Решение по адм. дело №552/2025 на Административен съд - Кърджали

Производството е по реда на чл. 145 – чл. 178 от Административно-процесуалния кодекс АПК), във вр. с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

Образувано е по жалба от В. Ш. М. от [населено място], чрез адвокат И. Т. против Заповед за прилагане на ПАМ с №25-0869-000154/03.09.2025 г., издадена от И. Г. И.- [длъжност] към ОД на МВР-Шумен, [сектор] [населено място], с която на основание чл.171, т.2а, б.“а“ от ЗДвП, на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка - прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца, като са отнети и два броя регистрационни табели с номер:[рег. номер] и документ СРМПС №[номер].

Оспорващият твърди, че обжалваната заповед е неправилна и незаконосъобразна, постановена е при наличието на съществени нарушения на административно- производствените правила. Счита, че видно от копие на свидетелство за правоуправление № [номер], *** гражданин М. Е. К. е правоспособен водач на МПС, категория В, каквато категория е управлявания от него автомобил, собственост на жалбоподателя. Сочи, че съгласно чл. 161 от ЗДвП свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено в друга държава, е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено, в следните случаи: 1. държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията; 2. държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква "а" от него; 3. свидетелството е придружено от легализиран превод на български език; 4. свидетелството е международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за движението по пътищата; 5. свидетелството е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария. [държава] се е присъединила и е страна по Конвенцията по пътно движение, подписана във Виена на 08.11.1968 г., следователно свидетелството за управление на моторно превозно средство, издадено [държава], е валидно за територията на Република България за категорията, за която е издадено, в хипотезата на чл. 161, т. 1 от ЗДВП - държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията.

Сочи, че липсва правно основание за приложението на разпоредбата на чл. 171, т. 2а б.“а“ от ЗДвП. Счита, че, от приложимата в случая редакция на чл. 171, т. 2а, б. "а" от ЗДвП и използваното понятие "без да притежава свидетелство за управление на МПС" следва, че визираната в тази норма принудителна административна мярка е насочена само спрямо неправоспособните водачи, т.е. тези, които изобщо не притежават правоспособност да управляват МПС от съответната категория. М. Е. К. обаче не е бил неправоспособен водач към 03.09.2025 г., тъй като е притежавал редовно издадено свидетелство за управление на МПС, издадено от [държава].

В проведеното открито съдебно заседание, жалбоподателят, редовно призован не се явява и не се представлява. По делото е постъпила молба с вх.№ 4022 от 07.11.2025 год. от жалбоподателя В. М. чрез адв. И. Т., в която не се възразява да се даде ход на делото в съдебно заседание. Поддържа жалбата и моли да се приеме административната преписка. Не сочи нови доказателства и няма доказателствени искания. По същество на спора моли съда да отмени процесната заповед.

Ответната страна - [длъжност] И. Г. И. в [сектор] – [населено място] към ОДМВР – Шумен, редовно призован, не изпраща представител. Представил е писмен отговор и становище чрез процесуалния си представител юрисконсулт И. И., в които е заявил, че жалбата е неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение и се прави възражение за прекомерност, в случай че се иска от жалбоподателя присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. По делото е постъпила постъпила молба с Вх.№4042 от 10.11.2025 год., в която заявява, че не възразява да бъде даден ход на делото в нейно отсъствие, както и в отсъствие на административния орган, издал обжалваната заповед за прилагане на ПАМ. Моли да бъдат приобщени всички писмени доказателства от изпратената административната преписка, както и приложените към настоящата молба такива, а именно: Удостоверение №[номер]/[дата] на [длъжност], удостоверяващо заеманата длъжност от издателя на оспорената заповед; НП №25-0869-003216/17.10.2025г, издадено от [длъжност] в [сектор] (още не е влязло в законна сила), за решаване на въпроса за отговорността спрямо водача за процесното нарушение по чл. 162, ал.2 от ЗДвП, ведно с разписка за получаване на НП от М. Е. К. и Заповед № 372з-3276/04.09.2025г. на директора на ОДМВР Шумен, която влиза в сила от 07.09.2025г., за времевия диапазон на предходната делегираща заповед по чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, относима за случая. Излага становище, че депозираната жалба е неоснователна. Моли съда да приеме, че атакуваният административен акт е законосъобразен и постановен при наличието на материалноправните предпоставки за това, издаден е от компетентен орган, при спазване на установената форма и съдържание. Моли съда да отхвърли жалбата и претендира юрисконсултско възнаграждение в полза на ОДМВР – Шумен, като в условията на евентуалност, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Към молбата е приложена Заповед №869з-102 от 15.05.2024 год., с която [длъжност] И. Г. И. е упълномощил И. С. И. - главен юрисконсулт в ОДМВР – Шумен да го представлява като административен орган пред всички съдилища в страната.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

