН
********** общо за сумите: 653,22 лева, от които: 640,98 лева – цена на потребена топлинна
енергия за периода: м.12.2012 г. – м.04.2014 г., 12,24 лева – стойност на услугата „дялово
разпределение“ на топлинната енергия за същия период, и общо за сумата 109,77 лева, от
които: 107,91 лева – обезщетение за забава върху главницата за доставена топлинна енергия
и 1,86 лева – лихва за забава върху главницата за дялово разпределение, начислени за
времето от 31.01.2013 г. до 06.08.2015 г., във връзка с топлоснаб-ден имот – апартамент,
находящ се в гр.София, ул.„******* абонатен № *******. На 07.12.2015 г. на „Топлофикация
София“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 54 729/2015 г. по описа на СРС, ГО, 123 състав срещу посоченото лице общо за
сумите: 653,22 лева – главница за периода: м.12.2012 г. – м.04.2014 г., ведно със законната
лихва, считано от 10.09.2015 г. до окончателното й изплащане, и 109,77 лева – обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода: 31.01.2013 г. до 06.08.2015 г., като на
заявителя са присъдени и направените в заповедното производство разноски на стойност
2
325,00 лева, от които: 25,00 лева – държавна такса и 300,00 лева – възнаграждение за
юрисконсулт.
На 29.01.2016 г. е депозирано възражение от длъжника по чл.414 ГПК, в което
същият е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта. В срока по чл.415, ал.1 ГПК –
на 20.12. 2017 г. ищецът „Топлофикация София“ ЕАД е предявил пред СРС искове за
установяване съ-ществуването на вземанията му по издадената заповед.
Съдът е сезиран с положителни установителни искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на
оспорените от длъжника А. И. К. главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410
ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията
от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и нали-чието на
правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в
т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№
801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е
да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които
произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника
– фактите, които изключват или погасяват това спорно право.
Отношенията между доставчиците и потребителите/клиентите на топлинна енергия
за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в
същия правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия
с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има
качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г.,
„потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, а по силата на легалното определение, дадено в §1, т.42 от ДР
/отм./ на ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди“ е физическо лице –
собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за домакинството си. След отмяната на § 1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в
сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“.
Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща в исковия период – от м.12.2012 г.
до м.04.2014 г. вкл., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната
енергия.
Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна
енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде
установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот,
който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. В
производството е безспорно, че ответницата е собственик на процесния топлоснабден имот,
което е видно и от представените от делото саморъчно завещание на И.И.К. от 10.03.1986 г.,
протокол за обявяване от 21.02.02 г., удостоверение за наследници на И.И.К. с изх.№
547/03.08.2015 г. и удостоверение за наследници на Е.Г.К. с изх.№ 838/29.06.2015 г.
Притежаването на това вещно право върху този имот от ответницата се потвърждава и от
направеното от същата извънсъдебно признание на този факт в приложения по делото
списък към протокол № 2975/02.11.2010 г. /неоспорени в процеса/. Като собственик на
топлоснабдения имот – апартамент № 34, находящ се в гр.София, ул.“******* абонатен №
*******, А. И. К. има качеството на клиент на топлинна енергия в исковия период:
м.12.2012 г. – м.04.2014 г. вкл.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени
от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на
договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спор за процесния
период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с
решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „19 минути“ и вестник
3
„24 часа“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ
предоставя възможност за потребителите/клиентите, които не са съгласни с предвидените в
Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се
отразяват в допълнителни пис-мени споразумения. В дадената хипотеза ответницата по
исковете не твърди и не установява да е упражнило това нейно право срещу Общите
условия на „Топлофикация София“ ЕАД от 2014 г., поради което настоящият съдебен състав
намира, че същата ги е приела.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топлопреносно предприятие и потребителя/клиента, по силата на закона –
чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и
относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика,
обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО,
постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Изложените обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за
исковия период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди
относно процесния имот, по силата но което ответницата дължи заплащането на стойността
на потребената топлинна и на услугата за дяловото й разпределение.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда – етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение. Начинът
за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на чл.139 – чл.148 ЗЕ
и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с
посл. изм. и доп., отм. с ДВ бр.25/20.03.2020 г., но действащ в исковия период/. Топлинната
енергия за отопление на сграда – етажна собственост по силата на чл.142, ал.2 ЗE се разделя
на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, а нормата на чл.145, ал.1 от
същия закон предвижда, че топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна
собственост заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска, като според чл.155, ал.3 ЗЕ
правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен клиент се
определят с наредбата по чл.125, ал.3 ЗЕ.