С атакувания в настоящото производство индивидуален административен акт – Заповед за прилагане на ПАМ с №25-0869-000154/03.09.2025 г., издадена от И. Г. И.- [длъжност] към ОД на МВР-Шумен, [сектор] [населено място], на основание чл.171, т.2а, б.“а“ от ЗДвП, на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка - прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца, като са отнети и два броя регистрационни табели с номер:[рег. номер] и документ СРМПС №[номер].

За да постанови атакуваната заповед, административният орган е приел въз основа на съставен АУАН серия GA, № 4598551/03.09.2025 г., че НА 03. 09. 2025 Г. ОКОЛО [ЧАСА] В [НАСЕЛЕНО МЯСТО] НА КРЪСТОВИЩЕ С [УЛИЦА] И [УЛИЦА] СОБСТВЕНИЯТ ЛЕК АВТОМОБИЛ на В. М. [МАРКА] [МОДЕЛ] С РЕГ. № [РЕГ. НОМЕР] Е БИЛ УПРАВЛЯВАН ОТ М. Е. К. , [ЕГН] ПРИТЕЖАВАЩ СУМПС ОБРАЗЕЦ [ДЪРЖАВА] № [НОМЕР], КОЕТО НЕ Е ПОДМЕНЕНО СЛЕД ПРЕБИВАВАНЕТО МУ ПОВЕЧЕ ОТ 1 ГОДИНА В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ. ЛИЦЕТО ПРИТЕЖАВА РАЗРЕШЕНИЕ ЗА ПОСТОЯННО ПРЕБИВАВАНЕ С № [НОМЕР] ИЗДАДЕНО НА 27. 07.2023 Г. СЪСТАВЕН МУ Е АУАН GA 4598551/03. 09. 2025 Г. ПРЕДВИД ИЗЛОЖЕНОТО, НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 22 ОТ ЗАНН е наложена на жалбоподателя М. принудителна административна мярка по ЧЛ.171 Т.2А Б.А ЗДвП - ПРЕКРАТЯВАНЕ НА РЕГИСТРАЦИЯТА НА ЛЕК АВТОМОБИЛ [МАРКА] [МОДЕЛ] С РЕГ. № [РЕГ. НОМЕР] ЗА СРОК ОТ 6 МЕСЕЦА, СЧИТАНО ОТ 03. 09. 2025 Г.

По делото е представено Наказателно постановление, издадено въз основа на цитирания АУАН по отношение на водача на автомобила М. К..

В хода на съдебното производство като писмени доказателства са приети всички материали, съдържащи се в представената административната преписка. Представени са и от страна на ответника заверени копия на Удостоверение №[номер]/[дата] на [длъжност], удостоверяващо заеманата длъжност от издателя на оспорената заповед; Наказателно постановление №25-0869-003216/17.10.2025г, издадено от [длъжност] в [сектор], за решаване на въпроса за отговорността спрямо водача за процесното нарушение по чл. 162, ал.2 от ЗДвП, ведно с разписка за получаване на НП от М. Е. К. и Заповед № 372з-3276/04.09.2025г. на директора на ОДМВР Шумен, която влиза в сила от 07.09.2025г., за времевия диапазон на предходната делегираща заповед по чл. 172, ал. 1 от ЗДвП.

При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи:

На основание чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът извърши проверка за наличието на претендираните с жалбата основания за отмяна на оспорената заповед и провери служебно законосъобразността на същата на всички останали основания, визирани в чл. 146 от АПК.

Жалбата е подадена от лице с надлежна процесуална легитимация, чийто интерес е засегнат от оспорения индивидуален административен акт. Същата е подадена в установения от чл. 149, ал. 1 от АПК преклузивен срок за обжалване и отговаря на изискванията на чл. 150 и чл. 151 от АПК, което обуславя нейната процесуална допустимост.

Разгледана по същество е основателна по следните съображения:

Предмет на настоящото съдебно производство е индивидуален административен акт - Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по реда на чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП.

Предвидените в чл. 171, т. 2а от ЗДвП правни последици не представляват административни наказания, а принудителна административна мярка /ПАМ/. По смисъла на чл. 171, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки се налагат за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения по този закон, поради което те са от вида на преустановяващите ПАМ. По своето правно естество заповедта за налагане на ПАМ е отежняващ индивидуален административен акт и се регулира от нормите на АПК.

Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл. 171, т. 2а се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или оправомощени от тях длъжностни лица.

Оспорената заповед е издадена от компетентен орган, при условията на делегирана компетентност, изрично посочена в акта – Заповед № 372з-3937/24.10.2024 г. на Директора на ОДМВР-[населено място] и Заповед № 372з-3276/04.09.2025г. на директора на ОДМВР Шумен, която влиза в сила от 07.09.2025г., за времевия диапазон на предходната делегираща заповед по чл. 172, ал. 1 от ЗДвП. Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, б "а", т. 6 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. От представените по делото заповеди, е видно, че към датата на издаване на обжалваната заповед административният орган е разполагал с необходимите правомощия да постановява актове от оспореният вид.

Заповедта е обективирана в изискуемата писмена форма и съдържа необходимите реквизити по чл. 59, ал. 2 от АПК и чл. 172, ал. 1 от ЗДвП. В същата са посочени както правни, така и фактически основания за издаването й. За да приложи процесната принудителна мярка, административният орган е приел от фактическа страна, че водачът на лек автомобил "[МАРКА] [МОДЕЛ]", с регистрационен номер [рег. номер], М. Е. К., управлявал последният като не притежава СУМПС валидно за територията на Република България, което от правна страна съставлявало нарушение на чл. 162, ал. 2 от ЗДвП.

Съобразно разпоредбата на чл. 161, т. 1 от ЗДвП свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено в друга държава, е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено, в следните случаи: 1. държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията; 2. държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква "а" от него; 3. свидетелството е придружено от легализиран превод на български език; 4. свидетелството е международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за движението по пътищата; 5. свидетелството е издадено от държава- членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария. Посочените хипотези от т. 1 до т. 5 от разпоредбата са алтернативни, т. е. наличието на която и да е от тях е основание да бъде призната валидност на издадено свидетелство за управление на МПС на територията на Република България.

Съгласно чл. 162, ал. 2, чужденци, дългосрочно пребиваващи в Република България, могат да управляват моторни превозни средства на територията на страната със свидетелство, което не е издадено от държава- членка на Европейския съюз, или от друга държава- страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, до една година от датата на издаване на документ за пребиваване.

Нормата на чл. 162, ал. 4 гласи, че чуждестранно национално свидетелство за управление на моторно превозно средство на български гражданин или чужденец, издадено от държава, която не е членка на Европейския съюз, или от друга държава- страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария се заменя с българско свидетелство за управление без полагане на изпит, ако държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията.

Настоящият състав намира, че е налице хипотезата на чл. 161, ал. 1, т. 1 от ЗДвП – [държава] е страна по Конвенцията за пътното движение от Виена /1968 г. /, като не се и твърди от органа, че свидетелството на водача не отговаря на изискванията на приложение 6 от Конвенцията. Следователно издаденото в [държава] и използвано от нарушителя СУМПС се явява валидно такова за територията на Р. България. Действително, както бе посочено по-горе чл. 162, ал. 2 от ЗДвП предвижда, че чужденци, дългосрочно пребиваващи в Република България, могат да управляват моторни превозни средства на територията на страната със свидетелство, което не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство или от Конфедерация Швейцария, до една година от датата на издаване на документ за пребиваване. Този срок, обаче, не прави СУМПС невалидно за категорията му. На практика е изтекъл срокът, до който чужденецът може да управлява МПС с *** СУМПС и последното съгласно чл. 162, ал. 4 от ЗДвП може да бъде заменено с българско без полагане на изпит, но изтичането на срока, в който лицето има право да ползва документа не води до изгубване на валидност за категорията. Това се случва при условията на чл. 17 от Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина. Съгласно ал. 14 на чл. 17 от посочения подзаконов нормативен акт, чуждестранно национално свидетелство за управление на МПС не се признава за валидно на територията на Република България, когато в резултат от извършената проверка по ал. 13 се установи, че свидетелството за управление на МПС е ограничено, временно отнето или отнето на територията на друга държава – членка на ЕС, както и в случай, че свидетелството е анулирано в друга държава – членка на ЕС, т. е. ползването му след изтичане на 1 година от датата на издаване на документ за пребиваване не е такова обстоятелство. По изложените съображения настоящият състав намира, че чужденецът е притежавал свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, макар и същото да е било с изтекъл срок, предвид изтичане на една година от датата на издаване на разрешение за пребиваване. Последното може да е основание за санкциониране на водача с налагане на съответното административно наказание за нарушение по ЗДвП, но не и за налагане на ПАМ по чл. 171, т. 2а б. "а" от ЗДвП- прекратяване регистрацията на пътно превозно средство на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, което не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство.