За процесния период в съответствие с тази законова уредба и установеното в
Общите условия сумите за топлинна енергия относно имота на ответника са начислявани
помесечно от „Топлофикация София“ ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани
фактури, като след края на отоплителните периоди са изготвени изравнителни сметки от
дружеството, извършващо дялово разпределение на база индивидуален отчет и главния
отчет за процесните сезони, настоящата инстанция приема, че по делото е установено
количеството и стойността на действително потребената топлинна енергия за процесния
имот в исковия период.
В хода на производството жалбоподателят-ответник не е твърдял и не е установил
да се е възползвал от предвиденото рекламационно производство и да е оспорил изготвената
от третото лице-помагач изравнителна сметка в установените срокове съгласно чл.33, ал.3 от
Общите условия от 2014 г., имащи силата на закон за страните – в 45-дневен срок след
периода, за който се отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и
разпределението по чл.73, ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването от 2007 г. /отм./, поради
което съдебният състав намира, че разпределението е извършено в съответствие с
нормативната уредба.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за неправилно приложение на
нормата на чл.76 ЗЗД. От приложените с отговора на исковата молба 16 бр. разписки е
видно, че в същите изрично е посочено задълженията по кои фактури се погасяват, като
всички фактури са за последващи исковия период. По силата на чл.76, ал.1, изр.2 ЗЗД се
погасява най-обременителното за длъжника задължение, ако не е заявил кое от няколкото
еднородни задължения погасява, каквато не е конкретната хипотеза. От друга страна, в
съответствие с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК жалбоподателката не е установила, че в
заплатените с тези разписки суми по фактури извън исковия период са включени и
процесните задължения, с оглед на което първоинстанционният съд не е имал задължение да
4
разглежда обстоятелства извън тяхното съдържание.
Предвид периода на исковите претенции посещението на имота в хода на
първоинстанционното производство е безпредменто, тъй като не би установило никакви
правно релевантни за производството факти.
Изключването на топлоподаването в собствения на жалбоподателката имот е
ирелевентно относно договорното отношение между страните. Съгласно разпоредбата на
чл.153, ал.6 ЗЕ клиентите в сграда-етажна собственост, които прекратят топлоподаването
към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата, съответно и
топлинната енергия за БГВ, случай че такава се ползва, както в конкретната хипотеза.
Наведените за първи път доводи във въззивната жалба относно договора с „Бруната
България“ ООД под преклузията на чл.266, ал.1 ГПК и не следва да бъдат отсъждани.
По отношение на иска по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, касаещ
главните вземания, представляващи стойността на дължимата се топлинна енергия за
времето от м.12.2012 г. – м.04.2014 г., съдебният състав на СГС намира, че ответницата не е
изпаднала в забава относно тяхното плащане, поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и
ал.2 от приложимите за този период от време Общи условия от 2014 г., на основание чл.146,
ал.1, пр.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни клаузи –
противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143, ал.1
ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца-търговец и
тези на потребителя /купувач/ – ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от Общите
условия от 2014 г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна
енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 от ОУ/ в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 –
падежът за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32, ал.2 от ОУ/ – също в 30-дневен срок след
публикуването им на интернет страницата на продавача „Топлофикация София“ ЕАД. Така
обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане, с притежаването на
специално техническо средство от страна на потребителя /компютър, таблет, смартфон и
пр./, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на
потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до интернет, го
поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца.
Потребителят не може да бъде задължаван да направи значителни по размер икономически
инвестиции за снабдяване с такива технически средства и отделно от тях – да направи и
допълнителни парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да може да
изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези
вложения. От друга страна, от потребителя не може да се изисква да извършва постоянни
справки в един неопределен период от време за това кога точно топлопреносното дружество
ще публикува в интернет страницата си дължимите се месечни сметки, за да може да
съобрази едностранно определените по този начин от „Топлофикация София” ЕАД падежи
за изпълнение. С оглед горното настоящият състав приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2
от Общите условия от 2014 г. противоречат на императивната материалноправна норма на
чл.143, ал.1 ЗЗП, за чието приложение съдът следи служебно, съгласно разясненията, дадени
в т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и на основание
чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП – са нищожни. Предвид това обстоятелство за вземането на ищцовото
дружество за дължимата се като главница стойност за исковия период, което попадат в
приложното поле на Общите условия от 2014 г., ответницата по иска не е изпаднала в
забава, тъй като липсва договорен срок за изпълнение между главните страни, а по делото не
е представена и покана за изпълнение на това задължение в съответствие с изискването на
нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД.
Съобразно изложените мотиви искът по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1
ЗЗД се явява изцяло неоснователен, поради което обжалваното решение на СРС в тази му
част следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което заявената
претенция на това основание общо за сумата 109,77 лева за периода от 31.01.2013 г. до 06.08.
2015 г. – да бъде отхвърлена.
Освен в посоченото част първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и
в частта му, с която А. И. К. е осъдена да заплати на ищеца разноски за заповедното
производство за разликата над сумата 21,40 лева – държавна такса и над сумата 256,84 лева
– юрисконсултско възнаграждение и за исковото производство – над сумата 521,20 лева –
държавна такса и над 85,61 лева – юрисконсултско възнаграждение.
В останалата обжалвана част решението е правилно и трябва да бъде потвърдено.
5
При приетия изход на спора в патримониума на жалбоподателката е възникнало
право на разноски по чл.78, ал.1 ГПК съобразно уважената част от жалбата, съобразно което
на същата следва да се присъди сумата 3,60 лева, направени разноски за държавна такса по
жалбата.
На основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК на въззиваемата страна се дължат
разноски в размер на 42,81 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20044498 от 25.06.2022 г., постановено по гр.д.№ 88
645/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 123 състав – в ЧАСТТА, в която по иск с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.4 във вр. с ал.1, т.1 от ГПК и чл.86, ал.1
ЗЗД е признато за установено, че А. И. К., ЕГН ********** дължи на „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК ******* сумата 109,77 лева – обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 31.01.2013 г. до 06.08.2015 г., и в ЧАСТТА,
в която А. И. К., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК ******* на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за заповедното производство за
разликата над сумата 21,40 лева до сумата 25,00 лева – държавна такса и за разликата над
256,84 лева до сумата от 300,00 лева – възнаграждение на юрисконсулт, както и разноски за
исковото производство за разликата над сумата 21,40 лева до сумата 25,00 лева – държавна
такса и за разликата над 85,61 лева до сумата от 100,00 лева – възнаграждение на
юрисконсулт, като вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ул.„*******, срещу А. И. К., ЕГН **********, с
адрес: гр.София, ул.“******* ап.34, иск за признаване за установено на основание чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1, т.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, че А. И. К., ЕГН **********
дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ******* сумата 109,77 лева, представляваща
обезщетение за забавено плащане за периода от 31.01.2013 г. до 06.08.2015 г., за която е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 54
729/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 123 състав на 07.12.2015 г., като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20044498 от 25.06.2022 г., постановено по гр.д.№ 88
645/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 123 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.”******* да ЗАПЛАТИ на А. И. К., ЕГН **********, с адрес:
гр.София, ул.“******* ап.34, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 3,60 лева /три лева и
шестдесет стотинки/ – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА А. И. К., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ул.“******* ап.34 да
ЗАПЛАТИ на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.”******* на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК сумата
42,81 лева /четиридесет и два лева осемдесет и една стотинки/ – разноски за въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца: „Д.” ООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7