В допълнение, настоящият съдебен състав следва да посочи, че релевантният за приложението на чл.171, т.2а, б.„а” от ЗДвП юридически факт е фактът на допуснато административно нарушение, който обаче, следва да бъде установен и подведен под приложимата материалноправна норма, за ангажиране на административната отговорност на жалбоподателя. Разпоредбата на чл.102, ал.1, т.1, предл.3/трето/ от ЗДвП регламентира, че на собственика на моторно пътно превозно средство се забранява да предоставя моторното превозно средство на лице, което не е правоспособен водач или не притежава съответното свидетелство за управление, валидно за категорията, към която се отнася моторното превозно средство. В настоящия случай, обаче, срещу жалбоподателя В. Ш. М. не е бил съставен такъв АУАН, за извършено нарушение на посочената разпоредба - чл.102, ал.1, т.1, предл.3/трето/ от ЗДвП, като по изпратената в съда административна преписка такъв не е приложен, а въобще няма и твърдения от страна на ответника по жалбата или процесуалния му представител, такъв АУАН въобще да е бил съставен срещу него. Тук следва да се посочи, че съгласно чл.177, ал.1, т.3, б.„а” от ЗДвП, изрично е регламентирано, че се наказва с глоба от 300 лева собственик, длъжностно лице или водач, който допуска или предоставя управлението на моторно превозно средство на лице, което не е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или което е лишено от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл.171, т.1 или 4 или по реда на чл.69а от Наказателно-процесуалния кодекс, или свидетелството му е обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено. Това означава, че предоставянето от собственика на МПС, какъвто е жалбоподателят В. М., на управлението на собственото му МПС от лице, за което се твърди, че не е правоспособен водач, какъвто е настоящия случай, е административно нарушение по смисъла на тази именно норма от ЗДвП, но това нарушение на собственика на описаното в заповедта МПС, следва задължително да е констатирано със съставен акт за административно нарушение/АУАН/, от компетентните длъжностни лица, който АУАН, съгласно чл.189, ал.2 от ЗДвП, има обвързваща доказателствена сила. Безспорно е ясно по делото, че в настоящия случай, АУАН за такова нарушение не е бил съставен срещу жалбоподателя В. М., в качеството му на собственик на посоченото МПС, предвид което се налага и изводът, че не е налице основната материалноправна предпоставка за прилагането на тази ПАМ, по отношение на него, в качеството му на собственик на описаното в заповедта МПС - лек автомобил "[МАРКА] [МОДЕЛ]", с регистрационен номер [рег. номер].

Предвид изложеното, оспорваният акт е материално незаконосъобразен и противоречи на целите на ЗДвП, поради което следва да бъде отменен.

При този изход на делото, разноски се дължат на жалбоподателя, но такива не се претендират, поради което съдът не дължи произнасяне.

Така мотивиран, Административен съд - Кърджали

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ по жалбата на В. Ш. М. от [населено място], чрез адвокат И. Т., Заповед за прилагане на ПАМ с №25-0869-000154/03.09.2025 г., издадена от И. Г. И.- [длъжност] към ОД на МВР-Шумен, [сектор] [населено място], с която на основание чл.171, т.2а, б.“а“ от ЗДвП, на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка - прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца.

Решението на основание чл. 172, ал. 5 от ЗДвП не подлежи на обжалване.